Междувременно Македония също напомня, че прекъсването на икономическите контакти със Сърбия е утежнено със затварянето на другата й граница от Гърция, заради политическия спор между двете държави. Косвен резултат е прекъсването на ж.п. връзката на Гърция със Сърбия през Македония. Единствената друга възможност, която остава за гърците, е през България за Сърбия, което допълнително усилва натиска върху София за нарушаване на ембаргото. През август 1994 г. Македония отново иска от Комитета по санкцииите на ООН контролиран ж.п. коридор през Югославия до България. Той не е разрешен. Като компромисен вариант на Скопие отново е предложен „Зелен коридор” за бърза митническа обработка на автомобилни товари за Западна Европа през България. Поредното му откриване е обявено на 15 септември. Камионите обаче трябва да минават в Румъния през Дунав мост, при Русе, което значително удължава пътя им.
Отношението на САЩ към българските искания
През февруари 1995 г., президентът Желев е в САЩ. Той предава на президента Клинтън българските искания за косвени компенсации и осигуряване на транспортен коридор за български стоки през Сърбия и Черна гора. Предложенията са препратени на помощник-държавния секретар Ричард Холбрук. Последният е привърженик на твърдия подход към Белград. Той оценява благоприятните условия за български транзит през югославска територия, като болезнено необходими за българската търговия, от което прави заключението, че тя би станала твърде податлива на въздействие от страна на югославските власти. При подобна оценка, САЩ не могат да подкрепят транзитен коридор и търсят възможности за осигуряване на заобикалящи Югославия маршрути. През април, българският външен министър праща отделно писмо до американския си колега Уорън Кристофър с молба за съдействие пред Комитета по санкциите, който да разреши транспортния коридор през СРЮ. Отговорът идва с два месеца закъснение и препраща към казаното от Холбрук през април – коридорът е неприемлив, защото би поставил българската търговия в зависимост от добрата воля на сръбското правителство.
САЩ подържат „Зеленият коридор” за превозване на бързоразвалящи се стоки, чрез заобикаляне на територията на Югославия. Той е отворен отново на 18 април 1995 г. и има амбицията да ограничи загубите от югоембаргото, като свърже България, Албания и Македония със Западна Европа. Процедурите предвиждат облекчена митническа обработка на товарите и инсепкции от американски митничари на македонско-българската, българо-румънската и румъно-унгарската граница. Нашите експерти скоро оценяват проекта като пълен провал.
Няколко месеца по-късно войната в Босна и Херцеговина е прекратена с Дейтънското споразумение. Отменят се санкциите срещу Сърбия и Черна гора и съответно се възстановява българският транзит. На преден план излиза нуждата от реализиране на инфраструктурни проекти. Те се разглеждат и като средство за стимулиране на икономическото развитие, и като фактор на стабилност. Най-важен е транспротния коридор Изток-Запад. На 2 октомври, в Ню Йорк, президентите на Албания, България, Македония и Турция приемат декларация за транспортния коридор Изток-Запад. Декларацията е внесена като документ на ООН. Следващите години обаче показват, че намерението си остава само на хартия.
Геополитическият анализ сочи, че югоембаргото блокира българския износ за Западна Европа, в ключов момент от развитието на страната ни. В конкретното историческо време това обстоятелство изключително затруднява пренастройването на българската икономика от държавна към пазарна. Силно затруднени са и крайграничните контакти. Има стремеж за компенсиране на загубите, чрез разрешена от Комитета по санкциите на ООН търговия или чрез развиване на контрабанда, но в двата случая решението не е пълноценно.
Големият проблем е транспортен. След продължителни преговори, транзитният коридор за български товари през Сърбия е разрешен от ООН, но постига умерени резултати, както поради противоречията между България и Унгария, така и поради резервите на САЩ и остатъчна Югославия. ЕС, СССЕ и САЩ се опитват да помагат косвено на засегнатите от ембаргото страни, чрез развитие на алтернативен търговски коридор, заобикалящ размирните райони. Усилията им обаче, се изпаряват с подобряване на граничните преходи, с уточнението, че не става дума за компенсации по Устава на ООН. Решаваща се оказва липсата на подходяща инфраструктура – мостове през Дунав и магистрали през Румъния. Дунав и Черно море не са равнопоставени алтернативи на затворените маршрути. Превозите през Гърция също са затруднени. И понеже злото никога не идва само, гръцката политика налага България да стане единственият възможен излаз и за Македония.
Много е възможно подобна екстремна ситуация в региона да не се повтори в обозримо бъдеще, но това не е повод за успокоение. Именно отсъствието на кризи би трябвало да се оползотвори максимално. В този смисъл са напълно уместни призивите, регионалната политика на ЕС да се използва за наваксване на инфраструктурното ни изоставане в транспортната сфера. (Банчев, Бисер, списание ”Гополитика и геостратегия”, бр. 5, 2008 г., стр. 32 – 41).
