Пряката зависимост на литературата и културата от тоталитарната власт води до решаваща загуба – художественото поле е лишено от автономност и се преструктурира до неузнаваемост – на практика изпълнява обслужващи политиката на партията-държава функции. Затова абсолютната доминация на социалистическия реализъм е знак за това, че в НРБ художественото поле е тотално преструктурирано и одържавено. Чрез поредицата от закони за национализацията (на издателства, печатници, книжарници, театри, филмови студия и др.), са заети всички алтернативи на тоталитарната държава възможности за публично разпространение на книги, театрални постановки и филми. Чрез апарата на цензурата не само се контролира актуалната продукция, но се и прочистват библиотечните фондове и антикварните магазини от „вредна литература”. Чрез репресивните и експроприативни операции държавата унищожава цели заможни слоеве, по този начин преформатира културния пазар и остава единствен меценат и купувач на произведения на изкуството. Чрез натиск и забрани комунистическата партия обезпечава монопола във всяко изкуство на една-единствена творческа организация: Съюз на българските писатели – в литературата, Съюз на художниците в България – в изобразителното изкуство, Съюз на композиторите и музиколозите и т.н.

Годините между 1944 и 1948 г. са време на декларативна, офциално прокламирана от водещата в управляващата коалиция на Отечествения фронт БРП (к) кокуренция между тенденции, методи и стилови течения. До началото на 1948 г. най-авторитетни представители на комунистическата партия заявяват, че социалистическият реализъм „не може да бъде условие за приемането на писатели в Съюза и общата им работа в него”, че „самото развитие на нашата литература ще покаже правилни ли са  и не нашите възгледи за социалистическо-реалистическото изкуство”, че „произведенията на социалистическия реализъм ще се наложат не чрез покровителство и администриране, а чрез доказване на безспорните им качества в състезание с творбите на другите демократични школи и течения”.

В същото време прокламираните свободи и дискусионност на културната среда постепенно стават все по-привидни. Художественото им поле започва да губи своята автономия спрямо политиката. Все по-забележимо става прякото ангажиране на литературата и изкуствата с актуални политически задачи – както организационни (участие на творчески съюзи в манифестации, в агитация за местни и парламентарни избори и за референдума от 1946 г.), така и творчески (писане на агитки, рисуване на портрети, композиране на песни и кантати за съветските и българските вождове и пр.). Държавно-партийната поръчка се утвърждава като основен фактор в дирижирания пазар на изкуство.

Това е съпроводено с начално „прочистване” и „преустройство” на голяма част от интелектуалния елит и с тактически ходове за овладяване на творческите съюзи и оглавяване на ръководствата им от членове на Комунистическата партия. През тази първа фаза между 1944 и 1948 г. се извършва фактическата подготовка за институционалното и нормативното налагане на социалистическия реализъм.

От 1947/1948 г. все по-трудно могат да се отделят хрониките на социалистическия реализъм от политическите хроники. Сред тях блестят трансформираните и/или новопоявили се тематични ядра на българската литература и култура (строителството и бригадирското движение, изпълнението на народностопанския план, заклеймяването на „западния” империализъм), както и пренареждане на персонажната система, в която водещи герои стават „новите хора” (комунисти, работници и селяни кооператири). „Новите хора” са превръщат и в привилегирована (с цел скоро да бъде единствена) читателска група, за която се създават творбите на българските писатели.

За да се отговори на възникналите през 1947 г. партийно-държавни поръчки, се разработват нови техники за набавяне на сюжети и идеи – командироване на писатели до стротелни и производствени обекти и формиране на трудово-писателски бригади. Призивът на Съюза на българските писатели и на неговия печатен орган в.”Литературен фронт” е директен – „Сред народа”. Моментът на командироването, на опознаването на живота и отиването сред народа се откроява като инструмент с все по-нарастващо значение в цялостния цикъл на литературно производство в НРБ. Това на практика е разработване на „метода” на социалистическия реализъм в неговата предтворческа фаза, т.е. за набавяне на „жизнен материал”, за осигуряване на онези елементи за удостоверяване на литературния текст, чрез който всяка соцреалистическа творба се подлага на проверка за „реалистичност” и „народностност”.

