Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.12.2016 20:12 - Българите и римският свят XХХI в
Автор: herodotus Категория: История   
Прочетен: 492 Коментари: 0 Гласове:
0



 (До пролетта на 1996 г. монархът в изгнание присъства задочно, но осезаемо в българския политически живот, без да се е връщал. Около неговата личност се съсредоточават и много носталгични чувства на част от по-възрастните българи, но умереността му е привлекателна и за някои разочаровани привърженици на действащите в България политически сили. След първото му посещение в България през май 1996 г. и особено след  второто изказване, осъществено преди парламентарните избори от април 1997 г., когато той се изказва в подкрепа на формираната от ДПС нова политическа формация Обединение за национално спасение, влиянието му осезаемо намалява).

Въперки изразяваните от СДС опасения, резултатите от тези избори не променят посоката на прехода – демокрация и пазарна икономика, а предефинират начина за достигането й. Както и в повечето страни от Източна Европа след като заплаща част от социалната цена на прехода, българското общество се обръща към леви формации, които обещават по-плавно и безболезнено придвижване напред. Връщането на наследниците на комунистическите партии на власт не означава рекомунизация, тъй като нито в програмите си, нито в практическите си действия, нито като състав на ръководството те приличат на комунистическите си предшественички, по-голяма е програмната им близост дори с техните опоненти. Промени обаче настъпват – забавят се темповете на преобразованията. Съвпадението на „лявата вълна” в Полша и Унгария с тази в България обаче е само външно. Голямата разлика е в това, че новите десни сили в Центална Европа вече са успели да извършат икономическата трансформация (шоковата терапия на Лешек Балцерович и дясното управление на Йожеф Антал), докато в България политическото противопоставяне и незрелостта на СДС (той няма нито достатъчен управленски опит, нито дисидентско минало) пречат на този процес. Носталгията по миналото заварва България в момент, когато повратът към пазарна икономика още не е осъществен и стремежът към забавяне на промените се оказва опасен. България остава в междинното положение между държавна промишленост и пазарно разпределение, загубен контрол върху банковата система и утвърждаване на паразитиращи групировки, които се обогатяват от спекула, от приватизиране на печалбите от държавните предприятия, а не от повишаване и модернизиране на производството.

Новото правителство е оглавено от лидера на БСП Жан Виденов и е гласувано на 26 януари 1995 г. То е често партийно, ако не броим министрите от двете коалиционни партий: БЗНС „Ал. Стамболийски” и ПК „Екогласност”. При съсгавянето на правителството си Виденов се опитва да балансира между различните групировки в БСП, като включва министри и от прореформаторското, и от консервативното крило. В опит да изпълни предизборната си платформа лявото правителство укрепва държавния икономически сектор – рефинансира задълженията на държавните предприятия, които страдат особено остро от последиците от търговското преориентиране, при което губят непретенциозните руски и арабски пазари, а не съумяват да пробият на други. Тази политика затруднява реализацията на държавния бюджет и проваля споразумението с МВФ. До края на 1995 г. правителството се опитва да изпълни социалните си предизборни обещания, но икономическите реалности му позволяват само минимално да повиши бюджетните заплати и пенсиите.

През октомври-ноември 1995 г. са проведени местни избори, които също носят голям предизборен успех на БСП (появява се т.нар. червена карта на България). Това обаче става за сметка на отлагането на важни икономически решения – напр. приближаването на цените на електроенергията и топлоенергията до световните (което означава драстично повишаване). Социалните обещания в предизборната програма и очакванията на населението да се повиши жизненото равнище влизат в противоречие с икономическата логика на прехода, която изисква продължаваща либерализация на цените, закриване на губещи предприятия, приватизация. За лявото правителство високата социална цена на реформите е неприемлива, защото доходите на две трети от българите са под жизнения минимум. Премиерът Виденов до средата на 1995 г. не се решава да започне преструктуриране на икономиката преди всичко заради тежките му социални последици.

В началото на 1996 г. се проявяват признаците на нова иконоическа и финансова криза. Неконтролираното от центалната власт създаване на нови търговски банки, рефинансирането на губещите предприятия, високите лихви и нерегламентирания износ на капитали предизвикват банкова криза – една след друга банките обявяват неплатежоспособност, което предизвиква паника сред вложителите. Липсата на контрол позволява на търговските банки да отпускат неосигурени заеми, които после не могат да приберат от длъжниците си. Банките фалират, а техните длъжници стават „кредитни” милионери (с взети на заем пари, които не искат или не могат да върнат). Острата обществена реакция принуждава правителството да предприеме ход, който допълнително влошава изпълнението на държавния бюджет – то приема решение да се гарантират спестяванията във фалиралите банки. Банковата система през тези години играе важна социална роля, тъй като високите лихви дават възможност на много пенсионери и безработни да живеят от вложенията си. Те се стремят към онези банки, които обещават по-високи лихви, въпреки предупрежденията на много финансисти, че това означава по-голям риск. Играта с лихвите предпоставя и популярността на финансовите пирамиди, чието рухване помита изобщо доверието в банковата система.

