Новата българска конституция следва съвременните демократични принципи за държавно изграждане и създава трайна законова основа за демократични принципи за държавно изграждане и създава трайна законова основа за демократично общество в България. Нейният недостатък е не толкова в съществуващите неточности или вътрешни противоречия, колкото във факта, че тя не отговаря на българските реалности от 1991 г.
Проблеми на българския преход 1991 – 1997 г.
Още в началото на българската трансформация от държавен социализъм от съветски тип към парламентарна демокрация и пазарна икономика се очертават значителни различия между скоростта и формите на политическо развитие в сравнение със страните от източна Централна Европа – у нас новите политически сили не успяват да спечелят първите демократични избори, прекръстената на БСП бивша БКП печели абсолютна изборна победа, трудно се намират и политици, които са готови да рискуват и да започнат икономическата трансформация, изработена е и изцяло нова конституция, която трябва не толкова да урегулира извършените промени, колкото да ги тласне (затова и много от заключителните й разпоредби не могат да се реализират с години). Тези отлики от водещите в прехода страни пораждат чувството на огорчение сред българските политици и у много граждани, но ако сравним от българския преход не толкова със ставащото в бившите социалистически страни от Централна Европа, колкото със съседните страни от Балканите, то изводите могат да бъдат съвсем различни. В България опозицията се оказва много по-добре организирана и успешна, отколкото е тя в Румъния, в Югославия, да не говорим за Албания. България изпреварва останалите и в политическите, и в икономическите реформи – още от лятото на 1990 г. тя има и президент, представител на опозицията.
Проблемът е обаче в това, че България не се стреми да бъде най-успешната балканска постсоциалистическа страна, а да измине бързо своя „път към Европа” и затова се чувства изоставаща. Усещането за забавяне води до търсене на нови пътища, а всичко това дава отражение върху действията на основните политически сили, които получават правото да управляват България през следващите години. Забавянето постепенно започва да изчерпва склонността на българите „да затягат колани” докато приключи кризата, нараства разочарованието им от повечето политици, които не могат да направят нищо, за да повишат равнището на живот. Общата фрустрация поражда допълнителни политически и икономически проблеми и забавя с няколко години българския преход.
Изборите за обикновенно Народно събрание (което с номерацията си 36-то свързва следвоенната с предвоенната традиция) са определени за есента на 1991 г. след приемането на новата конституция. За по-малко от година и половина в двете основни политически сили са настъпили големи промени. БСП, в която веднага след 10 ноември 1989 г. се формират различни идейни течения и групи, показва признаци на разложение. Неспособността и нежеланието й да упражнява властта, получена при демократични избори, отблъскват от нея много амбициозни политици, които търсят други възможности за участие в управлението. Широкото разгласяване на дълго премълчавани факти за репресиите срещу политическите противници на БКП от предишни десетилетия отдалечават от БСП или превръщат в нейни противници много бивши членове – в този поток трудно могат да се разграничат искрено разочарованите от БКП от кариеристите, които напускат БСП, защото тя вече не олицетворява абсолютната власт и не им осигурява възможност за израстване. В края на мандата на ВНС от БСП излизат и нейни депутати, които се опитват да намерят друго, по-удобно място за политическа кариера. Особено тежък удар върху БСП нанася опитът за прокомунистически преврат в Москва, на който ръководството на БСП не реагира, като се оправдава, че няма достатъчно информация. Заместник-председателят на БСП А.Луканов напуска поста си в знак на протест срещу бездействието, но това на свой ред му коства политическото бъдеще в БСП – нито веднъж след това не е избиран за член дори на широкото ръководно тяло Висш съвет на БСП. Нерешителността на ръководството възобновяват атаките срещу БСП, че не се е разделила с комунистическото си минало и че се е надявала превратът в Москва да успее.
Не много по-добре преди изборите изглеждат нещата в СДС. Спорът за използване на парламентарните средства за политическа борба и разделението около изработването и приемането на конституцията окончателно разбива неговото единство. Около т.нар. група на 39-те се формира ядрото на новата организация, която предпочита СДС да се трансформира от коалиция в общонационално антикомунистическо движение. Несъгласни с тази еволюция остават не само умерените, които са против използването на улицата срещу вече демократичните органи, но и представителите на по-големите и по-старите партии в коалицията. За криза в СДС говори и начинът за смяна на лидера – президентът д-р Желев принуждава Петър Берон да подаде оставка заради откритото в архива на ДС негово досие (агентът Бончев – бел.моя), което не остава обществено достояние, а за негов наследник налага младия и неизвестен юрист от Зелената партия Филип Димитров (въобще кадруването чрез досиетата се превръща в обикнат приьом в политическата борба – бел.моя).
Разцеплението става факт, когато за изборите се регистират три формации, които си оспорват името СДС. Трите букви от съкращението се оказват особено важни за тази млада организация, защото повечето българи, гласували със синята бюлетина (това е цветът на СДС) през 1990 г., не различават партиите в коалицията. Не без помощта на президента д-р Желев и на мнозинството във ВНС трите букви на СДС и синият цвят на изборната бюлетина са дадени на СДС-движение (групата на 39-те и крайните), докато останалите сформират две отделни коалиции – СДС-Център (на БСДП, ПК „Екогласност” и др.) и СДС-Либерали (Зелената партия, Клубовете за гласност и демокрация и либералните политици).
