Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.02.2017 20:25 - Българите и римският свят XХХIIб
Автор: herodotus Категория: История   
Прочетен: 518 Коментари: 0 Гласове:
0



 До голяма степен предизборен характер има и новото повдигане на въпроса с досиетата на Държавна сигурност. На 28 февруари 2001 г. доминираното от ОДС 38 НС приема промени в Закона за достъп до досиетата на ДС. Те позволяват да се разсекретят данните за новия политически елит – депутати, министри, както и кандидатите за депутати. В крайна сметка на 21 май Комисията по разкриване на досиетата, оглавена от депутата от СДС Методи Андреев и контролирана от 5-членна комисия под председателството на Георги Ананиев (бивш военен министър от правителството на Костов), обявява имената на 52 депутати, сътрудничили открито или тайно на ДС (сред тях са имена като Александър Сталийски, Васил Станилов, Владимир Топенчаров, Иван Гайтанджиев, Кадир Кадир, Кемал Еюб, Осман Октай,  Румен Гечев, Чавдар Добрев и др.). Повтаря се ситуацията от предходното разркриване – посочените са хора на щатна служба, дейци, събирали информация за разузнаването, както и хора, давали политическаи или битови сведения за български граждани, и всички те са определени като „доносници”. Политическата цел има и допълнението към закона – то атакува евентуалните политически противници и се опитва да върне обществото към миналото. Но ефектът е далеч под очаквания. Българите демонстрират все по-малък интерес към отдалечаващото се минало и към преекспонираната политическа тема за „досиетата/доносниците”. Непосредствено преди изборите са огласени имената на кандидатите да депутати, свързани с ДС, но, като изключим няколко остри лични противопоставяния и обвинения във фалшификации (най-ярките излизат от Венцислав Димитров, Доньо Донев, Родион Попов, Божидар Димитров), тази акция не оказва влияние нито върху изборните резултати, нито върху кандидатдепутатските листи (в лисите на ОДС няма хора с досиета, пореди факта, че тази коалиция предварително проверява своите кандидати. В много от останалите листи има хора с досиета. В „Коалиция за България” (БСП) те са 12, в НДСВ – 8, в коалицията на ДПС – 7, в тази на ВМРО и Гергьовден – 5, на Евролевицата – 4 и няколко в други по-малки партии и коалиции).

Безспорно най-силна и в предизборния период си остава външонполитическата карта на превителството. Нея министър-председателят Костов се опитва да използва, за да убеди проявяващия недоволство от материалното си състояние български избирател, че отвън България изглежда като „отличничка” в прехода. При това последните години са демонстрирали колко голямо е значението на външния свят за България. Вътрешнополитически привкус добива голямата международна среща, проведена в София на 5 април 2001 г. Тогава среща на високо равнище в София провежда Европейската народна партия, част от която е СДС и чийто заместник-председател е Надежда Михайлова. Изказванията на срещата са предавани пряко по националните медии и са широко отразени от останалите информационни средства. В изказванията на най-високопоставените гости – испанският министър-председател  Хосе Мария Аснар, австрийския канцлер Волфганг Шусел, унгарския премиер Виктор Орбан, е дадена висока оценка за Иван Костов. Многозначително прозвучава заявлението на ръководството на Европейската народна партия, че  България може да влезе в ЕС единствено под ръководството на Иван Костов.

Втората външнополитическа проява с предизборен вкус е посещението на Иван Костов и Надежда Михайлова в САЩ, осъществено от 23 до 26 април 2001 г. Там те се срещат (макар и за кратко) с новия американски президент Джордж У. Буш, с вицепрезидента Дик (Ричард) Чейни, със сектретарката по националната сигурност Кондолиса Райс, с държавния секретар К.Пауъл. Въпреки официални съвместни изявления, пътуването дава възможност на Костов след завръщането си в България да заяви, че Буш е изразил увереност в победата на СДС на изборите. ОДС се възползва докрай от външната политика като най-силна страна на управлението. Тя е експлоатирана до край, което всъщност показва, че ръководството на СДС (респетивно ОДС) е наясно със слабите страни в управлението и с проблемите във вътрешната политика (скандалите и борбите в СДС и между коалиционните партньори) и в икономиката (безработицата и гаснещия стопански живот на цели региони, особено в северна България, неудачите при реализирането на проекти като каскадата Горна Арда, вторият мост над Дунав при Видин – Калафат).

През първата половина на 2001 г. правителството на ОДС предприема масирана пропагандна кампания в медиите (главно държавните). Тя наподобява печално известната в Полша „пропаганда на успеха” при управлението на Е. Герек през 70-те години. Непрекъснатото изтъкване на „успехите” на полското правителство тогава не съумява да предотврати разочарованието и голямата стачна вълна, от която се ражда „Солидарност” през лятото на 1980 г. Така и съвремената българска „пропаганда на успеха” не успява да помогне на Иван Костов да запази властта, тъй като влиза в противоречие с трудното всекидневие на нарастваща част от българите и има по-скоро обратен ефект.

 

Парламентарните избори от 17 юли 2001 г. – първото „чудо”

До пролетта на 2001 г. българската десница в лицето на ОДС запазва шансовете си за първо място в парламентарните избори, макар и със силно намалял резултат. Социологическите проучвания регистрират общо разочарование от политическия елит, но с малка преднина от около 2% ОДС продължава да води пред основния си конкурент БСП. При това положение и двете формации търсят нови съюзници. Известно предимство има БСП, тъй като накърненият облик на СДС обръща погледа на малките политически сили към БСП. На 28 януари БСП обявява своите нови 14 съюзници в предизборната Коалиция за България (този път са и БСДП, Българския антифашистки форум, земеделците от Александър Стамболийски, няколко ромски (да не кажа цигански) формации, националистите от ОБТ, ОКЗНИ,ОФ, Тракийските дружества, АСП и т.н. като „Коалиция за България”).

Голямата промяна обаче, която преобразява изцяло облика на изглеждащата утвърдена политическа конфигурация, идва не отвътре, а отвън. Още през май 2000 г. депутатът от ОНС Димитър Луджев предупреждава за план да се извика бившия български цар Симеон Сакскобурготски с политическа мисия. Тогава това се възприема като спекулация, но нещата се превръщат в сериозни като група от 76 депутати (цялата група на ОНС, но и дейци на СДС, БСП и Евролевицата) се обръщат към Конституционния съд (КС) с питане дали С.Сакскобургготски може да се кандидатира за президент (целта на питането според Венцислав Димитров е следната: „Да се активира диалогът в обществото има ли Симеон място като политически фактор в България?”). На 8 февруари 2001 г. КС обявява решението си, че за президент може да се състезава само такъв български гражданин, който е живял в България поне по 183 дни на година през последните 5 години. То автоматично изключва бившия цар от кандидатите за президентския пост. Решението предизвиква обществена дискусия – не само традиционно републиканската БСП, но и президентът П.Стоянов и ръководството на СДС го приветстват (П.Стоянов дори призовава Симеон Сакскобурготски да се отърве от ласкателите си). Не са малко обаче политиците отдясно, които заявяват разочарованието си. В годините преди да овладее основните властови постове (до 1996 – 1997 г.) част от СДС съзнателно стимулира монархическите настроения не само сред носталгично настроените възрастни хора, но и сред нетърпеливата млдеж, която се надява, че смяната на формата на управление може да подобри положението (особено категорична е подкрепата за династията изразена от политиците от СДС и ДП по време на тържествата по случай 50-годишнината от референдума за република през септември 1996 г.).

