Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.11.2016 17:01 - Българите и римският свят XXХа
Автор: herodotus Категория: История   
Прочетен: 433 Коментари: 0 Гласове:
0



 ПРЕВРАТЪТ. А ПОСЛЕ?

 

 

„Великото време на интелигенцията” и късното българско десидентство

 

Към втората половина на 80-те години в България постепенно се оформя кръг от писатели, учени и интелектуалци, който все повече се автономизира от комунистическата партия и от режима като цяло. Протодисидентското ядро се състои от членове на комунистическата партия или хора, намирали се в миналото близо до нея, но тази тяхна позиция им дава по-голяма творческа самостоятелност и свобода на говорене и действие. Към него постепенно започват да се присъединяват и по-млади хора, еколози и правозащитници, окрилени от Горбачовата „перестройка”.Така обособеният кръг представлява пъстра смесица от хора с различни убеждения, а най-често без каквито и да било оформени възгледи, обединявани от недоволство от статуквото и желание за неговата промяна. За разлика от Полша, Унгария или Чехословакия, например, българското дисидентство няма продължителна традиция, при него отсъстват и такива общи места на памет, каквито са събитията през 1956, 1968 и 1980 г. То няма и онази подкрепа на работничеството и селячеството, която да му придаде масовост и представителност за обществото като цяло. Въпреки това, в края на десетилетието сред интелигенцията то се превръща във факт, който не може да бъде игнориран. Това усещане за нова мисия най-ясно личи в една статия на философа Желю Желев, озаглавена: „Великото време на интелигенцията”. Основният патос в нея е, че Горбачов може да успее единствено ако се опре на интелигенцията и на нейната критическа енергия и възможности. Същевременно се заявява, че е необходим съюз между реформаторското крило в комунистическата партия (през цялото време се говори за Съветския съюз, но подтекстът е насочен преди всичко към българския случай) и автентичната интелигенция. Изразява се и надеждата, че той няма да повтори грешката на Хрушчов, който, изплашен за устоите на системата, сам започва да задушава и преследва интелигенцията. Това, припомня се в статията, в последна сметка му струва падането му от власт. Статията на Желев представлява по същество призив за сътрудничество между интелиганцията и все още твърде неясни опозиционни на Живков среди в самата комунистическа партия в името на реформите. Тя призовава към създаване на мостове между двата субекта, а не към раздалечаване. Действията на режима са точно в противоположната посока. Още през есента на 1987 г. от организацията на БКП в Софийски университет превантивно са изключени трима професори и един доцент (Николай Василев, син на проф. Кирил Василев, човекът, който на 9 септември първи с автомат в ръка нахлува в СУ и т.н.– бел.моя) заради официално отправените от тях критики към партийното ръководство. Акцията в тяхна защита от част от колегите им, както и от западната академична общност, създава онази обществена атмосфера, която предшества и обуславя възникването на организираното дисидентско движение.

Постепенно атомизираните фигури и приятелски кръгове от инакомислещи започват да се изявяат от името на различни нефомални сдружения. Първото от тях е Независимото дружество за защита правата на човека в България (НДЗПЧ), създадено през януари 1988 г. По своя профил то се отличава от по-късните дисидентски формации. Основното различие се състои в пълното отсъствие от неговия състав на членове (или бивши такива) на БКП. Хората, които го съставят, както и техните програмни начала явно демонстрират неговия подчертан антикомунистически характер. Идеята за неговото създаване принадлежи на двама български емигранти във Франция и бивши политически затворници – Алфред (Фреди) Фосколо и Петър Бояджиев. Те се свързват с живеещия в гр. Септември Илия Минев – човека, който по това време има най-дълъг затворнически стаж в комунистическа България. Наричан „българския Нелсън Мандела”, той прекарва общо 33 години зад решетките. Останалите членове са добре известни на Държавна сигурност. По нейни сведения от 25 членове на Дружеството 17 са бивши политически затворници. Дружеството подготвя и разпространява чрез т.нар. вражески радиостанции „Апел за защита правата на човека в България”. Постепенно в него се включват и голям брой помаци и турци, съпротивяващи се срещу асимилационната политика на Живковия режим. Те обособяват специална Мюсюлманска секция.

Втората дисидентска организация, чийто профил е много по-различен от този на Дружеството, е Обществения комитет за екологична защита на Русе (ОКЕЗР), създаден на 9 март 1988 година. Още от есента на предната година обаче в дунавския град започват демонстрации на жени и майки срещу хлорното обгазяване от намиращия се на румънския бряг голям химически комбинат. Прожекцията на документалния филм „Дишай” на режисьора Юри Жиров, посветен на проблема, става повод за учредяването на комитета. Негов председател става писателят Георги Мишев, а в комитета са включени и някои приближени до режима обшественици като Светлин Русев, Нешка Робева, Кръстьо Горанов и др., с надеждата че по този начин той няма да бъде попилян. Подобно превантивно и символно значение има и включването в него на Соня Бакиш –съпруга на дългогодишния „втори човек” в партийното ръководство и член на Политбюро Станко Тодоров. Политическата гарнитура на Живков реагира с изключването от БКП на част от членовете на Комитета, включително и на Бакиш. В отговор на това, съпругът й си подава оставката от Политбюро, не обаче и от поста на председател на Народното събрание.

В следващите месеци една след друга започват да възникват други дисидентски организации – Комитета за религиозни права, свободата на съвестта и духовните ценности, „Комитет 273” (наименован така според съответният номер в „Наказателният кодекс”-бел.моя), както и независимият профсъюз „Подкрепа” (търсена е имитация на името „Солидарност” – бел.моя). Особено притеснително за режима е създаването на 3 ноември 1988 г. на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството в България (КПГПБ). Той е председателстван от Ж.Желев, но в него се включват и много други български интелектуалци с тежест и влияние в обществото. Сред тях са Блага Димитрова, Радой Ралин, Валери Петров, Анри Кулев, Боян Папазов, (акад. Алексей Шелудко – бел.моя) и мн.др. Голяма част от участниците са членове на комунистическата партия, в т.ч. и петима бивши участници в съпротивителното движение през 1944 г. Властта реагира с индивидуални заплахи към членовете и публично симпатизиращите на клуба, предприети са и арести на някои активисти, други са изключени от БКП. Независимо от репресиите обаче режимът за първи път от десетилетия получава организиран отпор. Скоро организацията добива и междувародно признание. По време на посещението на френския президент Франсоа Митеран на 19 януари 1989 г. членове на Клуба са поканени на официална закуска с него.