Вторите демократични избори в България се провеждат по чистата пропорционална система, тъй като надделява виждането, че в бъдещия парламент трябва да намерят място повече политически партии, които да изразяват различните обществени позиции. Бариерата за влизане в парламента остава 4%. Предизборната кампания е много остра, атаки си разменят и бившите съюзници от СДС. СДС-движение залага на утвърдените вече символи – синия цвят, индентифициращи организацията с европейските структури (знамето на ЕС също е синьо), вярата в историческата мисия е изразена и в предизборния лозунг „СДС е обречена да победи”. БСП се опитва да намали изолацията си, като формира коалиция заедно с още 13 организации, повечето от които нямат никаква собствена тежест. От тези избори БСП добива облика на партия, която може да бъде използвана като ракета носител за амбициозни лидери на малки организации.
Първото правителство на СДС – 1991 – 1992 г.
Резултатите от изборите на 13 октомври 1991 г. отново изненадват наблюдателите. Очакването за пъстър парламент не се сбъдва. Получените гласове дават достъп до 36 НС само на 3 политически сили, които успяват да прескочат 4%-та бариера. Причината не е в това, че българите дават гласовете само за двата полюса – червения на БСП и синия на СДС, към които трябва да се добавят и сигурните гласове на етническите турци за ДПС, а защото гласовете се разпиляват между твърде много партии така, че нито една от тях не успява да прескочи бариерата. Спорове около депутатските листи пречат на обединението на умерените от СДС-Център и СДС-Либерали и въпреки, че сборът от получените от тях гласове надхвърля 6% от общия брой, поотделно те не влизат в парламента. Всъщност една четвърт от гласовете на българите не намират парламентарно представителство, а са преразпределени между трите по-големи партии.
В създадената обстановка не предизвиква особена изненада изборната победа на твърдото ядро на СДС, което получава 34, 36% от гласовете и 110 депутати от общ брой 240 на обикновеното НС. СДС става първа парламентарна сила, но няма абсолютно мнозинство, което го прави зависим при съставянето на правителство. БСП остава втора с 33, 14% от гласовете и 106 депутати и ако може да се говори за изненада, тя е в твърде минималната загуба само от процент и половина. На трето място излиза ДПС със 7, 55% и 24 депутати. Показателно за политическа криза е неприсъствието в 36 НС на такава традиционна и стара българска партия като БЗНС. След вторите демократични избори право да управляват получават новите политически сили, но вместо да се съобразят с минималната си преднина и да потърсят по-широко сътрудничество, крайните в СДС декларират, че това е победа „с малко, но завинаги” (или с „малко, но за по-малко”, както казваха по това време кибиците – бел.моя).
На 8 ноември 1991 г. лидерът на СДС Филип Димитров съставя самостоятелно правителство след като получава парламентарна подкрепа на председателят на ДПС Ахмед Доган, без да поиска ангажирането му в управлението. Първата причина за това е все още нерешеният въпрос с конституционността на ДПС (чл.11, ал. 4 на новата конституция забранява партиите на верска и етническа основа), живи са и подозренията на българите към външната зависимост на ДПС (тези нагласи характеризират както привържениците на БСП, така и на СДС), не са забравени и думите на Доган, че „пътят на България към Европа минава през Босфора”. Другата причина се крие вв нежеланието на Доган да се ангажира в управлението при дълбоката криза, което му запазва свободата за критика и за маневри. Не бива да се забравя също така, че електоратът на ДПС, въпреки своята дисциплинираност, все пак е предимно от селските области, където се извършва болезнената аграрна реформа и е започнало ликвидирането на нерентабилната местна промишленост, която обаче е давала поминък на много хора.
В началото на 1992 г. в България са проведени и първите преки президентски избори. СДС номинира за президент Ж.Желев, а за негов заместник – съратничката му от дисидентското движение Блага Димитрова, докато БСП продължава тактиката си да не излиза със собствени кандидатури, а да си търси по-широка обществена подкрепа. Тя залага на независимите кандидтури – левия безпартиен Велко Вълканов за президент и защитника на човешките права и един от създателите на СДС Румен Воденичаров за вицепрезидент. Очакванията, че Желев ще спечели изборите още на първия тур не се сбъдвват, налага се и втори, в който с малка преднина пред подкрепения от БСП тандем са избрани Желев-Димитрова. Изненадващо за българските политици около 17% от гласовете на първия тур получава почти неизвестният български емигрант Жорж Ганчев. С експлозивните си послания той се обръща към онези българи, които са разочаровани и от двете основни политически сили, предлага им мечтата за българския успех по света, за възможността всеки сам да спечели позиции и богатство. Силно популистката предизборна кампания на Жорж Ганчев, гарнирана с националистически елемент, отговаря на настроенията на много маргинализирани българи. Явлението Жорж Ганчев не е уникално за страните в преход, подобна роля в първите президентски избори в Полша играе и Станислав Тимински, но за разлика от Полша, където Тимински проблясва и изчезва, Жорж Ганчев остава като балансьор в българската политика и през следващите години.
