Ново начало в нови условия?

Зимната криза изправя България пред икономическа катастрофа, което отрезвява много политици и граждани.Събитията от началото на 1997 г. поставят началото на нов етап в българския преход, етап на бързи реформи, защото за всички е ясно, че няма време за дискусия и отлагане. Емблематичен за новия климат става призивът на президента П.Стоянов да бъде затворена ”фабриката за илюзии”. Българите са принудени да изоставят надеждите, че трудностите на прехода могат да се спестят или да се отложат. Масовите протести от януари – февруари 1997 г. мобилизират в подкрепа на реформите нови обществени кръгове – младежи и студенти, които нямат спомен от социалната сигурност при социализма, а искат България възможно най-бързо да последва модела на Западна Европа. Привържениците на бавните реформи, на поносима цена за непрекъснато обединяване на населението, категорично са отстранени от властта, а тяхната теза започва да се асоциира с икономическата катастрофа. В такава атмосфера, наситена с младежка еуфория от постигната победа, на сцената излизат нови политици. Те се индентифицират със СДС, но изглеждат по-различно от СДС на Ф.Димитров и нямат нищо общо със създадения от д-р Желев СДС. Появяват се нови лица, които предпочитат да забравят дрязгите от миналото и да протегнат ръка и на политиците, които в предишните години са напуснали СДС, но са готови за политическо сътрудничество. Така е реформирана широка коалиция за реформи, в която участва Народният съюз и много по-малки партии като БСДП и ВМРО. Възстановяват се и добрите отношения с ДПС (след като са загърбени огорченията от управлението на СДС и от ролята на ДПС при свалянето на Ф. Димитров).

Служебното правителство на Ст. Софиянски

Парламентарните избори са обявени за 19 април 1997 г., а за времето до провеждането им изпълнителната власт е поверена на ново служебно правителство, назначено от президента П.Стоянов на 12 февруари 1997 г. (За по-широки пълномощия на правителството след кризата от януари-февруари 1997 г. още на заседанието при президента П.Стоянов на 4 февруари 1997 г. Тенденциите към силна президентска власт обосновава още през 1995 г. Иван Костов).  За министър-председател президента посочва популярният кмет на столицата Стефан Софиянски. Извънредната ситуация, в която се намира България, обуславя разширените прерогативи на това президентско правителство, чиято задача съвсем не се свежда само до подготовката за изборите. Широките пълномощия целят да започне преодоляването на кризата (това е фиксирано в специална декларация на парламентарните сили, подписана също от 12 февруари). Политолози отбелязват, че разширените права на служебното правителство влизат в противоречие с конституционната постановка за парламентарно управление и дори виждат еволюция на България към полупарламентарен полупрезидентски режим. Действително още на 17 февруари 1997 г. правителството на Софиянски внася кандидатурата на България за членство в НАТО, а месец по-късно, на 17 март, подписва Меморандум с МВФ, който определя новите условия за сътрудничество след политическата криза. И двете действия влизат в прерогативите на парламента, но в острата политическа криза осъществяването им от служебното правителство се възприема като спасително за България и почти никой не протестира (БСП се обявява само против членството в НАТО). За краткото си управление Софиянски успява да посети Русия и да постигне споразумение със супергиганта Газпром, което обаче е само по принцип и не решава проблема с цените на доставките на газ за България. То обаче се оказва достатъчно, за да се затвърди впечатлението, че новият премиер лесно се справя с всякакви проблеми.

В предизборния период се извършват трансформации и в политическото пространство. Най-важната от тях е решението на 9 национална конференция на СДС (15-16 февруари 1997 г.) съюзът да се превърне в политическа партия. С това решение приключва продължилият с години спор за характера на възникналия в края на 1989 г. като антикомунистическа коалиция СДС – той се превръща в централизирана партия от християндемократически тип. Окончателно трансформацията завършва на 10 конференция на СДС (17-18 октомври1998 г.), когато е приет устав, налагащ строга централизация, а като основни принципи са фиксирани заимстваните от християндемокрацията: свобода, солидарност, справедливост, човешко достойнство и отговорност. Коалиционните партии в СДС запазват ограничена самостоятелност като „присъдружни” партии, но вече не могат да играят роля при вземането на решения. Като неоспорван лидер в партията до 10 конференция на СДС вече се утвърждава Иван Костов, който отправя и критики към сините активисти, че проявяват стремеж към господарстване и се отнасят безгрижно към корупцията (жена му, Елена Костова е свързана с научно-техническото разузнаване и фирма „Изот”-бел.моя).

Голямото разочарование от управлението на левицата дава шанс за изграждане и на една нова лява партия. Тя събира в редовете си повечето от напусналите по различно време БСП фракции, течения или отделни дейци. Решителна за процеса на тяхната консолидация се оказва последната група недоволни от правителството на Ж.Виденов, която напуска БСП едва след февруарската криза. Със съвместните усилия на ГОР, Движението за социален хуманизъм в БСДП и напусналите БСП на 22 февруари 1997 г. е учредена Българската евролевица (БЕЛ) (шеговито наречена Българска евролъжица-бел.моя). За председател на новата формация е определен Александър Томов от ГОР, а политически секретар става Николай Камов, бивш член на ръководството на БСП (и според слуховете член на клуба на Билдербергите-бел.моя). Една година по-късно, на учредителния първи конгрес на БЕЛ, проведен от 28 февруари до 1 март 1998 г., ръководството е утвърдено.

Предизборната кампания на СДС се гради върху увереност в силите и вяра в победата, докато БСП е в отстъпление и дезинтеграция. Новото социалистическо ръководство се надява, че може да намали отлива от левицата, като отрече собственото си управлние (идеята е избирателите да се убедят, че новите дейци от БСП нямат нищо общо с управлявалите доскоро). Тази тактика не може да донесе значителен успех, защото в осъществяването й участват част от министрите от същото правителство – на външните работи Г.Пирински и на вътрешните Н.Добрев. Освен това тя засилва усещането сред дейците на „стогодишната партия”, че всеки път тя се спасява като се отрича от водачите си – както от комунистическия период (В.Червенков, Т.Живков), така и от прехода, когато по ред се дистанцира от П.Младенов, Ал. Лилов, А.Луканов (убит от наемен убиец в навечерието на кандидатпрезидентската кампания на 2 октомври 1996 г.), Ж. Виденов. Спорът кои са причините за краха – неудачните действия на правителството или борбата на част от ръководството на БСП срещу него, продължава и след изборите и пречи на БСП да изработи позитивна програма и облик (в този спор се включват и бившия премиер Ж.Виденов и историкът Илчо Димитров). Всъщност този спор трудно би могъл да приключи с някаква категорична позиция, тъй като основания има и в едната, и в другата гледна точка.