През есента на 1989 г. новосформираната дисидентска организация „Екогласност”, възникнала на базата на Русенския комитет, организира широка кампания срещу двата правителствени проекта „Рила” и „Места” за обръщане течението на р. Места и за използването й за водоснабдяването на София и Софийско. Започва събирането и на внушителна подписка. На 26 октомври властта арестува организаторите, но акцията е проследена и разгласена от западни журналисти, с което е постигнат точно обратният ефект. На 3 ноември „Екогласност” организира протестно шествие за връчването на събраните над 11 000 подписа в Народното събрание. То всъщност се превръща в първата и единствена масова демонстрация срещу режима (по време на ежегодната манифестация на 7 ноември на много от присъстващите е направило впечатление само безмълвното преминаване на тълпата, завита в шлиферите си-бел.моя). Въбще като цяло дисидентското движение в България остава анемично. Част от причините за това се крият в съжителството в него на антикомунисти и комунисти перестройчици. Противоречиетомежду хората, които искат да разрушат системата,и такива, които се опитват да я реформират и по този начин да я запазят, се съзнава отличво от властта и нейните усилия ефективно са насочени към неговото използване. Не трябва да се подценява и фактът, че доголяма степен дисидентското движение умело е „насочвано” от масирано инфилтриранните в него сътрудници на Държавна сигурност. Самата репресивна машина първоначално няма психологическата готовност да приеме съществуването на неформарните организации. Методите й на заплахи и шантаж в новите условия започват да не дават резултати. Тя е и дълбоко объркана от новите противоречивите сигнали, които идват от Москва и от страна на българското партийно ръководство. Затова свидетелстват изказванията на съвещание на ръководството на МВР по оперативната обстановка в страната на 13.02.1989 г. В него един от ръководителите на ДС заявява: „Ние трябва да имаме по-голяма яснота от партийното ръководство. Ще допускаме ли такава работа? Ако не допускаме, аз считам, и съм напълно съгласен с др. Мусаков (сега собственик на верига „Зора”-бел.моя), че трябва да минем в настъпление. Ако тази работа в някаква форма (дисидентството) ще съществува, тогава нашата тактика също трябва да намери своето място – да изпращаме свои хора да оглавяват и да дават по-нататък линия в тези формирования. Аз считам, че сега на дребно воюваме. По този въпрос трябва да има яснота отгоре”. Тъй като продължават да не идват инструкции, в последна сметка ДС започва да действа в две основни насоки – споменатата вече политика на инфилтриране на неформалните сдружения със своята агентура и дискредитирането им в очите на обикновения българин като „протурски настроени” в духа на националистическата истерия, заляла страната след май 1989 г.

Азбучна истина е, че не дисидентските организации свалят Тодор Живков. Също така е вярно обаче, че те създават онзи обществен климат, който прави възможно ставащото. В края на съществуването на режима и особено около майските вълнения срещу т.нар. възродителен процес дисидентските групи все повече се подсилват и от синхронните действия на протестиращите турци. Тези две струи започват взаимно да се подкрепят и това представлява допълнителен аргумент за част от върхушката да пристъпи към директни действия за отстраняването на Живков от власт. Чрез семейните и приятелски връзки между членове на неформалните сдружения и висшето партийно ръководство и под вещата диктовка на официална Москва появилият се разлом в обществото се пренася сред управляващите.

 

Десетоноемврийският преврат и свалянето на Тодор Живков от власт

 

През 1989 г. светът вече не е същият. Горбачовата „перестройка” навлиза в решителната сифаза. Един по един старите комунистически лидери са принудени от реформаторите или просто от най-младите крила в своите партии да започнат да слизат от сцената. Пръв това прави през 1987 г. чехословашкият комунистически водач Густав Хусак. Отстъпвайки поста на партиен лидер, той все пак запазва за себе си президентската длъжност, гарантирайки си по този начин известна постепенност на оттеглянето. По-късно Живков ще се опита да играе същия ход, но вече ще се окаже твърде късно за това. На следващата година от сцената слиза унгарският лидер Янош Кадър, притиснат от реформаторските среди в своята партия. Смъртта му през 1989 г. в хода на унгарската мирна революция има символно значение и ознаменува и краят на комунизма. Българският диктатор също решава да предприеме сходни маневри. Още на 4 ноември 1988 г. той депозира пред Политбюро оставката си. Никой от обкръжението му обаче не вярва в искреността на неговите намерения. Този ход лесно е разчетен като превантивна стъпка от негова страна за сондиране на настроенията във висшето партийно ръководство и неизбежно отстраняване на по-нетърпеливите му членове. Затова единодушно неговите съратници се изказват против и дори започват да го убеждават, че той е по-необходим от всякога на партията и на държавата. Доволен от чутото, с известно снизхождение Живков оттегля оставката си.

От пролетта на следващата година разпадът на световната комунистическа система придобива верижен характер. Катастрофалната загуба на комунистите в Полша на първите многопартийни избори и отварянето от Унгария на границите й със Запада предизвикват ефекта на доминото и в останалите страни от Източния блок. Поради разхерметизирането на системата оттам започват да „изтичат” стотици хиляди източногерманци. Това поставя и останалите режими пред надвисналата дилема: дали да последват примера на Полша и Унгария, или да се дистанцират и попаднат в по-сериозна изолация. От май с.г. на десетки места в Източна България започват демонстрации на български турци, настояващи за връщане на отнетите им имена. След като режимът най-после осъзнава, че асимилационната чу политика фактически е претърпяла провал, на 29 май Тодор Живков заявява, че страната отваря границите си и всеки е свободен да отиде където си иска. Това предизвиква огромна изселническа вълна към Турция, за която вече стана дума.