С прекия избор на Желю Желев за президент бившата опозиция в лицето на общонационално движение СДС получава всички основни държавни постове. На 13 октомври 1991 г. паралелно с парламентарнните избори са избрани и органи на местната власт, които дават предимство на СДС. Контролът върху всички власти в България създава благоприятни възможности да започнат общаваните радикални преобразования в икономиката и в обществото.
Резултатите от изборите през 1991 г. поставят и един нов въпрос пред българите – за ролята на интелиганцията. В края на управлението на Живков и през първите месеци и години от прехода тя е изиграла основна и водеща роля. Сред депутатите от ВНС могат да се изброят значителен брой писатели, художници, музиканти, режисьори, от различни поколения, с различни убеждения, от различни партий. В първото обикновено НС обаче техният брой намалява, а много от кандидатиралите се от по-малките партии не успяват да влязат в парламента. Тази тендеция изглежда тревожна за интелектуалния елит и често е обсъждана тогава, а и по-късно, но тя просто показва, че в България започва да се създава професионална политическа класа, чиито качества се отличават от тези, необходими за интелектуална дейност.
Още в началото на дейността на 36 НС лидерът на ДПС Ахмед Доган обявява, че ще иска забраната на БСП като виновница за кризата в България и за комунистическото управление. Това изказване поставя началото на поредица от репресивни актове срещу политици и организации от миналото – закон за конфискация на имуществото на политическите партий, профсъюзи, и организации, съществували по време на управлението на комунистическата партия, политически процеси, срещу бивши държавници (осъдени на различни срокове затвор са Тодор Живков, Стоян Овчаров, Георги Атанасов и др.), закони за декомунизация на обществото, които трябва да отстранят от важните обществени сфери хора, които са заемали партийни постове. В крайна сметка декомунизацията е приложена само в науката, с т..нар. закон „Панев”, според който от ръководни длъжности се отстраняват бившите партийни секретари. Започват масови уволнения от държавната администрация, полицията, армията. Жертва на чистките стават кадри от „стария режим”, но немалка част от тях намират приложение на уменията и контактите си в сферата на търговията, банковото дело и предприемачеството – те поставят началото на общия за Източна Европа процес на трансформация на бившата комунистическа номенклатура в нова капиталистическа класа. В България процесът е допълнително улеснен от продължаващото действие на приетия още от времето на Живков Указ 56 за свободното предприемачество.
Една от основните цели на законодателната дейност на 36 НС е да преразгледа и поправи законите, приети от ВНС с мнозинството на социалистите. Такава е съдбата на закона за земята – в новия си вариант той предвижда земята на бившите собственици да се връща в „реалните граници”, което означава, че всеки трябва да получи точно онова парче земя, което на времето е притежавано от неговите родители, независимо къде е разположено. От теоретична гледна точка това положение може и да изглежда исторически справедливо (българският закон за земята е пропагандиран от СДС като най-добрият в Източна Европа), но на практика се оказва унищожително за селскостопанското производство. Поради огромният брой наследници, претендиращи за земята, с поправката на закона селското стопанство се оказва по-разпокъсано, отколкото е било дори и преди Втората световна война. При несъществуващ пазар на земята и нежеланието на повечето наследници да напуснат градовете, за да обработват новополучената земя, големи площи селскостопански земи остават необработени. Между приоритетните закони за новия парламент е и реституцията на национализираната градска сообственост, чиято реализация също среща немалко трудности поради големите промени през изминалите около 50 години.
Конфронтацията в парламента наподобява предходиния етап, но всъщност след 1991 г. в България започва да се утвърждава парламентаризмът. Победилата политическа сила СДС се отказва от извънпарламентарните средства за борба, тя вече е съсредоточила в ръцете си всички власти и осъществява управлението с тяхна помощ. В същото време загубилата изборите БСП въпреки понесените материални и морални удари, не прибягва към извънпарламентарни средства, а предпочита законните форми на протест. Причината не е само в миналото на дълго управлявала и консервативна сила, но и в обективната невъзможност да мобилизира достатъчно активни социални групи в големите градове. И при вторите избори се запазва тенденцията за БСП да гласуват повече хора от провинцията – селата и по-малките градове, и по-възрастните поколения. Изборното поражение ускорява промените и в БСП, която избира за нов председател 32-годишният икономист от Пловдив Жан Виденов . В новото ръководство не остава никой от хората, осъществили промяната на 10 ноември 1989 г., на преден план излиза новото поколение, дошло от младежката комунистическа организация ДКМС.
Правителството на Филип Димитров обявява за основен лозунг на управлението си т.нар. смяна на системата, под което разбира амбициозната задача изцяло да се сменят политическоите и икономическите условия, наследени от социализма, както и да се отстранят от държавната администрация всички „стари кадри”. Най-важна за целта е смяната на собствеността. За да бъде извършена тя, през февруари 1992 г. е приет закон за чуждестранните инвестиции, а на 23 април 1992 г. – и закон за приватизацията. При смяна на собствеността правителството обаче дава предимство на идеята да се възстанови „историческата справедливост” чрез реституция на муществото отпреди комунистическата епоха, а едва след това да се извърши обща приватизация. Реституцията забавя смяната на собствеността, тъй като засяга само малка част от нея и поражда много съдебни спорове, продължили с години. При това с конфронтационното си политическо поведение Филип Димитров се противопоставя на широки социални и политически групи. Премиерът е може би най-яркият представител на онази част от СДС, която е убедена в мисията на СДС да „нормализира” България. Образно той заявява, че вижда себе си като Мойсей, който трябва да преведе българите през пустинята, докато те окончателно скъсат връзките си с комунистическото минало. Така Ф. Димитров дава заявка, че иска да отстрани от участие в политиката и икономиката поне две поколения управленци.
