Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.11.2012 13:43 - За монархическите титли и техният смисъл и значение ІІ
Автор: herodotus Категория: История   
Прочетен: 8620 Коментари: 1 Гласове:
2



 

Думата "цар" произхожда от старобългарската дума цясар - славянско произношение от областта на западните български славяни (бел. моя), родово име на Гай Юлий Цезар … Освен "цар", от името на Цезар се извеждат етимологически и титлите "кайзер" (kaiser) - германският император след 962 г. и кесар - титлата на младшия император до началото на VІІ век (т.е. на престолонаследника или съимператора до Алексий І Комнин, когато е заменена с титлата "деспот" - бел. моя.) във Византия. Карл Велики е коронован в Аахен от папа Лъв ІІІ през 800 г. като император (на немски: Kaiser) на Свещенната Римска империя. По-късно от неговото име се образува титлата "крал", разпространена в западните славянски езици. (На 8 ноември - бел. моя) през 927 г. с договор титлата "Цар" (Цезар) е призната от Византийската държава и на българския владетел Петър, син на Симеон Велики… В надгробния надпис на чъргубиля Мостич от 10 век, Симеон и неговият син Петър І са наречени царе и това е най-ранната документирана употреба на титлата в Европа …

Първият руски владетел, прибавил "цар" към другите си титли (вече съобразно късно-Средновековната традиция-бел. моя) е Иван ІІІ (1478). Официално коронясан за цар е Иван ІV Грозни на 16 януари 1547. Петър І през 1721 г. заменя титлата "цар" с равнозначната западноевропейска титла император (вече под давление на протичащата по това време в Русия модернизация в западен стил - бел. моя). Последващите руски владетели до Николай ІІ официално се наричат "император", но и "цар" продължава да се използва като по-популярно название. В пълния титул на руските императори се включва, че те са царе на Полша, Грузия, Казан и пр. бивши (по това време) самостоятелни държави, присъединени към империята (най-често със сила). По този начин може да се заключи, че в Русия титлата "цар" се разглежда (вече, след приемането от руския двор и на западноевропейската титла император - бел. моя) като по-нисша от "император" и обозначава владетел на отделен народ, като същевременно е по-висока от "княз"… Вероятно това е обяснението за прехода на Фердинанд при обявяването на независимостта на България през 1908, от "княз" към "цар", владетел на самостоятелен, в смисъл на независим, народ.

Стефан Душан е първият сръбски владетел, който се нарича "цар" през 1346 г., след като е с български корени и е владетел на преимуществено български земи в Поморавието, Косово, Македония, Епир, Тесалия и Родопската област. Вторият и последен носител на титлата е единственият син на Стефан Душан от Елена Българска, както и негов правоприемник на владетелския трон Стефан Урош, който се титулува с нея до смъртта си (4 декември 1371)." По Уикипедия.

 

Тук искам да вметна една забележка. По силата на вековната българска традиция сме свикнали да "царосваме" всеки монарх, управляващ съответната държава някъде по света. Без да правим разлика между тях. Така наричаме и "царят на Персия", "царят на Македония" и т.н. владетели не само на империи, описвани по съвременната западноевропейска схема за характеризирането на империите примерно. Това "царосване" се прави поради старата българска имперска традиция битуваща в народа ни от векове, не поради някакви други причини. По същата причина на територията на Република Турция пък при разказването на приказка или легенда може да чуете: "Един император имал една дъщеря", макар че императорската традиция там не е толкова стара както това е у нас. Официалната такава води началото си едва от средата на ХІХ в.

В западноевропейският случаи най-често това се прави по силата на традицията, характерна при Свещенната Римска империя за определянето на съответния крал или херцог, граф и т.н. за император. Така в учебниците по история например там се говори за "краля на Персийската империя", "кралят или султанът на Османската империя", "Александър, кралят на Македонската империя" и т.н. Което е по-близко до официалните им титли на племенни вождове.