През юни в Букуреш се провежда предпоследното заседание на Политическия консултативен комитет на държавите, участнички във Варшавския договор. Извън заседанието Горбачов оказва да се срещне лично с Живков. Вместо това провежда конфиденциален разговор с външния министър Петър Младенов и с военния – Добри Джуров. На срещата той ясно демонстрира, че за него Живков вече не е алтернатива. Макар по свои канали последният да научава за срещата, той вече не е в състояние да противодейства по познатия си начин. През есента на 1989 г. Горбачов отново отклонява намерението на Живков да пристигне „на консултации” в Москва. Това дава сигнал на хората от близкото му обкръжение да започнат един по един да се дистанцират от него. Пръв прави това дългогодишната му „дясна ръка” Станко Тодоров – председател на Народното събрание. На 24 октомври 1989 г. външният министър и член на Политбюро Петър Младенов разпространява „открито писмо” до ръководството на БКП, в което рязко обвинява Живков за  цялостната криза, в която се намира страната (че страната е изостанала сред най-реакционните, наред с Китай – бел.моя). Два дни по-късно той депонира и оставката си. Открито срещу него се обявява и „човекът на Москва” в партийното ръководство – Андрей Луканов. По негово внушение и до голяма степен съзнавайки, че няма особен избор, срещу Живков в критичния момент застава и министър-председателят Г.Атанасов,също член на Политбюро. Зад всички тях стои и внушителната фигура на съветския посланик в София – генералът от КГБ (От май 1971 г. помощник на председателя на КГБ Андропов и съветник на Черненко и Горбачов, посланик в България от 26 февруари 1988 г. до 22 април 1992 г. -по Уикипедия) Виктор Шарапов. Става така, че непосредствено преди свалянето на Живков на практика той преговаря от името на заговорниците с него. Първата от поредицата му срещи с Живков, на които директно се обсъжда неговото оттегляне от власт, е на 3 ноември. Тя съвпада и с първата гражданска демонстрация в София, която оказва допълнителен психологически натиск върху него. Един от обмисляните от диктатора ответни ходове срещу заговорниците е на предварително насрочения за 10 ноември пленум да предложи смяната на министър-председателя Атанасов със своя съселянин (за когото имаше дори слух, че му е незаконен син-белмоя) от Правец  и вицепремиер Петко Данчев и по този начин да спечели време. Такава голяма промяна „на върха” в София обаче все още не може да стане без благословията на Москва. А Шарапов няма никакво намерение да му помогне. Тъкмо напротив. По негово внушение на 8 ноември при Живков пристигат членовете на Политбюро Добри Джуров, Йордан Йотов и Димитър Станишев, и тримата – негови бойни другари от партизанския отряд „Чавдар”. Те се опитват полуприятелски да го убедят в това, че той няма повече друг ход, освен да подаде оставка. Последната маневра, която диктаторът прави, е опитът му да запази подста на председател на Държавня съвет като своеобразна гаранция за постепенността на слизането му от власт. По ирония на обстоятелствата, на проведеното на 9 ноември заседание на Пилотбюро е активирана подадената година по-рано оставка на Живков, грижливо запазена от Г.Атанасов. Свиканият на слеващия ден пленум на ЦК на БКП има за цел да официализира тази промяна. До последно обаче Живков прави опити да промени насоката на изказванията и да запази поне държавния пост. Допълнително психологическо въздействие върху цялата комунистическа върхушка оказва вестта за падането на Берлинската стена броени часове по-рано. Дори и за най-твърдолинейните негови привърженици става пределно ясно, че времето му отдавна е отминало. Налага се да се бърза, за да се спаси, каквото е останало. С умелата режисура на председателстващия Г.Атанасов оставката на Живков е приета само с един глас против и на негово място е избран Петър Младенов. Взето е решение за освобождаването му като председател на Държавния съвет. На 17 ноември с.г. (ден преди появата на опозиционните сдружения на сцената и в деня на появата на Гиньо Ганев, зет на Кимон Георгиев на митинг в подкрепа на промените – бел.моя) новият партиен лидер е избран и за държавен глава.

Вътрешнопартийният преврат от 10 ноември 1989 г. слага край на продължилото три десетилетия и половина управление на Тодор Живков. Замислено от организаторите му като средство за запазване на системата чрез отстраняването от власт на най-анахроничния й представител, твърде скоро се оказва, че значението на това събитие е много по-голямо. С него започва процес на верижен разпад на тоталитарната държава и закрепването на статуквото под каквато и да е форма става възможно. Затова и по същество то слага край на просъществувалия повече от 45 години комунистически режим в България.

 

Некрологът на лявото бе написан прибързано

(едно алтернативно мнение)

 

На 10 ноември 1989 г. в България бе стартирана стратегия на хаоса с всичките й последствия – бедност, организирана престъпност, контрол чрез досиетата, корупция.

С идването на власт на Владимир Путин в Русия замислената в края на 70-те и започнала в средата на 80-те години грандиозна чекистка операция (според съветския дисидент Владимир Буковски), наречена „Перестройка”, навлезе в решителната си фаза. Важен елечент на тази игра са и станалите в Източна Европа преди 12 години (и все още ставащи) промени, включително и в България. Погледът под друг  ъгъл към станалото ще ни помогне да опознаем и разберем ставащото у нас – след победата на НДСВ на парламентарните избори на 17 юни и след спечелването на президентския вот от лидера на БСП Георги Първанов.

Кризата на комунистическата система може да се забележи още в средата на 60-те години. По онова време възможностите за екстензивно развитие на системата вече са изчерпани и се правят опити за интензификация на нейната икономика. Това обаче е невъзможно подве причини: води до диспропорции, както при първия опит от 50-те години, когато известна част от инвестициите са пренасочени към леката индустрия; „либерализирането” на системата доведе до събития от рода на чешките от 1968 година.

След тях системата е затегната, но крахът само е отложен. Научно-техническият прогрес се ускорява, технологичните революции следват една след друга, а за комунистическата система става все по-трудно и скъпо да ги следва. От началото на 80-те кризата е вече

 ярко очертана.

Елитът и особено спецслужбите са наясно. Янко Янков пише, че още през 70-те години у нас са подготвени резервни екипи, един от които е около Петър Младенов. Владимир Костов говори за създаването на резервен елит, несвързан с членството в компартията, но затова пък достатъчно обвързан със службите. Днес въпросът за правителството на една държава е почти напълно еднозначен с въпросса за нейния бюджет.

От друга страна, финансовата сфера все повече става относително и информационно понятие. Това изключително повишава ролята на финансовите и особено на разузнавателните кръгове. И максимално отхвърля ролята на случайността. Алвин Тофлър в „Третата вълна” дава параметрите на суперелита, интегриращ т.нар. „отраслов” и „генерален” елити в държавите от Втората вълна (каквато е България).

Хора  „без лица”

които разпределят инвестициите и определят параметрите на останалите дво елита. Контролът върху подобни хора „без лица” би осигурил (в българския случай осигури и продължава да осигурява) контрол и върху дадено събитие.

В същото време, в което кризата на социализма все по-ярко се очертава – в края на 70-те години, неговите геополитичеки предимства става все по-големи. Много по-неприятни за Запада от разширяването на „предмостието” в Латинска Америка със сандинистката революция в Никарагуа и гражданската война в Салвадор можеха да се окажат промените около Турция – „революцията” в Иран иинвазията в Афганистан. По същество това бяха стъпки към овладяване на петрола в Персийския залив и предпоставки за спечелването на студената война от комунистическия блок.

В това положение, повиканата на власт не само от историята, администрация на Рейгън заложи на по-силната и богата икономика и на тактиката на изтощаването – подкрепа за муджахидините и затягане на войната в Афганистан, форсиране на надпреварата във въоръжаването (особено на скъпата ИСО), мерките по КОКОМ, смъкване цените на петрола и др. Това в крайна сметка доведе СССР до „рецептата” на Пол Кенеди – несъответствие между съкращаващи се възможности и нарастващи ангажименти.