Започва кампания за хомогенизиране на творческите „мироглед” и „метод”, за преустройство на идеологическото съзнание и за поемане на преки политически ангажименти в творчеството. Все по-открито литературните и художествени критици действат като пълномощници на ЦК на БРП (к). Заемат се с онагледяване на тезите на управляващите – правят подбор и представят отрицателните примери в литературата и културата чрез специални статии като „Вредни тенденции в  съвременната ни литература” и чрез доклади като „Литературната критика и литературната история през 1947 г.”. Заклеймяват се обявени за „реакционни автори и се засилва натискът срещу подозрително „неутрални” почерци, срещу всяко творчество, което може да бъде проблематично квалифицирано като несоциалистическо.

Между 1949 и 1956 г. е епохата на „класическия” социалистически реализъм. Завършва институционалното налагане на доктрината и блокирането на всички възможности за функциониране на алтернативна публичност. Още през март 1949 г. управителният съвет на Съюза на българските писатели предлага, а общото събрание преима промени в устава, като изменя член 2 така: „Целта на Съюза е: а) да подпомага и насочва писателите за овладяване на социалистическия реализъм като основен метод на нашата литература; б) да организира и насочва усилията на писателите да изучават живота на работническата класа и всички трудещи се в страната; в) да работи непрестанно за все по-голямото овладяване на марксизмо-ленинизма от страна на писателите; г) да се бори за изкореняването и ликвидирането на буржоазнокапиталистическата идеология в художествената литература и обществения живот, като подпомага борбата на българския народ за изграждането на социализма, против капитализма, за траен мир и народна демокрация”. Така е завършен цикълът на пълното подчиняване на писателите и тения съюз на програмата и идеологията на партията хегемон БКП. Същото се случва и с останалите творчески организации. В интензивно обръщение влизат принципите на партийността и народноста, на героичността и историческия оптимизъм, заедно с такива ядра от политестетиката на соцреализма като „типичното”, „революционния романтизъм”, „идейността”, „класово-партийният подход”, „положителният герой” и др.

Принципът на партийността в соцреалистическото изкуство често се редуцира до принцип за пряка намеса на комунистическия вожд и в оценката на конкретни творчески актове, и в споровете, разгарящи се в гилдиите на художници, писатели, и театрали. Емблематични са показните разпореждания на В.Червенков. Първото се състоява като своеобразна наказателна акция срещу художника комунист Александър Жендов през 1950 година. Червенков използа междуличностните напрежения в Съюза на художниците и едно противоречиво и на места твърде „откровено” писмо до него от Жендов, за да демонстрира нагледно „принципа на партийността”. Критиките на Жендов за поява на „разочарование от партийното ръководство”, за „казармена дисциплина” и „произволна цензура” вождът квалифицира като „буржоазен бунт срещу партийността в изобразителното изкуство, срещу ръководната роля на Партията”, като отрицание на „правото и компетентността на Централния комитет на Партията да ръководи изобразителното изкуство”. Приканен да си направи самокритика, Жендов публично я извършва, но въпреки това е изключен от комунистическата партия, остракирайки от публичния живот и лишен от възможността да продава и публикува своите творби. Всички творчески институции подемат дирижираната кампания „срещу жендовщината” (т.е. в подкрепа на партийносттта) в своите сектори.

Друга решителна намеса Червенков извършва в дискусията през 1952 г. около романа на Димитър Димов „Тютюн” (1951 г.). Първоначално романът е остро критикуван от соцреалистическата критика – в пресата и на специално обсъждане в писателския съюз. На с личното застъпничество на генералния секретар в печата излизат материали в подкрепа на Димов и неговата книга, а редакционна статия в „Работническо дело” (както по-късно се оказва, инспирирана и редактирана от самия Червенков)  разгромява най-изявените критици на „Тютюн”. Отново се разгръща идеологическа кампания – този път в подкрепа на статията в официоза, последвана от наказания за критиците. Същевременно, вслушвайки се в съветите на Червенков, Димов преработва и описва романа си, като го нагажда още повече към соцреалистическите схеми. Тъкмо втората версия на „Тютюн” (1954) става основен текст от формиращия се соцреалистически литературен канон. Ето как, макар и персонално да „спасяват” писателя, действията на генералния секретар всъщност въплъщават изцяло принципа на партийност – „въвеждат ред” в литературното поле, допринасят за „повече” соцрелизъм в изкуството и ясно сочат кой е главният литературен и художествен критик в Народната република.