Новата конфигурация в 38 НС

Силно променените обществени нагласи предопределят резултатите от парламентарните избори на 19 април 1997 г. Абсолютно мнозинство в 38 НС с 52, 26% и 137 депутати получава ОДС (СДС, Демократическа партия,      БЗНС, БСДП, ВМРО). Трайните нагласи в обществото въпреки разочарованието все пак отреждат на БСП (заедно с партньорите й) второто място с 22, 97% и 58 депутати. На трето място излиза една нова политическа формация от познати партии – Обединение за национално спасение (ОНС) със 7, 6% и 19 депутати. ОНС разчита на електората на ДПС, но издига кандидатите й от малките центристки партии, бивши членове на СДС – БЗНС „Н.Петков”, Зелена партия, Партия на демокрагическия център, Нов избор и монархистите от „Царство България”. Евролевицата също намира място в парламента с 5, 5% и 14 депутати, както и БББ на Жорж Ганчев с 4, 93% и 12 депутата. Новият подход личи още в началото на дейността на 38 НС – станалият вече традиционен конфронтационен дух е заменен от сътрудничеството. Приета е обща парламентарна декларация за излизане на България от кризата, която оформя т.нар. реформаторско мнозинство с  участието на всички парламентарни групи без БСП.

На 21 май 1997 г. 38 НС утвърждава новото правителство на ОДС, оглавено от Иван Костов, с участието на СДС и Народен съюз (негови представители са вицепремиерът Веселин Методиев, който е и министър на образованието, както и земеделският министър Венцислав Върбанов). Правителството е политическо, министрите са членове на ръководството на СДС, което не му пречи да получи подкрепата на още три парламентарни групи (179 гласа). Само депутатите от БСП гласуват против. Иван Костов излиза с амбициозната програма за бързи и решителни реформи, наречена „България 2001 г.”. Тя излиза с лозунга „Бъдеще за България” и го конкретизира: „След години на имитация на реформи и разграбване на държавата..., България има най-сетне шанса да поеме по верния път към нормализация... Ние знаем как да изведем страната от кризата ... и България да навлезе в новото хилядолетие като цивилизована европейска държава”.

Икономическата стабилизация

Една от нетърпящите отлагане задачи на новото правителство е да реализира заявеното още през есента на 1996 г. намерение на Жан Виденов да въведе валутен борд в България, за да бъде балансиран държавния бюджет и да спре изтичането на парични средства от страната (според финансисти, от България е изнесена валута, която надхвърля или най-малкото е равна на външния й дълг. Стоян Стоядинов пише, че в годините на преход в чужди икономики се е преместил наш свободен кредитен ресурс в размер почти равен на външния дълг на страната). На 1 юли 1997 г. българският лев е фиксиран към германската марка в съотношение 1 към 1000.

Стабилизацията не закъснява – на 24 юли 1997 г. МВФ отпуска на България втори транш от 140 млн. долара. Започва дълго отлаганото повишаване на цените на транспорта и енергоносителите, чиято цел е те постепенно да достигнат световните. Правителството приема и закон, които следват традиционните искания на СДС. На първо място сред тях е законът за отваряне на досиетата от Държавна сигурност. На 22 октомври 1997 г. е оповестено, че 23-ма висши държавни чиновници имат досиета в ДС, както и 14 депутати от всички парламентарни групи, за които обаче не се предвиждат никакви санкции (уличените в сътрудничество с ДС трудно могат да се подведат под общ знаменател, защото между тях има щатни служители, дейци на разузнаването, както и истински доносници. Това смесване намалява въздействието на закона в обществото. Имената са обявени публично от вътрешния министър Б.Бонев на 22 октомври 1997 г. Депутатите са: от СДС – Георги Колев; от Народен съюз – Георги Манов; от Евролевицата – Людмил Маринчевски; от ОНС – Кемал Еюб, Осман Октай, Юнал Лютфи, Ахмед Доган; от БББ – Георги Агафонов, Христо Иванов, Христо Смоленов; от ПГДЛ – Петър Башикаров, Любомир Божков, Тодор Костадинов, Евгени Кирилов). Отварянето на досиетата на публичните личности, започналите чистки в държавния апарат, както и масовите уволнения на директори на държавни предприятия предизвикват първите критики към второто правителство на СДС. То е упрекнато, че вместо да се съсредоточи върху икономическите реформи, продължава идеологизираната политика от времето на Ф.Димитров за разправата с дейци от миналото.

Постепенно се оформя отдръпването на центристките парламентарни партии от ОДС, за което говори резултатът от първия вот на недоверие срещу правителството на Костов. На 29 януари 1998 г. при гласуването кабинетът получава подкрепата само на депутатите от ОДС, докато останалите партии от „реформаторското мнозинство” или се въздържат, или не учстват в гласуването. Демократичната левица (БСП и коалиция) остава изолирана при това гласуване, но и „реформаторското мнозинство” се разпада. Година по-късно правителството отново е подложено на вот на недоверие, този път заради провалената структурна реформа в индустрията. Вотът е внесен от обединената опозиция и при гласуването, проведено на 7 април 1999 г., срещу правителството вече гласуват над 80 депутати.

Сътресенията от началото на 1997 г. съвпадат с периода на стабилизация в Източна Европа. След трудните години на прехода икономиката на този европейски регион най-после се стабилизира. В края на 1997 г. международните икономически институции обявяват, че икономическият спад е спрян и започва растеж на БВП. Данните дават основание да се обяви, че преходът е приключил. За съжаление, тази констатация не се отнася до балканските страни в преход, при които спадът продължава и през следващите години. В България през 1997 г. БВП намалява със 7, 5% в сравнение с предходната 1996 г. (според изследвания на ООН за развитието на условията за живот в Източна Европа българският БВП е намалявал в годините на прехода по следният начин: ако се приеме БВП от 1990 г. за 100%, то през 1991 г. той е 88, 8%, през 1992 г. – 81, 8%, през 1993 г. – 80, 6%, през 1994 г. – 82, 1%, през 1995 г. – 83, 8%, през 1996 г. -74, 7%, през 1997 г. – 70, 6%). Така 1997 г. задълбочаваща още повече разривът, настъпил в развитието на бившите социалистически страни от Централна Европа  от Балканите, които трайно се обособяват като специфичен европейски регион, наричан все по-често Югоизточна Европа, за да се избегнат негативните асоциации с историческото понятие Балкани.