Новият премиер вижда по нов начин и външната политика. Той започва с подмяната на дпломатите, като на мястото на „старата школа” възпитаници на съветските висши дипломатически училища идват млади и неопитни дейци, но които имат предимството, че не са обременени с миналото. Новото е виждането на Ф. Димитров, че вместо баланс между Изтока и Запада, между Европа и Америка за приобщаването на България към международните институции е по-добре да се заложи изцяло на САЩ. Двама от най-близките съветници на Ф. Димитров – Алекс Алексиев и Константин Мишев, идват от САЩ и му осигуряват добри контанкти там. Резултати има – по време на форум, посветен на България и организиран от Търговската камара на САЩ, Лорънс Игълбъргър заявява, че „Америка застава зад България както не е заставала зад никоя централноевропейска или източноевропейска страна”, а при срещата си с президента на САЩ Джордж Буш на 3 март 1992 г. Ф. Димитров поема задължението България да стане фактор на сигурността на Балканите (като се извърши и икономическа чистка, засягаща главно руските интереси у нас – бел.моя). Силно проамериканската политика на Ф.Димитров му спечелва прякора „Фил Кенеди”, както и остра критика срещу стриктното следване на американските позиции, напр. по отношение на Турция или на Израел, където българският премиер посещава и Голанските възвишения (Това посещение предизвиква скандал, тъй като Голанските възвишения са окупирана от Ираел територия и световните дипломати отказват да ги посетят при визитата си в Израел, за да не се противопоставят на влиятелната в света арабска общност. За да бъде положителен коментарът на израелската телевизия от това посещение, коментарът беше „Вашият премиер много добре говори английски”- бел.моя).
Представителите на първото антикомунистическо правителство в съвременна България са посрещнати добре по света. На 7 май 1992 г. България е приета за член на Съвета на Европа, а през декември с.г. тя кандидатства за асоцииране към Европейският съюз. При правителството на Ф. Димитров България се включва и в една нова форма на регионално сътрудничество – Черноморската икономическа инициатива. Президентът д-р Желев има малко по-различно виждане за новото място на България в света. С активната си международна дейност той се опитва да балансира проамериканската позиция на премиера. По време на посещението на президента Желев във Франция от февруари 1992 г. е подписан двустранен българо-френски договор за приятелство и сътрудничество, по-късно той включва България и в общността на франкофонските страни (октомври 1993 г.). Другият му външнополитиччески успех е уреждането на отношенията с Русия като наследничка на СССР – при посещението на президента на Руската федерация Борис Елцин в България през август 1992 г. е подписан договор за сътрудничество между България и Русия (Всъщност Желев подпомага Елцин в борбата му срещу Горбачов, като се сгъгласява България да признае Русия като самостояткелна и независима държава. По този начин страната става първата, признала Русия. Но и на него му прави впечатление „фактът, че за пръв път метрополията искаше да сеотдели от империята, на която е естествният гравитационен център” ).
Специално внимание заслужава позицията на първото правителство на СДС към разпадаща се Югославия. България с готовност се присъединява към търговското ембарго на Югославия, без обаче да се погрижи за механизма, по който може да получи компенсации за големите загуби на българската търговия, чийто път към Европа минава през западната българска съседка. Различни политически оценки донася светкавичното и безусловно признаване на независимостта на Република Македония на 15 януари 1992 г. Бързината е предизвикана от желанието България да подчертае родствената близост между българи и македонци, като първа признае Македония след разпадането на Югославската федерация. А критиките са породени от нерешените проблеми в двустранните отношения – президентът д-р Желев заявява, че България признава държавата, но не и съществуването на македонска нация и език, а Македония на свой ред продължава да изразява претенции към българския Пирински край и към част от българската история.
С характерния си стил на непогрешимост Филип Димитров влиза в конфликт и с част от депутатите от СДС, които не искат безкритично да приемат всички правителствени решения. Рестриктивната икономическа политика влиза в противоречие с интересите на ДПС, като неформален съюзник на СДС, който дава парламентарна опора на управлението. Когато във вестниците се появяват критики срещу стила на конспиративност при вземането на решения и срещу месианството на Ф. Димитров, той обявява война на медиите. Снижаващото се жизнено равнище (цените нарастват 5 пъти, а броят на безработните надминава 400 хиляди) кара синдикатите да се откажат от споразумението за въздържание от стачки – дори „синият” профсъюз „Подкрепа” се обявява срещу антисоциалната политика на правителството на СДС. Олицетворение на конфронтацията между властите става пресконференцията, която в края на август 1992 г. президентът д-р Желев дава „на полянката” в резиденцията в Бояна. Той директно атакува правителството на Филип Димитров заради войната му с всички несъгласни с личната му политика.