Кога точно е

договорен краят

на студената война и на социалистическата система може само да се гадае. Но затова какво е договорено лесно може да се предположи предвид случилото се после. Повече от сигурно е едно – да се мине без нов Нюрнберг, а само с водевилни процеси, като източноевропейските комунистически олигархии запазят и разширят привилегиите си, но вече по западните стандарти, включително и върху „общонародната” собственост”.

Подобен сценарий би взел под внимание следното: 1989 година е богата на събития. Договорирани са срещи от най-висш ранг – по човешките измерения във Виена и Париж, плюс Екофорума в „изолирана” (според писмото на П.Младенов до ЦК на БКП) София; интересът към такива срещи е голям, и ако се случат събития, те ще имат широк отзвук; същата година в Полша ще има свободни избори; полската и унгарската компартии ще се реорганизират към социалдемокрация, а ГДР ще празнува своята 40-а годишнина. По-малки събития са поредната годишнина от смъртта на Ян Палах и Пражката пролет.

Така, след Виенската среща в България е разрешено притежаване на задгранични паспорти, а около Парижката среща се надигат (под строгия поглед на КГБ, според някои сведения)

българските турци

обидени от новите си имена пет години след получаването им. И тръгват на екскурзия, досущ като тази от края на 40-те (съвпаднала с руското настъпление в Китай), създавайки огромни сътресения в икономиката на страната. Следва, през цялото лято, силен дипломатически натиск, включително и от Москва.

По същото време към България и Унгария от ГДР тръгва ежегодната лятна екскурзия. Но през септември Унгария отваря границата с Австрия и повечето германци, подобно на нашите турци, посещават другата си родина – федералната.

В разгара на тези две „екскурзии” в Чехия, в географския център на системата, с помощта и на членове на компартията започват вълнения по повод годишнината от събитията през 1968 г.

Демонстрациите в ГДР също нарастват лавинообразно и при посещението на Горбачов се стига до насилие и масови побоища.

В България възмутените интелектуалци от Клуба за подкрепа на гласността и преустройството (между които има доста личности, свързани с КГБ) протестират за правата на турците, а после и срещу проектите „Рила” и „Места”, които щели да превърнат двете планини в пустини. И точно в навечерието на екофорума

също са бити

по времето на вътрешен министър (мисля че се казваше Георги Танев – бел.моя), който е един от инициаторите на възродителния процес. Следват правителствени смени с удобни за Москва хора. В България и ГДР се стига до репресии срещу западни журналисти. Междувременно в Полша изборите са спечелени от „Солидарност”, с което е показано, че този път руснаците няма да се месят (наскоро се разшумя и за съветска връзка и около „Солидарност”-бел.моя).

Епилогът на промените са събитията в Румъния (режисирани, ако се вярва на Владо Береану, от румънски театрален режисьор) и американското нахлуване в Панама.

През есента САЩ са опитали да минат в тази страна само с преврат, подобен на румънския, но не успяват. Я на плахите коледни протести на СССР САЩ заявяват, че нямат нищо против войските на Варшавския договор да влязат в Румъния, за да се прекрати насилието. Срещата в Малта вече е история, системата в Източна Европа, след комбиниран удар по фланговете (ГДР, България) и центъра (Чехословакия), малко „показно” (Полша) и с „чужда помощ” (Унгария) е рухнала, а събитията по втората част от „промените” предстоят – щурмуването „под напора на народното недоволство” на важни откъм архиви сгради като тази на ЩАЗИ и софийския Партиен дом, кръглите маси и създаване на послушна опозиция, издигане на

„нов” бизнеселит

и т.н. Събитията са насрочени не само срещу старите лидери на компартийте в Източна Европа, но и срещу очертаващите се като победители в студената война Германия и Япония. За това пише Александър Яковлев в „Предисловие, обвал, послесловие”.

Че Малта е среща в заключителния етап на войната, подобен на Ялта, е повече от сигурно. Погледът към картата след първите „свободни” избори в Източна Европа красноречиво говори за това – в районите, разположени почти по вертикална линия източно от Калининград до Тирана, спечелиха компартиите. СССР извърши отстъпление чрез поддържане на постоянен баланс на силите и сменяйки политическото с по-трайното икономическо присъствие. А географското разположение на Бачканите срещу съветския тил в Кавказ и близо до Проливите ги прави изключително важни за СССР и наследилата го Русия.

Погледнати под такъв ъгъл, събитията от 1989 г. дават доста по-логичен отговор на въпроса защо от тих пристан за бъдещи пенсионери

съветското посолство в София

тогава бе превърнато във форт с тежка артилерия – посланик бе съветникът на генсеците на КПСС от 1982 до 1988 г. и експерт по специални поръчки ген. Виктор Шарапов.

От книгата „Големият провал” на Збигнев Бжежински можем да съдим, че признаците на криза по това време са най-слаби в България, ГДР и Китай. Боб Удуърд пише, че в случай на липса на опозиция в дадена страна и при силен диктатор се залага на лидер или се използва някакъв, най-често етнически, проблем. И ако в ГДР проблемът беше желанието за обединение, в България беше напрежението, създадено около възродителния процес.

За „украса” бяха използвани екологични проблеми. Така още с идеята на Иван Славков за олимпийска кандидатура на София (равнозначна на получаване на огромно наследство от беден студент) усилено бе лансиран длухът, че ако олимпиадата бъде проведена в София, на Витоша ще бъдат изсечени над 11 000 дървета – може би повече, отколкото наистина растат там. Последва използването на реални проблеми – тези на Русе, негодуванието срещу плановете за строеж на металургичен комбинат по посещаваното главно от софиянци Южно Черноморие, за да кулминира всичко около екофорума и създаването на ...”Еко”, но „гласност”. Възпитаници на Москва и деца на активни борци, наред с будната съвест – интелектуалците, участваха в русенския комитет, НДЗПЧ, „Спасение”... А създаването на бъдещия лидер на всички опозиционни движения – Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, започна с думите на Иван Николов: „Ние, група активни борци и видни български интелектуалци...” След което последва изреждане на 80-те инициатори и дебел намек за подкрепа от Москва. Тогава бе предложена от асистента по научен комунизъм Огнян Минчев една доста дискусионна идея – тогавашните комунисти да станат утрешни  капиталисти, за да имало промени. А по-късно, на 26 октомври, след лекция на доц. Чавдар Найденов на тема как от комитетите на ОФ да се създаде опозиция доц. Драгомир Драганов представи доклад (от 4 странички-бел.моя)  до предстоящия пленум на 10 ноември.