Предзнаменование за предстоящите сътресения е реакцията на Симеон Сакскобурготски. Той изразява съжаление от решението на КС, но обещава на всички българи, които са поискали да гласуват за него, че ще им даде тази възможност. Това изявление бързо променя настроенията. Симеон Сакскобурготски след 1989 г. излиза от забравата, но продължава да се държи далеч от политическата практика, като отправя далечни, умерени и обединяващи послания. Позицията му на отдалечен , но загрижен за съдбата на България фактор, съдейства за митологизиране на образа му. Ръководството на СДС реагира на изявлението с остра кампания срещу евентуалната намеса на Сакскобурготски в българската политика. От СДС разбират опасността от нова формация в дясното политическо пространство, която може да се превърне в най-опасния конкурент на СДС. Сакскобургготски не носи никакви негативи от управлението, той е изключително популярен сред електората на СДС и срещу него не може да се използва традиционното обвинение за „престъпно” минало. БСП продължава антимонархическата си реторика, но по същество запазва неутралитет, защото разбира ползата, която й носи Сакскобурготски в борбата срещу основния политически противник. А много малки парламентарни и извънпарламентарни партии обявяват подкрепата си за бившия цар.

На 4 април 2001 г. Симеон Сакскобурготски се завръща в България с обещанието: „Ще остана в България, докато имам работа. Не ми е по натурата да преча на никого, вервайте ми!”. А два дена по-късно, на 6 април, той представя програмата си, формулирана в три точки – обявява се срещу корупцията, срещу разслоението между бедни и богати и иска доверие за 800 дни, през които трябва да се усети подобрението в живота на всеки българин (той казва, че днес декларира целта си да поведе едно обществено движение за нов морал в политиката...за нова България и идеи с нови хора като движеща сила.”). На 8 април Симеон Сакскобурготски учредява своя формация със знаменателното име: „Национално движение Симеон Втори” (НДСВ), за участие в парламентарните избори. В ръководството на движението влизат сравнително непознати за обществото дейци – изключение прави популярният, но възрастен актьор Коста Цонев, а за главен секретар е посочен доц. Пламен Панайотов от Юридическият факултет на СУ „Св. Кл. Охридски”. Новата формация обърква изцяло предизборната стратегия на основните партии, защото внася в политическото уравнение  неизвестна величина. Никой не знае какво точно представлява тя и най-вече колко души ще я подкрепят в предстоящите избори. Другите не съвсем известни величини са: състоянието на обществото и нагласите на българите.

Управляващите реагират първосигнално. Те предпочитат да не допуснат новата сила до изборите и използват всички възможности, дадени им от властта. Въпреки формалната независимост на съда, почти никой не се съмнява в политиката на Софийския градски съд, който на 23 април 2001 г. отказва да регистрира НДСВ. Оттам нататък събитията следват логично – на 27 април молбата за регистрация е отхвърлена и от Висшия административен съд, а намиращият се в САЩ Иван Костов обявява, че в листите на ОДС могат да се намерят места от кандидатите за депутати на НДСВ. Целта да не се допусне новосъздадената формация до изборите не е постигната, тъй като в последният момент С.Сакскобургготски заявява, че ще се възползва от предложението на две малки партии – на жените и Движението „Оборище”, и ще сеяви пред урните с тяхната регистрация. Административните пречки пред НДСВ не само не помагат на СДС, а създават в обществото усещане, че СДС действа силово срещу всеки противник. То стимулира и чувството на съпричастност към несправедливото преследване. Глухото недоволство от политиката на Костов, която до момента изглежда безалтернативна, се трансформира в подкрепа за новата дясна алтернатива, при това идваща от Запад.

На 5 юни 2001 г., по-малко от две седмици преди изборите, Симеон Сакскобурготски представя предизборната програма на движението. Тя е озаглавена „България – добър дом за своите граждани” и съдържа многобройни обещания: за радикална данъчна реформа, за балансиран бюджет (с нулев дефицит), за незабавна борба с корупцията, за бърза и прозрачна приватизация на българските държавни активи, за пълна инфлационна защита на минималната работна заплата и на пенсиите, за  увеличаване на обезщетенията при раждане и отглеждане на малко дете (но диференциране на месечните детски добавки), за възстановяване на училищното здравеопазване, за повишаване социалния статус на учителите, преподавателите, съдиите и магистратите (В обръщението си Симеон Сакскобурготски заявява още: „И с не по-малка категоричност мога да ви уверя, че тези, които са ограбили плодовете на вашия труд и преди всичко тези от тях, облечени с вашето политическо доверие, ще се сблъскат с цялата строгост на закона”). Тя обещава на всекиго по нещо, но десният й характер личи в отношението към бюджета. За момента тя се оказва достатъчна, защото набляга върху борбата с корупцията и обещава нов морал в политиката. Последното се оказва привлекателен предиборен лозунг, защото на избирателите им е омръзнало от циничните заявления на водещи политици от всички посоки, че в политиката морал няма.

Променената политическа ситуация слага отпечатък и върху 12 национална конференция на СДС, проведена на 5 – 6 май 2001 г. и обърната към изборите. Приета е предизборната платформа на стеснената коалиция ОДС (освен Народния съюз към нея се присъединява само малката „синя” БСДП, защото Националното ДПС в последният момент я напуска). ОДС са максимално конкретни в своите обещания – записано е, че в следващия мандат на ОДС средната заплата ще достигне 420 лв., средната пенсия – 160 лв. и ще бъдат откривани по 100 хил. нови работни места годишно. Финансовият министър обяснява, че обещанията са договорени и с МВФ. В доклада на И. Костов и в изказванията остро да критикувани както НДСВ, така и С.Сакскобурготски, но в заключителната пресконференция Костов се опитва да заличи впечатлението за противоборство, като заявява, че ОДС не смята НДСВ за противник. Изострянето на предизборната борба проличава ясно в двете обръщения на президента П. Стоянов към избирателите. Само за 5 дни – на 7 и 12 юни, българският президент двукратно се обръща къмб гласоподавателите с чисто политически послания. В първото Стоянов обявява, че на следващите президентски избори ще се кандидатира като независим, но мотивировката за решението му е насочена изцяло срещу новото движение на бившия български цар. Още по-откровено П. Стоянов се опитва да защити СДС, атакувайки НДСВ, в изявлението си от 12 юни.