През пролетта на 1996 г. избухва още една криза, която е особено болезнена, защото е свързана с хляба. България либерализира износа на зърно, но в началото на 1996 г. се оказва, че е изнесено повече зърно, отколкото е допустимия минимум, необходим за зърнения баланс на страната. При това приватизацията на зърнохранилищата (силозите) възпрепятства контрола за количеството зърно в страната. През пролетта хлябът започва да не достига, пред хлебарниците отново се появяват дълги опашки. Опозицията използва ситуацията, за да обвини правителството в некомпетентност, но изчисленията на специалисти показват, че в България има зърно, но то не излиза на пазара (по опашките за хляб тогава също се говореше, че хляб има достатъчно, но мутри го спират да не излезе на пазара – бел.моя). Премиерът не се решава да използва пазарните механизми за преодоляване на зърнената криза, тъй като това би довело до драстично повишаване на цената на хляба, а за ляво управление това изглежда неприемливо. Спорът за причините за зърнената криза става политически, пой остава неразрешен, но така или иначе в големите градове хляб се купува с огромни опашки, а в малките населени места са въведени ограничения при продажбата му.

Икономическата криза активизира противоречията в БСП. Премиерът Виденов е принуден да извърши промени в правителството и в крайна сметка да приеме решителна програма за преструктуриране на икономиката, в която фигурира закриването на губещите предприятия (или тяхното приватизиране) и изолирането от бюджета забрана за допълнително финансиране) на онези, без които национланото стопанство не може да съществува. Взето е решение и за бърза приватизация на големите държавни предприятия за да бъде намален бюджетният дефицит. До тогава правителството на БСП поставя ударението върху т.нар. масова приватизация, при което срещу специални бонове всеки българин може да получи част от държавните предприятия. Масовата приватизация е осъществена, но има малък икономически ефект, тъй като приватизираните по този начин предприятия нямат достатъчно средства за модернизиране или пък приватизационните бонове са съсредоточени в приватизационни фондове, които често прибятват до спекулации. Допълнително трудност създава задължението на България през 1995 и 1996 г. (Движението на външния дълг през годините на прехода в числа изглежда така: на 10 ноември 1989 г. дългът възлиза на 12 млрд. долара; през 1994 г. той спада благодарение на споразумението за опрощаване на 50% от дълга към Лондонския клуб и остава11, 4 млрд.; но през 1999 г. само главницата по него е 9, 4  млрд. дол.)  да изплати вноски от над 2 млрд. долара по външия дълг, което тя е принудена да направи без финансовата помощ на МВФ, а за сметка на снижаването на жизненото равнище (Един от най-влиятелните социалисти, бившият министъп-председател Андрей Луканов, оглавява движението на недоволните в БСП, които си поставят за цел да свалят правителството на „комсомолците”, както те пренебрежително наричат новото поколение социалидти. За това говори и братът на Андрей Луканов Александър Атанасов след убийството на бившия премиер).

През 1996 г. се проявяват негативните ефекти и на т.нар.система за „изсмукване” на държавните предприятия от икономически групировки (един от пинерите на която е и д-р Тренчев и неговата „Подкрепа”. Но той беше  разкрит и с агентурното си име – бел.моя), които блокират „входа” и „изхода” на предприятията. Така създадените още по време на управлението на проф. Беров икономически групировки получават печалбите от прозведената продукция, а загубите се покриват от държавния бюджет. Решенията за ликвидиране на губещите предприятия и за приватизация означават рязка промяна в политиката на БСП – тя е започнала повторното си управление с надеждата, че може да съживи държавните предприятия, но се е убедила, че в променената икономическа среда повечето от тях или трябва да се закрият, или да се приватизират. Новата програма за начало на структурната реформа е приета почти единодушно, но около списъка на предприятията за ликвидиране и изолиране избухват големи спорове, продиктувани от местни или лични интереси, и процесът е отново спрян. От обявените големи приватизационни сделки е подготвена за финалзиране само продажбата на комбината за калцинирана сода в Девня, която още дълго време ще остане най-успешната приватизационна сделка в Бългрия (от средите на БСП се създават и първите нови икономически субекти).

Най-важното политическо събитие  за 1996 г. са президентските избори. Те се провеждат в средата на мандата на БСП и се превръщат в обществена проверка за умението й да управлява по ново му. Желанието на БСП да спечели надпреварата за президентския пост е мотивирано и от нестихващата война на президента д-р Желев с това правителство (особено с него, тъй като то се състои от идейни противници на д-р Желев), както и от необходимостта да се обединят възможно най-широки кръгове в усилията за преодоляване на кризата – затова и предизборното послание на първоначалния мандат на БСП за президент Георги Пирински е „Заедно за България” (През юни 1996 г. заместник-председателя на ВС на БСП Георги Пирински е номиниран за кандидат за президент от името на БСП, но неяснотата около българското му гражданство отхвърля кандидатурата му от страна на ЦИК и Конституционният съд. Той е роден в САЩ. Сменен е с Иван Маразов и Ирина Бокова (от тур.-лайньова, чието фамилно име особено се проявява при нейният племенник – по материали от пресата), бивша дипломатка, депутатка във ВНС от БСП и дъшеря на дългогодишния главен редактор на  официоза на БКП „Работническо дело” Георги Боков).

Но разочарованието на хората е видимо и общо, а задачата на СДС е само да очертае разумна и приемлива алтернатива. Важна роля за промяната в СДС изиграва смяната в ръководството му – Филип Димитров подава оставка след поражението на парламентарните избори и е заменен с технократа икономист Иван Костов, който има управленски опит от две правителства – на Д.Попов и на Ф.Димитров. Той превръща СДС в стегната и прагматична сила. За да бъдат преодолени вътрешните противоречия при номинацията за президент, СДС за първи път в Европа прилага американския модел на предварителни президентски избори. На 1 юни 1996 г. пред привържениците на „синята идея” застават кандидатът на коалиция „Народен съюз” и ДПС Желю Желев и избраникът на СДС юристът Петър Стоянов. Със значителна преднина се налага П.Стоянов и така Ж.Желев е принуден да се оттегли. Опозицията постига споразумение и на президентските избори се явява като Обединени демократични сили (ОДС).