Но дори при видимото отдръпване на съветски ръководители от ръководството на БКП опозицията в България едва достигна около 500 души (на 13 ноември „Подкрепа” се състоеше едва от 40 души, главно лекари). Големият удар срещу Живков реално беше „Голямата екскурзия”, координирана от такива „родоостъпници” като резидента на Първо главно управление в Париж Петър Бояджиев, например. За българското разузнаване Костов години преди това пише, че подобно на другите „братски” служби отдавна се е превърнало в поделение на КГБ. Ако приложим схемата на Тофлър за суперелита, ще намерим и обяснение, защо от толкова желаещи за най-силен човек на Москва в България бе предпочетен председателят на валутната комисия към ЦК Андрей Луканов. А ако се сетим за идеята на Отнян Минчев, наистина ще разберем защо в България бе стартирана стратегията на хаоса с всичките йпоследствия – бедност, организирана престъпност, контрол чрез досиетата, корупция и др. И всичко само с една цел – по-голяма управляемост, чрез тоягата и моркова, на една стратегически разположена страна.

(Юрий Михайлов, Институт за национални изследвания, „& 22, алинея 12, бр. 5, 8 – 21 декември 2001 г., издание на в. „Банкеръ”).

 

Началото на голямата промяна

 

След безкръвната смяна на Тодор Живков новите ръководители на компартията – Андрей Луканов, Александър Лилов, Петър Младенов, се радват на много високо обществено доверие. В техните първоначални планове, изглежда, на „неформалите” е била отреждана роля в миманса – да подкрепят реформаторите срещу консерваторите в БКП, без да се превръщат в реален обществен фактор. Свиквайки няколко масови митинга, живи вериги, шествия и стачки (18 ноември, 10 декември, 14 декември, 26 декември 1989 г.), в столицата обаче нововъзникналия Съюз на демократичните сили (СДС) успява да се конституира (съддаден на 7 декември 1989 г. в мазето на социологическия институт на БАН на ул. „Московска” – бел.моя) като страна в започващия дебат за бъдещето на България. Огромно значение за легитимирането му изиграва участието му в Националната кръгла маса (НКМ) (3 януари 1990 г.). Благодарение на преките предавания по телевизията „хората можаха да видят и да разберат що за индивиди са тези брадати и космати новоизлюпени политици, които призоваваха за свалянето на БКП от власт”.

Налагането на СДС, а не на някой друга от нароилите се десетки други партии и партийки като опозиция е резултат на скритата и усилваща се с времето подкрепа, която лидерите му получават от втория главен архитект на „голямата промяна” – улицата. Планираната като студентска жива верига около парламента с искане за незабавна отмяна на чл. 1 от комунистическата конституция, демонстрацията от 14 декември 1989 г. за първи път прекрачва много от дотогавашните табута. Тук се раждат звучащите все още еретично лозунги: „Долу БКП”, „За да има мир – БКП в Сибир” и т.н. На моменти емоцията ще прелее в щурм на сградата на паламента, но лидерите на СДС не допускат това. От (много-бел.моя) импровизирана уредба те призовават множеството да се разотиде, „за да види и чуе как Българска телевизия и Българско радио ще информира за свободната воля та София”. Това най-вероятно предотвратява кръвопролитие, тъй като съседните улици са заети от въоръжени части на вътрешни войски (съществуващи пак в страната от възродителния процес нататък-бел.моя). Колко взривоопасна е обстановката личи и от изпуснатата (вероятно-бел.моя) реплика на държавния глава (бъдещ президент от БКП) Петър Младенов:”По-добре танковете да дойдат!”. Както на 14 декември, така и след години тогавашният лидер на СДС Желю Желев не изключва възможността комунистите да прибягнат до сила:”В подобни случаи уплахата и объркването на управляващите са особено опасни. В такива моменти те могат да вземат най-безразсъдни решения”.

Дали танковете (или поне вътрешни войски) биха се намесили, или щурмът на парламента радикално би ускорил прехода в България, днес е трудно да се твърди със сигурност. Ясно е обаче, че без 14 декември 1989 г. промените биха били още по-бавни, а кръглата маса най-вероятно щеше да има повече от две страни. Усетили подкрепата на улицата, лидерите на СДС блокират опитите на БКП да наложи участието и на „трета сила” в лицето на казионнните организации – на Комсомол, профсъюзи, О.Ф. и т.н. Опозицията, която няма и месец зад гърба си, успява да генерира и да наложи няколко изключително важни свои условия: издаването на вестник, получаване на сграда и регламент за достъпа си до националните медии. Тъй като въпросът с офиса се оказва учудващо труден за управляващите, първото заседание на Кръглата маса е прекратено предсрочно и е подновено след като СДС получава сградата на ул. „Раковски” № 134.

Оспорвана със задна дата, Националната кръгла маса изиграва огромна роля за удържане на поетата след 14 декември стратегическа инициатива от опозицията. Почувствала се заплашена, преименувала се на социалистическа (БСП) бившата БКП (3 април1990 г.-бел.моя) опитва да пренапише диктувания от опозицията дневен ред . Според пълнокръвното описание на Желев „провинциалната номенклатура на БКП (сигурно не без интифа на София), за реванш и за спашване на столицата, докара с автобуси хиляди националисти, които в продължение на цяла седмица вилняха в центъра на София”...(с това мнение на д-р Желев не мога да се съглася, понеже вилнеене не е имало и един колега от гр. Шумен каза на седесарстващ софиянец, който повтаряше мантрата, че комунистите ги насъсквали, срещу „бедните турци”:”Отговорете ми на мене коя ще е тази толкова богата номенклатура, която ще ме накара да изляза на -8 градуса по обяд и аз ще седя така в продължение на дни. Ама, че богата номенклатура си имаме!”. Явно е, че истината беше някъде по средата, но не беше фен на софийското наречие, ако има такова. То и аз говорех почти като д-р Желев, но ние във Варна не използваме чак примерно „Нъ вудътъ у рекътъ” както го правят в Шумен – бел.моя). За момента изглеждаше, като че ли България ще се приплъзне към един „югославски вариант”. Началото на Кръглата маса обаче връщаше дебата в полето на политиката – отмяна на член 1 от Конституцията, разпускане на Държавна сигурност, разформироване на първичните партийни организации по месторабота. Особено остра е битката за разпускането на комунистическите ядки по предприятия. Налага се СДС демонстративно да напусне заседанията на НКМ и да организира едномесечна протестна кампания.