Предизборните сондажи показват високо доверие към току-що учредената, макар и неполучила регистрация сила, но ожесточената конкуренция вдясно повлиява и върху социологическите прочвания. В последните 2 – 3 седмици преди изборите данните за подкрепа на НДСВ показват известен спад, което дава възможност на емоционално или материално свързани с дотогавашната власт социолози веднага да предрекат победа за ОДС, мотивирайки я със завръщането на големите градове към традиционните „сини” нагласи (например НЦИОМ). До изборите НДСВ продължава да води проучванията, но преднината му пред ОДС намалява.

В такава нервна и оспорвана атмосфера на 17 юни 2001 г. се провеждат петите поред демократични парламентарни избори в прехождаща България. Те за пореден път променят коренно парламентарното пространство. На първо място излиза НДСВ с неочаван от повечето социолози резултат – 42, 47% от гласовете и 120 депутатски места (точно половината) (Всъщност истинското влияние на НДСВ в обществото е доста по-голямо, тъй като поне две формации с име, наподобяващо това на НДСВ и толерирани от управляващите, получават значителен брой гласове. Това са: Коалиция за Симеон Втори с 3, 48%, Национално обединение за цар Симеон с 1, 69%. Тези над 5% от гласовете, подадени погрешно, биха осигурили на НДСВ абсолютно мнозинство в 39 НС). Втори остават ОДС – получените гласове са три пъти по-малко от тези през 1997 г., което не се е случвало на никоя от големите политически сили в момента – дори в БСП след дълбоката криза от 1997 г. намалява едва  пъти изброния резултат (ОДС са намалили резултатите си от 52, 56% през 1997 г. на 18, 17% , докато БСП през 1997 г. е получила 22, 07%, което представлява двукратно намаление от 43, 5% през 1994 г.). И гласовете на Коалиция за България носят нещо ново – със своите 17, 24% и 48 деп. тя за пръв път в годините на прехода заема едва трето място. Четвъртата политическа сила е традиционната – ДПС получава висок резултат от 7, 45% (заедно с Либералния съюз на Желев и Евророма) и 21 деп. Нито една от многобройните други коалиции, които се стремят да прескочат бариерата от 4%, не съумява да го направи. Извън парламента остават популярните млади политици от „Гергьовден” в коалиция с ВМРО (те са най-близо със своите 3, 67%, като междините резултати показваха, че с над 4% те са прескочили бариерата. Тогава се появиха твърдения, че процентът е бил намален с 50 000 гласа в полза на И. Костов, за да не слезе неговият процент под този на БСП – бел.моя), Евролевицата (тя също изживява дълбок спад със своите 0, 99%), Блокът на Жорж (Ганчев) (с едва 0, 37%) и други партии с парламентарно присъствие в миналото.

Резултатите от парламентарните избори от 2001 г. предизвикват сензация тъй като изглежда невероятно, че една току-що създадена организация с неясна легитимност като на шега печели парламентарно мнозинство и почти маргинализира основните полтически сили, осъществявали българския преход до момента. Възходът на НДСВ се дължи на отлива на избиратели от абсолютно всички партии и коалиции, той е свидетелство за огромното разочарование на българите от резултатите на продължилите дълги години реформи, демократизиране, преструктуриране, които не подобряват, а влошават житеските условия на мнозинството граждани. Този резултат може да се интерпретира като провал на българския преход, но и като начало на нов негов етап. Всъщност, гласовете, дадени за нещо напълно непознато, са на хора, които вярват във възможността да стане „чудо” и че една фигура, неизпробвана в практиката, може като с вълшебна пръчица да обърне посоката на промените към по-добро. Сигналът, който дава тази вяра в „чудото”, е, че българското общество е в дълбока криза, че е доведено до отчаяние от реалностите и до вяра в свръхестественото. За външния свят „българското чудо” се материализира на 26 юли, когато бившия български цар Симеон Сакскобурготски, без да е абдикирал някога, заема след демократични избори най-важният пост в изпълнителната власт – министър-председател на Републиката.

 Президентските избори от ноември 2001 г. – второто „чудо”

Парламентарните избори в България привличат вниманието на световните медии, защото у нас наистина става нещо уникално. За България то е не по-малко ново, тъй като начело на правителството застава човек, чийто български език не е особено богат, но затова пък говори свободно много други европейски езици, познава се с немалко световни политици и има връзки в монархическите среди. Тези качества респектират повечето българи, но ги правят и мишена за атаки от страна на журналисти и особено от управлявалите до момента, които се оказват напълно неподготвени за изборната загуба. Предизборната увереност на И. Костов се връща като бумеранг и предизвиква дълбока криза преди всичко в СДС. Още в деня след изборите, на 18 юни, Ст. Софиянски и Евгений Бакърджиев искат оставката на Иван Костов като лидер на СДС. Плучават я на 26 юни, но освободеният пост временно е зает от Екатерина Михайлова, която най-ревностно следва линията на Костов. Популярната бивша външна министърка Надежда Михайлова пък оглавява парламентарната група на СДС. На първо време тези промени тушират конфликта, но не могат да го разрешат (в тази предзизборна кампания за пръв път е използван и политически маркетинг, но във вид само на първоначалните му стъпки, т.е. като пи ар кампании – бел.моя).

Много по-важни са процесите в новата формация НДСВ. Почти месец след изборите не е ясно кой ще оглави новото правителство, докато на 12 юли Симеон Сакскобургготски не обявява, че е готов да заеме поста министър-председател. Ръководството на НДСВ започва сондажите с други партии за правителствена коалиция, тъй като 120 депутати на НДСВ нямат абсолютно мнозинство, за което не им достига един глас. За преговори са поканени ОДС и ДПС, но не и БСП, която е неприемлив съюзник. ОДС отхвърлят предложението за съвместно управление, като декларират, че който е спечелил изборите трябва да понесе отговорностите на управлението. В резултат от преговорите на 20 юли 2001 г. НДСВ и ДПС подписват политическо споразумение за управление. За пръв път една управляваща коалиция е създадена на основата на политическо споразумение, което стриктно определя правата и задълженията на двете сили. ДПС получава две министерства – на земеделието и на извънредните ситуации (без портфейл), 5 заместник-министри (на околната среда, регионалното развитие и благоустройството, на икономиката, на финансите, на отбраната), областни управители на София, Търговище и Разград, докато този на Кърджали остава за НДСВ. Договорени са и целите на управлението.

На 24 юли 2001 г. 39 НС гласува новото българско правителство, ръководено от бившия български цар Симеон Сакскобургготски. След като оглавява кабинета, премиерът заявява, че предпочита да се обръщат към него с „господин” Сакскобургготски, а не както правят повечето му привърженици дотогава – с „Ваше величество”. Симеон Сакскобургготски заявява, че ще заложи на младостта и творчеството, на професионализма в различните области на управлението, а не на политическия опит. И действително, от 16 министри в правителството никой по-рано не е заемал такъв пост (включително и премиерът), а повечето са напълно непознати на обществото. Тримата вицепремиери са: Лидия Шулева, министър на труда и социалните грижи, Николай Василев, министър на икономиката, завърнал се от чужбина и Костадин Паскалев, министър на строежите и регионалното развитие, двукратно избиран за кмет на Благоевград от името на БСП.

