Особена важност за България има първото посещение на главата на Римокатолическата църква Йоан Павел ІІ за участие в атентата срещу когото са обвинени българските специални служби. Папата пристига в София на 23 май 2002 г., в навечерието на празника на славянската азбука и култура, и не само с присъствието си, но и в разговорите си с българските политици той категорично заявява вярата си, че „българската следа” е фалшива (при посещението в София имаше около 3 000 души, половината от които ченгета-бел.моя).

За разлика от дясната опозиция, лявата в лицето на БСП няма проблеми с лидерството, а с опозиционната си позиция. На проведения на 8-9 юни 2002 г. 45 конгрес на БСП Станишев безпроблемно е преизбран за председател, в приетата политическа платформа остро е критикувано правителството и са гласувани управленски проекти. Но в очите на обществото позицията на БСП си остава двойнствена – от една страна тя остро критикува правителството, а от друга – нейни представители работят в него.

Във връзка с годишнината на правителството на НДСВ премиерът Сакскобургготски прави две обръщения: едното е към членовете на НДСВ (на Национален съвет на партията от 20 юли), а другото е в предпочитаната от него форма – пряко към българския народ (на 23 юли). В обръщението към НДСВ той декларира: „Преходът свърши! А това значи, че свърши периодът на експериментите, на безсмислените конфронтации. Сега е вемето за модернизация, времето на обединяване на възможностите, на мобилизация на националния ресурс – материален, професионален, духовен” (С.Сакскобургготски: „да превърнем властта в инструмент за служба на хората”, в. Монитор, 21 юли 2002 г.) Това заявление напомня за позицията на премиера Костов отпреди три години (30 юни 1999 г.), че преходът е завършил. С.Сакскобургготски обаче прави различен извод: че е дошло времето на „стремежа за консенсус, за преодоляване на политическото противопоставяне” и за модернизация. Прозвучава и нотка на отрезвяване: „За съжаление все още в обществото ни липсват необходимата обективност и повече позитивизъм, които да доведат до преодоляването на характерното ни черногледство”. Докато обръщението към народа прилича повече на отчет за успехите: намаляла с 4, 7% безработицата, облекчаване на данъчната тежест, по-голяма свобода за бизнеса и т.н.

В навечерието на политическия сезон 2002/2003 г. президентът Първанов влиза в ролята на критик на правителството. Той признава успехите във външната политика, но сочи и многобройните проблеми: дефицит на сигурност, корупция в администрацията, неефективност на съдебната система, липса на координация между полицията и съдебната власт, на организиран отпор на държавната машина срещу престъпността, топящото се доверие в институциите. Президентът предупреждава за опасността от „политиката на високомерие, на инат, от липсата на чуваемост и неизпълнение на предизборните обещания, на политическите скандали ...Социалният мир не е нещо завинаги дадено с изборната ни победа и за него трябва да се работи всекидневно...Нека обаче всички сме наясно, че ако един провалил се министър не бъде сменен, то той товари с негативи целия кабинет... Чака ни един труден и пълен с неизвестности политически сезон. Отговорите вече не могат да звучат в бъдеще време”. Според президента правителството се нуждае от промени, но ръководството на НДСВ отхвърля тази идея (в края на годината все пак промени в правителството се налагат, след като Костадин Паскалев подава оставка на 31 октомври и на 17 декември 2002 г. на негово място за министър на благоустройството и регионалното развитие е избран депутатът от НДСВ Валентин Церовски). То е убедено, че България върви по правилен път, доказателство за което е признаването на България за страна с функционираща пазарна икономика в доклада на Европейската комисия от октомври 2002 г.

През октомври икономическият екип на правителството (Николай Василев и Милен Велчев) предлага 9 мерки за съживяване на икономиката, между които са: създаването на инвестиционен фонд с държавно участие, на индустриални зони, бързи процедури по обявяване в несъстоятелност, развитие на капиталовите пазари, опростяване на лицензионните и разрешителните режими, данъчни и социални мерки. Намеренията са добри, но реализацията им се оказва трудна. Най-проблемни и за това правителство остават големите приватизационни сделки, през годината са избрани купувачи за БТК и Булгартабак, но и двете сделки са оспорени от съда.