Разгръща се практиката за персонално моделиране на новия творец социалистически реалист. Принадлежащите към комунистическата партия хора на изкуството попадат в обсега на вълната от „обследвания” на партийни организации в края на 40-те и началото на 50-те години, а безпартийните трябва да отговарят на призива за собственото си „превъзпитание” в духа на новата марксистко-ленинска идеология. Заради стари „прегрешения” или нови „разобличения” на мнозина им се налага да си правят публична самокритика – особена процедура на ритуално разкаяние пред Партията и Народа, след която саморазкритикувалият се може да разчита на реабилитация и възвръщане на статуса си на писател или художник.

(по Знеполски, Ивайло „НРБ от началото до края”, С. ИК „Сиела”2011 г., стр. 217 -222).

На практика – вече съветска република или българският ДС – придатък на съветския КГБ

Чрез своите съветници КГБ може да предаде една информация или директива на което и да е управление на ДС, без да преминава непременно през ръководството на последната. „Когато условията позволяват”, съветниците и ръководството на КГБ предупреждават ДС за предприетите действия върху „нейния терен”. Но КГБ решава целесъобразността и избора на момента за подобно уведомяване. (В хода на тази работа) е възможно някой представител на съветските секретни служби да „контактува”. Ако това стане се приема без колебание да се изпълнят изискванията на съветските другари. Това не се споделя с никого, дори с вашите другари и административен шеф. Съветските другари информират при необходимост, ако преценят че това е нужно. Но е от значение опазването на тайната, а и ЦК на БКП насърчава гражданите на България да правят услуги на съветските другари, като дава правото на руснаците да уговарят условията на това сътрудничество. Съветските другари трудно се доверяват на човек, който „не е минал през ръцете им”. Всеки офицер на ДС, изпращан на работа в западна страна се намира под  наблюдение на резидентурата на КГБ. Въпросът за преминаване на български ръководни кадри през съветските школи не е ограничава от ДС. Ръководни места в българския апарат трябва да се поверяват на лица, които са учили в СССР. Изборът пада върху обикновен българин, само ако няма възможност да се намери някой със съветска диплома.

През 1986 г. нашите служби вече са обзаведени с най-модерна техника, която позволява да се обработват почти нормално количество информация. На базата на интеграцията ние имаме всекидневна връзка с КГБ и посредством съветската централа със секретните служби на другите социалистически страни. Всички са брънки на една организация с център КГБ в Москва. Тази координация не засяга единствено размяната на информация. Държат се в течение на предстоящи операции, а се осведомяват също и за получени резултати. Положителните страни на тази интеграция са неизброими.

След събитията в Чехословакия и едва под ръководството на Юрий Андропов, Москва достига своите цели – подобна еволюция се предвижда и в други области на живота. Това означава, че интеграцията на самите секретни служби няма да достигне от своя страна още по-високо равнище. На практика нещата се движат винаги по желаната схема. Съветските другари с право не показват еднакво доверие към всички свои партньори. Единствените сигурни съюзници са съветските другари. Докладът на Никита Хрушчов пред ХХ конгрес потвърждава, че вместо в храбри пазители на революцията, секретните служби са се превърнали в репресивни органи и носят върху себе си кръвта на милиони невинни. На секретните служби се паднала честа да се справят срещу съветизацията, наложена от Москва, а не на комунистическите партии. След издигането на Андропов за шеф на КГБ се предприема търпелива работа за възстановяване на секретните служби в тяхната основна роля на опора на комунистическите режими. Пражката пролет само потвърждава правилността и значението на избраната линия. Работата следва две главни линии на развитие: развитие на кадри с двойна  принадлежност (едната официална, открита към някой от секторите на държавната администрация, обществените организации или партийния апарат и другата, неофициалната – скрита към секретната служба); и развитие на интеграцията между секретните служби на СССР и на всяка от социалистическите страни. В България тази двупосочна задача е изпълнена към 1972-1973 г. Така се ражда нов елит, който не се противопоставя на комунистическата партия. ДС не се отказва да вмъква в „невидимата си част” включително и безпартийни при условие, че те могат да й бъдат от полза.