Вече казах откъде идва произходът на титлата "цар". От името на Гай Юлий Цезар, който обаче живее през периода (100 г.пр.Хр. или 102 г.пр.Хр. - 15 март 44 г.пр.Хр.), така че използването на титлата "цар" за владетели, живели преди тази дата е най-малкото нелогично. Поне толкова е нелогично, колкото е нелогично и наричането "империя" на някое държавно формирование, което носи обаче коренно различно название и няма нищо общо с Европа. Все пак думи като "император" и "империя" също са с латински произход и ашладисването им към държави, предхождащи по време Римската империя е също такъв нелогизъм. Разбирам, че това се прави за удобство и разбираемост, но все пак имайте и този нелогизъм предвид при употребата им.

 

 

Княз "е аристократична титла на славянски владетел без вселенски характер (т.е. без универсалистичните претенции на императора или царя за владеене на света - бел.моя). Произходът на думата идва от славянското "къняsь" (къnedzь), което съответства на българското "кнез", на руското "князь", на полското "ksiadze", чешкото "knize", сръбското "кнез" и хърватското и словенското "knez". По западните български територии, както и в сръбско, по време на османското владичество "кнез" има значение на селски велможа/първенец, значение близо до това на думата "кмет" (в този смисъл Божидар Димитров се оказа прав - бел. моя) … Етимологията на думата е свързана с английското "king", немското "konig" и скандинавското "konung". Смята се, че в праславянски "кьnedzь" е много ранна заемка от вече съществуващото прагерманско "Kuningaz".

Титлата означава местен владетел и отстъпва йерархически на "цар", тъй като в юридическия мир на късната Римска империя "царят" (цезар/кесар) е втори по власт след "августа" (императора).

"Княз" е типична титла за славянските християнски монарси от Източна Европа … След приемането на християнството и утвърждаването на славянската азбука в България канасубиги Борис става МИХАИЛ ВЕЛИКИ КНЗЗЬ БОЛГАРСКIИ (Михаил великият български княз). Според Димитър Съсълов титлата КНЗЗЬ произлиза от KAНАS във владетелска титла KANASYBHIГY. Морфологично думите KANAS и КНЗЗЬ (кирилица) са практически индентични. По този начин титлата KANASYBHГY може да се преведе като "Велик княз". Впоследствие титлата "княз" е била приета и от другите славянски държави. В по-късни преводи от гръцки на български език титлата на Крум - канасубиги е превеждана като Княз." По Уикипедия.

 

Велик княз "е титла на независим владетел в древноруските земи до 1521 г., в чиито владения са включени други, васални нему княжества… През 1547 г. великият московски княз Иван Грозни официално приема титлата "цар", която е трябвало да символизира значителното надмощие и престиж на московските владетели над останалите руски князе. През 1721 г. с решение на Петър І руските монарси започват да се титулуват като "императори"… По-късно с титлите "велик княз" или "велика княгиня" започнали да се титулуват децата … на царствения монарх, което е узаконено със специален документ от Павел І от 5 април 1791 г. Така титлата съответствала приблизително на западноевропейската титла Престолонаследник (царевич по руската традиция, приемаща различни форми в различните страни - бел. моя).

Титлата велик княз дава формално право на притежателя й да има претенций за руския императорски престол. С решение на императора великия княз може да бъде лишен от титлата си, ако обстоятелствата на раждането му или живота, който води е в противоречие с документа за статута на царското семейство." По Уйкипедия.

 

Велик жупан "титлата Велик жупан влиза в сръбска (сърбо-хърватска) употреба и е от български произход.  Аналог е титлата Велик княз.

Влиза в употреба за владетел на сръбските земи в началото на 10 век. Първият владетел, който се титулува "велик жупан" е Петър Гойникович, след като Симеон му кумува. След Гойникович сръбските владетели се титулуват "велик жупан", което е пряка последица от българското влияние върху сръбските земи.

В периода  10 - 13 век онзи от рашките жупани, който се въздига и успява да обедини сръбските жупани (жупи), придобива титлата "велик жупан". Титлата представлява по-висока степен на сърбо-хърватската титла жупан (пак с български произход). Главнокомандващият (предводителят) на обединената войска от земите на жупаниите на великия жупан носи съответната титла велик войвода.