След като през 2002 г. политиците и гражданите си почиват от избори, през есента на 2003 г. идват местните избори, символично почти съвпадащи с преполовения мандат на НДСВ. Това е първата пряка проверка за отношението на обществото към новото управление, затова всички големи партии съсредоточават усилията си за най-добро представяне.

Ставащото по света за пореден път променя българския дневен ред. Започналата след 11 септември 2001 г. от САЩ „война срещу световния тероризъм” през 2002 г. се канализира в конвенционална война с Афганистан за сваляне на талибаните, а в навечерието на 2003 г. става все по-ясно желанието на САЩ да отстранят Саддам Хюсеин от властта в Ирак, дори и с цената на нова война. Но този път намерението на САЩ да действат необезпокоявани като световен лидер среща противодействието на Германия и Франция (всъщност още през 1992 г. такова е забелязано и описано от дееца на перестройката в СССР Александър Яковлев в „Предисловие, обвал, послесловие”, М. 1992 г., ИК Новости – бел.моя). Двете европейски държави изразяват съмнения в представените от държавния секретар на САЩ Колин Пауъл на 5 февруари 2003 г. пред Съвета за сигурност на ООН доказателства, че Ирак поддържа връзки с Ал Кайда и притежава оръжия за масово унищожение. Съветът за сигурност отказва да гласува резолюция, даваща право на САЩ да атакува Ирак. Липсата на съгласието на ООН не спира САЩ в желанието им за война, а променя тактиката – започва кампания за търсене на съюзници за такава война. България се отзовава положително и се оказва в общ блок с останалите източноевропейски държави (това е т.нар. Вилнюска група на 10-те, включваща Албания, България, Естония, Латвия, Литва, Македония, Румъния, Словакия, Словения и Хърватия. Тези държави веднага декларират, че речта на Пауъл ги е убедила и по-късно стават част, без Словения, от т.нар. Коалиция на желаещите, реализирала войната с Ирак).

Когато на 19 срещу 20 март 2003 г. президентът на САЩ Дж. У. Буш обявява война срещу Ирак, българските политици реагират по различен начин. Премиерът, правителството и мнозинството в ХХХІХ НС са за присъединяване на България към „коалицията на желаещите”. Премиерът Сакскобургготски прави телевизионно обръщение в типичния си стил: „Отказът на режима в Багдад да се съобрази с волята на международната общност стесни драматично възможностите за мирен изход от кризата и прави неизбежна употребата на сила, за да бъде разоръжен Ирак”. А в парламента, без да мотивира допълнително правителственото решение за ангажиране на България, той обещава „да обсъдим сегашната тема с всички тревоги, притеснения подир два месеца и да видим дали положението не се е променило коренно и то в полза на нашето решение”. Такова обсъждане не става нито след два месеца, нито след две години, вероятно защото не се реализират надеждите както на Сакскобургготски, така и на американския президент за бърза и категорична победа на демокрацията в Ирак. Президентат Първанов изразява позиция, която повтаря част от доводите на премиера, но прави противоположен извод: „Аз не приемам тази война, защото споделям моралното разбиране, че всяка война е тежко изпитание за народите. Не мога да подкрепя тази война и заради факта, че тя се предприема без резолюция на Съвета за сигурност на ООН”. В дискусията по войната БСП най-после успява да заеме ясна антивоенна позиция (макар и с колебания в началото), която я разграничава както от управляващите, така и от дясната опозиция.

Войната на САЩ в Ирак променя съотношението на силите в света и в Европа. ЕС се оказва разделен, което дава възможност на кандидатстващите за присъединяване към него страни от бившия просъветски Източен блок да подкрепят безусловно САЩ. В започналата пропагандна война между Европа и САЩ американският военен министър Доналд Ръмсфелд въвежда нови термини: „нова” проамериканска Източна Европа, за разлика от „старата” Западна Европа, която се опитва да действа самостоятелно и е критична към САЩ. Десетилетие и половина след като „желязната завеса” в Европа е вдигната, отвън наново е лансирано разделението, дефиниращо по нов политически начин противоречието между европейския Изток и Запад. България е единна със страните от бившия Източен блок, единно единство, което позволява на западноевропейски наблюдатели да видят в новото разделение стари рефлекси: „Разделенията не са на „стара” и „нова”, а на „силна” и „слаба” Европа. Смисълът не е в това колко приятелски настроена е една страна към САЩ, а в това доколко е независима от САЩ”. Съживеният образ на България като „най-верен сателит” по-рано на Съветският съюз, а в момента на САЩ, не подпомага усилията на страната за бързо присъединяване към ЕС, а създава антибългарски и антиизточноевропейски настроения в някои големи страни от ЕС.