Най-голямата изненада предизвикват имената на Костадин Паскалев и Димитър Калчев като министри, тъй като и двамата са били кметове на големи градове (Калчев на Русе), но с мандата на БСП. Присъствието им в правителството поставя въпроса за отношението на БСП към правителството. С БСП не са водени преговори за съставяне на правителството, така че ръководството й се дистанцира и без официално да се отказва от „своите министри” (от тях само Паскалев е член на БСП) обявява, че те са в правителството като експерти, а не като политически фигури. Това поставя БСП в особена позиция – от една страна  тя е в опозиция и не подкрепя правителството, но от друга страна се оказва във властта, особено след като нейни представители стават и заместник-министри (Меглена Плугчиева е заместник на земеделския министър Мехмед Дикме, но е член на ВС на БСП и е бил депутат от БСП в предишни парламенти).

В новата управляваща сила могат да се обособят няколко групи. Първата е на т.нар. юпита (млади, градски, професионалисти т.е. професионалсти с особен стил), които се обръщат към българските проблеми по време на организираните от правителството на Костов срещи „Български Великден”. Те се завръщат в България като изоставят работата си в Лондон или във Вашингтон, мислят прагматично икономически, но са свикнали с друга икономическа реалност, различна от специфичните български условия. Между юпитата са Николай Василев (син не контраадмирал, учил в Лондон), Милен Велчев (син на собственика по-късно на хотел „Велико Търново”, а в последствие преименуван и превърнат в петзвезден хотел „Хелиос” на Златни пясъци и замесен в сделката с обръщането на външния дълг на страната от долари в евро-бел.моя), Пламен Петров. Втората група е на юристите. Тя е представена най-силно в парламента, където се изработват и приемат новите закони – към нея принадлежат председателят на 39 НС проф.О.Герджиков, заместник-председателката Камелия Касабова, председателят на парламентарната група на НДСВ доц. Пламен Панайтов, председателите на парламентарни комисии Анелия Мингова и Даниел Вълчев. Юристи са и министърът на вътрешните работи проф. Георги Петканов, на правосъдието Антон Станков, на отбраната Николай Свинаров. Създава се впечатление за силно влияние върху С.Сакскобургготски на юриста Стоян Ганев, който оглавява личния кабинет на министър-председателя (за чието назначаване се спрягаше името на сестрата на царя Мария Луиза. Ст.Ганев не се завръща от САЩ в България след официалната си мисия в чужбина, свързва се със сектата на преподобния Муун и предпочита да не излиза на преден план, а да влияе върху политиката – бел.моя).

Новото управление печели изборите с лозунга, че ще започне ново време с нов политически морал и нова икономическа политика. То е посрещнато с големи надежди от българите, но скоро идват разочарованията. След като гласува правителството парламентът излиза във ваканция, въпреки предизборните изявления, че до момента законите не са направени професионално. НДСВ не излъчва сигнали и по второто по важност политическо събитие за 2001 г. – президентските избори. Премиерът се опитва да наложи на останалите политици от НДСВ своя пестелив маниер за общуване с медиите, като ги призовава да не бъдат „слуги на думите, а  господари на мълчанието”. Месец след като оглавява правителството, премиерът Сакскобургготски обявява икономическите намерения на управлението в телевизионно обръщение, което затвърждава впечатлението, че предпочита да контактува директно с избирателите, а не чрез парламента.

Сферата, в която веднага се забелязва промяна, е външната политика. Без да се отказва от вече заявения стремеж на България за членство в ЕС и НАТО, за което говори и изборът на външен министър – Соломон Паси (създател и председател на Атлантическия клуб в България), новото правителство се обръща на Изток. На 7 август външният министър се среща с арабските посланици и им заявява, че може да се направи още много за подобряване на отношенията (като се позовава и на близостта от миналото). Дори в свойствения му абсурдистки стил Паси обявява, че с мароканския посланик са братовчеди, защото родът и на двамата (Паси намеква за еврейския си произход) се свързва с град Фес. Първият чужд държавник, с когото се среща новият премиер на 14 август, е румънският министър-председател Адриан Настасе. Пак през август (на 22) в България пристига турският вицепремиер Месут Йалмъз, а на 25 август – йорданският крал Абдула  II. Посещението на председателя на 39 НС проф.Герджиков в Либия и срещата му със Сейф ал Ислам, втори син на Муамар Кадафи, показва и целта на обръщането към Изтока – да създаде по-добър климат за процеса срещу българските медици в Триполи.

В променилото се съотношение на политическите сили през лятото на 2001 г. за СДС най-важната задача е да запази контрола (макар и непряк) върху президентския пост. До началото на предизборната кампания действащият президент П.Стоянов е единственият политик, кандидатирал се за поста и естествено всички социологически проучвания му дават огромно предимство. Кандидатурата на П.Стоянов е издигната от инициативен комитет, в който има представители от СДС, ВМРО, Гергьовден, както и Иван Стначов, тясно свързан със С.Сакскобургготски. Нова е кандидатурата за вицепрезидент – вместо земеделеца Тодор Кавалджиев, е поканена популярната съдийка Нели Куцкова (или Кучкова, както й „сбърка” името й един представител на „работническата преса” на пресконференцията, проведена веднага след изборите тогава, на което тя отговори с усмивка - бел.моя). Екипът на П.Стоянов показва желанието му да изглежда независим от СДС, вероятно и за да избегне последиците от срива на СДС на парламентарните избори.

Президентските избори са насрочени за 11 ноември с евентуален втори тур на 18 ноември. До края на септември обаче основните политически сили не издигат кандидатури, а при по-откритите или по-дискретни преговори проличава, че забавянето се дължи на желанието да се разбере каква ще бъде позицията на най-популярният политик – Симеон Сакскобургготски. Но той умело я крие. При това положение на 29 септември БСП обявява своята кандидатура – неочаквано за всички тя е на председателя на партията Георги Първанов. Изненадата е голяма, тъй като Първанов в началото на кампанията е заявил, че БСП ще търси възможно най-широката коалиция за участие в президентските избори и че кандидатурата трябва да бъде равноотдалечена от всички партии. Кандидатурата на Първанов е изненадваща, защото през годините на прехода БСП нито веднъж не е предлагала за президент свой партиен кандидат. При първите избори в началото на 1992 г. тя подкрепя безпартийния Велко Вълканов в комбинация с един от създателите на СДС Румен Воденичаров, на изборите през 1996 г. застава зад безпартийните Иван Маразов и Ирина Бокова. А в този момент предлага не просто партийна кандидатура, а своя председател. Решението предизвиква много коментари, но е нормално според принципите на парламентарната демокрация.