Най-важното решение на Кръглата маса обаче е произвеждането на „поредица от консенсусно приети документи, които формират основата на политическа система в следкомунистическа България (съгласно програмата „Демокрация” на Държавния департамент на САЩ – бел.моя). След няколкомесечни спорове се постига споразумение за провеждането на избори за Велико народно събрание до средата на годината (10 юни) по смесената избирателна система (към средата на януари у нас идва и делегация от ФРГ водена от Ханс Дитрих Геншер, но бързо се върна в Германия, като по всичко изглеждаше, че не е успяла на фона на американския натиск и настроенията на нашата опозиция. Видях ги като излизаха от „Шератън” – бел.моя). Въпреки, че СДС вече е взел стратегическата инициатива от БСП и с помощта на улицата диктува дневния ред на промените, неопитността и хаотичността му си казват думата. Допуснати са няколко по-големи и по-малки грешки, които може би предопределят не само резултата от изборите, но и събитията от следващите няколко години (например ДПС на 26 март с негласната подкрепа на Петър Младенов прави първата крачка към участието си в изборите в страната, при условие, че това е изрично забранено от конституцията. Но оправданието е, с политическата неопитност на опозицията – по Симеонов, Петко „Голямата промяна 1989-1990 г. Опит за документ”, С. 1996 г., стр.458). Решението за велико, а не за обикновено народно събрание е плод на свръхоптимизма на СДС и на поредицата от изборни победи на опозицията в бившия Източен блок. Довчерашните дисиденти не познават добре настроенията в страната и се надяват, че по този начин ще се „настигнат и изпреварят” по-напредналите страни в Централна Европа. По дребен наглед е пропускът какви да бъдат границите на определени избирателни райони. Както по-късно ще признае шефът на предизборния му щаб, СДС изобщо не предполага за важността на този въпрос, а когато се досеща за него, границите са вече фиксирани. Почти никакво внимание не е отделено на точността на избирателните списъци, които по-късно ще се окажат отчайващо неточни. Доста хазартен се оказва и ходът изборите да се проведат през юни, а не през септември, както настояват някои от по-старите партии в синята коалиция (земеделци, социалдемократи). Поредицата от грешки, слабото познаване на ситуацията в провинцията и неумелата избирателна кампания водят до неочаквано ниски резултати за опозицията. Тя остава втора със 144 депутати (36%), далеч зад 211-те мандата,  спечелени от БСП (53%). Макар да има силни изкушения (и причини) изборите да не бъдат признати, под външен натиск СДС е принудена да приеме своето поражение. При абсолютно мнозинство във ВНС, изглежда, бившите комунисти отново са си

възвърнали стратегическата инициатива.

На сцената обаче излиза „енергичното малцинсто”, което чрез уличен натиск успява да пренареди всички парчета от пъзела на властта. В София и в по-големите градове шокът от изборната загуба е огромен и той ражда своите неформални структури на протест. Първи студентите започват окупация на Софийския университет, в подножието на Партийния дом възникват палатковия Град на истината, а в много от централните кръстовища на столицата са завзети от движението за гражданско неподчинение. Излъчванаето между два тура на т.нар. „танщова касета”, в която Петър Младенов (по всичко изглежда, че – бел.моя) призовава танковете срещу демонстрантите на 14 декември 1989 г., дава нужния мотив и стимул на „улицата”. Неумелите оправдания на избрания вече за президент Младенов потвърждават, че „комунистите лъжат” и „комунистите (искат да) бият”. „Танковата реплика” моментално формира списъка с искания на протестиращата „синя агитка” – оставка на Младенов, оставка на Павел Писарев, директор на националната телевизия, проверка на изборните резултати. В резултат на усилващия се натиск, на 6 юли 1990 г. президентът е принуден да подаде оставка. По малко от месец по-късно (1 август 1990 г.) Ж.Желев е избран от Великото народно събрание на неговото място (тогава дълго време се водеше борбата и между другия кандидат и по-популярен деец на СДС Петър Дертлиев и д-р Желев-бел.моя). Противно на очакванията, тези две победи не разпускат патрулиращото по улиците на София и големите градове гражданско неподчинение. Напротив, с всеки изминал ден исканията стават все по-радикални. През август 1990 г. започва кампания за премахване на комунистическите символи от обществените сгради. Истинският фокус на натиска обаче е за сваляне на рубинената петолъчка, извисяваща се наз „партийния дом” – централата на Българската комунистическа партия. На площада пред него двама от протестиращите – Пламен Станчев и отец Амбарев, са се залели с бензин и заплашват, че ще се самозапалят, ако звездата не бъде свалена до часове. Поетите Йосиф Петров и Радой Ралин отправят апрел към БСП от телевизионнитя екран да се спаси „един човешки живот”. Известието разбунва духовете и на площада се събира все по-голямо можество. Ескалиращото напрежение води до щурм на партийния дом. За броени минути сградата лумва в пясъци, а милицията и охраната й остават подозрително безучастни. По-късно това ще се обяснява от БСП с нежеланието на силите на реда да проливат кръв, а от СДС – със замислен от комунистите план да се предизвика въвеждането на военно положение (на 28 август 2015 г. обаче в. „Телеграф” твърди, че Партийният дом е запален по сценарий на ЩАЗИ, като е извършено това действие по рецепта, приложена седем месеца по-рано в Берлин срещу централата на източногерманската тайна служба. Акцията е организирана за тайното предаване или продаване на ЦРУ на списък с чуждестранните агенти на източногерманското разузнаване за да може бившият елит да запази част от властта си под друга форма).

Пламъците в партийния дом водят до разгонването на Града на истината и вдигането на барикадите по кръстовищата. „Енергичното малцинство обаче продължава да доминира улицата и да оказва натиск върху започналото заседанията си Велико народно събрание. Социологическите проучвания показват, че неговата пламенна и енергична борба е успяла да увлече все по-широки кръгове от досега пасивната провинция. В средата на август 1990 г. 40% вече декларират подкрепата си за СДС, а два месеца по-късно за опозицията гласа си биха дали цели 46% - с 15% повече, отколкото за бившите комунисти. През ноември 1990 г. сините внасят вот на недоверие срещу икономимеската политика на кабинета на БСП. Правителството оцелява, но двата синдиката –„Подкрепа” и КНСБ, обявяват първата в страната общонационална стачка. Улиците отново са овладени от все по-набъбващото „енергично малцинство”, а кръстовищата са блокирани от демонстранти. На 29 ноември 1990 г. министър-председателят Андрей Луканов е принуден да подаде оставката на своя еднопартиен кабинет. Съставено е програмно правителство начело с Димитър Попов, в което СДС контролира икономическите министерства, а вътрешното министерство е в ръцете на симпатизиращия на опозицията Христо Данов (далечен роднина на едноименния издател и собственик – бел.моя). В разстояние на половин година под натиска на „енергичното малцинство” СДС овладява основните институции в страната, а електоралната му подкрепа достига близо 50% при едва тридесетина процента до БСП.

(по Знеполски, Ивайло „НРБ от началото до края”, С. ИК „Сиела”, 2011 г., стр. 434 – 445).

 

Някой изпуснати неща в една иначе прочетената книга

 

СДС И ОПОЗИЦИЯТА ВЪН ОТ НЕГО Първата среща с представители на партиите вън от СДС, за която зная, беше на 3 януари сутринта при входа на Народното събрание, минути преди началото на предварителните разовори за Кръглата маса. Мисълта, че СДС не е цялата опозиция, беше преповтаряна стотици пъти до изборите на 10 юни от множеството партиите, останали вън от СДС – поради собствено желание или поради отхвърлянето им от Координационния съвет. Сред тях и БНДП. Това предопределя безплодността на проведената в Пловдив среща. (стр. 227-230).