Принуден от усложняващите се международни и вътрешнополитически условия (започналото разпадане на парламентарната група на самото НДСВ – през февруари 2003 г се обособява нова ПГ на НИЕ, а през април в рамките на НДСВ групата около Емил Кошлуков, Мирослав Севлиевски и Борислав Цеков създава Клуб „Ново време”), премиерът Сакскобургготски обявява промени. Най-важните засягат правителството, от което на 17 юли 2003 г. са освободени четирима министри: Божидар Финков (на здравеопазването), Пламен Петров (на транспорта), Владимир Атанасов (на образованието) и Неждет Моллов (на извънредните ситуации), а на тяхно място съответно са назначени Славчо Богоев, Николай Василев, Игор Дамянов и Филиз Хюсменова. Пламен Панайотов е изтеглен от парламента и е определен за вицепремиер и министър на европейската интеграция, Лидия Шулева поема икономиката, а нейното място в социалното министерство е заето от заместничката й Христина Христова. Променено е и ръководството на парламентарната група на НДСВ, в което влизат някои от критиците на управлението от Клуба „Новото време”. Властовите сътресения са съпроводени и с две подадени, но след това оттеглени оставки: на финансовия министър Милен Велчев и на главния секретар на МВР Бойко Борисов, който с категоричните си изказвания и силови пози трайно заема мястото на най-популярен човек в България. Начинът, по който двете оставки са оттеглени, засилва впечатлението за авторитарност и липсата на равноправни отношения в кабинета.

Целта на промените в центъра е възвръщане на доверието на обществото в НДСВ в навечерието на изборите за местна власт (С.Сакскобургготски мотивира словото си пред правителството и ПГ на НДСВ за промените така: „Само след няколко месеца НДСВ за първи път ще участва на общински избори. Надявам се, че всеки от вас осъзнава важността на това събитие за успешното реализирне на управенските ни приоритети... Възползваме се от случая да споделя с вас намерението си да направя известни промени в кабинета, които все по-настойчиво се очакват както в нашите редици, така и от обществото, и които ще оповестя в друг момент...В тази връзка и като лидер на партията, носещ отговорност за процесите в нея, считам, че е дошъл моментът да дадем доказателства, че сме способни да отчетем грешките си, да се обновим, за да посрещнем с нови сили и предизвикателства”). Такава е задачата и на поредното обръщение на премиера към народа, което отчита извършеното през силно митологизираните от медии и политици 800 дни управление (С наближаването на 800-те дни С.Сакскобургготски е принуден да обясни откъде се е появил този необикновен срок. В интервю пред БиТиВи той казва: „Ще се върна малко назад да обясня тези 800 дни, защото все още мисля, че има голяма манипулация и се ползват като нещо, което се брои всеки ден, сякаш светът ще спре. Това е като в нормална корпорация, когато не върви. Първата година се ориентират новите директори. Втората година се вземат мерки и третата година се надяват компанията, или управителния съвет, че вече има дивиденти”). На 3 октомври 2003 г. Сакскобургготски казва: „Още през първата година преодоляхме сериозния бюджетен дефицит от близо 600 млн. лева ..., задържахме инфлацията ниска – около 3 процента... Постигнахме един от най-високите за континента икономически растеж – близо 5 на сто, нещо повече – и Европа, и Съединените щати признаха България за действаща пазарна икономика..., потреблението у нас бързо се увеличава..., десетки хиляди хора получиха работа... Едно безспорно постижение са тези 300 000 хиляди сънародници, които излязоха от сивата икономика с трудови договори, даващи им право на управлението на тежкия ни външен дълг. Едновременно с това значително увеличихме валутния и финансовия резерв ...Пред страната ни има ясен хоризонт. След броени месеци ще бъдем приети в НАТО. Европейското ни членство също има конкретна дата – 2002 г.” (С.Скскобургготски – „800 дни – чашата вече е полупълна. За пръв път се обсъжда не как да се пестят парите от резерва, а как разумно да се харчат). Неформалният отчет звучи внушително, но повечето от посочените успехи са заслуга не само на това правителство. Истинският принос на НДСВ към българската политика е „стабилност в политическият живот” и преодоляването на двуполюсният модел, определен от премиера като „непродуктивен за нашата страна”.