Конфликтът между двете най-важни институции на изпълнителната власт – президентската и премиерската, не остава без отзвук в парламента и сред политическите сили. С активната намеса на президента Желев недоволните от действията на Филип Димитров в парламентарната група на СДС се разбунтуват. Те създават движението на т.нар. сини мравки, което иска промяна и в правителството, и в политиката му. Привърженици на президента предизвикват разцепление на парламентарната група на СДС, което на свой ред задълбочава кризата на управлението.
С желанието всичко да започне отначало може да се обясни и решението от 9 март 1992 г. да бъде освободен от длъжност патриарх Максим, глава на Българската православна църква (БПЦ). Основанието за това е, че през 1971 г. той е бил нередовно избран за патриарх от Светия синод, но решението е съпроводено с обвинения в „колаборационизъм” с комунистическата власт. През май с.г. Светия синод избират за нов патрирах митрополит Пимен. Само месец по-късно Конституционния съд отменя решението за отстраняване на патриарх Максим с мотива, че този акт е незаконна намеса на държавата в работата на църквата. Но решението на Конституционния съд не може да възстанови старото положение, БПЦ се оказва с двама патриарси, започва църковния разкол, който продължава и през следващите години, въпреки многобройните опити на духовната и светска власт за преодоляването му (пореден опит в това отношение прави Всеправославният църковен събор, проведен през есента на 1998 г. в София, с участието на7 глави на православните църкви от целия свят начело с вселенския патриарх Вартоломей. Но въпреки наложените покаяния на разколниците , българската църква не успява да преодолее разделението).
В обстановката на нарастващо политическо напрежение Ф. Димитров решава да рискува. На 28 октомври 1992 г. той се обръща към парламента с искане да получи вот на доверие. Резултатът от гласуването до голяма степен е предопределен, тъй като лидерът на ДПС при предишният вот на недоверие вече е изразил критичното си отношение към правителството, а и част от депутатите от СДС многократно са заявили несъгласието си с премиера. Вероятно Ф. Димитров разчита на партийната дисциплина, както и на невъзможността ДПС да гласува заедно с основния си политически противник БСП. Рискът обаче (формално-бел.моя) не се оправдава, Ф.Димитров не получава необходимото мнозинство и още същия ден подава оставката на правителството си. Този акт демонстрира кризата в СДС, но той има право да формира второ правителство. Тази възможност на практика не е използвана, тъй като крилото на Ф.Димитров използва момента, за да осъществи поредната чистка в СДС и затова предпочита предсрочните парламентарни избори пред съглашателството с „вътрешнопартийния противник” (4 години по-късно излязоха публикации на арх. Христо Генчев, публикувани във в. „24 часа”, които говорят за обрат през 1993 г. в руската външна политика, намекващ индиректно и за този проблем. Именно тогава и сравнително младия още Т.В. говорител Д. Цонев при отразяване на събитията в Грузия допусна „лапсус” наричайки грузинският премиер Звиад Гамсахурдия Звяр Гамсахурдия -бел.моя).
Вместо да се стигне до предсрочни парламентарни избори обаче, българският парламент избира нов министър-председател, който не е от СДС. При завъртане на парламентарната рулетка БСП не реализира мандата си, защото предлага за премиер емигранта П. Бояджиев, който има двойно гражданство и затова не изпълнява конституционите условия за българския премиер, но предложението на парламентарната грпа на ДПС (в което и по това време работи агента Сава, разкрил се значително по-късно – бел.моя) да се номинира икономистът и съветник на президента д-р Желев проф. Любен Беров получава необходимата парламентарна подкрепа. Драматичните политически и парламентарни дебати в края на 1992 г. са повлияни и от опасността войната в бивша Югославия да засегне и България. В тази атмосфера на 30 декември 1992 г. парламентарната криза е преодоляна, а България получава правителство, което има вид на коалиционно, макар, че не е тъй като се крепи на променящо се парламентарно мнозинство, а участващите в него привърженици на СДС не са от СДС-движение.
Забавяне на промените при правителството на проф. Л.Беров
Правителството на проф. Беров е избрано с мандата на ДПС, но в съставянето му има само един представител на тази партия и той не е етнически турчин (Евгений Матинчев). Повечето от другите министри или са безпартийни, или са бивши членове на СДС, или на по-малки центристки партии като отцепилата се от БСП Алтернативна социалистическа партия (АСП). Като цяло правителството на проф. Беров се заявява като експертно, непартийно и търси широка подкрепа в обществото и в парламента. То в най-голяма степен олицетворява вижданията на президента д-р Желев за продължаване на реформата, но в неконфронтационен дух. Що се отнася до икономическите намерения на новото правителство, то излиза с декларация, че ще продължи икономическата програма на СДС за трансформация на икономиката на пазарни основи. Проф. Беров поставя като основна цел на своето правителство приватизацията на държавната собственост и привличането на външни капитали в българската икономика.