Изборите за президент, проведени на 27 октомври – 3 юни 1996 г. поставят ново начало в българската политика. Макар и на втори тур, победата на ОДС е толкова значителна (с почти 20% преднина), че дава мотивация на ОДС да поиска предсрочни парламентарни избори. Обратно, неуспехът на БСП задълбочава нейната вътрешна криза – 19 видни леви политици (депутати и членове на ръководството) в открито писмо искат оставката на правителството на Жан Виденов, а външният министър и бивш кандидат за президент Георги Пирински подава оставка. По същото време премиерът Жан Виденов обявява, че финансовото състояние на държавата е такова, че единственият изход е страната да въведе валутен борд, който да фиксира българския лев към някоя стабилна чужда валута и да спре инфлацията (Тази идея не е нова. Още през 1995 г. икономистът Р.Аврамов на основата на финансовото развитие след 1991 г. предупреждава, че може да се наложи такова решение). Правителствената криза обаче не позволява да се предприемат тези стъпки за преодоляване на финансовата криза. Нещо повече, тя се задълбочава и българската валута започва рязко да се обезценява – в края на 1996 г. 1 долар вече струва 500 лв. и цената му продължава да расте. За да преодолее собствената си криза БСП свиква извънреден конгрес на 21 – 23 декември 1996 г. Той започва с декларация на Жан Виденов за оставка от всички постове, които заема, като така премиерът и председател на БСП се опитва да отмести споровете от въпроса за и против неговото правителство към проблема какво ще се прави оттук нататък. Виденов възлага на наследниците си възможно най-бързо да съставят ново правителство, което да се справи с икономическата криза. За нов председател на БСП е избран историкът (по история на БКП-бел.моя) Георги Първанов. Така България посреща новата 1997 г. в състояние на безвластие – президентът Желев е с изтичащ мандат, правителството на Ж. Виденов е в оставка, а парламентът излиза в коледна ваканция, въпреки очевидната икономическа и политическа криза.

Безвластието стимулира действията на опозицията. Още на 3 януари, когато новото ръководство на БСП се събира, за да излъчи своя кандидат за премиер (номиниран е дотогавашният вътрешен министър Николай Добрев или според някои кръгове в БСП Кървав Колю-бел.моя), СДС организира първата протестна демонстрация с искане БСП да се откаже от властта. На 10 януари 1997 г. парламентът обсъжда предложена от опозицията декларация за излизане от кризата, но дебатите се проточват и са насочени към отхвърлянето й. В подкрепа на декларация на СДС от сутринта сградата на Народното събрание е обградена от протестиращи млади хора, а до вечерта напрежението ескалира, загражденията и кордоните са разкъсани, тълпата нахлува в парламента и изпочупва обзавеждането на приземния етаж. Обсадените вътре депутати от БСП са изведени късно през нощта от полицейски части, които разгонват със сила останалите демонстранти. Седем години след началото на промените икономическата криза, съпроводена с масово разочарование от социалистите, отново довежда до улични вълнения, от които се възползва СДС.

След първата проява на насилие недоволството се канализира във всекидневни мирни шествия по подобие на демонстрациите в Белград по същото време. След по-малко от месец, през който София отново изживява неколкодневна блокада на основните улици и кръстовища, както и спрян градски транспорт, БСП отстъпва пред натиска и се отказва от мандата си за съставяне на ново правителство. Икономически групировки и кредтини милионери, получили в предходните години огромни кредити от банките, се възползват от кризата и безвластието и стимулират развитието на краткотрайна хиперинфлация – в началото на февруари доларът достига 3000 лв. За две – три седмици дълговете им се стапят, но същото се отнася и за спестяванията на огромна част от българите. Реалната стойност на заплатите и пенсиите достига рекордно ниско равнище – по няколко долара.

На 4 февруари 1997 г. Николай Добрев (по някои данни осъществявайки преврат подобен на Чилийския от 1973 г. – бел.моя) връща мандата си за съставяне на ново социалистическо правителство. През същия ден е осъществено поредното за българския преход договаряне между политическите сили в България. По модела на Кръглата маса с подсредничеството на новия президент Петър Стоянов парламентарните партии се споразумяват парламентът да се разпусне и да бъдат проведени предсрочни парламентарни избори.

С подписа си под политическото споразумение от 4 февруари 1997 г. БСП признава поредният си неуспех да управлява. Причините за това са много. Сред тях са някои черти на премиера Жан Виденов – неговата неконтактност, несклонност към компромиси, нежеланието да обяснява пред обществото проблемите на управлението, силният му характер. Има и друга – БСП се оказва неспособна да осъществи прехода към пазарна икосномика, защото противоречията, които съществуват в нея, са не само политически, а и принципни – по възможността лява партия да гради капитализъм. За разлика от полските и унгарските бивши комунисти (намиращи се в кореннно различна геополитическа ситуация – бел.моя) БСП не успява да стане инициатор на пазарни реформи, а приема да ги осъществи под натиска на кризата едва в средата на 1996 г., когато вече е загубила обществена подкрепа, необходима за това. Роля играе и неблагоприятната обществена атмосфера, в която действа правителството на Виденов – повечето гласове за БСП идват от селата и малките градове, докато големите градски центрове остават трайно враждебни на управлението, подобна е позицията на повечето медии, които формират общественото мнение. На враждебността на медиите премиерът отговаря със силови действия – отказ от сътрудничество, смени в ръководствата на държавни медии и уволнение на непокорни журналисти, а тези действия допълнително настройват обществото срещу него (Революцията от 1997 г. стана главно с участието на радио „Дарик”, чиито главен редактор Радосвет Радев също се оказа впоследствие сътрудник на ДС – бел.моя).