До началото на 1999 г. икономическите реформи на правителството се изразяват в преструктуриране на цените (съобразяването им с пазара, което за потребителите означава тяхното нарастване) на различни стоки и услуги, както и приватизация на големите предприятия. Приватизационният процес среща сериозни трудности, главно заради конфликтите в бивша Югославия и финансовата криза в Азия.Дълго време най-успешната приватизационна сделка си остава договорената още през 1996 г. продажба на „Соди” – Девня, другите големи предприятия трудно намират купувачи, макар и за минимални суми. Дори и „перлата” на приватизацията – Българската телекомуникационна компания е договорена на три пъти по-ниска цена от очакваната (510 милиона долара вместо реалните милиард и половина). Но тази цена не помага да се приключи приватизацията с успех и БТК си остава непродадена чак до 2004 г. С големи трудности е осъществена продажбата на Нефтохим на руската Лукойл, на Кремиковци и т.н. Важен задържащ фактор за икономическото развитие остават неефективните държавни монополи, които според Търговския закон са изключени от процедурите по несъстоятелност и ликвидация (Според анализа на Агенцията за икономически анализи и прогнози поведението на държавните монополи може да бъде съвсем различно от това на частните. Тяхната монополна сила може да се изрази в генериране не на печалби, а на огромни загуби. Ефектът от такова поведение увеличава загубита за обществото).

Особено болезнено за обществото е разграждането на социалната държава, останала от социализма. В дните на прехода безплатното здравеопазване и образование изживяват тежка криза, тъй като минималните финансови средства, които може да им отпусне държавата, както и пазарните условия в останалите сфери ги тласка към „дива” комерсиализация. Резултатът е рязкото влошаване на здравните услуги, въвеждането на заплащане при избор на лекар или здравно заведение, отмяна на безплатните учебници, въвеждането на платено обучение и в държавните висши училища (някои икономисти виждат други аспекти в отмирането на социалната държава предимно като последица от въвеждането на валутен борд и примирението нанаселението). На 1 юли 2000 г. започва здравната реформа, като на мястото на формално безплатната медицинска помощ е въведена системата на лични частни лекари и зъболекари, здравни застраховки и заплащане на прегледите и процедурите (в изследване на Световната здравна организация за 2000 г. за качеството на здравно обслужване между 191 страни България е поставена на 102 място по продължителност на живота, равенство в достъпа до обслужване, ефективност и реагиране на социалните нужди). Кризата в образованието е отчетена в доклад на ЮНЕСКО от юни 1998 г., в който като илюстрация за намаляващото финансиране на образованието е посочена България, където държавната субсидия е намаляла с три четвърти. Спадащата раждаемост, обезлюдяването на селата и финансовата криза водят до закриване на училищата с малко ученици, а това от своя страна затруднява достъпа до образование на цели групи население, например на циганското или това от малките села.

Успешните за СДС избори през 1996 и 1997 г. слагат край на войната между президент и премиер (Ж.Желев атакува последователно Ф.Димитров, Л.Беров и Ж.Виденов). Новият климат дава възможност институциите на изпълнителната власт да съгласуват важните външнополитически инициативи. На 9 октомври 1997 г. в Страсбург президентът П.Стоянов, подписва Рамковата конвенция за националните малцинства и по такъв начин предрешава изхода от продължилия дълго спор за правата на етническите групи в България (по конституция няма национални малцинства) – дали трябва да ползват само индивидуални или могат да имат и колективни права. На 18 февруари 1999 г. на българският премиер му остава само да потвърди подписа на президента, като ратифицира рамковата конвенция, макар и със съпроводителна декларация.

България продължава и „пътят си към Европа”. На 17 юли 1998 г. тя е приета за член на ЦЕФТА (Централноевропейската зона за свободна търговия), с което влиза в по-широката икономическа общност с Унгария, Чехия, Словакия, Словения, Полша и Румъния. Особено важно за нашата страна е нормализирането на отношенията с Македония, което става възможно след политическата смяна в Македония, която довежда на власт правителството на ВМРО – ДПМНЕ, оглавено от Любчо Георгиевски. Спорният въпрос за македонския език (дали е български диалект или отделен език) е разрешен прагматично с подписаната на 22 февруари 1999 г. българо-македонска декларация на двата езика (посъщият начин е постъпвала и властта до 1989 г., когато през 70-те години е подписала няколко спогодби между НР България и НР Македония на двата езика).

Балканските конфликти, които съпровождат разпадането на Югославия, продължават да създават сериозни проблеми и на България. Международните икономически санкции срещу Югославия влошават търговските възможности, като в същото време стимулират нелегалната търговия, даваща препитание на населението в западните части на България, но е в ущърб на държавата. Несигурността на Балканите отблъсква чуждестранните инвеститори и затруднява приватизацията. Особено големи са политическите и икономическите трудности, породени от войната на НАТО с Югославия заради нарушаването на човешките права в Косово, започнала на 24 март 1999 г. Бомбардировките на НАТО блокират търговския път за България към Европа, а разрушените мостове на р.Дунав я отрязват от речната търговия. България понася големи загуби от вайната, което допълнително снижава и без това ниското жизнено равнище.

Войната на НАТО поляризира и настроенията в българското общество. Икономическите загуби, масираните бомбардировки и над цивилни обекти в Югославия, няколкото ракети, които падат на българска територия (една разрушава покрив на къща в софийското предградие Горна баня) засилват антинатовските настроения. Група интелектуалци с подкрепата на няколко опозиционни сили (на първо място БСП) създават протестно движение срещу натовските бомбардировки, което организира демонстрации, митинги и подписки. Въпреки негативните обществени нагласи правителството на Костов поема политическа отговорност и налага в парламента рещението България да заяви подкрепата си за НАТО. През есента на 1998 г. българските институции заявяват стриктен неутралитет в ескалиращия конфликт, но през пролетта на 1999 г. България се солидаризира с НАТО, като се мотивира с желанието си да потвърди „цивилизационния си избор”. На 4 март 1999 г. парламентът предоставя част от българското въздушно пространство за самолети на НАТО (по-късно е даден и сухопътен коридор, който обаче не е използван, тъй като сред либералната българска общественост, той е атакуван и от опозицията, но, от друга страна, с подкрепата си за НАТО и категоричнната си позиция срещу режима на Милошевич България печели благосклонността на много западни лидери и обещанието през декември 1999 г. на срещата на ЕС в Хелзинки да бъде поканена да започне процедура по присъединяване (ЕК препоръчва на срещата на високо равнище през декември в Хелзинки ЕС да покани през 2000 г. за начало на преговори за присъединяване и втора вълна от 6 източноевропейски държави кандидатки, между които е и България. За нашата страна поканата е придружена с условието България да приеме програма за закриване на първите 4 реактора от АЕЦ „Козлодуй” и да продължи решителните реформи към пазарна икономика).