„Раждането” на новия елит служи на комунистическата партия в смисъл, че нейният традиционен апарат е загубил до голяма степен своите качества на елит на режима. На практика ръководството на комунистическата партия намира по този начин средство да селекционира по-методично кадри за жизнените социални сектори и поне за известно време да предпази част от официалния апарат от бюрократично обезличаване.

Разбира се, когато този елит се осъзнава, че е извоювал привилегировано място в обществото, той започва да търси потвърждение на мястото си в обществото и ролята си на мерките си за действие. В това е обяснението на някои по-дръзки стопански мерки, по-ефикасна информация, по-нюансираното отношение към някои явения в областта на културата. И все пак главните усилия се съсредоточават върху външната експанзия, това, което е същността на съветския режим, чиято първа цел си остава съветизирането на цялата планета. Това също е в логиката на секретните служби на комунистическите режими, създадени именно за да подпомагат осъществяването на тази съветизация (по Костов, Владимир „Българският чадър”, С. ИК „Репортер”, 1990 г., стр.133-142).

След 1992 г. по неофициални данни рускосъветските съветници изчезнаха от България или поне формално не се срещат вече такива. Изчезна дори самата съветска империя, чието място се зае от Великая Русь. Но дали така стана или само така ни се струва? Защото току що прочетеното и все още виждащото се на практика от мен определено ме хвърля в някои размишления.

Странички от личната биография

На 26 октомври се 1989 г. към 10 часа вечерта се връщах към квартирата си с бъдещата си съпруга. Бяхме посетили едно от откритите партийни събрания в Университета, които тогава бяха много полезни. Благодарение на участието си в едно от тях например по-късно изкарах изпита си по „История на КПСС”. Накъде пред Механотехникума, съвсем до  вкъщи споменах: „На кого по дяволите е притрябвал този доклад от четири странички до настоящия пленум, за когото спомена накрая Драго?” Драго е доцент Драгомир Драганов и след лекцията, вече в настъпилия „академичен” хаос след лекцията и дискусията свързани с нея и току пред мене в присъствието на Димитър Луджев и професор Милен Семков беше споменал, че му искат такъв доклад от четири странички. Но както се оказа крушката си имала опашка.

Малко след това, след поредното си пътуване до Варна, след смъртта на баба си (17 май); след като Мария от Спортния магазин във Варна ме посети по време на сесията някъде в началото на юни и около обед ми се скара: „Вие, като дойдете в тази София забравяте от къде сте! Знаете ли при нас какво става? Без малко да те гледам сега от небето”. И ми разказа как в магазина им влязли младо семейство наши турци, който нещо се ушумулявали, персонала затворил магазина и извикал милиция и като ги проверили, открили, че крият и бомба, но се страхували повече и от жените в магазина и т.н.; и след края на „екскурзиантската бригада” в с. Хлебарово (извънредна бригада по случай „екскурзията” на която една вечер в кръчмата се бях запознал с Юрий (Юксел), от когото разбрах, че комунизмът е нещо много хубаво, но това, че са им сменили имената за тях е голям проблем и че руснаци са ги били. Видях и местата, на които е вървяла верижната техника) на 10 ноември, след посещение в градския музей, където уреждах бъдещото си работно място, минах и покрай театъра, който откриваше след голям ремонт. Аз в спортното си облекло (кафяв раиран панталон и тъмно жълта жилетка) може би много се отличавах на фона на тази изискана (много по-изискана от тази в София) елегантна публика. И точно там, през антракта от мой бивш колега от хора на момчетата Георги Пелов научих интересната новина: „Казвам ти нещо, но не забравяй кой ти го е казал! Тази вечер в София са смъкнали Тошо! Ако искаш мога да го извикам, но тук ще е неудобно”. Малко по-късно се прибрах и побързах да споделя с нашите в къщи и пуснахме телевизора да видим дали ще кажат нещо, въпреки че до театъра само бях видял патрулен милиционер и нищо друго съществено. Но после видях по телевизора, как другарят Живков седи и нищо не разбира от това, което му говорят като му изказвват благодарности за свършената работа и факта, че на неговото място вече седи Петър Младенов. След което побързах да се върна в София.