Свалянето на правителството на Филип Димитров от власт довежда до ново преструктуриране на политическото пространство. От СДС са изключени критиците на Ф.Димитров, които формират нова парламентана група – Нов съюэ за демокрация (НСД). От този момент до края на съществуването на 36 НС продължава спорът коя е причината за падането на СДС от власт – дали Ф.Димитров със своите крайности е довел до поражението или неговите критици, инспирирани от Ж.Желев, са му попречили да изпълни програмата си. В новата обстановка СДС започва война както с правителството на проф. Беров, така и с президента д-р Желев, който е истинския създател на СДС, а е предложен и избран за президент именно от тази политическа сила. През лятото на 1993 г. пред президентството отново изниква „палатков лагер”, като този път привърениците на СДС искат оставката на „своя” президент Желев, започват да горят неговите портрети и да къст емблематичната за българския преход негова книга „Фашизмът”. Един от депутатите Едвин Сугарев, дори обявява безсрочна гладна стачка с искането за оставка на президента (комунистическият, пардон, социалистическият в. „Дума”, но не на бъдещите емигранти, излиза дори с поредица от статий за лечебната полза от глада при постенето-бел.моя). В крайна сметка не се стига нито до едното, нито до другото – нито Желев подава оставка, нито Е.Сугарев умира от глад, защото както обикновено става в България здравият разум взема връх (Едвин веднага след акцията си е назначен за посланик в Монголия, може би за да не пречи с присъствието си на процесите на приватизация настъпили малко по-късно в страната – бел.моя).Тези действия показват, че рефлексите на извънпарламентарните действия все още не са утихнали, но в новата ситуация те не постигат целта си и не успяват да върнат политическия живот в България на улицата.
Разпадането на парламентарната фракция на СДС превръща БСП в най-голяма политическа сила, но без да има абсолютно мноизнство. Преди всичко с нейна помощ правителството на проф. Беров успява да преодолее цели седем вота на недоверие. БСП се оказва в сложна ситуация, защото с всички свои действия правителството се дистанцира политически и кадрово от БСП, от друга страна то изцяло зависи от нейната парламентарна подкрепа. Променените обществени нагласи към СДС след неговия успех създават за част от ръководството на БСП изкушението да откаже подкрепа на експертното правителство и да потърси самостоятелно управление след предсрочни парламентарни избори. Другата част обаче се връща към стратегията, формулирана още от Луканов, за необходимостта от широко коалиционно управление, в което в сътрудничеството с новите политически партии окончателно ще се легитимира БСП като демократична сила. Новото ръководство на БСП с Жан Виденов показва политически прагматизъм като срещу подкрепата си за правителството на проф. Беров успява да получи облекчения при прилагането на репресивните закони срещу БСП. От ареста например е освободен лишеният от депутатски имунитет и арестуван през предишната година бивш министър-председател Андрей Луканов. Проф. Беров прави отстъпки и при определяне съдбата на големи държавни предприятия – техните бързо растящи дългове към държавата са рефинансирани, с което обаче се влошава общото състояние на финансовата система.
Процесите на разцепление засягат и БСП. Част от депутатите й, водени от бившия вицепремиер в правителстото на Д.Попов и бивш заместник председател на БСП Александър Томов (Лупи-бел.моя), създават нова парламентарна група – Гражданско обединение за републиката (ГОР). В нея намират място недоволните от твърдия курс на партийния лидер Жан Виденов. През следващите години новата формация трудно намира своето място между консервативното ляво БСП и либерализма на несъстоялия се политически център в България.
Почти двегодишното управление на проф. Беров (от 30 декември 1992 до 2 септември 1994 г.) показва предимствата и недостатъците на експертното неполитическо управление в годините на преход. Предиствата му са в това, че то успява да успокои политическите страсти, които пречат на предишните правителства да се съсредоточат върху икономическите реформи. А недостатъците се състоят в липсата на политическа отговорност за действията на правителството и във възможността решенията му да се диктуват от неявни за обществото интереси на икономически групировки, които по това време започват да се създават и утвърждават в България.
Големите проблеми, с които се сблъсква правителството на проф. Беров, са не толкова от политическо, колкото от икономическо естество. Още през февруари 1993 г. премиерът излиза с икономически „План за действие”, който предвижда спад на производството в рамките на 4%, инфлация от 90-100% и бюджетен дефицит от 6 до 9% от БВП. Тази реалистична програма след голямите сътресения от 1992 г. обаче не удовлетворява МВФ и Световната банка и те изразяват своите съмнения дали България създава благоприятни условия за вътрешно кредитиране. Позицията на международните финансови институции поставя под въпрос основната цел на правителството - привличане на външни инвестиции. По второто направление – прватизирането, проф. Беров е принуден да се съобразява с мнозинството на БСП, което защитава запазването на големите държавни предприятия в областта на добивната, оръжейната индустрия и енергетиката. Затова, когато през август 1993 г. е подготвено приватизирането на 500 средни и едри предприятия, те са от други отрасли. А дотогава в България е осъществена само една голяма приватизационна сделка – на завода за царевични продукти в Разград, която е закупена от белгийска фирма.
За приватизацията на земята също се търсят улеснения, тъй като до края на 1992 г. само една четвърт от бившите поземлени владения са върнати на собствениците. Създават се облекчения при трансформацията на „ликвидираните” ТКЗС в нови кооперации, в които вече влизат както собственици, така и арендатори на земята – така процесът се ускорява и до началото на 1994 г. е върната 46% от обработваемата земя. Този опит да се подпомогне селското стопанство, за да бъде обработена колкото се може повече земя, е посрещнат от СДС с обвинения в рекомунизация.