На 2 октомври премиерът С.Сакскобургготски трябва дълго да убеждава депутатите от НДСВ, че най-доброто решение е да се подкрепи кандидатурата на действащия президент П.Стоянов. Затруднението му идва от множеството имена, които неофициално вече се коментират в редовете на НДСВ, от категоричното нежелание на коалиционният партньор ДПС да подкрепи Стоянов и от незабравените изявления на Стоянов против НДСВ преди парламентарните избори. Много монархисти са дълбоко убедени, че мястото на бившия български цар не е в Министерския съвет, а в президентството (най-откровено заявява това набързо пребоядисаният Венцислав Димитров – бел.моя) и очакват, преди всичко С.Сакскобургготски ще се кандидатира. Късно вечерта НДСВ се подчинява на волята на лидера си и обявява подкрепа за П.Стоянов (НДСВ приема това решение без гласуване, понеже повечето депутати не са съгласни с предложението на премиера). И понеже СДС също е подкрепил П.Стоянов, двете формации се оказват партньори в предизборната президентска кампания. Изглежда многократно заявеното желание на бившия български цар да обедини всички български политически сили се сбъдва – ДПС е официален партньор, БСП има министри и заместник-министри в правителството, а НДСВ и СДС са с обща кандидатура за президент. В неудобна ситуация се оказва П.Стоянов, който четири месеца по-рано остро се е изказвал срещу Сакскобургготски и формацията му, а в момента им изразява дълбоката си благодарност за подкрепата. Неловкостта на положението предизвиква поредното обръщение на премиера Сакскобургготски към нацията. На 6 октомври той обяснява своята подкрепа за П.Стоянов с необходимостта от приемственост, политически консенсус, за обща борба с корупцията и грижи за населението.

Започва странна предизборна кампания, в началото на която П.Стоянов отказва общите предизборни диспути, като разчита на това, че е президент и достатъчно често присъства в медиите. Но отсътвието му от диспутите дава възможност на всички останали  канидати да съсредоточат атаките си срещу него, като припомня на избирателите всички негативи от петте му президентски години – „седесарските” пристрастия, намалената боеспособност на армията, подкрепата му за войната на НАТО срещу Юголавия през пролетта на 1999 г., та дори и връщането в Гърция на оригинала на Паисиевата „История славяно-българска”. Задачата на предизборната кампания на П.Стоянов е да подчертае външнополитическите му успехи и заслугите му за сближаването с НАТО. Тази тактика не се оказва достатъчно добра, защото на 44 си конгрес, проведен през май 2000 г., по настояване на Г.Първанов БСП се отказва от антинатовските си позиции и с това изчезва базисната разлика между основните партии на прехода БСП и СДС. Срещу Стоянов застава и силен противник отдясно – Богомил Бонев, бивш вътрешен министър от правителството на Костов и лидер на новата Гражданска демократична партия за България. Неговото поведение импонира на  засилилите се нагласи нанаселението за „твърда ръка” и „въвеждане на ред” (още през 2000 г. те са изразени най-открито в позицията на поета Румен Леонидов по БНР, които говори за „военен преврат”).

На 5 ноември, малко преди края на президентската кампания, Петър Стоянов рязко сменя умерения тон и в пряк телевизионен диспут  по частната национална телевизия Би Ти Ви остро контраатакува конкурентите си. Скандал предизвикват обвиненията, които се отправят срещу Богомил Бонев, като използва данните на контраразузнаването от 1999 г. П.Стоянов обвинява Бонев, че е сътрудничил на бизнесгрупировки, включително и на изгонения от България Майкъл Чорни. Вместо да увеличи привържжениците на действащия президент, рязката смяна на тактиката и използването на доклад от тайните служби скандализира обществото. За много хора изглежда недопустимо да се използват такива средства в политическите битки. Острото поведение също не печели симпатии, след като парламентарните избори са демонстирали, че на 12-та година от прехода на българите им е омръзнало противопоставянето само за себе си и предпочитат умереното и добронамерено поведение (както се държи Симеон Сакскобургготски). В кандидатпрезидентската кампания сред Петър Стоянов, Богомил Бонев, Жорж Ганчев, Ренета Инджова и Петър Берон с умереност се отличава Георги Първанов. Това дава отражение в изненадващите резултати от изборите.

На първия тур на 11 ноември 2001 г. до урните за пръв път отиват по-малко от половината гласоподаватели (41, 57%), които поставят на първо място кандидата, непосочен като водещ от нито една от социологическите агенции. Повечето сочат предимство за П.Стоянов, а Галъп прогнозира, че до втория тур ще достигнат П.Стоянов и Б.Бонев. Всъщност, най-много гласове (36, 37%) получава Г.Първанов с подгласника си ген. о.з. Ангел Марин (Номинацията му също предизвиква изненада, понеже той е изявен противник на присъединяването на България към НАТО). На второ място остава П.Стоянов с 34, 94%, а Б.Бонев е трети с малко под 20%. Резултатите изненадват, но не отчайващо широкия спектър от партии, подкрепили П.Стоянов. СДС започва мобилизация на привържениците си и изразява увереност в победата. Действително, участието във втория тур на 19 ноември достига традиционните  60%, но подредбата от първия тур се запазва. Президентските избори са спечелени от Г.Първанов и Марин с 54, 13% (за тази двойка гласуват 2 043 443 д.), а П.Стоянов и Куцкова ги губят с 45, 87% (1 731 676 д.) Българите за втори път през 2001 г. изненадват политиците.

Обясненията за изненадващия резултат са много. На първо място той се дължи на факта, че политическия елит не е наясно с истинското положение на българите и с променящите се настроения. Упрек може да се отправи и към социолозите, които за втори път през годината правят погрешни прогнози. Дори и ако се приеме тезата за недобросъвестност или за опита на социолозите не да отразяват, а да формират общественото мнение, изпълнявайки политически поръчки, все пак разминаването между прогнози и изборни резултати е толкова голямо, че обяснението трява да се търси по-дълбоко. То се дължи и на възродилото се нежелание на гражданите да споделят мнението си, както и на деконструкцията на обществото, която го прави трудно за анализ.

Успехът на Г.Първанов не е чисто политически, тъй като влиянието на БСП в обществото не нараства и е многократно под онези 54% българи, гласували за Първанов. Значение за успеха има неговата лична умереност, това, че в кампанията си не използва атаки и компромати, както и фактът, че той олицетворява еволюцията на БСП към европейските ценности и към НАТО. Георги Първанов се възползва и от наказателния вот срещу действащия президент Петър Стоянов.

Изборът на нов президент потвърждава оформилата се тенденция обществото в преход да не дава повторно подкрепата си на политическа сила или личност. Тя е негативна оценка за резултатите от прехода. По-малко спекулации има около неуспеха на НДСВ, тъй като подкрепата на премиера за П.Стоянов остава формална. Но неуспехът на общата кандидатура допълнително влошава отношенията между десните формации НДСВ и СДС.