Като пристигнах в София побързах да се озова в Университета, където заварих обичайното, може би малко по-голямо от друг път оживление. Случилото се беше разбунило духовете. От южното до северното крило на Университета ми трябваше поне час за да стигна. Накрая се озовах в градинката на Университета и видях двама познати от предишна бригада – правистите Емо и Женю в компанията и на трето високо, недебело момче. По късно разбрах, че това е Емил Кошлуков, студент английска филология, първи курс. И тях ги питах, чули ли са, че ще се прави някъде студентска  организация. След което Женю ме приближи свойски и ме попита дали съм бил в Клуба, на което отговорих положително. „Ела довечера в седем! Ние ще я правим”.

Към седем вечерта на мястото се бяхме събрали около двадесетина човека. Сред тях видях само един познат, правист, може би също от някоя от бригадите, доколкото си спомням беше от Плевен. С него се заприказвахме. Беше участвал в митинга на „Екогласност” от мисля 3 ноември. Били поне 3 000 души. Цифра, която не можех да си представя, че е възможна да се случи. С автобус 204 отидохме до тогавашният бул. „Насър” и слязахме на пресечката му с улицата за студентския град. Оттам се шмугнахме в един от близките блокове и се изкачихме до някакъв апартамент, пред който ни чакаше екип на френската телевизия. Щели да снимат пробуждането на младежта в Източна Европа. Почувствах се горд да съм сред „пробудените”.

Вътре, в апартамента разбрах, че не само телевизяата ни е чакала. Там бяха Пламен Даракчиев и Любомирв Собаджиев, все никому неизвестни лидери. Те се представиха, че са от страната на някакви движения, от което съм запомнил „Подкрепа”. Помня го, защото веднага направих асоциацията със „Солидарност”, въпреки, че беше много по-малка. Скоро дойдоха и още хора, сред които видях и Стилиян от клуба. Поздравихме се и започнахме да умуваме учредителната декларация. Сред новите ми познати бяха и Станка Желева, Мария Николаева Василева (веднага ми направи впечатление) и т.н. Умувахме доста и регулирахме всеки направен текст докато го нагласим. Накрая настана време и да си изберем ръководство, като кандидатурите бяха два – на Емил Кошлуков и на Стелиан. Те излязоха за малко, докато изберем и Стелиан си направи впоследствие отвод. Така избрахме Кошлуков. След което показахме и изфабрикуваната декларация. Даракчиев каза, че е станала по-добра и от тази на „Подкрепа”. След което, с такси се прибрахме. Беше вече към 3 и станало твърде студено.

На другата сутрин, някъде към 10, ако не и по-късно се появих в Университета и видях, че вече нашите са „разлаяли кучетата”. Някакъв студент от онези които на 11 чакат влака за 10 часа се заяждаше с един от вчерашната ни група, че пишело „ние, българските студенти” и какво право сме имали да го представляваме, защото той ... На което изотзад отговорих, че в декларацията пише „Ние, български студенти...”, а не българските студенти и, че трябва да чете по-внимателно, защото е написано и кой сме. 27 парчета цифром и словом. И ги оставих да се продължат спора. Имах вътре някаква работа, а и скоро отнякъде се появи и Владо Революцията и се включи на моето място.

После бързо-бързо комсомолската организация на факултета се разцепи. Някой от колегите ми ме гледаха подозрително, защото и те искали, обаче ... Демек, закъде сме се забързали? „Ние просто го направихме и не чакахме да видим какво ще стане” отговорих. Но тогава разбрах и още нещо – че не ставам като водещ на събрания. Усетих го, когато водех едно събрание при педагозите за учредяване на НСД (Независимо студентско дружество). Тези, изпратени от комсомола се бяха представили по-добре.