Местните избори, проведени на 26 октомври – 2 ноември 2003 г., са истинското изпитание за всички партии (заместник-председателката на ДПС Емел Етем картинно определя целите на основните партии за местните избори: за НДСВ – обозначаване, за СДС – оцеляване, за БСП – утвърждаване, за ДПС – разширяване): както за управляващите, така и за дясната и лявата опозиция. Всички се подготвят много внимателно и полагат много усилия да мотивират избирателите, но резултатите са далеч от очакването. Първото разочарование е ниската избирателна активност, едва достигнала 50%, второто е пъстрото партийно представителство, а третото – успехът на недпартийните, а в някои случаи и неполитически кандидати. Последната тенденция би могла да се разглежда и като дългоочакваното проявление на гражданското общество, ако не беше нещо съвсем друго – опит за влизане в местната администрация на сенчестите групировки, съществуващи до момента на границата на позволеното и отвъд нея. За опасността от „появата на корупционни мнозинства” предупреждава политологът либерал Иван Кръстев в интервю, чието заглавие всъщност е най-кратката оценка за изборите: „БСП не спечели, СДС не загуби, ДПС нарастна, НДСВ не разбра”. Резултатите са изразени в партийната принадлежност на кметовете на областните центрове, изглеждат така: БКП печели 10, СДС – 9, НДСВ – 2, ССД – 1, ДПС – 1, а останалите са независими.

Неуспехът на НДСВ в местните избори принуждава премиера Сакскобургготски в края на 2003 г. за пореден път да об ясни и защити партията и управлението си. Той повтаря данните за успехите, на си позволява по-резки думи за опозицията: „Самоцелната и безсмислена критика вреди както на държавата, така и на дамата опозиция. Нека ви припомня онзи крилат пасаж на любимия ми Иван Хаджийски...”Опозицията почва да следи стъпка по стъпка правителството и всичките му неуспехи, зависещи и независещи от него, се приписват на политическата му негодност. Критиката е безогледна, партизанска. Тя има за задача не да обясни и осветли общественото мнение, а да го настрои срещу правителството. Тази критика с ревящо гърло се простира и върху деянията, които критикуващата опозиционна партия сама е вършила, когато е била на власт”. Но на НДСВ не помага нито Хаджийски, нито обещаните от ЕС 1, 2 млрд. евро предприсъединителни фондове. Опозицията вече владее общественото мнение с помощта на критичните медии. Мрачен заключителен акорд за 2003 г. е смъртта на петима български военни в Ирак, след като щабът на българската мисия е атакуван с кола бомба (камион марка „Урал”. Проведеното след това разследване установи редица слабости по укрепяването на българската позиция, проведено от представители на работническо-селската ни армия – бел.моя). С тези първи военни жертви в Ирак България плаща за  частието си в „Коалицията на желаещите”. За съжаление те не са последните.

Най-важното събитие през 2004 г. за България и за правителството е приемането на страната в Северноатлантическия пакт, тържествено отбелязано и в София на 2 април. България не е сама, а заедно с още шест източноевропейски държави. Общата крачка стимулира съвместното действие: във в. Интернешънъл Хералд Трибюн е публикувана позиция, подписана от седмината премиери Симеон Сакскобургготски (България), Юхан Партс (Естония), Индулис Емсис (Латвия), Алгирдас Бразаускас (Литва), Адриан Нъстасе (Румъния), Микулаш Дзуриндза (Словакия) и Антон Рол (Словения): „С приема ни в алианса постигаме дългогодишната си цел да се върнем в евроатлантическото семейство. По силата на нашата култура и ценности ние винаги сме чувствували, че принадлежим към това семейство, от което бяхме откъснати...То е още една стъпка към изпълнение на общата ни визия за неделима, демократична и мирна Европа ... Даваме на НАТО уникалния си опит, стратегическата си ценност, способности и познания. Споделяме непосредствения си опит и политическите, икономическите и военните реформи с други държави. Нашето интегриране в алианса може да се превърне в модел за разширяване на зоната на свобода, демокрация, и стабилност в Западните Балкани, Източна Европа, Черноморския регион, Южен Кавказ и Централна Азия”. Тя показва общото желание на седемте държави да съчетаят желанието си за вклъчване в ЕС с ангажиране с целите на САЩ в широки географски региони.