Въпреки икономическите проблеми България продължава „пътя си към Европа” и при социалистическото управление – на 1 февруари 1995 г. влиза в сила Споразумението за асоцииране на България в Европейския съюз, а на 16 декември 1995 г. тя подава молба и за пълноправно членство. България е приета за член на Световната търговска организация (СТО) и е допусната до НЕОКОКОМ. Социалистическото правителство смята за най-желани за България външни партньори Гърция на Балканите, Русия на Изток, Германия на Запад, което означава поврат от силно проамериканската политика на първото правителство на СДС. Новата ориентация дава основание правителството на Ж.Виденов да бъде обвинено от политическите си опоненти, че създава „православна ос” на Балканите. Запазва се и продължава линията за сближение с НАТО – на 2 февруари 1996 г. правителството взема решение за засилен индивидуален диалог със Северноатлантическия съюз. Пак през 1996 г. България е приета за пълноправен член на Централноевропейската инициаива (ЦЕИ), което й дава благоприятни възможности за разширяване на търговията (по книгата на Баева, Искра и Евгения Калинова „Българските преходи 1939 - 2010”, С. 2010 г., ИК „Пардигма”, стр. 267 – 302).

Но тук трябва да се кажат и няколко думи може би за най-важното за нас през този период за да бъде картината максимално пълна и доста по-точна. Защото България има реална опасността четири пъти да се окаже въвлчена в юговоина, но затова още нищо не се знае.

 

Югоембаргото и транспортната блокада на България

 

В общественото съзнание, а дори и сред специалистите, някак безкритично се е наложило мнението, че кръстопътното положение на България й осигурява безспорно предимство. Коментарите са по-скоро, доколко пълноценно се използва това предимство. Пропуска се обаче другата  страна на въпроса. Защото средищното положение може да носи и заплаха за страната. При геополитически сблъсък винаги има опасност от война на два фронта. Христоматийният пример е Германия, но и в българската историография могат да се посочат Междусъюзническата война и Балканската Антанта. Ключов фактор за България е липсата на подходяща инфраструктура и излаз на открито море. Затова, дори когато конфронтацията отсъства, дискусията на тема „транспортна блокада на България” никак не е излишна. Тя е оправдана и при спокойна геополитическа обстановка, а при кризисна ситуация става изключително актуална. Показателен пример е Югокризата от 1991 – 1995.

 

Проблемите на България с лед началото на юговойните

През този период, проблемите на България започват още със „седемдневната война” в Словения. Няколко български шофьори на камиони се оказват в неподходящото време, на неподходящото място. Това съвсем не е случайно. Войната заварва около 40 наши камиона, преминаващи през словенска територия. Тези, които спират от австрийската страна на границата или прекосяват другите югорепублики, са още повече. Словенците задържат българските тирове и дори ги използват като барикади в различни участъци от главната магистрала, за да попречат на югославската армия. Камионите са бомбардирани от въздуха или изблъсквани от танковете. Загиват петима български шофьори. В същото време федералните войници и словенците дават общо 68 жертви. Съпоставени с тях, петимата българи не са никак малко. Гибелта им показва жизненото значение, което има за нашата икономика, спокойствието в западната ни съседка. Магистралата през Югославия е основен маршрут за българските превозвачи от и за Западна Европа.

През следващите месеци все още се ползва, незасегнатото от военните действия, направление София-Белград-Унгария. То също става проблематично след въвеждането на санкциите на ООН срещу Сърбия и Черна гора. На 30 май 1992 г., Съветът за сигурност приема Резолюция 757, налагаща забрана на всякакви стопански контакти, включително въздушните съобщения със Съюзна република Югославия (Сърбия и Черна гора). Прекратяват се всички форми на научно, културно и спортно сътрудничество с официални представители на страната. На свой ред, българското правителство приема постановление, което повтаря текста на резолюцията, включително за забрана на всеки внос или износ в остатъчна Югославия и на въздушните връзки с нея. Вносът на стоки от български фирми за Сърбия е поставен под контрола на Комитета по санкциите на ООН в Ню Йорк.

По време на правителствено заседание от 8 юни, българският транспортен министър обявява, че освен преките загуби, санкциите имат и друг отрицателен ефект, натоварвайки съобщителните връзки за преминаване на река Дунав, при Видин и Русе. Транзитът през Сърбия е разрешен, но пресичането на границата е затруднено допълнително от множеството сръбски граждани, които започват да се снабдяват с бензин от България. Налице са и опити забраненият внос за Сърбия да се прикрива като транзит. За да се избегне това, през септември 1992 г., влиза в сила нов план на Евопейската Общност за спазване на ембаргото. Въвеждат се подробни сертификати за внос в Македония, Хърватска и Босна и Херцеговина и за избягване отклоняването на товари за Сърбия. Създава се съвместна структура (САМКОММ), между ЕО и СССЕ, за контрол на санкциите. Мисията й в България започва работа през октомври, но остава с неустановено положение още година и три месеца. Българските власти проточват преговорите за статуса на мисията, защото това е един от малкото инструменти, които имат, за да договорят компенсации за загубите от ембаргото.

