Решението за приемане на България в ЕС е прието еуфорично от българските политици и от повечето българи. Президентът Първанов, историк по професия (специалист по история на БКП – бел.моя), го определя като „най-значимото събитие в най-новата ни история”. Премиерът-историк Станишев прави подобно сравнение: „За България и българите това е всъщност истинското и окончателно падане на Берлинската стена!”. Останалите месеци до заветната дата 1 януари 2007 г. българите изживяват в приповдигнато настроение, че всички проблеми ще бъдат решени, когато страната се присъедини към „клуба на богатите”.

България влиза във втората половина от първото десетилетие на ХХІ в. със събудената надежда, че стабилните темпове на БВП от последните години ще започнат да се усещат във всекидневието на обикновените хора, че напусналите страната стотици хиляди млади българи скоро ще се завърнат, че влизането в ЕС ще даде нова сигурност и увереност на българските граждани. Твърде пъстрият парламент – седем парламентарни групи, изглежда случайно стечение на обстоятелствата. Но ХХХІХ НС завършва работата си със седем парламентарни групи. Твърде вероятно изглежда, че българите са напуснали идеологизираното черно-бяло мислене, че са готови да търсят повече начини за изразяване и защита на интересите си. Дали това е признак на развиващото се гражданско общество или се дължи на други признаци – отчаяние, корупция, клиентелизъм, е трудно да се прецени. Но в политическо отношение България много повече прилича на бившите си съюзнички от Източния блок, станали членки на ЕС, отколкото на повечето други постсоциалистически общества на Балканите и от ОНД.

На 1 януари 2007 г. с голямо тържество и в присъствието на председателя на ЕК Жозе Мануел Дурау Барозу в София е обявено присъединяването на България към Европейския съюз. Става реалност мечтата на българите да станат част от богатия и развит европейски запад. Датата 1 януари 2007 г. се очаква в България като момент, след който животът автоматично ще стане много по-богат и хубав. Това не може да стане толкова бързо, но приемането на България в ЕС несъмнено бележи края на дълбоките реформи в България, наречени преход. Целта на започналите на 10 ноември 1989 г. промени е смяната на господстващата тогава система на държавен социализъм от съветски тип с парламентарна демокрация и пазарна икономика, характерна за Западна Европа. Политическата задача е постигната още след „теста на двойната промяна” с демократичното завръщане на БСП във властта през 1994 г. (Според някой социолози преходът е завършил с изборите от 2001 г., които са сложили край на двуполюсния модел). Много повече време и усилия изисква трансформацията на икономиката от централно планиране към господството на пазара. Това е изискване на ЕС за страните кандидатки за членство, затова и от Брюксел внимателно следят развитието на страните в преход. Съвпадането на целите на прехода с условията за присъединяване към ЕС всъщност означава, че приемането на България за член на ЕС бележи истинският край на прехода, то показва, че отвън оценяват България като действаща демокрация и пазарна икономика.

(по Баева Искра и Евгения Калинова „Българските преходи 1939 – 2010”, С. 2010 г., ИК „Парадигма”, стр. 303 – 373).

Странички от личната биография

Още през 60-те, някъде около 1965-а година баща ми, който тогава беше само оркестрант във Варненската опера, при обсъждане проведено с оркестъра къде трябва да бъде построена бъдещата варненска опера, понеже дотогава, както и сега във Варна има само драматичен театър, но не и опера, като дошъл и неговият ред да се изкаже, той заявил „Аз не виждам в близките 15 години да бъде направена опера тук. По-добре да си губим времето с нещо по-полезно!”  След което бил оплют като черноглед.

По-късно, в края на 80-те, непосредствено преди преврата, една вечер, когато се беше върнал от плаж и приготвяха вечерята стоящият между Шевалиевския и Трапезондския род мой братовчед Здравко Петров (неговите братя се казваха респективно Анри и Жорж Шевалие), докато вечеряме се кефеше на успеха на академик Благовест Сендов, неговият пряк шеф, който от пръв метач на София се беше превърнал в академик (но не по метене). Тогава на още не напълно пияна глава (не пиеше) той ни разказваше, как на господин академика не му е било позволено да учи висше образование поради нередовния му произход (син на асеновградски „богаташ”), но решил някаква задача с три верни отговора накрая, докато на съответния професор били известни само два и когато му искали факултетния номер, отговорил, че няма такъв, защото ... И така, вероятно между редовете, успял да влезе и завърши Университета (сега сме го виждали това само по американските филми), след което продължил като редови професор, до един момент, когато пак случайността му помогнала. Вече по времето на Тошо се провеждала по напълно още непознатата и едва започваща наука „Програмиране” работна среща и възникнал въпроса „Това там как го правите?” след което тогава от американска страна последвал отговора: „Но вие трябва да го знаете! Най-добрият специалист в тази област е от вашия лагер”. И дори на соцбюрокрацията станало известно, че това е Благовест Сендов, който веднага бил взет под крилото на Тато. И тръгнал да расте, до момента, в който станала дума за бъдещ шеф на Академията. Тогава вече сред приятелите му бил и шефът на съветската академия на науките. Тогава „объркали” въпросът с избора на нов шеф и на събранието поканили само привържениците на акад. Ангел Балевски (доколкото си спомням), но не и привържениците на Сендов. Което пък не се харесало в Москва и имало нужната реакция. На което бате Здравко доволен завършваше: „Абе където някъде е текло пак тече!”