Както вътрешните, така и международните наблюдатели започват да изразяват опасения, основани върху ниската икономическа активност, негативния външнотърговски баланс (през април 2000 г. заместник–министърът на промишлеността Христо Михайловски обявява, че търговският дефицит на България за 1999 г. ще бъде около 1 млрд. долара, а подобен се очаква и през 2000 г. Но има и подобрение в търговията – около 60% от обмена  става със страните от ЕС, намалял е износът на черни метали и произведения на химическата промишленост, но се е увеличил този на лекарствата, преработката на кожи и обувки и т.н. Негативните очаквания на Михайловски се осъществяват като външнотърговският дефицит на страната нараства не само през 2000, но и през 2001 г., когато вече значително надхвърля 1, 5 млрд. долара) и тенденцията за стабилизиране на бедността (Когато изброява очакванията от валутния борд Стоядин Савов прави извода, че от тези очаквания само едно се реализира напълно – инфлацията е спряна, но бедността бе „стабилизирана” на достигнатото равнище на дохода и продължава да разширява своите прояви и обхват поради срива на здравеопазването и образованието, защото безработицата стана по-продължителна и обхвана нови слоеве от населението). Като важен и възпиращ развитието фактор е определена корупцията в държавния апарат (България е на непрестижното осмо място в международната класация по този показател). Минималното нарастване на БВП през 1998 г. се дължи на нарастване в сферата на услугите, но при продължаващ спад на производството. Във външната си търговия България отчита отрицателен баланс, който възлиза на 500 млн. долара. Външният дълг продължава да надхвърля 9 млрд. долара, а вътрешният – 2 млрд. (По неофициални данни на Българската стопанска камара, капитализираната задлъжнялост на фирмите възлиза на 12 трилиона лева). Тенденциите към стагнация продължават и през първата половина на 1999 г., когато износът продължава да намалява (с 23% в сравнение със същия период на 1998 г.), а потреблението на месо намалява до 22, 6 кг, а на мляко – 55, 5 л.) заради снижаващите се реални доходи. Средната работна заплата в България в средата на 1999 г. е около 200 лв. (или 100 евро). В абсолютни стойности тя расте, но изостава от нарастването на цените, особено на такива услуги, без които не може да съществува модерния човек като електрически ток, парно отопление, транспорт, а и заради нарастването на данъците.

Правителството на Костов посреща средата на своя мандат през 1999 г. със заявлението, че на 30 юни българският преход е приключил. Основанието му е, че е осъществена структурната реформа, защото повечето губещи предприятия са ликвидирани или приватизирани. Това (приватизацията и раздържавяването) обаче е само тясното разбиране за структурна реформа, докато широкото означава изграждането на по-ефективна икономическа структура, която да включи производства с използване на високи технологии, които са конкурентоспособни и стимулират стопанството към по-голяма пазарност. Тя обаче изисква формулиране и прилагане ва национална стратегия, а не хаотичното движение, което се наблюдава в годините на българския преход (негативните черти на икономическата реформа в България са описани така: реформата ни предлага корупция, монополни структури, забогатяване на приближени до властниците и безпрецедентна подоходна поляризация на обществото. Разликите в богатството на крайните децилни групи от населението е приблизително 7 пъти. По тези показатели в Европа преди нас са Русия и Украйна ... предприемачеството, което преразпределя съществуващи ресурси, вместо да създава нови).

През есента на 1999 г. се провеждат поредните избори за местна власт в България (16-23 октомври 1999 г.). Въпреки очакванията и поставените от СДС цели да бъде отласкана БСП от местната власт така, че да не управлява в нито един от областните центрове, резултатите са много по-различни. Действително СДС печели още на първия тур кметските места в София (Стефан Софиянски) и в Пловдив (Иван Чомаков), а също и в „червените крепости” Видин (Иван Ценов) и Монтана (Златко Живков), но едновременно с това губи големи градове като Стара Загора (Евгени Желев), Бургас (Йоан Костадинов), Русе (Димитър Калчев), Благоевград (Костадин Паскалев). Вторият тур носи големи изненади – в морската столица Варна кметският пост е зает от кандидат, подкрепен от БСП (Кирил Йорданов), а в Кърджали за пръв път кмет става не представителят на ДПС (Расим Муса), а независим, подкрепен от СДС (Румен Димитров). Общата рекапитулация показва, че в 14 от областните центрове кметовете са кандидатури на БСП, в 11 – на СДС, а в два (Добрич и Силистра) – побеждават представители на Евролевицата. Участието в изборите се колебае около 50%, а в големите градове спада до 32- 35%, което говори за немалко разочарование на населението от управлението.

Политическите изводи от местните избори са, че хората в България, поне на местно равнище, започват да гласуват не толкова заради политическия цвят на кандидата, колкото заради личните му качества и доказаните му умения да управлява. Така се обяснява преизбирането на много кметове на областни градове, независимо от политическата им принадлежност – Стефан Софиянски, Йоан Костадинов, Димитър Калчев, Костадин Паскалев, Лъчезар Росенов, Венелин Узунов, Андрей Андреев, Пламен Еврев. Същевременно става видимо и разочарованието от управлението на СДС (особено сред студентите), което предизвиква Петър Стоянов в специално обръщение въ връзка с резултатите от изборите  да заяви, че отливът на избирателите се дължи главно на разминаването между очакванията на хората след април 1997 г. и начина, по който те живеят днес. Финансовата стабилизация и ниската инфлация мотивират решението за деноминация на българския лев, от които отпадат три нули и на 5 юли 1999 г. той се изравнява с германската марка. Двете безспорни достижения на правителството на Иван Костов са политическата и финансова стабилност. Правителството получава финансова подкрепа от международните институции за сметка на стриктно следваната рестриктивна политика към доходите на населението. Политическата стабилност се дължи на липсата на реална алтернатива – в областта на икономиката решенията се диктуват от МВФ и затова нямат алтернатива, а в политиката опозицията не успява нито да се обедини, нито да формулира нова реалистична и привлекателна за обществото политическа линия. Но спадащата популярност на правителството, демонстрирана при местните избори, както и от многобройните, макар и недоказани, свидетелства за корупция във властта, карат премиера Костов да извърши мащабен „ремонт” на правителството.