Сръбската позиция е представена от външния министър Йованович. На 13 ноември той се връща от частно посещение в Париж, което каца в София заради санкциите. На летището го посрещат български дипломати. Мнението му за ефекта на санкциите е, че: „търговците винаги следват интересите си и даже при фараоните са „пробивали” границата”.

Точно по тази причина, на 16 ноември, Съветът за сигурност на ООН налага нови санкции с Резолюция 787. Основното в тях е забраната на транзитния трафик през Сърбия и Черна гора на петрол, метали, химикали и други стратегически товари. България веднага спира да издава експортни удостоверения за Македония, Босна и Херцеговина, Словения и Хърватска, въпреки щетите за българската икономика.

В края на ноември, ръководителят на САМКОММ Райнер Босейл обикаля западната ни граница и докладва в Брюксел, че много български фирми, най-вече транспортни, страдат от забраната за транзит през СРЮ. Другият голям проблем е спешната нужда на Македония от горива за зимата, след като Гърция забранява техните доставки. Между България и Македония  няма пряка ж.п. връзка, а шосетата не могат да поемат нарасналия поток от товари. Според доклада, трябва да се прави разлика между железопътните превози през Сърбия за Македония и за Босна и Херцеговина. Във втория случай те отиват при босненските сърби, „известни като най-жестоките участници в босненския конфликт”. София е посетена от вицепремиера на Македония, който търси съдействието на българските власти. Страната му е пред катастрофа заради търговската блокада на Гърция. Българската дипломатически усилия имат успех и Външното ни министерство получава уверението на САЩ, че Комитетът по санкциите ще разреши преминаването на влакова композиция през Сърбия, ако има строг контрол при изпращането и пристигането й. Бъдещите разрешения на Комитета ще се дават за всеки отделен случай. При това положение, основните маршрути за македонския излаз стават по море, през Бургас и, по суша, през Русе  (Дунав мост). Проблемът обаче е че те постепенно се задръстват, защото са основен излаз и за българската икономика.

Така щетите на България нарастват. В началото тя се надява на индиректни компенсации, чрез допускане до пазарите на Европейската общност, което не става толкова лесно. Втората резолюция създава много сериозни проблеми за българската икономика, натоварвайки я с допълнителни транспортни затруднения. Страната обявява 1, 2 млрд. долара загуби  за периода май-декември 1992 г. На 7 декември, правителството приема меморандум, в който настоява за създаване на компенсационен фонд, предвиден в Устава на ООН. Посочено е, че дори на този етап не могат да се изчислят допълнителните загуби, които понася България от ограниченията за превоз на транзитни товари през Сърбия и Черна гора. Причината е в разрешените от Комитета по санкциите доставки с „хуманитарна” цел за СРЮ. В резултат на това, стокообменът между съседните държави сменя посоката си и България започва да внася от Югославия повече, отколкото  изнася.

На 16 март 1993 г., Съветът за сигурност на ООН приема Резолюция 820. Мерките са много по-сложни и всеобхватни, като въобще забраняват транзитните превози през сръбска територия. Окончателно е съставен под контрол и речният път по Дунав.

 

Българската реакция

България е задължена да се присъедини към санкциите, въпреки, че според премиера Беров: „затварянето на границите е удар срещу страната”. На 29 април, Народното събрание приема декларация във връзка с Резолюция 820. Тя обръща внимание, че поради географското положение на България, пълната изолация на Сърбия и Черна гора ще доведат до откъсване на страната ни от нейните икономически партньори в Западна Европа, което ще затрудни реформите и прехода й към пазарна икономика. По тактически съображения, в текста не е включено искането към ООН за транзитен коридор през Югославия, което е обсъждано от депутатите. Съответния референдум е внесен на 7 май в ООН. Документът обявява 234 млн. долара месечни загуби по новата Резолюция 820 и настоява да бъде признато наличие на „специални икономически проблеми” за България, съгласно чл. 50 от Устава на ООН. За оценка на загубите страната очаква мисия на експерти от ООН. Посочени са шест ключови  инфраструктурни проекта, които биха облекчили засиления ж.п. и автотрафик през България, но се нуждаят от външно финансиране. Те са: мост на р. Дунав между Видин и Калафат с шосейно и ж.п. трасе; двойна ж.п. линия между София и Видин, с отклоняване за Лом; удвояване на пропускателната способност на ж.п. линията от София до гръцката граница (Кулата/Промахон); изграждане магистрала София-Видин с тунел под Петрохан; изграждане на българския участък от черноморската магистрала Истанбул-Констанца-Западна Украйна; свързване ж.п. мрежите на България и Македония чрез изграждане на ж.п. линия между Гюешево и Крива Паланка.

Допълнително, България настоява да се разработят критерии за изключения от забраната за транзитни превози през СРЮ. Поставя се начало на мъчителен процес на съгласуване. Той се сблъсква едновременно с несъгласието в Комитета по санкциите на САЩ, считащи Сърбия за „държава-разбойник” и на самата Сърбия, разглеждаща коридора като нарушение на собствения си суверенитет. Комитетът по санкциите на ООН определя пунктове за влизане в Югославия от България-Връшка чука и Калотина, за автомобили, и Драгоман за влакове. Като възможности за компенсация започват да се обсъждат варианти за обходни на Югославия маршрути, срещу които България протестира. София отново напомня „настоятелно” на ООН необходимостта да се разработят критерии за изключения от забраната за транзитни превози през СРЮ, както за земен, така и за речен транспорт по р. Дунав. Поредният меморандум е изготвен на 17 май и внесен в ООН на 19 май.