Пак тогава, но не по този повод, баща ми веднъж, съвсем на трезва глава, веднъж ми призна: „Тази партия (като имаше предвид БКП), падне ли от власт за нула време ще изчезне и няма да се чуе повече за нея. Помни ми думата!” Помня я разбира се още, но се оказа в крайна сметка, че не е бил прав. Още я има и надига глава напоследък. Андрешковщината не умира. У нас, както казват, е безсмъртна. Върви наред с глупостта.

Пак някъде тогава той ми сподели и нещо, което приех като нещо съвсем естествено. „Отдавна да съм напуснал тази партия, но ме спираше факта, че вече ви имаше с брат ти и можеше да пострадате”.

Малко след промените, един ден в късния следобед се разхождах в компанията на Росен и бъдещата си жена и наблизо, напук на целия правилник, на главната улица, при икономическия техникум в града паркира демонстративно лъскав черен мерцедес, от който излезе една класическа мутра и Росен ми го показа и възмутено каза: „Тоя виждаш ли го? Толуп, класическа кофа за лайна! Мога да го бия от тук до Морската на кратки почивки, но не е здравословно! Защото има зад гърба си огромни протекции”. По-късно, по време на управлението на царя разбрах пълния списък на глупостта, която бяхме извършили. Бяха публикувани във в. „Труд” някъде през ранната 2001 г. пълният списък не приватизационните сделки, които бяха извършени по времето на Костов – всички, почти до една бяха преминали в руски ръце. Ако бе само „Нефтохим” просто да го разцелуваш! Макар и това да не е малко.

Пак приблизително тогава, но още през студентските ми години, в Стара Загора се проведе един семинар, след който посетихме църквата в с. Шипка. И тогава един поляк сподели с мен докато пътувахме към София с влака: „Вие празнувате като национални герои същите тези генерали, които са клали полския народ по време на въстанието през 1863 г. Какъв парадокс!” Но парадоксите не свършват само с този.

Пак горе-долу тогава, след разкопките в Кабиле, но близо до морето, може би при с.Жеравна бяхме срещнали едни германски студенти и те (вероятно след многото бира, която бяха изпили) се подиграха, че седим мирни, а нямаме дори и съветски войски у нас. На което мой колега им отговори: „Да, нямаме съветски войски в България, но пък така сме останали независими. Докато в Германия това съвсем не е така.” А истината в крайна сметка е малко по-различна и е от геополитически характер, колкото и от „Атака” сега  да изтъкват друг аргумент - в България и сега няма съветско военно присъствие не заради братската любов към СССР, а защото се намира съвсем близо до руския тил в Кавказ и петролните му кладенци. И тук не е предвидено наличието на войски и военно присъствие и повишаване на напрежението. Затова са арабските страни под нас все пак. Там и без това са свикнали с мириса на петрол!

На какво обаче се дължи антисъветския ми или антируския ми национализъм, ако го има въобще?

Още като ученик бях ходил до СССР и даже ми се бе приискало да сменя самоличността си с руска. Но един ден в училището играхме футбол с момчета от руския ученически лагер, който се провеждаше там. От наша страна бяхме сборна команда - момчетата  от квартала, докато руснаците си бяха от лагера. Когато в един момент над главите ни прелетя военен Ан 10 А и заходи за кацане на летището. И тогава един от руснаците реагира: „Я, какъв малък самолет! Какъв ли е?”, на което реагирах спонтанно: „Наш, български. Съветско производство. У нас във военната авиация нямаме други”.