Трудности при управлението на Иван Костов

Премиерът Костов се възползва от големия външен успех – поканата от Хелзинки през декември 1999 г. България да започне преговори за присъединяване  към ЕС, за да смени по-голямата част от министрите си (премиерът Костов формулира вътрешните очаквания от този външнополитически успех: „Това са реални надежди за по-долър живот на българите. Но това е и нещо много повече – шанс за излизане от зоната на здрача”). Обстановката е „преформулиране на приоритетите, новите цели и задачи на правителството в периода на преговори за присъединяване към ЕС”. С тази мотивация на 21 декември с постовете си се разделят 10 министри, в това число и тримата вицепремиери Александър Божков, Веселин Методиев и Димитър Бакарджиев, а ги запазват едва шестима. Новият вицепремиер е Петър Жотев, оглавявал Банковата консолидационна компания, новият представител на ДП е министърът без портфейл Ал. Праматарски, назначени са и 7 нови министри, повечето отново с ясна политическа окраска. По всичко личи, че кардиналните промени в правителството на ОДС (то прилича по-скоро на ново, отколкото на ремонтирано) са предизвикани от спадащото доверие на населението към управлението и икономическите трудности, въпреки общопризнатата финансова стабилизация. През оставащите година и половина до края на правителствения мандат основните усилия са насочени към връщане доверието на мнозинството от българите към ОДС.

През 2000 г. обаче тази задача остава нереализирана. Дейността на правителството на Костов е обърната преди всичко към външната политика. Популярната министърка на външните работи Надежда Михайлов (позната днес в някои среди у нас като „травестита Неински”може би поради неспазване на утвърдената в страната именна традиция -бел.моя) проявява голяма активност – тя се опитва да лансира нови идеи за умиротворяване на бивша Югославия и на Балканите, избрана е за заместник-председател на Европейската народна партия. Осоено важно изглежда решението на ЕС да извади България от негативния Шенгенски списък  за влизане в общото европейско пространство без специални визи (Още на 21 ноември 2000 година, при срещата на премиера Иван Костов с председателя на Европесйката комисия Романо Проди става ясно, че очакваното решение за отмяна на шенгенските визи за България няма да се състои, а въпросът ще бъде разгледан шест месеца по късно, но преди изборите в България. И действително, на 15 март 2001 г., министрите на правосъдието  и на вътрешните работи на ЕС гласуват изваждането на България от черния Шенгенски визов списък. Решението влиза в сила през април 2001 г. и е тържествено отбелязано от правителството и парламента като триумф на политиката на Надежда Михайлова и Иван Костов). Такова принципно решение ЕС взема още през януари 2000 г., но трябва да мине повече от година преди да влезе в сила. За успехите на правителството в тази посока говори и почти единодушното одобрение на българската външна политика от 38 НС на 26 май 2000 г. Трябва да се отбележи, че това се случва за пръв път в годините на прехода (Парламентът одобрява външната политика на българското правителство във връзка със затварянето на първите 4 глави от преговорите с ЕС. За проевропейската и евроатлантическата ориентация гласуват 189 депутата, като само 3 са против и един се въздържа). Пак с поглед навън, но и към вътрешните проблеми, стартира инициативата на правителството да се съберат „успелите в чужбина млади българи”, които да обсъдят как могат да помогнат на страната си. С такава идея на 26 април 2000 г. започва първата среща „Българския Великден” на 260 млади българи, половината от чужбина, половината от страната. През лятото на същата година с подобна инициатива излиза и президентът Стоянов – на 26-27 г. на Рожен в Родопите се провежда събор на известни българи от чужбина, които са готови да помислят за бъдещето на България. Направен е опит „Българският Великден” да се превърне в традиция, като е организирано и второ негово издание на 17 април 2001 г. Идеята да се изгради българско лоби по света може да се оцени като полезна и успешна, тъй като погледът на много млади български емигранти се обръща към проблемите на родината.

Удар върху престижа на правителството нанася едно случайно обстоятелство – на 28 февруари 2000 г. в Триполи започва наказателен процес срещу шестима български медици (5 сестри и един детски лекар), обвинени в заговор срещу Либия и предумишлено заразяване на 396 либийски деца с вируса на СПИН. Този процес очертава опасността шестима българи да се превърнат в изкупителна жертва, след като всички други първоначално арестувани чужденци са били освободени след намеса на техните правителства. Българите остават единствените привлечени към отговорност чужденци (заедно с един палестинец), а българските власти не правят нищо повече от непрецизни и неадекватни изявления – министърът на правосъдието например обявява, че правораздаването в Либия не е като в „белите държави”, което превдизвиква протести от либийска страна. Пресата се изпълва с войнстващи и ксенофобски призиви, но с течение на времето изтрезнява, а обяснението за очертаващата се трагедия на българските медици вече се търси в рязко влошените българо-либийски и българо-арабски отношения в годините на прехода, особено от страна на новите политици на СДС. През 2001 г. българската дипломация се активизира и дори външната министърка Н.Михайлова прави опит да възстанови отношенията с арабските държави, но това не дава резултат.

С приближаването на поредните парламентарни избори ръководството  на СДС започва да търси съюзници, тъй като е ясно, че за да запази властта си ще му е нужно много по-широка коалиция от партиите в ОДС. Но силовата политика, която провежда Иван Костов по отношение на бившите и настоящи коалиционни партньори (както и към потенциалните такива), му е спечелила достатъчно много противници. Опитите за ново сближаване с „естествения” съюзник ДПС срещат умереното, но твърдо нежелание на Ахмед Доган да се обвърже отново със СДС. На 4 национална конференция на ДПС, проведена на 29 – 30 януари 2000 г., Доган заявява, че възстановяването на ОДС с участието на ДПС е нереилистична перспектива след всичко случило се („Те (СДС) правят стъпки, когато са в слаба позиция... Кризата на доверието (трябва) да се преодолее с ясни европейски правила”). Все пак Доган не „затръшва” вратата за преговори и на 14 март 2000 г. в Пловдив се срещат ръководствата на СДС и ДПС. След нея Доган обявява, че в резултат от изборите през 2001 г. ДПС ще участва в управлението и дори очертава параметрите от това участие – вицепремиерско и вицепрезидентско място. Той не уточнява обаче с чия помощ партията на българските турци ще влезе във властта.

На 5 национална конференция на КТ „Подкрепа” (7 – 10 февруари 2000 г.) д-р Константин Тренчев също отправя критики към управлението. Според него основните му грешки са корумпираните политици и сгрешения модел на прехода. Д-р Тренчев дори се опитва да създаде нова политическа формация – Демократична алтернатива, която обаче не успява да се утвърди.