Титлата "велик жупан" е използвана и в йерархичната система на Първата българска държава, което е засвидетелствано от надпис върху сребърна чаша открита в гроб край Преслав. Надписът, който се намира от външната страна на дъното й е на гръцки и гласи "Помагай, Господи, Сивин, велик жупан в България". Веселин Бешевлиев изказва предположение, че български велможа, носещ тази титла е бил началник на всички жупани в България. Бешевлиев свързва появата на званието "велик жупан" (в оригиналнтия словоред - "жупан велик") с управленвието на хан Омуртаг и неговата политика на централизъм, включваща поставянето на български боляри за управители на славянските племена, присъединени към българската държава. От времето на Първата българска държава са известни и титлите "жупан" и "жупан таркан". По Уйкипедия.

 

Жупан "е политико-административна длъжност в Хърватия, която има управленски правомощия в структурата на местната жупанска администрация.

Жупанът се избира за срок от 4 години от скупщината на жупанията (местния парламент), след като събере над половината от гласовете на представителите в нея. Кметът на Загреб има статут  на жупан.

По време на средновековната хърватска държава жупанът е управлявал хърватските жупании и е бил равнозначен на титлата княз в останалите славянски държави." По Уйкипедия.

 

Всъщност дори и при славянските титли не може да се мине и без местни особености каквито са титлите Велик княз, Велик жупан и жупан, но тук трябва да се има предвид, че тесният, добре информиран и взаимозависим свят е характеристика на съвременната епоха, а не и на т.нар. Средновековие. Характерно за титлите не само от това време е, че вече съществувайки, най-често на местна основа, те са били приравнявани все пак в една йерархия. Нещо като  съвременните армии в които съществува званието на лейтенанта, а в някой, главно славянските армии съществува и приблизително равнозначното звание поручик.

Тук искам да споделя нещо, което ме тревожеше дълго време като въпрос, но като че ли в последно време успях да му намеря отговор. И това нещо е фактът, че

нито на Изток, нито на Запад не е признавана титлата "август" на новопризнаваните варварски владетели за императори, а им е давана  само цезарска титла, т.е. на младшия император. Така е и във Франкската империя, така е и в Българското и сръбското царства, а и в Руската империя.

На Изток въпросът лесно намира своя отговор. И той е във византийската супремация, т.е. в стремежът на т.нар. "Византия" да управлява света, предоставяйки винаги по-ниски титли, включително и императорската, в редките случаи в които й се е налагала да го прави. Още повече, че няма нищо "незаконно" - регламентирано е в Тетрархията и ролята на източния август. А през Ранното и  може би Същинското Средновековие, само т.нар.  Византия като наследница или еманация на Древния Рим е имала правото да признава появяващите се варварски държави. Така става например с признаването на императорското звание на Карл Велики, който е признат само като "imperatorum et basileum", т.е. подобно на нашия Петър, но от страна на Византия  като цар , но на българите, а не като "цар на българи и ромеи", както е искал Симеон преди това, т.е. не и като римски император. В сръбския случай Византия вече е твърде слаба за да може да се противипоставя на това признание, а при руския случай тя просто повече не съществува.

Но на Запад!? Странното за мен идваше от факта, че и римския папа не признава Карл Велики като император в пълния му титул, при условие, че той съвсем спокойно е можел да го направи, ако действително го е искал. Все пак  не е светски владетел. Папата не е имал правото да признава императори, а само римският император  е можел да прави това признавайки съимператор, нищо повече. Но папството след варварските завоевания е единствената римска институция останала на Запад, която се ползва и с подкрепата на останалия римски свят, т.е. на Византия, с цел най-малкото да очовечи като цивилизова нахлуващите западни варвари. Нещо като надеждите, отправяни и към нашата образователна система днес, за очовечването на циганите например.

Пример за съпротивата при предоставяне от Константинопол на такава висока титла като императорската е непризнаването на коронацията на Карл от константинополкия двор, а при опита за възстановяване целостта на Империята, чрез идеята за брак  между ромейската императрица Ирина и франкския владетел Карл, реакцията в ромейската столица е: че ромейското обкръжение смъква императрица Ирина и назначава на нейно  място за император Никифор (31 октомври 802 г.). И едва след последвалия български натиск, включително и след убииството на император Никифор във Върбишкия проход (811 г.) в Константинопол се съгласяват да признаят непълната императорска титла на Карл (812 г.). (По Бакалов, Г. "Средновковният български владетел", С. 1995 г.).