Години след това с военна делегация в Севастопол говорих с двама колеги от флотския ансамбъл и двама руски офицери, след което, като разбраха, че офицерските униформи сред нашите музиканти са само предствителни, защото лиричката на лейтенантския пагон не означаваше офицерско звание, едининият офицер (беше капитан-лейтенант) спомена нещо, че ние от южните държави много си приличаме с циганите, защото... На което кипнах и отговорих: „Да, но у нас нямаме цигански състави като самодейност, докато тук такива имате”, след което другият се намеси и успокои положението. Та толкова с антисъветизма ми. Когато завършвах Университета той се прояви още по-силно, на пук на гостоприемството. На вилата у нас бяха дошли един руснак и семейството му и тогава той реагира, че много пъти били ни освобождавали, на което аз може би рязко реагирах: „Освобождавали сте ни само веднаж и то по стратегически съображения”. Макар и от руснаците да бях виждал и хубави неща, освен рускините: отново в Севастопол отидох до един магазин да търся фурна-духовка и на връщане минах за по-направо и без малко да се объркам. И съответно спрях двама офицери да ги попитам за пътя. Единият, по-старшият беше капитан ІІІ ранг, т.е. майор. И точно той ми помогна в носенето на фурната и дори спря наш патрул да ме заведе до кораба с фурната барабар. И дори мичманът, който водеше патрула свойски ме попита: „Къде го хвана този болт?”, на което вече не помня какво отговорих. В нашия флот (както казваше Петко Каравелов макар и по друг повод) все пак и тогава такива неща не се случваха.

Пак там присъствах и на „една другарска среща”. На нея техен матрос предизвика уважението ни на въпроса: „Не е ли далече служба в Северно море?” когато отговори „Эсли родина хочеть” (т.е. „Ако родината иска?”). Така, че от наша страна уважение не липсваше. 

През време на края на мандата на Филип Димитров един ден се мотаех по централното крило на университета, където видях Радо Гълъбов и след малко към нас приближи журналистката от БНТ Елиана Димитрова (тогава съвсем младо репортерче), която и двамата добре познавахме от една бригада, но беше нещо начумерена и когато приближи „изплю камъчето” – „Нашите пак паднаха от власт!” след което Радо я прегърна и назидателно й поясни: „Скъпа, вашите никога не са били на власт! Запомни това!”  Впоследствие и той стана журналист – влезе в пресцентъра на Жан и Райдовски.

През лятото на 1999 г. смених работата си, но пак свързана с продажбата на авточасти. Тогава наех и сегашното си жилище, което малко по-късно закупих при изгодни условия. Спрях и да пиша за в. „Зора”, след като не ми публикуваха материал за Валенса, уличаващ го във връзка със съветските тайни служби – нещо което излезе на бял свят, но едва сега. „Зора” вече се бе превърнала твърде много в „Нова зора”. И бе станала все по-малко националистическа и все по-просъветска. Започнах работа при един наш дотогавашен партньор и бивш офицер от VІ-о управление. Междувременно бях срещнал и един колега някога шеф на секретариата на БНДП, който сега работеше за  в. „Стандарт”, който обеща, след като ми прегледа написаните материали, ако му хареса нещо, да ги пуска. Така, че и с писането нещо се оформяше. Първоначално пуснах материали за консерватизма, а после и свързани с присъединяването ни към ЕС. Бях срещнал и колега, който бе станал редактор на сп. „НИЕ”, свързано с ВМРО и там пусках по нещо. Там ми излезе например материал възхваляващ монархията, въпреки, че Краси от ВМРО е потомствен републиканец (а както сам си каза по една от телевизиите се оказа и малко ченге). Тогава срещнах и моят бивш съученик от Музикалното във Варна Свилен Симеонов, който работеше към Общината в София като отговорник за културната дейност. С него ходих на откриването на центровете в Цариброд и Босилеград, като в Босилеград успях да се запозная случайно и с Гена Трайкова, тогава млада журналистка от в. „Новинар”. Там хвърлих и Свилен в учудване, като се заприказвах приятелски с бъдещия премиер Марин Райков, който познавах покрай БНДП. Установих, че и той още ме помни. Но най-голям успех направих със серия публикации във в. „Стандарт”, свързани с членството ни в ЕС. А и тогава дойде и предложението от един колега да се присъединя към фокус-група на Института за националини изследвания. Веднъж дори Нанчо, шефът ми (по месторабота) ме поздрави лично, понеже ме беше гледал предната вечер как президента  П. Стоянов поздравява моя публикация по телевизията. Разбира се инкогнито. Същият ден се бе провела среща на Съвета по национална сигурност та беше я видял.