В такава, по-скоро тревожна вътрешнополитическа обстановка, се провежда 11 национална конференция на СДС на 26 и 27 февруари 2000 г. В „Доклада на комисията за оценка на политическото поведение, организационното състояние на СДС, местните избори и подготовката за парламентарните избори през 2001 г.” и заключителната реч (и двете представени от лидера на СДС Иван Костов) са отправени остри критики  към „високомерието и арогантността” на лидери на СДС, обявено е, че СДС не трябва да бъде трамплин за кариера, че трябва да се прекрати лобирането за частни и групови интереси, че партията трябва да се очисти от корумпирани. Президентът Петър Стоянов отправя поздравление към конференцията на СДС, в което обявява, че с гордост продължава да се нарича „седесар”.

За да възвърне гаснещата вяра на обществото в успешното управление, на 11 февруари 2000 г. правителството на Костов внася в парламента пространствен отчет от 208 стр., в който са изброени всички успешни действия, но не присъства и сянка от самокритичност. Следваща стъпка в тази посока е представената от премиера актуализирана програма на правителството до края на мандата му през 2001 г. В нея се предвижда замразяване на цените на електро- и топлоенергията, повишаването на бюджетните заплати от юли 2000 г., разкриването на нови 250 хиляди работни места. Личи (напр. в обещанията за намаляване на безработицата, които не са реалистични), че тази програма има по-скоро предизборен, отколкото управленски характер. Помощ в тази насока то получава и от международните финансови инстититуции, след като на 3 юли 2000 г. МВФ се съгласява правителството да повиши доходите, да намали данъците и да замрази цените на отоплението и осветлението. Пак в пропагандна посока е поредната парламентарна инициатива на останалия в историята на прехода със закона за „декомунизация на науката” депутат от СДС Георги Панев. На 30 март след остър спор в дневния ред на 38 НС влиза законопроетът на Г.Панев за „обявяване на комунистическия режим за незаконен” (това става въпреки нежеланието на значителна част от депутатите от ОДС, но с гласовете на ДПС и Евролевицата). На 26 април той е приет и става закон, но от дискусията личи, че депутатите бързо могат да се завърнат към реториката от първите години на прехода. Все пак, по думите на президента Стоянов новият закон няма никакви юридически последици, а е само нещо като декларация.

Управляващата коалиция е разтърсена и от вътрешни сътресения – на 18 април 2000 г. бившият вътрешен министър Богомил Бонев (по-късно, на 9 декември 2000 г., новосъздадената Гражданска партия за България избира Богомил Бонев  за свой председател. ГПБ се самоопределя като дясна и обявява, че ще търси коалиция, но не със СДС) обвинява Костов, че прикрива корумпираните и го призовава да подаде оставка. На следващия ден, завръщайки се от посещение в Германия, президентът Стоянов защитава премиера Костов от обвиненията, но го призовава: „Иване, кажи си! Те ще те разберат!”. По този начин проблемът с корумпираните в правителството и в управляващата партия СДС се превръща в обществен. Реакцията на Костов е да отправи на 20 април обръщение към населението. В него той отхвърля атаките на бившия си министър и контраатакува („Няма да се уплаша, няма да ви предам, и няма да изоставя...Бившият вътрешен министър си отиде, защото...загуби доверието на парламентарното мнозинство...не внесе нито един документ ...който да доведе до успешен съдебен процес).

Скандалите продължават и през лятото на 2000 г. Те са свързани както с вътрешната политика, така и с външните отношения. Между тях заслужава да се поменат два. Първият е свързан с паметта за спасяването на българските евреи през Втората световна война. На 17 юли става известно решението на фонда за историческото наследство и на Арбитражния съд в Израел, че ще бъдат  с паметник, отбелязващ паметта на над 11 хил. унищожени евреи от Македония и Тракия, а благодарността към българския народ за спасените около 50 хиляди евреи ще бъде изразена чрез обща почетна плоча. Споровете избухват най-вече заради премахването на паметната плоча с имената на цар Борис ІІІ и царица Йоанна и около причините за израелското решение. То е предизвикано от протестите на наследниците на унищожените евреи от Македония и Тракия, но и от апела на българските интелектуалци до израелския президент, подписан и от заместник-председателят на НС акад. Благовест Сендов и от бившия депутат от БСП Анжел Вагенщайн. На 27 юли след остър парламентарен дебат за заслуги и вини с над половинвековна давност 38 НС гласува Бл. Сендов да напусне парламентарния си пост.

Вторият скандал е свързан със службите за сигурност. На 18 август 2000 г. шефът на контраразузнаването ген. Атанас Атанасов обявява, че на петима чужди граждани (руски или с руски произход) е забранено да пребивават в страната за срок от 10 години (на първо място е известнният бизнесмен с руско и израелско гражданство Майкъл Чорни, а другите са Денис Ершов, ген. акад. Владимир Горшенин, Равил Хайрулин и Димитър Ширков). На 22 август към този „черен списък” са добавени още 8 имена на хора, произхождащи от бивша Югославия. Като причина са изтъкнати застрашените национални интереси и вероятността тези бизнесмени (всички те пребивават в България в това си качество) да са свързани с нечисти (мафиотски) капитали. Това решение се превръща в сакндал, защото се свързва с обвинението в корупция и нечисти икономически сделки и интереси във властта. Той предизвиква трусове и в политическото пространство, които не винаги могат да бъдат разбрани от страничния наблюдател, но не оставят незасегнат и премиера. На 7 септември 2000 г. във вестниците излизат съобщения, че свързаният с Майкъл Чорни руски бизнесмен Григорий Лучански е финансирал СДС преди да дойде на власт, а през 1997 г. е дал 80 хил. долара на фондацията „Бъдеще за България”, оглавена от Елена Костова, съпруга на премиера. Костова първоначално отрича, но после признава, че са получили тези пари, но са ги дали за летен отдих на децата. Тези и други медиини атаки към управлението дават основание на Иван Костов на 9 септември 2000 г. на семинар на СДС в Боровец да посвети доклада си на „медийната (виртуална) война” срещу управлението на СДС. Но впечатлението, че контраразузнаването обслужва политическите интереси остава.

Следващият удар срещу правителството идва от главния секрретар на СДС Христо Бисеров, който на 26 октомври иска осткавката на Иван Костов като премиер заради неуспенешната му коалиционна политика. Като съмишленици на  Бисеров се очертават депутатите Йордан Цонев (Данчо Ментата – бел.моя), председател на бюджетната комисия и член на НИС на СДС, и Евгений Бакърджиев, ръководител на Софийската организация на СДС. Вътрешнопартийната криза ескалира – НИС на СДС още на 31 октомври отстранява Бисеров и Цонев от ръководството, а на 27 февруари следващата 2001 г. ги изключва и от СДС. Пред обществото те са представени като онези корумпирани сини политици, които са съдействали за снижаване на престижа на СДС. Но прави впечатление, че подобни обвинения са отправени към тях, едва след като започват да искат оставката на Костов. При това положение не предизвиква особена изненада разцеплението в парламентарната група на СДС и създаването на нова група, оглавена от Христо Бисеров и от монархиста Димитър Иванов (Това става на 14 март 2001 г., а в новата парламентарна група са 7 депутати от СДС, един от Народен съюз, един от ДПС и един независим. Еволюцията на отцепниците от СДС продължава – на 7 януари 2001 г. в СДС е създадено движение „Екип” от привърженици на Христо Бисеров, в което влиза и бившият секретар на СДС Илия Петров. Целта му е да се създаде Център за политически изследвания).