Така, че нещото, което не трябва да се забравя в случая, са папските претенции за теократична власт, за опита за папско превъзходство над императорската власт и за появилите се възможности при водещата роля на папата над западните монархии през Същинското и Късно Средновековие. Едва по тази логика, т.е. при погледа към папата не само като към духовен, но и като към светски владетел, е съвсем логично ощетяването на Карл Велики по отношение на императорската титулатура дори и от папската институция.

На практика през цялото Средновековие в Европа съществуват две  монархически йерархии - тази на феодалния католически свят и тази на централизирания православен свят. В едната (католическата йерархия) силен е принципът на благородството като път към властта и в крайна сметка като имперски се налага принципът на Франкската империя с неговите изборни владетели: когато даден крал, херцог и т.н. е можел да стане император; и в централизирания "ромейски" свят, където принципът на родовост и благородство не играе никакво значение, още повече, че това на практика е римският модел на еволюция в държавата. Тук по принцип, като във всяка република, всеки е можел да стане император (т.е. - още от републиканския период със значението на главнокомандващ).

Скоро след падането на ромейската столица Константинопол през 1453 г. се променя и начина на признаването на империите. Променя, а не непременно изчезва доколкото със засилването на новите европейски кралства стремежът на техните владетели да получат така уважаваното императорско звание, не само, че се запазва, а дори се й усилва. Но вече империята може да бъде не непременно християнска държава, каквато е била до този  момент. Вече Империята  може да бъде и  мюсюлманска държава, може да бъде и будистка, и т.н., като задължителното е тя да бъде достатъчно мощна и да включваща в състава си и други народи. Тези й характеристики са вече в пълно съзвучие с настъпилата нова колониална ера.

Колкото до приравняването на титлите, появило се още от времето на варварските държави, то тенденцията се запазва, като много от търсещите имперско признание държави са по-скоро велики ханства, кралства и т.н., отколкото реални империи. Тук имам предвид сходството им с римските институции и тяхната еволюция.

И така нека да завършим изреждането с най-познатите ни титли, като първо предпочетем познатата от собствената ни история  титла

 

Хан  "владетелска титла, произлизаща от Централна Азия и разпространена най-вече сред монголите и тюрките. Понякога се превежда като крал. Ханът управлвява ханство или хаганат.

Хан е измежду безбройните титли, използвани от султаните на Османската империя, както и от водачите на Златната орда и наследилите я народи. Вероятно най-известните хора с титлата хан са монголския Чингис хан и внукът му Кублай хан: първият основал монголската империя, а вторият династията Ян в Китай. Властващите потомци на Чингис хан се наричали Велики ханове.

В продължение на дълги години използаната от българските владетели Омуртаг и Маламир титла канасюбиги е транскрибирана на съвременен български като хан. Титлата е използвана на места в историографията и за останалите владетели на Първата българска държава преди официалното приемане на християнството, въпреки че няма преки сведения за това. От началото на 80-те години на 20 век в българската историография започва да се налага транскрипцията кан. Хан управлява ханство (понякога се произнася ханат от монголски хаант. В монголският език "хан" се произнася също с двойно "а" като хаан. Хаант означава "с Хан", като "Хаанска нация" или "нация с хан" или ханство. Когато е уместно като владетел на монархията, хан се превежда също като цар или принц, макар и неправилно.

Първоначално хановете са оглавявали относително малки племенни образувания, обикновено живеещи в или в близост до голямата евразийска степ, за разлика от почти безкрайното шествие на номадските народи, посочени в историята на съседните уседнали региони, предимно в Европа и Далечния Изток.