И на фона на очертаващото се „страхотно бъдеще” една вечер получих и първият инсулт. Беше само исхемичен и успях да се закарам до болницата дори с колата, но сериозно ме разтресе (а бях само на 38). Дори първоначално фъфлех и не можех да говоря и започнах да куцам (но малко) с десния крак и даже пролях една сълза (току що бях започнал да изплащам жилището, а детето беше още на 4 години), но...като дойде не пита. А дори бях започнал опити да се прехвърля на журналистическа практика и бях ходил и до Братислава донякъде и по този повод  . И във факултета бях ходил на вечерна лекция и бях подхвърлил на тогава доцент Евгения Калинова (през 2003 г.), че в работата хора, свързани с ДС са ме запитали от коя партия е Софиянски, за да го подкрепят на изборите. На което нашите бивши преподаватели не искаха да повярват.

С инсулта или по-точно заради него дойде и поредната ми смяна на работата. На стана веднага, а в последствие, но отново се случи. И покрай съкращаването ми и овакантяването на вилата ми (баща ми 5 години след майка ми беше починал) изкарах и курс за екскурзоводи. Беше ми омръзнало да се занимавам с неща, които бяха далече от мене и да заложа на нещо свое – в случая на вилата край морето. И последвах примера на първия ми работодател и се хванах и я стегнах. Междувременно и тогава за последен път се видях със Стелиан от НСД-то и той ми помогна и ми даде визитката на Миро Севлиевски, също бивш енседец. Беше станал министър на електрификацията. А Стелиан въртеше някакъв ресурсен център и ми удари едно рамо и ми помогна. За което му благодаря! Като ми довери, че тогава, като ги избирахме за ръководители на НСД Кошлуков настоял върху своята кандидатура с думите, че ако не го напривим него шеф ДС щяла да разпръсне организацията. Че ДС има пръст върху неформалите вече знаех – единият от организацията, още тогава споменаваше, че баща му работи към структурите, а през 1994 г. с едно момче, като си говорехме за близкото минало ми спомена, че за нас е поискана справка със стандартните въпроси за индивидуални слабости и т.н. „Абе такива работи, нали знаеш?”

След изкараване на курса, който най-после ми беше съвсем по сърце настъпи по-трудното – намирането на клиентела. А имах на разположение само около два месеца през годината и трябваше да ги използвам пълноценно. Събрах колкото пари имах, като я стегнах доколкото можах. Но тогава без малко да стане и гаф – най-добрият ми приятел дойде една вечер на вилата и прескочихме до Златните за да ми покаже конкуренцията и едва не уби желанието ми. Хотелите бяха основно подновени, освен появата и на нови и ако можех да се конкурирам с някого, това беше най-вече с тези, около сприка „Журналист”. Което и веднага направих. Бяха играли страшно много пари, основно от продажба на накотици и проституция и не бях в състояние да се меря с тях. Въпреки, че тогава едва не станах „жертва” и на една хубавичка проститутка на Златните, която за малко бе ме харесала. Поне даваше такъв вид и не се интересуваше, че зад мен върви жена ми. Какво толкова!

Пораженията от инсулта бързо бяха започнали да не се виждат, набрах клиентела чрез досегашната фирма и нещата горе-долу потръгнаха. Два месеца работа и после 10 месеца почивка, докато дочакам следващото лято, съчетавайки заетостта и с екскурзоводска работа, за което имах и тапия. Пък ако можех да се закача и към нея ... Така ставаше, така ходих и в Анталия да работя за една туристическа фирма и нещата добиваха приличен вид. Но връщайки се към старите навици бях ги получил в цялост. Дойде и усещането за свобода и в брака, особено когато станах екскурзовод на Слънчев бряг. Тогава се сприятелих и с група словачки, още повече, че нещата в брака не вървяха така, както би ми се искало. Бяха се появили и дребни различия. Особено в кухнята. А и се чувствах още млад, какъвто все още бях! И тогава един ден, като се връщах от курорт, заедно с детето, тя ме попита: „Тате, кога ще ни оставиш с мама?” Дойде ми като гръм от ясно небе и само успях да отговоря: „Никога. В нашето семейство нямаме такъв случай!” Можеш ли да се сърдиш на десетгодишно хлапе? А и най-важното - трябва ли?

Златната решетка

Повеят на новото време: „Едни за всичко, всичко за едни”. Този повей ясно се вижда и от 100 метра и въпреки, че отново ще трябва да се извинявам за многото писане. Но затова пък следващият път – колкото дойде! Като за последно. И един малко по-нов виц: „Летял веднъж със самолета д-р Желев и на борда възниква случай – припада човек и започват да търсят лекар, като питали: „Да има доктор сред Вас?” на което д-р Желев с присъщата му скромност тихо си замълчал и не се обадил.”

(Материалът е написан по Баева Искра и Евгения Калинова „Българските преходи 1939 – 2010”, С. ИК „Парадигма”, стр. 303-372).

14 февруари 2017 г.                                                        Юрий Михайлов                                     

Гр. София