На 27 май югославското Външно министерство също обявява, че подкрепя българския меморандум за транзитни коридори. Впоследствие обаче подкрепата се оказва само на декларативно ниво. Тя е изразена с писмо от премиера Радое Контич до Любен Беров, връчено на временно управляващия мисията ни в Белград Йордан Кожухаров. Писмото е с дата 5 юни. Според българските дипломати, същественото в него са внушението, че България не трябва да предоставя територия и въздушен коридор за намеса в бивша Югославия и резервите към предлагания от страната ни коридор, тъй като ще наруши суверенитета на СРЮ. На 23 юни е връчено писмо-отговор на Любен Беров до Радое Контич – България е за ненамеса на балканските страни и за диалог с решаваща роля на Сърбия. За преодоляване на санкциите страната ни иска транзитен коридор през Сърбия и изразява загриженост за обстановката в Македония и Сърбия. За Беров срещата с Контич е „възможна”, но е свързана с българското желание за транзитен коридор, без да се накърнява интереса и суверенитета на Сърбия.

През юли тук няма никакво развитие от югославска страна на въпроса за транспортния коридор. Нещата се влошават допълнително от започналата блокада на р. Дунав от сръбски кораби и яхти. Двата фактора са причина за охлаждане на отношенията между България и СРЮ и усилията се насочват в друга посока. Българското правителство подготвя нов план с идеи за мерки и процедури за транзитно преминаване на стоки през Сърбия, без да се нарушават санкциите. Той е внесен в ООН и напомня, че 60% от българския износ за Европа минава през територията на Сърбия. Затова се иска разрешение за сухопътен речен коридор. Сухопътният е по маршрута Калотина-Ниш-Белград-Нови Сад-Суботица-Сегед. Към обичайните мерки за контрол от Комитета по санкциите се предлага да се прибавят формиране на автоколони, придружени от международни наблюдатели и електронни устройства за наблюдение. Въшно министерство препоръчва на българските медии да не използват формулировката „транзитен коридор”, защото това създава впечатление в международните среди, че България частично се дистанцира от Резолюция 820. На 17 август премиерът Беров се среща с американския посланик Хил, за да поиска помощта на САЩ в ООН по писмото за „транзитен сухопътен превоз на български стоки в рамките на Резолюция 820, при комплекс от мерки за неотклоняване”. На 20 август Външно министерство връчва копие на писмото и до центъра на ЕО/СССЕ по санкциите (САМКОМ-Брюксел), на началника на мисията в България – Норберт Хюберс.

Югославският коментар е даден в интервю на Владислав Йованович  и той е, че изходът е в транзитен коридор, а България да поиска от Съвета за сигурност на ООН отмяна на Резолюция 820. На 29 и 30 август в Белград е заместник-министър Димитър Икономов в рамките на консултациите му със страните, произлезли от бивша Югославия, в които участват и Хърватска и Словения. От Белград обвързват индиректно подкрепата за транзитен коридор със срещата Контич-Беров, на която да се излезе с балкански инициативи за премахване на санкциите.

България търси и други решения. Правителствената комисия по санкциите приема списък на основни инфраструктурни обекти за облечаване на трафика. Сред тях е реконструкцията на русенския Дунав мост, през който минава нарасналия трафик от България към Румъния. За започване на проекта са обещани 850 хил. долара от САЩ. Парите се отпускат безвъзмездно, заради затрудненията от санкциите. Уговорката, че не се дават като компенсация, се прави на 20 септември от пристигналия в София ръководител на групата по югосанкциите на Държавния Департамент – Камарас.

Основната цел обаче си остава коридорът през Сърбия. В тази връзка министър Станислав Даскалов изпраща писмо до генералния секретар на ООН Бутрос Гали. Съществена част от него е молбата за одобряване на българските предложения за процедура по  транзитни превози на наши стоки през югославска територия. Писмото е разпространено като документ на ООН и разпратено на всички възможни адреси, включително Нунциатурата на Ватикана в София. На 23 септември в Народното събтание се обсъжда декларация за санкциите. В нея не е включен текст за транзитен коридор, като вместо него е записано „облекчение и преференциален достъп до пазарите на развитите страни”. Декларацията е приета на 24 септември и е изпратена в ООН. Междувременно българската страна търси подкрепата на влиятелни издания, като „Ню Йорк Таймс” и „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг”.

България съгласува ходовете си с други засегнати страни (Албания, Хърватска, Чехия, Молдова, Румъния, Словакия, Македония и Унгария). На 19 октомври те внасят в Общото събрание на ООН писмо с искане за допълнителна точка в дневния ред, озаглавена „Икономическото съдействие на държавите, засегнати от наложените от Съвета за сигурност санкции срещу СРЮ”.

На 22 октомври 1993 в България пристига помощник-държавния секретар на САЩ за Европа, Стивън Оксман. Главната тема на срещите му с президента, премиера и външния министър е инициативата „Партньорство за мир”, като не са пропуснати уверенията, че САЩ ще работят със своите съюзници и с ООН за очертаване на пътища за облекчаване на българските загуби и за алтернативни транспортни връзки заобикалящи Сърбия и Черна гора. След отпътуването на Оксман, новият американски посланик Монтгомъри връчва акредитивните си писма на президента Желев. Официалната позиция, изразена от посланика е, че няма страна, понесла толкова щети заради ембаргото като България, но че нейната роля е от ключово значение за успеха му. Той отново повтаря, че ще работи за алтернативни транспортни и комуникационни връзки, без да крие, че тези проблеми не могат да се решат бързо. Българските дипломати очакват на заседанията на Комитета на ООН по санкциите в началото на ноември да се реши положително въпросът за предоставяне на транзитен коридор през Сърбия. Може би затова срещата на заместник-министър Димитър Икономов с новия временно упраляващ югославската мисия в София проф. Радош Смилкович е отлагана почти два месеца, въпреки настояванията на дипломата. На срещата продължила почти два часа, е напомнено българското искане за транспортен коридор.