Това е времето на тоталното нашествие на „чалгата” в нашия живот. Тръгнала като обикновено ежедневно изкуство, след появата на Лепа Брена през 1984 г., тя започна масово да властва, благодарение на факта че: неизвестни естрадни певици и певци дотогава бяха „затиснати” от естрадните „величия”, окупирали поп-сцената и недопускащи ги със своето присъствие до нея; и от простия факт, че 80% от българския „бизнес елит” вече се състоеше от хора с по-ниско от ниво осми клас и рядко по-високо. Така при появата на „кметъла” Цонко Цонев от Каварна и опита му да направи рок-фестивал на молбите му за парична помощ реалният отговор, който получаваше от новобогаташите беше: „Абе кой ти слуша днеска рок? В чалгата, там е истината!” И той се принуди да потърси като спонсори големите биропроизводителни вериги. Защото малко се знае, че една от страстите на чалга-звездата Деси Слава днеска е хеви-метъл рока.
Странички от личната биография
Още когато бях войник, в годините преди следването, баща ми често ме питаше как вървят работите в родната казарма, но тримвиалните ми отговори и може би най-вече липсата на оптимизъм в тях сериозно не му се нравеха. Бяха твръде тривиални.
Години по-късно, малко преди смъртта си, той често казваше „Объркан и измамен свят!”, на което пак аз, може би неправилно с оглед ситуацията, отговарях, че „Светът е такъв, какъвто е. Останалото е наша грешка, че сме повярвали на лъжите им”.
А иначе нещата си продължаваха по реда си. От лятото на 1990 г. започнах да си довършвам дипломната работа. Печатах я при една съседка, която имаше пишеща машина (тогава да имаш най-обикновена „Марица” беше голям за времето си лукс). И дори тогава се появи и първият й и единствен читател във вида на съседката. А тогава ставаха и интересни събития в столицата, като проникването в Партийния дом и т.н., но аз ги гледах вече по Т.В. Със спечелените и спестени от работата си пари изкарах и лятото (не че бяха много, но ми стигнаха). Успях да вляза и в двора на съседния „Евксиноград” необезпокояван и да изкарам един плаж там (беше много хубаво, заслужаваше си); контролът беше занижен и пак успях да вляза, но откъм „Дружба”, след една запивка в курорта, с приятели; тогава се запознах и с участниците в „Откритие” и на нашумелия по това време Деан Неделчев, докато се правех на репортер и т.н. Въобще хубаво лято беше, въпреки необикновено празните плажове – липсваха вече полските и източноевропейските туристи.
В началото на есента, с 0, 30 ст. в джоба и пари, изкарани от продажбата на смокини хванах влака и (пропускайки сватбата на най-добрия си приятел) напуснах Варна и драснах към София за да се дипломирам. Тук успях да изкарам до началото на зимата и тъкмо почти бях свършил парите, когато една вечер дойде един приятел на една колежка и ми предложи работа – склададжия в една студентска кооперация. Навих се и започнах веднага.
Малко преди това, около 8 декември се събрахме с Женьо, Емо и Стелиан в ресторанта на централата на СДС на „Дондуков” (а не на „Раковски” 134) за да отпразнуваме една година от създаването на НСД и там получих и предложение да се върна, защото им трябвали кадърни хора за вестник. Но пак нищо твърдо не излезе от цялата работа, въпреки, че Женьо се беше завъртял около Вальо Моллов. Стелиан пък се бе завъртял около Петко Симеонов и новата му партия.
На новата работа нищо особено не се случваше, въпреки големите отпуски (изкарвах на морето във Варна по един месец, успях да се запозная и с Нидал Алгафари и жена му на „Златните”, така, колкото да не заспя). Напихме се и с Мария Пешева една вечер. Тя ми беше нещо като работодател в София – работехме в една фирма. И въпреки, че нищо реално не правех, там успях да прочета и много останала вече ненужна литература, която успях да взема на безценица от разпродажби от библиотеките. И въпреки, че случайно се срещнах и с някои от НСД-то, с които добре се знаехме, скоро пак, може би в началото на 1993 г. станах отново безработен. Тогава се ожених и получих първата си пишеща машина, а и Минчо, след няколко статий във в. „Нова зора” и статия, в която исках да се прегледа банковата сметка на Д. Луджев, ме попита за кого работя, на което отговорих за никого, след което той се увери, че е за някого. Явно такива бяха станали времената и за солови играчи вече не беше времето. Ако въобще е имало такова.