Светът реагира със засилен интерес към втория изненадващ изборен резултат. България започва да се определя по следния начин: с премиер бивш цар и президент бивш комунист. Но и двете определения са по-скоро ефектни, отколкото прецизни, тъй като нито С.Сакскобургготски е царувал някога в България, нито Г.Първанов е принадлежал към върхушката на БКП. Така или иначе, за България продължава да се говори като за страна на изненадите и „чудесата”.

 

Към края на прехода

 

След като в годините на прехода със собствените си гласове, подкрепящи една или друга формация на изборите, българите изпробват в управлението различни политически сили и техните комбинации, илюзиите все повече намаляват. Намалява и броят на участниците в изборите, което не пречи на управляващите, но намалява тяхната обществена легитимност. След поредното гласуване през 2001 г. не толкова с мисълта за натрупания в прехода опит, а с ирационалната вяра в магическото чудодейно решение, гражданите на Република България отново са принудени да се върнат към реалностите. Още първите месеци от дейността на правителството на С.Сакскобургготски показват, че за да стане животът на всички по-добър не са достатъчни само вярата и добрите намерения, а са нужни съзнателните и целенасочени усилия на всички българи. „Българските чудеса” през 2001 г. говорят по-скоро за запазените или възродили се от трудностите на прехода патерналистически нагласи, от надеждата, че някой друг отгоре или отвън ще се погрижи за всички проблеми. Поредното отрезвяване на обществото при управлението на НДСВ е болезнено, но и здравословно както за пулсиращата с всеки по-рязък поврат политическа класа, така и за мнозинството българи. Те са принудени да разберат, че словосъчетанието „гражданско общество” не е поредната идеологема, а означава правото и задължението на всеки гражданин да разчита първо на себе си и да носи отговорност за действията си.

 Завръщане към реалността

Емоциите от изборите бързо отминават и България започва да се връща към реалността. Трудностите, които българите срещат във всекидневието си, бързо влизат в противоречие с големите надежди, подхранени от изборите и от вярата в чудото. Подобна вяра има силен мобилизационен потенциал, но е твърде краткотрайна, когато няма върху какво да се опре и лесно се превръща в дълбоко разочарование.

След значително забавяне, на 23 октомври 2001 г. правителството представя управленската си програма. Тя е озаглавена обещаващо „Хората са богатството на  България” и съдържа намеренията за растеж на БВП с 5 до 7% годишно, намаляване на преките данъци, привличане на чужди инвестиции от 1 до 1, 2 млрд. долара годишно, намаляване на броя на безработните със 150 хил. Определени са приоритетните отрасли – високите технологии, инфраструктурата, селското стопанство, търговията. Смущава нежеланието на премиера да представи програмата пред парламента, където да бъде обсъдена. Опозицията не пропуска да припомни, че България е парламентарна република, а Симеон Сакскобургготски не е цар, а премиер на републиката. Затова след завръщане от първото си официално задгранично посещение в Брюксел премиерът представя управленската програма в 39 НС (26 октомври), но не допуска обсъждането й.

Неблагоприятно влияние върху управлението на НДСВ оказва най-грандиозният терористичен акт на нашето време – унищожаването на 11 септември 2001 г. на двете кули на Световния търговски център в Ню Йорк и на част от Пентагона във Вашингтон, извършено с отвлечени самолети коствало живота на почти 3 хил. души. Още на 12 септември България декларира своята съпричастност към започналата война на САЩ срещу световния тероризъм, но икономическите последици за света са болезнени. В така променената обстановка на 15 октомври финансовият министър М.Велчев обявява, че България на всяка цена трябва да постигне ново споразумение с МВФ, което означава отказ на правителството от някои обещания – например нулевата ставка върху печалбата, по-високия бюджетен дефицит, както и чувствителното нарастване на доходите. Бюджетът за 2002 г. е рестриктивен, той предвижда ръст на БВП от 4-5%, дефицит от 0, 8%, инфлация от 3, 5%, увеличение на заплатите с 10% и на пенсиите с 5%. Това е твърде далеч от нагласите на обществото за подобряване на икономическото положение и влиянието на НДСВ започва да намалява (по данни на социологичските агенции само за четири месеца и половина доверието към кабинета е спаднало с 25%). В края на октомври изтичат 100-те дни на новото правителство, което дава възможност на основните опозиционни партии ОДС и БСП да обявят своите позиции, за същността на които говорят заглавията им: ОДС озаглавява позицията си „100 дни на излъганите надежди на българина, на управленски хаос и немощ”, а БСП – „100 дни от 800 – излъганите очаквания”.

Неблагоприятно влияние оказват и заключенията на ЕС  за готовността на  12 кандидатки за  членство. Според тях България има голям напредък към функциониращата пазарна икономика, но не може да изпълни икономическите критерии и да постигне конкурентоспособност на европейският пазар. Изводът е, че през 2004 г. в ЕС ще бъдат приети само 10 кандидатки, а България и Румъния остават за следващото разширение, както и Турция, която не изпълнява и политическите критерии за  членство в ЕС (такова е и заключението, гласувано от Европейският парламент на 5 септември 2001 г., потвърдено и в Годишният доклад на Европейската комисия на ЕС на 13 ноември с.г.). Външнополитически успех е избирането на България на 9 октомври 2001 г. за непостоянен член на Съвета за сигурност на ООН с мандат от 2 години (2002-2003).

Най-тежко на българите се отразяват новите повишения на цените на жизненоважните услуги и продукти: с над 10% нараства цената на електроенергията, парното отопление и природният газ, а българските лекарства се облагат с ДДС (и двете мерки са съпроводени със скандали, показващи управленска неопитност, прикрита и зад оправдания с изисквания от ЕС). Статистиката отчита и влошаващи се показатели за външнотърговския дефицит, който продължава да нараства и надхвърля 1, 5 млрд. долара за 2001 г.

В нелеката социално-икономическа обстановка ръководството на НДСВ предприема политическа контраофанзива. На 5 декември 2001 г. правителството публикува „Бяла книга” за наследството на И. Костов. Основното желание на авторите на „Бялата книга” е да обяснят на българите, че подобряването не може да дойде, заради тежкото наследство: „Тя (бялата книга) съдържа факти за състоянието на държавата в момента, в който правителството пое управлението й. Като например: Във фонд Земеделие – злоупотреби за над 36 млн. лв.; в приватизацията – бавни процеси, ниски приходи и корупция; в държавния бюджет – дефицит от 559 млн. лв. ... Бялата комисия е натоварена да ускори последствията от публикуването на книгата, както и да добави нови случай”. Вниманието е съсредоточено върху считаната за най-успешна от Костов деиност – приватизацията (раздържавени изцяло или отчасти са над 3000 предприятия. Експертната оценка на тези приватизационни активи е била около 20 млрд. лв ...За тази собственост в държавната хазна са постъпили малко над 2 млрд. лв. и още толкова са дължими в алтернативни или отложени платежни средства. Разпродадени са за 20% от стойността им. Най-честата защитна схема е: „никой не даваше повече”. Липсва и следприватизационен контрол.) Но най-важната задача на правителството е да обясни, защо новият бюджет не позволява да се повишат доходите. И го прави пространно в Бялата книга (има и обвинения в саботаж на новото правителство). Тези обяснения обаче са познати и омръзнали на българските граждани, затова не постигат търсения ефект.