Един от най-ранните показателни примери на такива княжества в Европа е Дунавска България (най-вероятно също като Стара Велика България), управлявана от хан или от кан най-малко от 7-ми до 9-ти век. Следва да се отбележи, че титлата "хан" не е доказана и написана директно в текстовете, отнасящи се до българския владетел - единствената подобна титла, открита досега "канасубиги" се среща в надписите на три последователни български владетеля, а именно Крум, Омуртаг и Маламир (дядо, син и внук). В Първата Българска държава има титли за благородници с думата "Хан", като кавхан, таркан и боритаркан и по аналогия учените извличат титлата хан или кан за първите български лидери - предположението е, че ако е имало кавхан има вероятност да е имало също хан. Има исторически извори, които наричат българския владетел като Кампагнос вероятно неправилно тълкувание на "Хан Паган", в книгата на патриарх Никифор. Като цяло обаче, надписи, както и други източници посочват върховния владетел на Дунавска България с титли, които съществуват в езика на надписите - archontes, което означава "командир" или "следовател" в гръцки - и knyaze, което означава "главатар"  или "принц" на славянски език …

Титлата Хан вероятно идва от създателят на Монголската империя Чингис Хан. Неговата титла е каган - "хан на хановете", но да се "съкрати" до хан (също като на персийски Shahanshah)  също със значение "кралят на кралете". Обикновено се нарича шах, еднакво погрешни в повечето западни езици), или описан като "велик хан" (както Османският падишах се нарича "Велик султан"). След смъртта на Чингис хан през 1227 г., империята е разделена между четиримата му сина, като третият става върховен хан. До 1350-те отделните ханства достигат състояние на разпад и редът, установен от Чингис хан, вече е изгубен. С времето те се откъсват едно от друго и се превръщат в отделни държави - Илханатът в Ирак, Чагатайското ханство в Централна Азия, монголската династия Юен в Китай и бъдещата Златна орда в днешна Русия. Все пак, Чингис хан е толкова известен, колкото Цезар на Запад.

Китайските императори от династията Мин са били също така известни като ханове от монголите и джурджъните. Титлата е използвана и от джурджънските владетели, обединили манджурите и създали династията Цин в Китай." По Уйкипедия.

 

Халиф " е титлата на:

·        държавния глава на халифата, който е и

·        духовния водач на мюсюлманите, смятан за управителя на мюсюлманите без оглед от коя държава са.

Халифите са се ползвали с голяма светска и духовна власт в първите арабски държави, създадени след смъртта на Мохамед. От 16 век титлата халиф носят султаните на Османската империя". По Уйкипедия.

 

 

Султан  "е арабска дума, която има много различни значения. Превежда се като мощност, авторитет, управител или ръководител. Още от 988 г. Халифите са употребявали титлата султан. Първи нарекъл се с титлата е Махмуд Газни (998 - 10130), по-късно се изпозва от владетелите на Османската империя и мамелюците в Египет.

Османският султан е титлата, носена от владетеля на Османската империя в периода 1299-1923 г. (?) Често е наричан и падишах, защото владее свещените за исляма градове - Мека и Медина. В цялата история на Османската империя султаните са 36." По Уйкипедия.

 

Емир "или амир (от арабски - повелител, вожд) в някой мюсюлмански страни от Близкия Изток или Африка е титла, носена от владетеля княза.

До възникването на исляма емири били пълководци, а след това мюсюлманските владетели, осъществяващи държавната и духовна власт (бухарски емир, емирът на Афганистан и др.).

Халиф Умар първи приема титлата амир ал-му минин (amir al-mu"minin), т.е. повелителят на вярващите".

Титлата емир носят синовете на арабските монарси (примерно в Саудитска Арабия)". По Уйкипедия.

 

Шахиншах "е персийска титла. Думата произлиза от авестийската дума хшатра, която значи "цар" (по-скоро крал - бел моя). Титлата "шах" се използва от всички владетели на Персия (днешен Иран), както и от владетелите на Персийската империя.

Титлата "шахиншах" (транскрипция Sah - en - Sah, на персийски Sahansah) има значение шах на шаховете и се счита за по-висшестоящ от шаховете. Така например, на коронацията си последния ирански шах Мохамед Реза Пахлави официално приема титлата шахиншах, а неговата съпруга - съответстващата титла шахбину. До този момент съпругата на иранския монарх се нарича малене или царица.

Персийската титла е използвана от османските турци в смисъл на "голям герой" или император. Думата шахмат също произлиза от шах." По Уйкипедия.