После и факултетната комсомолска организация веднага се разцепи. От едната страна седях аз и от моята страна бяха част от колегите и от другата ми страна – също такава част, но от страна на комсомола да го наречем. Яро, комсомолският шеф на Историческия факултет веднага извади тезата, че се надява пак да се разбираме (предвид реакцията след 9-ти), на което отговорих, че „винаги сме се разбирали и сега не виждам причина това да не е така”. Каква беше изненадата ми, когато го видях след 5-6 години в екипа на бат’ Пешо Стоянов. Отговаряше за протокола. Като се видяхме и (което му прави чест) се ръкувахме, спряхме и се заприказвахме. Беше станал посланик в Братислава. А спокойно можеше и да не бъде така. И такива случаи съм имал.

Новата година посрещнахме в един апартамент у едно приятелско семейство. Чувството за свобода беше невероятно. А на другия ден отпътувахме за Варна на традиционното си първоянуарско събиране. От София докъм Провадия беше навалял сняг. Но само във Варна ме посрещна дъжд. И там обувките ми си отдъхнаха. Бях с половинки, немного приятелски настроени към снега.

Във Варна баща ми ме посрещна с новината, че имам писмо с проучването за БКП и ще искам ли да кандидатствам още? Махнах с ръка отрицателно: да правят каквото щат. Умряла работа. И те направиха точно това – на 29 декември беше дошло решението за турските имена, подкрепено от Кошлуков и 2-3-ма за масовка към 3-и януари. Нямах търпение да хвана обратно влака и към 7-и пътувах бясен обратно за София. Бяхме решили тези 27 души да участваме при вземане на каквото и да било решение, а сега? И тези започнаха да правят сами каквото си искат! Събрах Емо, Станка и още някого, вдигнах им скандал и си подадох оставката от НСД-то. И веднага се обадих в БНДС за съдействие. От там откликнаха незабавно. Говорих с Добри Задгорски, автор по-късно на хита с „червените бабички”. И отидох до факултета с мои колеги да правим МНДС (Младежки национален демократичен съюз). На учредяването му присъства и един колега-правист, който много трудно надприказвахме – вероятно бе внедрено за целта ченге, което да провали събранието. Повече не го видях.

По-късно ме поканиха в БНДС на работа в секретариата. Издигах се в очите на слепите както казваше баща ми. Току що бях завършил и дори се бях провалил поради „преучване” на първата аспирантура, където, една привечер бях прочел в записките си една статия в „Отечествен фронт” от 1948 г., която звучеше точно така: „ Да направим от О.Ф. един истински Съюз на демократичните сили”. След което се цапнах по главата: „Ами точно така стана и сега по дяволите!”.

Работих на партийна работа и докато съюзът стана партия и участва в първите избори (изкарах и курсове по предизборна борба, организирани от ПОБ – бел.моя), на които бях застъпник на Борян Ангелов, опълчил се срещу младия може би тогава доцент-икономист от БСП Румен Гечев. И веднага Борян направи грешка, казвайки в представянето си, че сме малка партия, без да е имал възможността да я провери в избори. А резултатът в крайна сметка не беше толкова лош – 8-мо място в синьо-червената фурия засмукала страната тогава. Но тогава масово се правеха грешки, между които имаше и неумишлени. Като например партия „Български орел”, която единствена ратуваше за индустриална политика на страната, но беше тотално оплюта и наречена „Орел с ориз”. Или пък с трите основни политически сили БСП, СДС и БЗНС, без още да е имало избори и да се види кой с какъв електорат реално разполага. И през юни се прибрах във гр. Варна с писмо, че съм кореспондент на в. „Зора”. Което на практика нищо не означаваше, но все пак значеше нещо.

Златната решетка

Веднъж, когато умрял Тодор Живков (вероятно не през 1998 г. - бел.моя) в енциклопедията под неговото име било написано: непопулярен политик и държавник, управлявал България по времето на Лили Иванова и Емил Димитров.

(основно по Знеполски, Ивайло „НРБ от началото до края”, С. ИК „Сиела”, 2011 г., стр. 217-437)

19 ноември 2016 г.                                                                    Юрий Михайлов

Гр. София