Кризата в доверието към НДСВ, очертала се още през есента на 2001 г., би могла да се използва от новата и старата опозиция, за да си върне влиянието в обществото. При това отливът от НДСВ идва твърде скоро – за броени месеци. Но СДС не може да се възползва от този шанс за обществена реабилитация. След изборното поражение кризата в съюза-партия се задълбочава. Пръв обявява различията си Евгени Бакърджиев. Той предлага на в. Демокрация свой анализ на причините за изборната загуба, органът на СДС го отхвърля и Бакърджиев го публикува във в. Новинар.Острието на критиката е насочено към стила на управлението на Иван Костов, особено при втория му кабинет, в който Бакърджиев вече не участва. В навечерието на президентските избори на 7 ноември 2001 г.синият политик с най-висок рейтинг и кмет на София Стефан Софиянски обявява, че ще напусне СДС. Той не одобрява отрицателното отношение на СДС към бившия български цар С. Сакскобургготски и е за споразумение с НДСВ и участието в новото правителство. Но това противоречи на новата стратегия на СДС за категорична опозиция и очертава поредното разепление в СДС.

На 21 ноември 2001 г. ръководството на СДС изключва Е.Бакърджиев от партията, а после и от парламентарната група на ОДС. Бакърджиев реагира с обвинението, че СДС се е комунизирала и създава нова партия – Български демократичен съюз „Радикали”. На 9 декември 2001 г. и Софиянски създава своя партия – Съюз на свободните демократи. Расте броят на партиите в дясното политическо пространство и се възражда предвоенната политическа практика партиите да се идентифицират с лидерите си. СДС се оказва в непривична позиция на конкуренция вдясно, но разполага с предимството, че е член в Европейската народна партия. То му позволява да възпрепятства опитите на НДСВ да се присъедини към същата организация. В очите на обществото СДС започва да губи привлекателността си на партия на промяната.

В началото на 2002 г. недоволството нараства, защото повечето от данъците и таксите (особено патентите) са повишени, в някои случаи не с проценти, а с пъти. Синдикатите организират протести на недоволните (най-вече от новите стойности на патентните данъци).

В дейността на премиера Сакскобургготски се проявява и недостатъчната му политическа подготовка. Медиите и опозицията определят като „гаф” думите на премиера при срещата му с ръководителя на македонското правителство Любчо Георгиевски на 18 септември 2001 г. В отговор на журналистически въпрос Сакскобургготски заявява, че езиковият спор ще бъде решен, което всъщност вече е направено. Вторият случай се отнася до спорното за българите искане на ЕС за закриване на по-старите реактори от АЕЦ „Козлодуй”. На 22 януари 2002 г. при разговор на българския премиер с гръцкия му колега Костас Симитис Сакскобургготски обещава, че 3-ти и 4-ти реактор на АЕЦ ще бъдат закрити през 2006 г., което отговаря на исканията на ЕС, но не и на позицията на предишното българско правителство, което се опитва да отложи закриването на реакторите за 2008 или 2010 г. България е износител на електроенергия за балканските страни, но без първите четири реактора на АЕЦ тя не само ще престане да изнася, но и ще се повиши значително цената на електроенергята.  А тази цена е един от най-болните въпроси за обеднялото българско общество. Неиформираността на българския премиер може да се обясни и с недобрата подготовка за срещите, отговорност за която би трябвало да носи бившият политик от СДС Стоян Ганев. При завръщането на Сакскобургготски Ганев заема позиция на „сив кардинал” – управлява, без да излиза на преден план.

От началото на 2002 г. ръководството на НДСВ подготвя трансформацията на коалицията НДСВ в нова политическа партия. Според изготвените програмни документи НДСВ ще бъде партия „консервативна, но не елитарна”, „либерална, но със силна социална насоченост”, която ще „споделя консервативните и либералните идеи”, личността ще бъде най-висша ценност за нея, а държавата – „приятел, а не враг на човека”. В декларацията на НДСВ заляга заявеното от Сакскобургготски желание за консенсус на всички нива, за търсене на баланс между свободата и отговорността, за издигане на такива идеали, които „решително обединяват, а не разделят хората”. Записано е още: „България има нужда от повече свобода, солидарност и демокрация, от ефективно пазарно стопанство ...ключът към просперитета е по-малко държава ... бизнесът се нуждае от повече прозрачност и по-малко административни пречки”. НДСВ декларира като идеино кредо ценностите на европейските народни партии – свобода и отговорност, справедливост и толерантност, равенство на възможностите, солидарност и субсидиарност.

За 26 януари 2002 г. е обявено учредяването на новата партия, за което с лична покана на лидера са свикани 800 души. Но още на 13 януари в парламентарната група на НДСВ лидерите на двете малки партии – Партията на българските жени (Весела Драганова) и Движението за нацонално възраждане „Оборище” (Тошо Пейков), излизат с декларация, че без тяхно съгласие след трансформацията си в партия НДСВ няма да бъде парламентарно представена сила и правоприемник на коалиция до изборите. Несъгласието си мотивират и с това, че „публичната среда за създаване на партии в момента е неблагоприятна”. Всъщност те се борят да запазят привилегированото си положение в коалицията. Но не са единствени недоволни. Депутатите от НДСВ изразяват недоумение от критериите, по които се канят учредителите на НДСВ. Но никой не очаква онова, което става на 26 януари в зала № 2 на НДК. Премиерът Сакскобургготски закъснява с полони час, след което в кратко слово остро критикува министри и депутати и заявява, че няма да оглави новата формация, закрива заседанието и го пренасочва за 6 април, когато се навършва година от първото му обръщение към народа (в декларация цар Симеон е разочарован от дребнотемието и стремежа към лично облагодетелстване, обхванали движението).

Скандалът с неучредяването на НДСВ влияе върху управляващата сила. Депутатите си разменят упреци, като най-голямо е недоволството от стила на председателя на ПГ на НДСВ Пламен Панайотов. На 1 февруари премиерът още веднъж упреква депутатите, като им пише: „Този, който не извлича поуки от историята, е осъден да повтори същите грешки. Нашето движение, което само преди 6 месеца се ползваше с подкрепата на повече от половината от населението, сега според сондажите има поддръжка от по-малко от 20% от хората. Това за съжаление е факт, а не партийна спекулация. Настоявам да направите своите заключения и да проявите зрялост. Днес е наложително да върнем динамиката вътре в движението, което ще ни позволи да спечелим отново почвата, която загубихме. Това трябва да бъде ваш приоритет. Само приобщаването на повече хора в цялата страна и организирането на демократични избори вътре в  движението ще ни позволят да постигнем тази цел”. Така Сакскобургготски пренася отговорността за срива в доверието към НДСВ от правителството към парламентарната група.