МАСОВИТЕ ГРОБОВЕ ОТ СЛЕД 9.ІХ. Знаел от малък за тях (неговите също са комунисти). Предизвикват отвращение след отпечатването им от „Дума”(251).

ТАНКОВАТА КАСЕТА (14 декември 1989 г.) Хората си тръгнаха, от балкона на Студентския дом ясно се виждаше как тълпата започна да се топи във всички посоки и тогава от Народното събрание се появи Петър Младенов. А този напън после му костваше президентството, а излезе, така преполагам, че все едно заради него митингът се разотишъл. Хората започнаха да се връщат, дюдюкаха, не му позволиха да говори. Той се разсърди, прибра се в Народното събрание и на влизане казал: „По-добре да дойдат танковете”. Неговата реплика научих няколко минути по-късно.

Получи се така, защото в близост до Евгени Михайлов била Мария Желева – съпруга на Желю. Петър Младенов минал покрай тях, Евгени го гонел с камерата, Младенов влязъл в Събранието и Евгени дотичал при Мария:

-         Чу ли го, чу ли го? Той каза, че ще доведе танковете. Иди кажи на Желю и на Петко.

Същата вечер или един от следващите дни Евгени ми каза какво е рекъл Петър

Младенов и че той предал на Маруша да ни каже. Грях ми на тоталитарно устроената душа, но това не ми направи никакво впечатление (303). БКП беше изтървала влака. В Турция на посещение българска делегация водена от Цветан Тончев (БАТО) прави изявления пред медиите: „Възникват нови партии. Може би една от тях ще дойде на власт на предстоящите избори. Даже ще се даде възможност на турците дори партия да създадат и да й се признае правото да участва в свободни избори. Това е най-значимото в процесите в нашата страна”. (304).

16 декември 1989 г. Митинг  за отдаване почит към Трайчо Костов по случай 40 г. от убийството му. Слово на Ст.Продев.

25 декември 1989 г. БКП пуска фитила, че СДС ще прави капитализъм. Цяла година им трябва да могат да излязат от този гаф. (312)

29 декември 1989 г. БКП решава да възстанови имената.ЦК на БКП обявява, че има „принципна готовност да обсъжда въпроса за евентуалното създаване на коалиционно правителство”. Хавел става президент. Западът критикува Румъния за начина на процеса срещу Чаушеску.

30 декември се появяват първите инициатнивни групи против решението за имената. Слух, че Турция обещала да ни плати безвъзмездно това да стане (319). Във Варна възниква движение за законнност и демокрация. Такова във Варна, Пловдив, Бургас, Благоевград и др. Н.Генчев призовава Желю на дискусия по националния въпрос.       1 януари 1989 г. (по онова време той беше по известен от Желев).

1 януари 1990 г. Ражда се във Варна Движение за законност и демокрация. В Пловдив, Варна, Бургас, Благоевград има раждаща се активност. Очертава се процесът за възникване на местни СДС-та, независимо от НКС. Фактически е възникнала „Вишеградската четворка”. До лятото на 1990 г. сме успели да догоним „четворката” Изоставането идва после.

2 януари. Умуват за Кръглата маса. В Кърджали 10 часов митинг по решението от 29 декемри с присъствието на Луканов.

3 януари. Митниги в

ата страна против решението от 29 декември (321

11 януари. Създадена група „Алтернатива” и изпращат пари за Румъния. Тя още е на мода до края на януари. Аджаров ХРП и Сантулов ССД учредяват ПОБ. Но СДС не знае за ориентацията им. Едва през март разговаря с тях (340).

На 18 ноември 1989 г. митингът е разнороден. Само Румен Воденичаров е предизвикал дюдюкане. Но от средата на януари публиката вече е диференцирана (сега е в „Нова Зора” – бел.моя).

13 януари. Направени последните проучвания по организацията на предстоящия митинг. СДС още няма собствени издания. Американците били по-други от европейците и по-ни разбирали. (344)

14 януари. Първият митинг на СДС на площад Св. Александър Невски”. В Австралия митинг на политемигрантите в подкрепа на СДС, но искат и възстановяване на Търновската конституция. (347).

18 януари. цялГеншер идва за ден в България, каца в Бургас поради лошото време в София. Разговаря с Петър Младенов и Бойко Димитров (МВнР). Покана за СДС да посети Германия. Тошо Живков задържан под стража.

2 февруари. Тренчев обвинява Евгений Михайлов, че е от Шесто управление (367).

7 февруари. Георги Спасов и Румен Воденичаров препотвърдили, че са готоворители на СДС (372).

На 10 февруари Бейкър в България, по идея на Едуард Шеварнадзе да даде тласък на българската опозиция. Избори до лятото (374).

11 февруари. Още в СДС не са избрали 2 месеца дали да се „другаросваме” или „господиносваме” (376)

12 февруари. Създадено е „Просвещение” на монархистите. Обсъжда се въпросът с ДПС. Румен Воденичаров противостои – нали има НДЗПЧ? Какво е това ДПС? Предлагат среща на ДПС.(377). БНДС иска да участва в Кръглата маса като 3 сила Но такава е амбицията на всяка новосформирана партия (378)..

13 февруари. ПОБ излиза с предложение за среща в Пловдив от 9 до 11 март. Отказали се да седнат на Кръглата маса чрез БКП или БЗНС. Начало на предизборния фонд на БКП.

През януари - Надигане и отлив на националистическата вълна, условия за създаване на ДПС, начало на Кръглата маса и избори през юни, зачеване на двополюсното разделение. Стачен месец.

26 февруари. Среща Петър Младенов – Доган. Единодушие в критиките си срещу СДС. Доган да почака-всичко ще се оправи!

2 март. Желю бил нисък, имал селски вид, навеждал се раболепно когато се ръкува с някого, по ТВ изглежда грозен. За западните журналисти той е недоразумение – нито вид, нито пленяващи обноски, нито дипломация (412). Да бъдело сменен с Петко. (според западен дипломат – бел.моя).

амо Тома Томов и бачо Кольо отговарят на условието от хората, които познава. Томата отказал да сътрудничи на СДС, остава Кольо (413). И той отказва да дойде в СДС (около 3 март става това). (414) Активен интерес на западните служби и посолства към Желев. Желю определил хората, присъствали на на закуската с Митеран през 1989 г. Не е непознат за западните посолства; (415)

3 март Николай Генчев държи реч, казва, че Желю е достоен българин (приятелски, нали са приятели отдавна-бел.моя).

5 март. Мюсюлманите около Народното събрание си чакат имената. Тренчев мисли че ДПС може да влезе в СДС. Приемането щяло да бъде облекчено, като се махне Воденичаров от НЗДПЧ.