 

Махараджа "или махарадж е дума за владетел, идваща от древния санскрит и означаваща Велик владетел. Тя се използва обикновено за титулуване на индийски суверенни владетели. Думата за жена с титлата на махараджа е махарани, използвана по-често за съпругата на владетеля. В малко индийски монархии има засвидетелствано управление от жени". По Уйкипедия.

 

Раджа "или раджах е владетелска титла от историята на индийския субконтинент и Югоизточна Азия. Титлата е засвидетелствана от Ригведа. Титлата носят владетели на по-малки кралства, най-често зависими.

В различните варианти на хинди се срещат наименования за същия владетелски ранг - рана, рао, раоп, рауап и рауоат. Съпругата на раджата е рани.

Раджа, както и по-ниската титла такур, се използва предимно от индуистки, будистки и сикхски владетели, докато мюсюлманите използват науаб и султан". По Уйкипедия.

 

Император на Китай  "е владетелят на Китайската империя (221 г.пр.Хр. - 1912 г.). На китайски титлата се изговаря "Тиен-дзи" (Син на небето), което следва да покаже неговата богодадена власт.

Титлата заменя отделните царски титли на разпокъсан Китай след обединението, проведено от Цин Шъхуан. Той е титулуван в Китай като Първият император." По Уйкипедия.

 

Шогун "е военен чин и историческа титла в Средновековна Япония. Рангът е равен на генералисимус, най-високият чин в армията. Като титла е съкратено от "сей-и тайшогун". Първоначално е използвана от императорския двор в Киото за награждаване на водачи на военни походи, а по-късно титлата се е отнасяла за водача на военни правителства в историята на Япония.

Шогун означава върховен военен диктатор. Само един от двамата даймио може да притежава титлата и само императорът, в качеството си на божествен син на небето, може да му даде титлата. С назначаването шогунът получава абсолютната власт: печат и права на императора. Шогунът управлява от името на императора.

Управляващата военно система на шогуна се нарича шогунат, а управленската структура - бакуфу. Йеритомо Минамото е първият шогун от шогуната Камакура. Той се превръща в главния владетел на Япония и получава титлата шогун. Впоследствие водачи на още три шогуната получават същата титла. Използването й продължава до периода на Реставрацията Мейджи (1868 г.)." По Уйкипедия.

 

Съгласно  това приравняване, игнориращо напълно предишното правило империята да е християнска, империи са и султанската Османска империя, и Монголското ханство, и шахиншахски Иран и др. Империи са наричани дори и държави (като Хетската, Асировавилонската и т.н. империи) съществуващи още преди появата на латинското по своя произход понятие за империя. Но в първоначалния вариант, поради липсата на всеобщ  междудържавен регламент, званието на държавния глава е съотнасяло и неговата държава в международните отношения. Тоест едно е държавата ти да има статус на империя, водена от император или цар, а съвсем друго е да е кралство управлявано от крал. Да не говорим за по-ниските степени на херцогството или графството. Съответно названието империя за държава, водена от султан примерно е пълна нелепост, пък колкото и голяма да е тя в действителност. Как ви звучи примерно "султан еди кой си, император на държавата еди коя си". Нелепост, напълно обаче в съзвучие с прилаганата на Запад схема на Свещената Римска империя. Това  може да се приеме само като работно, съотнасяйки такъв вид  държава към сходен, но не и индентичен вид.

Тук не би било зле да припомня вече цитираната фраза от филма "Атила, хунът" и сцената, в която хунският вожд е успял след много усилия дори да си построи баня в двореца: "Цивилизованите хора е лесно да бъдат завладяни. Но цивилизацията принадлежи на цивилизованите, не на варварите". Казва я роденият в Дуросторум (днешен Силистра) римски военначалник Аеции, наричан "последният римлянин". Напомням я на тези, които смятат, че чрез просто завлдяване и държане за известно време на завладените земи в покорство,  може да се съгради империя. Така че внимавайте със съотнасянето! Може да ви подведе.