Политическите разцепления, обвиненията в корупция и многобройните скандали водят до общо разочарование в обществото от всички политици и техните партии. Все по-често в медиите започва да се говори за необходимостта от самоорганизация на обществото, за да има предимство на гражданските движения пред политическите партии. Доводите на защитниците на тази теза се базират върху намалената политическа активност, изразена в ниското участие в местните избори през есента на 1999 г. и във все по-големия брой граждани, които заявяват, че не искат да гласуват, защото не вярват на никого. Поощрени от подобни настроения голяма група политици от началото на прехода, както и някои интелектуалци, на 28 май 2000 г., създават нова формация – Гражданско обединение на демократичните органидации (ГОДО), която обединява 60 по-малки групи. Съкращението едва ли е избрано случайно, като се има предвид съставът на новата формация – Димитър Луджев, Емил Хърсев, Никита Шервашидзе, Стоян Александров, Борислав Ралчев, Хачо Бояджиев, Огнян Сапарев, Байчо Байков, Вежди Рашидов, Андрей Пантев, Коста Богацевски, Паун Цонев, Петко Тодоров, Янка Такева, Недялко Йорданов, Михаил Белчев, Борис Димовски, Еми Барух, Любомир Собаджиев, но то се оказва пророческо, защото обявеният граждански субект никога не се появява реално в политическия живот (Всъщност още при учредяването на новата организация не беше трудно да се предвиди, че не е възможно да се създаде единна формация от толкова разнообразни политици и интелектуалци).

Краят на мандата на правителството на Костов е белязан от проблеми с широк обществен резонанс. Заслужават да се споменат два от тях. Една от големите приватизационни операции на правителството (най-успешната операция е осъществена на 7 юли 2000 г., продажбата на най-голямата българска банка „Булбанк” за 360 млн. евро на италианската „Уникредит” (93% от акциите) и германския „Алианц” (5%)) е продажбата на националната авиокомпания „Балкан” на Зееви груп холдинг, но в началото на 2001 г. се оказва, че авиокомпанията е пред фалит – на 14 февруари 2001 г. полетите са спрени, на 20 февруари Булстрат започва процедура по обявяването й в несъстоятелност, което е осъществено на 12 март от софийски съд. Лишаването на България от национален превозвач нанася удар върху престижа на правителството и засилва съмненията в прозрачността и чистотата на процедурите по приватизацията.

Вторият спор избухва във връзка с политическата намеса в управлението на медиите.Той се отнася до избора на нов директор на БНР. Регулаторният орган за обществените медии НСРТ на 6 февруари 2001 г. избира за директор поета и преводач Иван Бориславов, който дълги години е работил в радиото, но не като ръководител, а не е и специалистпо електронни медии. Голяма част от радиожурналистите от БНР псрещат новия директор с протести, тъй като оценяват избора му като политически опит радиото да се подчини на правителството. На професионалните журналистически протести група интелектуалци с Рада Александрова (предимно от Сдружението на писателите, номинирало Бориславов) отговаря с протестна подписка във в.Демокрация. Започват уволнения на журналисти, както и съдебно оспорване на законността на избора. Резултатът е обществен спор, в който се сблъскват две мнения за националните медии – едното е, че трябва да защитават интересите на държавата, следователно на властта, а другото е, че трябва да защитават обществения интерес, който не се покрива с този на управляващите. В крайна сметка проблемът е решен по съдебен път – изборът на Бориславов е обявен за нищожен и на 28 май НСРТ избира за директор на БНР Поля Станчева, която преди това е оглавявала пресцентъра на Народното събрание (Всъщност, именно тази кандидатура в началото е възприемана като откровено политическа, но след дълбоката криза в БНР през трите месеца междуцарствие, назначаването на Поля Станчева води до преодоляване на кризата. Благотворно въздействие има връщането на работа на уволнените от композитора Александър Бръзицов, заместник на Бориславов, журналисти).

В края на 2000 г. може би най-вярната оценка за положението в България е дадена от британското списание Бизнес Сентрал Юъръп – че за България годината е била сравнително добра, но за премиера Костов лоша. Безработицата от 18% е висока, но се обяснява със започналото преструктуриране, нарастването на БВП е 5, 8%, но преди всичко благодарение на търговията, докато годината е била недобра за селското стопанство и хранително-вкусовата промишленост, а инфлацията е 11, 4%. България е привлекла 800 млн. долара чуждестранни инвестиции, което е много добро постижение на Балканите, но не може да се сравнява със средствата, които се насочват към централноевропейските Чехия (3 млрд. дол.) или Полша (8, 5 млрд. дол.).

В края на ХХ в., настъпил именно в края на 2000 г., България за пореден път в своята история изживява преход. Този път той е от „реален социализъм” към свободно пазарно общество, но се оказва също толкова болезнен, колкото и предишните. Една от причините за това е фактът, че през 1989 г. страната няма никаква готовност за такава рязка промяна. През 10-те години на прехода българите изживяват начална еуфория, когато всички вярват, че са достатъчни добрата воля и свободата, за да се премахнат ограниченията на социализма и да се стигне до богатството на капитализма. Много време, усилия и разочарования са необходими, докато се разбере, че изградената при социализма социална държава не може да устои на новата конкурентна пазарна среда. Разграждането на социалната държава в областта на правото на труд, здравеопазването, образованието и културата изважда България от групата държави с добри условия на живот и я изпраща на 67-60 място в класацията на ООН по този показател.

За изминалите 10 години в България деградират жизнената среда, рязко нарства социалното разслоение, появяват се новобогаташи, натрупали нечувани за „реалния социализъм” богатства с помощта на спекула, корупция, източване на държавните предприятия и на банките. С различна интензивност, но постоянен е процесът на обедняване на големи групи население – пенсионерите, малцинствата, безработните, младежите. Безработицата в България се задържа на 500 хил. души, което представлява 16-18% от трудоспособното население (Наложената данъчна система и реформата на общественото осигуряване допълнително стимулират този процес). Особено е  тревожен факта, че най-висока е тя сред младежите – 33%, които често остават трайно безработни. Това, както и липсата на перспективи за бъдещето, стимулират постоянна емиграция, предимно в САЩ, Канада, Австралия. При отрицателен естествен прираст през последните 10 години около 530 хил. предимно млади и добре образовани българи напускат България и тръгват да търсят нови възможности в чужбина. България в края на ХХ в. е застаряваща държава в стагнация, която обаче е поела твърд курс за интеграция в европейските структури. Надеждата на българите е, че присъединяването към Европа ще даде нови перспективи за развитие и страната отново ще стане привлекателна за своите граждани и особено за младите.