После започнах работа в един денонощен магазин, като там взех нощните смени. Така една седмица работех, но и една седмица почивах. Не беше леко и бях на път да не издържа. На импровизирания си годеж на рождения си ден без малко да не се стигне до брак, понеже братовчед ми от трапезондския род Здравко Петров и баща ми започнаха да се бъзикат нещо на турски, който и двамата прекрасно владееха (все пак района от който идват е смесен) и докато видя, че бъдещата ми тъста се чуди на какво е попаднала, жената на чичо Здравко, леля Маргарита на български ги сруга и така успокои положението.
След като се кръстих в „Св. Неделя” (по комунистически обичай тогава още не бях кръстен) се оженихме и в катедралата във Варна. На сватбата ни един приятел през смях ни пита, след три месеца пак къде ще бъде новата ни сватба. Но този път въобще такава нямаше. Две все пак стигат.
После започнах работа на метрото в София. Жена ми една вечер, след лекциите се появи и ми предложи, като пита дали ще се навия. Чула, че бонуса бил, че раздавали жилища в един блок до аерогарата. Навих се, защо не, но жилище така и не получих. Бях още нов. Изкарах там до началото на 1994 г.
Междувременно продължиха и опитите ми да се преборя за аспирантура. Този път бе излязла една по „България капитализъм”. Не се преставих зле, въпреки, че изпитът по начало плашеше, а и бе по друга специалност, но пак не успях. Имаше друг кандидат и той се класира в крайна сметка. Стиснах зъби и реших да продължа напред. Какво от това? Пробвах на следващата година, но този път бях пораснал малко повече – бях с месец вече по-стар и ме допуснаха само като първа резерва. Тогава имаше правило за възраст до 30 години. А бях почти влязъл, още повече, че ми бе и по специалността. И тогава се замислих и накарах жена ми да ми направи хороскоп. Беше се запалила по астрологията с помощта на един колега. И така престанаха академичните ми опити. Нямало да стана учен. Така показвали звездите. Какво да се прави?
На Новата 1994 г. синът на един приятел на баща ми, който се бе оженил в САЩ, си бе дошъл от Америка и ме извика на работа в една транснационална компания, на която беше регионален шеф. И пак си смених работата. Въпреки, че един колега и приятел ме заподозрая, че съм ченге – толкова лесно съм си намерил работа. Нямаше начин да не съм от тях. Успях да го убедя го в обратното. Заплатата ми все пак бе стандартна.
Тогава беше и световното по футбол, на което постигнахме най-големия си успех. Като си спомня сега каква радост беше тогава!
После продължихме по-старо му, но вече с ново самочувствие. Въпреки, че мутрите вече властваха навсякъде, както успях да разбера водени от младши офицерския състав най-вече в полицията. Тогава видях и едно отвличане! Ходех близо до офиса на „Граф Игнатиев”, до мене профуча един мутрешки джип – черно чероки, без номера и от него се подаваха мъжки крака и от тях се чуваха викове за помощ.
Малко преди това, тъкмо бях започнал съвсем новата работа и към 18 ч. по телефона ми се обади една моя преподавателка, също произхождаща от Варна (която ме беше видяла още като бях с робошки в метрото) и ми предложи отново работа, но трябваше да отида пак до Варна във военноморския музей. Отказах й – тъкмо вече бях започнал тази и се бях оженил.
Но с продажбата на апартамента не успях – предлагаха ми в „Дружба” срещу замяна в „Чайка”, без да предлагат и нейстойка, на което не се съгласих. Възразиха ми – „Но това е София все пак!” като че ли тук нещата бяха от злато. И тогава предложих да си говорим с цифри. „Ще мога ли да му взема 750 000 лв. или не? Защото ако продам във Варна апартамента веднага му вземам въпросната сума?”. И така тази работа се разсъхна. Тогава вече цифрите бяха станали и постепенно ставаха други, но „Дружба” за „Чайка” все пак... Моля за извинение!
Детето се роди, когато ни беше засмукала „Виденовата” криза. На 21 октомври 1997 г. Фирмата, макар и търпяща криза, креташе все пак. Но затова подробности – после.
Златната решетка
Девизът на Новото време: „Казано формално, всичко е нормално. Но погледнато нормално, всичко е формално”. Ако тук има рима – удари ме!. Но понеже този път много писах, за което горещо се извинявам, има и втори вариант.
„Веднъж мутрите хванали някакъв бизнесмен и го притиснали да плаща. И той съвсем миролюбиво им предложил: „Да бе, предвидил съм ви. Около 1/3 от парите ще бъдат за вас, няма да има проблем”. Те обаче, понеже с математиката не били много на ти, подскочили като ужилени: „А с една трета иска да мине. Ама, че тарикат се извъди! Вместо да предложи 1/5 или 1/8 той предлага само 1/3. Ние да не пасем трева?”
(материалът е написан главно по Баева, Искра и Евгения Калинова „Българските преходи 1939 – 2010”, С. 2010 г., стр.267 – 392).
19 декември 2016 г. Юрий Михайлов
Гр. София