Сложната парламентарна картина възпрепятства още две намерения на правителството – да се приемат два закона: за банкрута (за да се сложи край на изтощаващото бюджета рефинансиране на губещите държавни предприятия) и за данъка върху добавената стойност. При това СДС на Филип Димитров, верен на първоначалната си позиция, че правителството е „криптокомунистическо”, воюва с всяко действие и намерение на проф. Беров независимо от икономическата или политическата му логика.
Отделен много голям за България проблем става ликвидирането на негативните последици от обявеният от А. Луканов мораториум върху плащанията по външния дълг. Правителството на проф. Беров води сложни преговори с Лондонския клуб на банкерите, на които България дължи 9, 3 млрд. долара. През пролетта на 1993 г. българските финансисти отхвърлят предложението да бъдат опростени 38% от дълга, след което успяват да договорят нови отстъпки и накрая се съгласяват с опрощаването на 50% от дълга и намаляването на плащанията по лихвите.
Необходимостта правителството на проф. Беров да търси подкрепа от различни политически сили му пречи да провежда обявената икономическа програма и забавя стопанската реформа – приватизацията, предаването на собствеността върху земята и преструктурирането на икономиката. Последиците от забавянето се измерват с нарастваща безработица, инфлация, престъпност, трансформираща се от индивидуална в организирана. През 1994 г. и президентът Желев оттегля подкрепата си за Беров, а в края на лятото възможностите за действие на правителството се изчерпват напълно и проф. Беров подава оставка. Ето как изглежда цената както на прехода, така и на забавянето му до есента на 1994 г.: брутния вътрешен продукт през 1994 г. е намалял в сравнение с 1989 г. с 24, 4%, промишлената продукция – с 49, 3%, обемът на строителството – със 72%, а селскостопанската продукция – с 30%. През 1994 г. безработицата достига 20, 5% от трудоспособното население, а регистрираните безработни са над 740 хил. души. Допълнително утежняващо обстоятелство за българската икономика са санкциите, наложени от международната общност на Ирак и Либия, а по-късно и на Югославия – по общи изчисления българските загуби от международните забрани за търговия с тези страни са съизмерими с българския външен дълг.
Слабата и с неясна политическа характеристика власт създава своеобразеен параван за разцъфтяване на икономически и силови групировки. С подкрепата на министри или чиновници от правителството са узаконени различни застрахователни дружества, чиято дейност е на границата на закона (тогава и точно във връзка със „застрахователната дейност” се ражда понятието „мутра” като символ на новобогаташ – мускулест и натрупал състояние не с умения и ум, а с насилие). Тогава възникват и т.нар. финансови пирамиди – финансови къщи, които обещават изключително високи лихви и в началото дори ги плащат, като използват новите постъпления за изплащане на първите вложители, докато накрая обявяват фалит и прибират огромни суми от лековерните и стремящи се към бързи печалби българи. Пак тогава е заложена и бомба със закъснител под банковата система – това е политиката на БНБ за лицензиране на необезпечени търговски банки.
Външната политика на правителството на Беров продължава линията на президента Желев, а не на бившия премиер Ф.Димитров (по това време се и появи и слух, че той имал намерение да организира спецакция, която да натовари основните бандити и ги докара в родината на „топло” – бел.моя). Тя е обърната последователно на Запад, макар, че се стреми да поддържа добри отношения и с Русия. По време на официалното посещение на проф. Беров в Русия през април 1993 г. е подписано споразумение за съвместно усвояване на газовото находище в Ямбург и за построяване на газопровод от находището до границата на Русия. Това споразуение има много голямо значение за българската енергетика, тъй като благодарение на него тя може да се снабдява с по-евтин природен газ, отколкото са световните цени. Правителството прави немалки усилия да впише България в западната система за сигурност – на 14 февруари 1994 г. то подписва споразумение за присъединяване към програмата на НАТО „Партньорство за мир”. Според премиера Беров, който изпълнява функциите и на външен министър, най-важното за България е „спазването на разумен и прагматичен баланс ... с основните международни сили”.
Лявата вълна и българският преход – 1994 – 1996 г.
С оставката на проф. Беров пред България се открива възможност да потърси нова форма на управление с ясна политическа отговорност. Периодичните избори са обявени за края на 1994 г., а за тримесечния междинен период президентът Желев назначава служебен кабинет под ръководството на икономистката и шеф на Агенцията по приватизация Ренета Инджова. С това президентско решение за пръв път в историята на модерната българска държава на премиерския пост застава жена. Чрез служебното правителство президентът иска да покаже и своя идеал за ефективно управление, въпреки че от формална гледна точка единствената задача на кабинета е да проведе парламентарните избори. С тази единствена задача той се справя добре, а останалите амбициозни цели остават по-скоро като заявени намерения. Обществото запомня и няколко остри израза на министър-председателката, от рода на тези, че правителството на Беров е правителство на Мултигруп или, че бездомните кучета в София трябва да се избият.