И още нещо - напоследък у нас много нашумяха някои титли като "архонт" примерно, използвани вече и от нашата Православна църква. Титлата

 

Архонт "идва от гръцката дума (άρχων, мн.ч. άρχοντες), която означава приблизително "владетел". Използвана е като име на титла на различни места през различни периоди. По своята форма думата е просто сегашно деятелно причастие в мъжки род на глаголния корен αρχ- управлявам, т.е. управляващ. Същият корен се използва и в думи като монарх и йерархия и други. В древността владетелите на Боспорското царство са притежавали титлата архонт и по-точно тя е била "архонт на Пантикапей и Теодосия".

От време на време, на миряни, свързани с Вселенската (Цариградската) патриаршия, се дава титлата архонт като почест заради услугите, извършени към църковната администрация. Архонтите не са част от църковната йерархия и това е чисто почетна титла." По Уикипедия.

В днешно време тази титла беше въведена в употреба от служителите на висшия клир на БПЦ с цел да удовлетвори неутолимия стремеж на православните ни телци към забогатяване. Тоест по този начин БПЦ  отговори на призивите за модернизиране и бе приведена съвсем в духа на днешното меркантилно време. Тук трябва да се имат предвид думите на един професор от Духовна академия, че между църква и религия няма нищо общо.

            Също така в процеса на писане  получих запитане и за титлrтe "патриции" и "цезар".

 

Патрицият (на латински “patricii” от pater — баща, т. е. „потомци на бащите“) "е представител на аристократичното съсловие в Древен Рим. Във Византия, патриций е титла, давана на висши длъжностни лица и провинциални управители. Титлата е използвана и от готи, франки, бургунди, лангобарди в ранните варварски кралства в Западна Европа.

„Патриций“ бил термин, с който най-вероятно в Древния Рим първоначално се назовавало цялото коренно население, влизащо в родовата община и съставящо римския народ (Populus Romanus Quiritium). Използвало се като антоним на понятието плебеи след отделянето от родовете на знатните патриархални семейства, при което към патрициите останала да се числи само родовата аристокрация, предците на която някога влизали в състава на царския сенат. Принадлежността към родовата аристокрация можело да бъде придобита както по рождение, така и по пътя на осиновяването или заради възнаграждение. Това право се губело при смърт или при ограничаване на правата.

От края на VI век пр. н. е. патрициите станали господстваща класа — съсловие на Римската република. Икономическа основа на тяхната власт било изключителното право на ползване на обществените земи (ager publicus).

След включването на плебеите в състава на римския народ и изравняването на правата им с тези на патрициите (в началото на III век пр.н.е.), слелите се патриции и плебс образували нобилитета.

В епохата на ранната Империя (Принципата - бел. моя) възникнал нов патрициат, включващ привилегированата част от сенаторското съсловие. В него влизали издигнати от императора лица от Италия и провинциите. По това време старите патрициански родове били измрели (или избити) и съсловието било попълвано от “назначени” аристократи – издигнати в патрицианско достойнство в награда за добра служба към императора (този процес бил започнат още от Цезар).

В епохата на късната Империя патриции по рождение почти не останали, а патриций награждавал единствено императорът. Тази титла била едно от най-високите звания в държавата, но вече не била свързана с определена длъжност.

Някои от патрицианските фамилии в Древен Рим са: Аквилии, Атилии, Валерии, Вергинии, Ветурии, Вителии, Волумнии, Ебуции, Емилии, Гегании, Генуции, Корнелии, Квинтилии, Клавдии, Клелии, Квинкции, Ларции, Лукреции, Манлии, Марции, Менении, Метилии, Минуции, Муции, Навции, Нумиции, Папирии, Пинарии, Постумии, Потиции, Ромилии, Семпронии, Сергии, Сервилии, Сестии, Сицинии,Сулпиции, Тарпеи, Тарквинии, Тулии, Фабии, Фослии, Фурии, Хорации, Юлии.

По време на въстанието на Петър Делян, Алусиян - вторият син на Иван Владислав предал делото, ослепил Петър Делян и сам се признал за васал на василевса, за което получил титлата патриций." По Матанов, Средновеков




Гласувай:
2
0



1. mariniki - за значението на много...
21.11.2012 16:33
от тези понятия съм се питала и търсила информация...
а тук всичко е събрано в едно... поздравявам те...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: herodotus
Категория: История
Прочетен: 231544
Постинги: 127
Коментари: 92
Гласове: 42
Календар
«  Октомври, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031