6 март. Обсъждат символите на СДС. Лъвчето под особена грижа. Доцент Чавдар Найденов станал председател на  Клуба за българо-германско приятелство, който е основан в този ден (423).

7 март. СДС иска международната общественост да окаже хуманитарна помощ на България; БНДРП и БХДП обявили намерението си за учредяване на 17 март на Блок на националната десница; Да подпишат на 9 март и изпреварят ПОБ. Борба за създаване на „3 сила”. (425)

18 март. Митинг на БНДС, че българи и македонци са българи.

19 март. Никольй Генчев трябвало да даде отговор, ще се включи ли в кампанията на страната на СДС или не? Оправдал се с тежка сърдечна операция. Тоест. „не”.

26 март. ДПС прави първата крачка за участие в изборите, въпреки липсата на регистрация (със спор в Кръглата маса и последвалата дискусия).Луджев и Стоян Ганев са „за”. НКС дало разрешението. ДПС е регистрирано по Закона за лицата и семействата, а не като политическа партия. Поява на Михник по ТВ. (458) Започва първа учредителна конференция на ДПС. (459)

30 март. Сондажи на Луканов за замразяване плащанията по дълга. Конференция на БНДП. (465)

2 април.(467). Желю иска да се привлече Н. Генчев. Но той така и не се съгласил. В Кърджели започват да възстановяват мюсюлманските имена.

14 април. Обсъждат БСП ще се разцепи или не? (483)

Марко Ганчев се отказва от членството си в БСП.Начало на опашките по бензиностанциите.

17 април. В НКС твърдят, че ДПС е създадено от БСП за отклоняване на гласове при изборите. Все още ДПС се разглежда като враждебен конкурент. (490)

18 април. Поздрави от Симеон ІІ. (491)

Регистрирана ЛДП в ПОБ – центристки съюз паралелен и дясностоящ със СДС.

22 април. БНДП избира Борян Ангелов за преседател и УС. Ще участват в изборите в ПОБ. На Роженския манастир ОМО Илинден прави събор с присъствието на гости от Югославия.

23 април. До кога ще има СДС? Обсъждано в НКС. Умували и за македонизма?

24 април. ПОБ обявява, че е надясно от СДС и зарочва предизборни курсове, финансирани от фондация „Науман”.

28 април. Продължава конференцията на ПОБ. Те се самоопределят като истинската опозиция (което до голяма степен е вярно-бел.моя). Според Петър Гогов по-голямата част от лидерите на СДС са внедрени провокатови (511). Първи конгрес на ССИГ.

29 април. Завършва конференцията на ПОБ. Има представители от фондация „Науман” и от Белгия. Опитват митинг, но не става (червено-синята мъгла вече шества из страната – бел.моя). Заклеймяват СДС, че не ги ще. (515).

5 май. Митингите на ДПС преминават на турски. Откроява се Доган от ораторите. Обещава да направи необходимото за изграждане и у помаците на турско самосъзнание. За това ще работи и ДПС. От страха пред Турция българите ще им позволят да бъдат партия.

16 май. Делегация на СДС в Полша. Срещи със „Солидарност”.  Говорят за вестникарска хартия с Тошо Тошев. Петър Младенов приема председателя на ПОБ Здравко Михайлов.

25 май. И Георги Спасов повтаря мантрата за операция „Клин”. Тренчев казал във Варшава за танковата касета. (после става ясно, че и той е агент-бел.моя)(556).

26 май. Кеворкян вече се включва на тяхна страна. (557)

(по Симеонов, Петко „Голямата екскурзия” 10 ноември 1989 – 10 юни 1990 г., опит за документ”, С. 1996 г., стр. 227 – 557).

 

 

Да се върнем години назад! Налагане на социалистически реализъм в литературата и културата на Народна Република България

 

Временно припокриване между функционирането на тоталитарната държава и доминирането на социалистическия реализъм в българската литератира и култура не е просто съвпадение. Разбирането на проблема за соцреализма е пряко свързано с въпроса за комунистическата власт. Началото на тоталитарната народна република дава началото и на неговото официализиране като „единствено правилен метод”. Нейният крах бележи и окончанелния му край. Безвъпросната власт на комунистическата партия продуцира и гарантира единствеността и правилността на доктрината и вписващите се в нейните рамки творби. Самият социалистически реализъм е продукт на дискурса на властта. Ето защо не просто функционирането му в НРБ, а неговата кристализация до официален и задължителен канон след 1948 г. стават възможни благодарение на осъществената „диктатура на пролетариата”.

Соцреализмът е внесен в България през 30-те години на ХХ в. ( от 1929 г. е началото на сталинизма, според  „Алфа” ТВ от 22 август 2016 г). Известно е, че той е съчинен в 1932 г. с непосредственото участие на „бащата на народите” Сталин и е провъзгласен за „основен метод” на учредителния Първи конгрес на Съюза на съветските писатели през 1934 г. (т.е. Хрушчовите „перестройчици” не са си свършили работата, след като аз до 1989 все още срещах текстове за дележа на света на строеве в историческото му развитие – бел.моя). Закрепването му в устава на съюза бележи хомогенизирането на художественото поле чрез пряката намеса на тоталитарната власт, т.е. той е постреволюционен „метод” на новата комунистическа държава. Както ще се потвърди от последващото битие на доктрината, властта държи много повече на думата „социалистически”, отколкото на думата „реализъм”. И този акцент се поставя при теориите и практиките както в родината на „метода” СССР, така и в колонизирани от доктрината държави като НРБ.

Обтекаемите формулировки и нестабилните критерий на соцреализма позволяват на властта без скрупули да се възползва от своите менторски и арбитърски функции в областта на литературата и културата, според конкретните си цели и актуалната ситуация. При това ролята на ментора и арбитър често се изпълнява от самия комунистически водач, доминиращ в съответната епоха – Георги Димитров, Вълко Червенков или Тодор Живков. Техните публични или задкулисни намеси по литературни, театрални, филмови и прочие художествени въпроси маркират силовата зона за пряко въздействие на властовия дискурс върху полето на художествено производство. Речите на всеки комунистически водач се превръщат в официални санкциониращи и програмни текстове, като периодично се прекомпозират в отделни издания – своеобразни „катехизиси” по проблемите на литературата и културата: „Георги Димитров за литературата, изкуството и науката” (1950 г.), „Георги Димитров за литературата, изкуството и културата” (1971 г.), „Вълко Червенков за изкуството и културата” (1950), „Вълко Червенков за науката, изкуството и културата” (1953), Тодор Живков „Изкуството, науката и културата в служба на народа&r




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: herodotus
Категория: История
Прочетен: 390110
Постинги: 127
Коментари: 92
Гласове: 42
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031