Трети поред демократични избори в България се провеждат в много променената вътрешно- и външнополитическа обстановка. За петте години промени българите преживяват различни варианти на управление – безсилието на А. Луканов, опита за коалиционно управление на Д. Попов, крайностите на Ф.Димитров, блокираните действия и опититите за балансиране при проф. Л.Беров. До момента преходът е показал предимно негативните последици от реформите – снижаване на жизненото равнище, загубена социална сигурност, (прощаването с вътрешния ред – бел.моя), нарастваща безработица, намаляване на производството в селското стопанство и в промишлеността, загубени външни пазари, инфлация, която унищожава не само доходите, но и спестяванията. Разочарованието, което предизвикват тези последици на прехода, поражда естествена носталгия по сигурното, макар и небогато съществуване от годините на държавния социализъм.
Носталгичните настроения в България се вписват в надигналата се „лява вълна”, която може да се усети през този период из цяла Източна Европа. Нейните видими белези в Централна Европа са следните факти: през есента на 1993 г. изборните резултати в Полша дават правото да се завърнат във властта на бившите комунисти, трансфрормирали се в Сьюз на демократичната левица, в средата на 1994 г. същото прави и Унгарската социалистическа партия. Тези две държави „отличнички” в прехода са пример за останалите, те показват, че бившите комунисти могат да излязат от т.нар. постноменклатурно гето, да си върнат доверието на населението и да спечелят изборите при демократични условия. При това връщането на бвшите комунисти на власт е възприето като нещо норнмално и от останалия свят, което омаловажава идеологическите доводи на крайните СДС, че да се гласува за БСП е равнозначно да се гласува против демокрацията и за връщане към комунизма. Разпадането на СССР също се отразява благоприятно на „лявата вълна”, тъй като то помага да се деидеологизира отношението към Русия (да престане да се гледа на нея като „империя на злото”), която продължава да бъде основен енергиен износител за Източна Европа, както и огромен пазар, който при това е привикнал към неособено качествените източноевропейски стоки.
На изборите, проведени на 18 декември 1994 г., БСП се явява изцяло променена като ръководство в сравнение с предишните избори. В предизборната й програма присъстват умерени обещания – да се прекрати спадът във всички обществени и икономически сфери, да се проведе решителна борба с престъпността, да се възроди селското стопанство. Основното предизборно послание на БСП е „Да спрем разрухата, да обновим България” (Основното обещание е „възстановяване на производството”, но то е съпроводено с искания за приватизация на държавните предприятия и за развитие на пазарната икономика, с уговорката, че трябва да има „ясни правила в пазарните отношения”. Разбира се, както е редно за една лява партия, присъстват и социални обещания за „бариера пред бедността”, запазване на „безплатната медицинска помощ”, отделяне на „по-голям дял от държавния бюджет”, за българската култура, „общодостъпно образование” чрез „безплатно обучение”, съхраняване на научния потенциал на България и тн. Като цяло програмата звучи привлекателно, но не е ясно доколко може да бъде реализирана в условията на България в края на петата година от прехода.). Макар и в предизборните документи да няма директни внушения, че БСП ще се опита да върне социализма, много българи вярват, че това е възможно и се надяват точно на това. Те живеят с илюзията, че ако БСП управлява, тя ще може да възстанови спокойствието и сигурността от живота преди прехода (при това, изправени пред новите предизвикателства, много българи вече са забравили недостатъците на онзи живот). СДС отива на изборите вътрешно разединен, с много различия в отношението си към днешното и по-близкото минало, към президента, към монархията. Вътрешната криза тласка много привърженици на СДС към носталгията към още по-далечното минало на монархията, олицетворявана от детронирания и изгонен през 1946 г. български монарх Симеон ІІ, който живее в Мадрид и прави отдалеч умерени изказвания за хода на българския преход.
Резултатите от изборите съществено променят парламентарната конфигурация. Първа излиза БСП (в коалиция с БЗНС „Александър Стамболийски” и с Политическия Клуб „Екогласност”), която получава 43, 5% от гласовете, но абсолютно парламентарно мнозинство със 125 депутати от общо 240. СДС понася тежко поражение, той получава по-малко гласове от дотогавашните си участия в избори – едва 24, 23%, които му осигуряват 69 депутати. Традиционно е присъствието на ДПС с 5, 44% и 15 депутати – очевидният спад в гласовете за ДПС се дължи най-вече на новата изселническа вълна към Турция, този път не по политически, а по икономически причини. Бариерата за влизане в 37-то НС успяват да прескочат и две нови партии – отделилата се в последния момент от СДС Демократическа партия се съюзява с БЗНС във формацията „Народен съюз”, която излиза на трето място с 6, 51% от гласовете и 18 депутати, а популисткия Български бизнес блок (БББ) на човека-партия Жорж Ганчев привлича 4, 73% от гласовете и влиза в 37 НС с 13 депутата. Освен за нова смяна на настроенията в българското общество, завръщането на БСП на власт свидетелства и за нещо друго – че новият демократичен парламентарен модел се е стабилизирал, тъй като България вече е преживяла двукратна смяна на властта по мирен и демократичен път. С други думи, страната е издържала „теста на двойната промяна” (това понятие е въвдено в употреба от харвардския политолог Самюел Хънтингтън), формулиран от наблюдавали и други преходи към демокрация политолози. (До пролетта на 1996 г. монархът в изгнание присъства задочно, но осезаемо в българск