Комитетът по санкциите обаче отказва искания от България транзитен коридор за сухопътни превози през територия на Сърбия и Черна гора. Затова страната ни внася ново искане за облекчаване процедурите на превоз през СРЮ – конвои от по 10-15 камиона, с разрешение от Комитета по санкциите и под контрола на САМКОММ в България и Унгария. На 19 ноември, Комитетът по санкциите приема „за сведение” предложените мерки. На 24 ноември, посланикът ни в ООН, Слави Пашовски съобщава по БНР, че Комитетът е одобрил българското предложение за транзитен коридор през Югославия. В българския печат веднага се появяват публикации за смекчаване на ембаргото и победа на приятелите на Сърбия. Правителството спешно разглежда темата на 25 ноември. След заседанието, заместник-министър Тодор Чуров нарича пред журналисти публикациите за транзитен коридор – „неточни”. Той разяснява, че всяка българска молба за транзитни товари, особено за бързоразвалящи се стоки, ще се разглежда и одобрява поотделно, като ще се ползва специален формуляр, пратен от Ню Йорк. Уточнено е, че България ще продължи да сътрудничи със САМКОММ, като превозите ще бъдат само през деня, със запечатани камиони, претегляни на влизане и излизане в ембарговите територии.

На 3 декември Беров приема югославския премиер Контич. На срещата българският премиер повтаря традиционната позиция за въздържане на България и другите съседи от ангажиране в югоконфликта. Отново е напомнено, че страната ни може да преоцени позицията си, ако възникне нов конфликт, застрашаващ западната граница и българските национални интереси, какъвто се „прогнозира от някои в Косово и Македония”. Санкциите създават проблеми за България, но тя се присъединява към тях, защото е задължена по Устава на ООН и защото ги смята за мирно средство. Страната очаква отговор на молбата си в Комитета по санкциите на ООН за сухопътни транзитни превози през територията на СРЮ и предлага взаимно намаляване на митата и транспортните такси. Контич определя отношенията с България като приоритет, за който санкциите са правно препятствие и предлага активизиране на възможните форми на сътрудничество като крайгранично и т.н. Подкрепя идеята за превози, но само ако наблюдателите са от „приятелски държави”. Възможността за реципрочно намаляване на таксите също е приета добре. Срещата предизвиква разнородни коментари. В югославските медии те варират от акцента, че коридорът не трябва да    териториалния интегритет на Югославия, до информацията на Радио Белград, че България е готова веднага да изпрати 100 хил. тона мазут и горива.

 

Проблемът за компенсациите

Развитие получава и темата за комбпенсациите. На 6 декември Комитетът по финансови и икономически въпроси към Общото събрание на ООН одобрява предложената от България резолюция за компенсиране щетите от ембаргото и я внася в пленарно заседание. На 13 декември българското правителство утвърждава дълго отлагания меморандум за разбирателство с мисията по прилагане на санкциите на ЕС и СССЕ. Според него САМ има право да дава практически съвети на българските митнически служители и да получава пълна информация от тях. На всички гранични пунктове ще има уполномощено лице за свръзка. Веднага след одобряване на меморандума, на 15 декември, България внася в Комитета по санкциите поредното искане за транзитен коридор. Сред мерките за гарантиране на маршрута е предложено и електронно следене. В тази връзка на 19 декември списание „Нюзуик” разглежда санкциите срещу СРЮ като първи опит да се ползват модерни технологии. На 21 декември Общото събрание на ООН приема резолюцията без нито един глас против. В нея се изразява загриженост за икономическите трудности, с които се сблъскват съседните на Югославия държави и се признава спешната необходимост от помощ, особено за развитие на износа и инвестициите. Другите държави и международните финансови институции се призовават да им окажат техническа, финансова и материална помощ, а генералният секретар на ООН да координира усилията. Още на 22 декември българското правителство съобщава, че Комитетът по санкциите на ООН разрешава от България за Европа, през Югославия, дневно да пътуват по 15 тежкотоварни камиона със селскостопански стоки и лекарства.

В този момент се появяват затруднения от другата страна. Югославия иска специално договаряне с България за коридора. Налага се допълнителна среща в югославското Министерство на транспорта, което не желае да намали транзитните такси. На 4 и 5 януари 1994 г. министърът на транспорта Кирил Ерменков е в Белград. Той уточнява техническите подробности по транзитния коридор, разрешен от ООН, със сръбския премиер Никола Шайнович. Уточнено е камионите да преминават ускорено през Сърбия и да плащат 50% от утвърдените пътни и магистрални такси. Според изискванията на Комитета по санкциите, колите ще се пломбират в Софийската митница и всяка ще бъде придружена от наблюдател. Обсъдена е и възможността за ж.п. коридор която за момента се отклнява от ООН, поради проблеми с придружаването и опазване на товарите. Очаква се първите колони да тръгнат около 20 януари, но България и Унгария, където трябва да бъде втората проверка, не успяват да се разберат дотогава. Различията са значителни, след като за 11 дни унгарският посланик на три пъти посещава Транспортното министерство в София. Разменят се и обвинения пред медиите. Противоречията са преодолени с големи усилия и в края на януари, в Будапеща, е сключено споразумение за транзития коридор.