Българската „година на чудесата”.

За света понятието „година на чудесата” (annus mirabilis) се свързва с необикновените събития от 1989 г., когато в Източна Европа само за няколко месеца системата на съветския държавен социализъм рухва като постройка от карти за игра. Противникът, срещу когото се води цяла световна война (студената), се оказва толкова немощен, че капитулират светкавично пред мирните демонстрации на гражданите на Берлин, Лайпциг, Прага. Това развитие на събитията изглежда толкова невероятно за всички, че наблюдателите го сравняват с друго едно епохално събитие, започнало 200 години по-рано – Великата френска революция от 1789 г. Разбира се, по-късно става ясно, че „чудото” не е толкова необяснимо, че системата е била толкова изчерпана вътрешно (политически и икономически), че светкавичното й срутване не е толкова странно.

Но тогавашните „братски социалистически страни” от Централна Европа осъществяват пред световните телевизионни камери своето „чудо”, ставащо в България е в много по-ограничен мащаб. Вярно е, че свалянето на Т.Живков от върха на държавната и партийна власт от неговите близки сътрудници на 10 ноември 1989 г. изненадва повечето българи. Но ако трезво се вгледаме в този „дворцов преврат”, той е по-скоро закономерен. Какво странно има в това, че държавен глава на 78-годишна възраст, влязъл в очевидно противоречие със ставащото в центъра (Москва) на една добре дирижирана система като Източния блок, е подал оставка? Изненадата на българите се дължи по-скоро на психологическата им неподготвеност за промяната, тъй като с 35-годишното си управление Т.Живков вече е започнал да изглежда „вечен” и несменяем. А обществото като цяло – управляващите, дисидентите, обикновените неангажирани политически граждани, не е готово за отхвърлянето на социализма. Затова са толкова упорити слуховете и митовете за голямата опасност, надвистнала над „дръзналите” да се противопоставят на българския диктатор. Това е голямата разлика между българската и централноевропейската 1989, наречена „година на чудесата”. Тогава България само формално е прикачена към общия източноевропейски феномен и заедно с Румъния служи да разнообрази и внесе колорит в революционните краски – „дворцов преврат” и кървава Коледа.

Фактът, че промените в България започват по-късно и се извършват много по-меко и бавно съвсем не означава, че страната е прескочила възможността да стане сцена на трудно обясними за външния свят събития. Това наистина става, макар и цели 12 години след „чудото” в Централна Европа. В първата истинска година на ХХІ в. – 2001 г. в България се извършват промени, които изглеждат съвсем неочаквани. Затова, погледнато и отвън (от световните наблюдатели), и отвътре (от българските политици, журналисти, политолози и въобще от всички, които се интересуват от политика) 2001 г. може с пълно основание да се нарече „българската година на чудесата”. Но, както добре знаем, всяко чудо е такова само докато не бъде обяснено. Задачата да обясни необяснимите на пръв поглед явления човечеството е поверило на науката. Затова със средствата на историческата наука ще се опитам да подредя и обясня събитията от 2001 г.

Управленският потенциал на СДС се изчерпва

Правителството на Иван Костов навлиза в изборната 2001 г. с усещането за общ успех на управлението. Основание за това дава на първо място фактът, че то успява да изпълни докрай парламентарния си мандат. За разлика от повечето „предхождащи” страни, в България нито едно правителство на прехода не е успявало да завърши манадата си – най-дълго се задържа правителството на Жан Виденов (почти 2 години), но затова пък поражда и най-голямо противодействие. Външната стабилност на правителството на Костов е съпроводена от данни от социологически проучвания и факти в медиите, даващи достатъчно многобройни свидетелства за изчерпващото се доверие на мнозинството българи. За да припомни извършеното през четирите години на манадата и да оформи предизборния си облик, на 17 януари 2001 г. правителството обнародва „Календар на най-значимото от постигнатото”. Според Иван Костов целта е: „Хората да видят, че България е една дълбоко реформирана страна”. А като най-голяма гордост на управлението е посочена приватизацията: „Фактът на фактите през изминалите четири години е успешната приватизация”. Обществото обаче реагира на „Календара на успехите” по друг начин – много хора са възмутени от тази „пропаганда на успеха”, тъй като виждат повишаващата се безработица, закриването на малките предприятия в провинцията, лишили цели региони от поминък и средства за препитание. Медиите изобилстватот данни за приватизация „под масата”, (най-вече в полза на формални РМД-та, които позволяват на малка група бивши шефове да се обогатят за сметка на работниците), както и злоупотреби с компенсаторни бонове (Още на 9 юни 2000 г. министър-председателят Иван Костов отстранява бившия вицепремиер и от поста основен преговарящ с ЕС Александър Божков, заради злоупотреби с боновата приватизация, извършени от заместничката му в Миинистерството на икономиката Едит Гетова. През 2001 г. Божков е привлечен и към съдебна отговорност за злоупотреби с приватизацията).

От началото на 2001 г. на преден план в дейността на ръководството на СДС и на правителството (водеща фигура и в двете е Иван Костов) излиза подготовката на предстоящите избори. На 20 януари започват преговори с дотогавашните партньори в ОДС за общо явяване в изборите, които завършват с частичен успех: на 23 фенвруари 2001 г. е подписано ново „Споразумение 2001” за предстоящите парламентарни избори под името ОДС. Но за разлика от преди, този път се договарят само СДС и представителите на Народен съюз – Ал.Праматарски и Ан. Мозер. Коалицията е оглавена от Костов, но и двете партии от ОНС могат да съставят отделна парламентарна група. Проблемът в ОДС идва от заявеното повече от година по-рано недоволството на ВМРО от политиката на СДС. Затова дясната ВМРО не подготвя съюза си със СДС и се явява на изборите в нова коалиция.

До голяма степен предизборен характер има и новото повдигане на въпроса с досиетата на Държавна сигурност. На 28 февруари 2001 г. доминираното от ОДС 38 НС приема промени в Закона за достъп до досиетата на ДС. Те позволяват да се разсекретят данните за новия политически елит – депутати, министри, както и кандидатите за депутати. В крайна сметка н