СДС се възползва от положението и иска вот на недоверие на правителството заради  хаоса, предизвикан от налагането на ДДС за българските лекарства (в началото идеята на СДС е вотът на недоверие да бъде срещу цялостната данъчна политика на правителството, но след като ОДС в парламента подкрепя Бюджет 2002, ясен разграничител остава само поблемът с лекарствата). На 13 февруари 2002 г. вотът е отхвърлен. Но натискът  дава резултат, защото го последват промени в правителството. На 18 февруари премиерът Сакскобургготски уволнява трима заместник-министри – на финансите Атанас Кацарчев, на икономиката Любка Качакова и на културата Ганчо Карабаджаков. Ефектът е незначителен – Кацарчев плаща за недоволството от данъчната политика, Качакова губи доверието на вицепремиера Николай Василев (противопоставя се на менаджерския договор с директора на „Булгарреклама” Георги Попов. Василев застава зад Попов и иска нейното увнолнение), художникът Карабаджаков е уволнен заради противоречия с министъра на културата Абрашев (Абрашев е предизвикал вниманието на медиите още от първите си дни). Малко по-късно подава оставка и шефът на митниците Емил Димитров, след което финансовото министерство сключва консултантски договор с британската фирма „Краун ейджънтс” за подобряване работата на митниците. Последната персонална промяна, но с най-голяма важност, е отстраняването на Стоян Ганев. Това става, докато той е при семейството си в САЩ (съпругата му е руска гражданка-бел.моя) и не се разбира дали е бил уволнен или сам си е подал оставката.

В парламентарната група на НДСВ назрява недоволство, чиято основна причина е сриващото се влияние на НДСВ. За да бъде спрян този процес, на 28 февруари 21 депутати изпращат писмо до премиера, в което искат правителството да промени социалната и икономическата си политика и да изпълни предизборните си обещания. Инициативата е на т.нар. Контролен съвет на НДСВ (орган, обявен през пролетта на 2001 г.), олицетворяван от популярният актьор Коста Цонев, Стела Банкова и Елка Атанасова. Преди да достигне до премиера, писмото е получено от журналистите, които го превръщат в новина номер едно. Отношенията в групата на НДСВ се изострят, премиерът остро отговаря на непокорните депутати и вика на личен разговор С.Банкова, Е.Атанасова и Нонка Матова. Императивният съвет на премиера е инициаторките на „бунта” да подадат оставките си като народни представители и да напуснат парламента (Когато след завръщането си в България Симеон Сакскобургготски говори за необходимостта от нов морал в политиката, той заявява, че депутатите, които са излъгали доверието му ще бъдат принудени да напуснат парламента. Но според българската конституция няма такава възможност, на което Скскобургготски отговаря, че това е морално задължение). Вместо това С.Банкова, И.Атанасова заедно с още трима депутати на 8 март напускат парламентарната група на НДСВ, но не и ХХХI НС. Те стават независими депутати и попълват групата на вече изклюючените от своите партии Осман Октай (от ДПС) и Евгений Бакърджиев (от СДС). Напускането на 5 депутати не означава разпадане на НДСВ, но демонстрира кризата във формацията.

В началото на април 2002 г. Симеон Сакскобургготски отново променя позицията си и обявява, че на 6 април ще оглави партията НДСВ. Това решение противоречи на заявлението от 26 януари, но в него има политическа логика, тъй като всяко друго решение застрашава единството на НДСВ. Така в началото на втората година от окончателното си завръщане в България бившият български цар се изправя пред ново предизвикателство – да оглави политическа партия, което да осигури стабилност на правителството му.

Партията НДСВ е учредена на 6 април 2002 г. като „електорална партия, която се вдъхновява от идеалите, изповядвани от европейските народни партии ...една партия със структури в цялата страна, открита, с най-голям брой членове, (което) ще осигури успеха на нашите ценности”. По програмни документи НДСВ се опира на културните и духовните ценности на българския народ, за нея са важни грижите за децата и младото поколение, моралът и почтеността. Стремежът да се обхване най-широк спектър ценности личи и в определянето на новата партия като либерална формация, но със силна социална насоченост, „национална, но не националистическа”.

Симеон Сакскобргготски, станал лидер на управляващата партия, продължава да излъчва морализаторски послания, базирани върху традиционните цености, подчертаващи патерналистичната мисия на бившия цар. Те обаче са далеч от прагматичната политика, характеризираща  началото на ХХІ в. Върху ценостите залага посланието на Саскобургготски към членовете на новата партия: „Надявам се, че всички ние споделяме едни и същи цели, защото никой не бива да си присвоява надеждата, която вложиха в нас българите. Призовававам всеки един от вас да поеме своята отговорност. Битката, която се води, е решаваща. От висотата на поетия от нас ангажимент зависи до каква степен ще успеем. Залогът е бъдещето на нашите деца, бъдещето на нашата родина. Ние сме тук днес, не за да създадем нова класа политици, а за да убеждаваме, да обединим онези, които се съмняват, тези, които мислят, че нищо не може да се промени, тези, които вече се отчаяха. Ангажиментът, който трябва да поемете днес, е на висотата на моя ангажимент, изразен в решението ми да представя кандидатурата си за лидер на движението. Всички заедно ще напишем новата страница на историята на България”.

Новата партия е изправена пред немалко трудности. Световната икономическа конюнктура след атентатите от 11 септември 2001 г. се влошава, инфлацията нараства (НСИ обявява, че инфлацията за януари е 2, 8%. Толкова високи инфлационни стойности у нас не е имало от 4 години), предприятията продължават да фалират (на 21 януари 2002 г. Варненската корабостроителница отново е обявена във фалит, въпреки ангажимента на вицепремиера Н.Василев, родом от Варна), в българската съдебна система се разраства противоборството между различни групи. Страната е далеч от икономическото равнище, подходящо за влизане в ЕС (доходът на глава от населението в България през 2001 г. възлиза на 1560 дол., което е 31% от средния за ЕС), затова единствената надежда за глобален външнополитически успех е поканата за членство в НАТО. В края на май 2002 г. в София се провежда заседание на Парламентарната асамблея на НАТО, потвърждаващо евроатлантическия път на България. Той се представя като заветна политическа цел, без да се  говори за цената или възможността на българите да я платят, както и за възможностите на българската армия да отговори на критериите на НАТО (На срещата на НАТО в Прага, проведена на 21 – 22 ноември 2002 г., България е поканена да се присъедини към Северноатлантическия пакт заедно с Естония, Латвия, Литва, Словакия, Словения и Румъния).

В България всичко продължава да зависи от политиката и да се превръща в политика. Макар и рядко, това може да се окаже предимство. Балансир




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: herodotus
Категория: История
Прочетен: 390035
Постинги: 127
Коментари: 92
Гласове: 42
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031