С помощта на програмата на ООН за развитие (ПРООН) се работи по преодоляването на друг транспортен проблем, причинен от ембаргото – облекчаване на задръстванията на Дунав мост между България и Румъния. Проведен е конкурс за строеж на мост. От 44 кандидатстващи фирми са одобрени 5, макар и още да не е уточнено, дали мостът ще се строи при Видин-Калафат, както иска българската страна или при Оряхово – Бекет, както иска румънската. Решено е, до края на януари да тръгне ферибот Русе – Гюргево, а до 6 май и фериботът Оряхово – Бекет.

Прожодължават българските усилия за търсене на международна подкрепа. В началото на зимната сесия на Парламентарната асамблея на съвета на Европа (ПАСЕ) на 25 януари е представен български доклад за икономическите последдици и проблеми за съседните страни заради санкциите на ООН. На 26 януари ПАСЕ гласува предложената резолюция, чиито основни акценти са Комитетът по санкциите на ООН да съдейства за трансграничните превози през Югославия за доставка на медикаменти, да се осигурят перспективи за по-добър достъп до пазарите в развитите страни и да се създаде компенсационен фонд за подпомагане и облекчаване на дълговете.

На 31 януари и 1 февруари 1994 г. във Виена се провежда специалната среща на СССЕ за подпомагане на най-ощетените от ембаргото страни (Албания, България, Хърватска, Македония, Румъния, Украйна и Гърция). Участват също Япония и редица международни финансови институции. Българската делегация включва експерти по транспорт, телекомуникации и вътрешна търговия и се води от заместник-външния министър Тодор Чуров. Той представя правителствената позиция, че на българска територия са настъпили най-значителните промени на транспортните и комуникационните потоци, но страната ни не може да финансира необходимите проекти. Още в началото на срещата ЕС декларира, че ще помага косвено на засегнатите от ембаргото страни, създавайки търговски коридор, заобикалящ размирните райони. За 1994 г. Съюзът отделя 100 милиона екю (112 милиона долара) за развитието на алтернативни пътища. Седемте най-засегнати страни представят своите проекти. Българските са три варианта: кратко -, средно – и дългосочен. Ударението пада върху краткосрочните проекти, за подобряване на граничните преходи. Подбрани са 8, от тях 4 български (към Македония, Гърция и Румъния). Това е косвено признание, че страната ни е най-пострадала в транспортно отношение. Обектите са ГКПП Русе – Гюешево, с 850 хил. долара от САЩ; ГКПП Гюешево – Деве баир с 1, 1 млн. долара от САЩ, ГКПП Кулата – Промахон с 300 хил. екю от ЕС и ГКПП Видин – Калафат с 2, 25 млн. екю от ЕС. Финансирането е включено в доклада на генералния секретар на ООН за подпомагане на пострадалите от санкциите, изготвен въз основа на резолюция на Общото събрание на ООН от 21 декември 1993 г.

България е особено заинтересована от намаляване на напрежението по времето, когато привършва техническата подготовка на транзитния коридор през Сърбия. На 16 февруари заседава правителствена комисия по санкциите. Уточнено е, че транспортите с разрешение от Комитета по санкциите ще се движат по маршрут Калотина-Ниш-Белград-Нови Сад-Суботица-Томпа и обратно, като включват от 10 до 15 превозни средства. На ден ще минават не повече от два конвоя, които трябва да напуснат България до обяд. Превозните средства с неподходяща за пломбиране конструкция не могат да напускат страната. Конвоите се придружават от наблюдатели, одобрени от Комитета по санкциите и се проверяват от САМКОММ-България на Калотина и САМКОММ-Унгария на Томпа. На 24 февруари правителството приема „Наредба за реда за осъществяване на разрешените от Комитета по санкциите на ООН сухопътни транзитни превози през територията на Сърбия и Черна гора.

Друга стъпка в същата посока е срещата в началото на март на транспортни експерти в Солун, които съгласуват обсъжданите във Виена идеи за два митнически коридора за ускорена обработка на товари (не повече от 10 минути) за заобикаляне на бивша Югославия: Австрия/Словения-Унгария-Румъния-България-Гърция/Турция и Албания-Македония-България. Страната ни получава някои облекчения в транспортно отношение, макар, че те далеч не отговарят на нуждите й. От 10 май на Централна гара София се въвежда предварителна митническа проверка на влака за Берлин, през СРЮ с цел да се избегнат забавянията и се улесни контрола за нарушаване на санкциите. САЩ подържат плана за алтернативен транспортен „коридор” за бързоразвалящи се селскостопански продукти към Западна Европа. Той предвижда митнически и финансови облекчения на превозвачите от Македония, България и Румъния. Унгария има силни резерви към плана и американските дипломати уведомяват София, че са направили остър демарш пред унгарските власти, като препоръчват на българските да направят същото. Отпуснати са и обещаните през януари средства за усъвършенстване пропускателната способност на граничните пунктове. Митническият коридор е отворен в началото на юни от Координационата  група по санкциите във Виена.

Темата за коридорите  придобива особено измерение, когато през април 1994, Турция получава разрешение да прати „сини каски” в Босна, а най-прекият им път е през българска територия. Българската позиция, за неучастие на съседите на Югославия е категорична. Така турските войници стигат до Босна, но не през България. Градусът на напрежението е толкова висок, че на Народното събрание са нужни два дни, за да разреши преминаването на ешелон от Румъния с военна техника, предназначена за американските „сини каск




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: herodotus
Категория: История
Прочетен: 390005
Постинги: 127
Коментари: 92
Гласове: 42
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031