Приемането в НАТО бележи връх във външнополитическите успехи на правителството на НДСВ и е личен триумф за външния министър Соломон Паси, поставил си още през 1990 г. такава цел. То обаче е съпроводено с нарастващи политически проблеми на първо място в НДСВ, от което се отцепват младите и амбициозни политици от „Новото време” (на 9 март 2004 г. е създадена нова парламентарна група „Новото време” от депутати от НДСВ, което допълнително намалява правителственото мнозинство. На 10 юли 2004 г. е учредена нова партия „Новото време”, начело на която застава депутатът Емил Кошлуков) и на второ в икономиката и обществения ред. Премиерът Сакскобургготски демонстрира воля за управление през Политическия съвет на НДСВ на 26 април 2004 г., като обявява програма „Ускорено икономическо развитие на България”. В нея отново фигурират обещания, този път обърнати към последната за мандата 2005 г.: минимална заплата от 150 лв., намаляване на данъците, семейно подоходно облагане. Мисълта за предстоящите избори е водеща и в поредното обръщение към народа в края на третата година от управлението – 16 юли 2004 г. Този път то е във формата на отворено писмо до медиите. Документът е всеобхватен, като съчетава формата на отчет за свършеното, непосредствени намерения и перспективна програма. Всъщност, той е колкото програмен, толкова и предизборен.

Отвореното писмо на С.Сакскобургготски от 16 юли 2004 г. за пореден път изброява успехите на либералното управление: висок и устойчив растеж, финансова стабилизация и овладяване на бюджетния дефицит, засилен финансов контрол, намалена с 1/3 безработица (от 19, 3 на 12, 6%), увеличена със 75% минимална работна заплата (от 85 на 150 лв.), увеличаване на пенсиите с 30%, нараснала покупателна способност, засилено строителство. Предизборният характер на писмото проличава в силния му социален акцент: премиерът със съчувствие говори за „съдбата на пенсионерите”, за необходимостта от „подкрепа за най-слабите”, от „борба с бедността”, за възмущението си от „големите социални различия”, единственото лекарство за което вижда в това „да бъде намален броят на бедните”, за необходимостта от солидарност: „Никой от нашите съграждани не бива да бъде изоставен!” Пак през призмата на подготовката за бъдещи избори могат да се третират критиките към НДСВ за „междуличностните дрязги и интриги” и обещанието: „лично ще контролирам подреждането на бъдещите депутатски листи”, в които няма да има хора, поставящи „собствените си интереси пред тези на обществото, както и политически хамелеони”. Акцентът в писмото е борба с престъпността, с корупцията, желанието да бъде изградена ефективна администрация, мотивирани както от желанието за подобряване на живота на българите, така и от изискванията за присъединяване към ЕС. Първото място в предложената от НДСВ „програма за цялостното по-нататъшно развитие на страната” заема качественото образование по модела на Ирландия.

Това е най-конкретното заявление за бъдещите намерения на премиера, което обаче демонстрира и проблема. Те са признати открито в думите за здрвната  система, за администрацията и борбата с престъпността, но се прокрадват и в обещанията. В края на писмото Сакскбургготски посочва строежите на магистрала „Тракия” и на АЕЦ „Белене”, като свидетелство за успешни инициативи. Но точно те по-късно се превръщат в най-оспорваните и остават за следващото правителство. Остатъкът от мандата на НДСВ и ДПС преминава под знака на политическите борби: вътре в управляващите партии, в управляващата коалиция, в парламента, в обществото. Това  характеризира тази последна година по-скоро като период, в който се извършва поредната трансформация на политическата система в България.

В края на премиерския мандат на бившия български цар Симеон Сакскобургготски

става ясно, че най-големият успех на неговата формация наистина е ликвидирането на

двуполюсния модел. Някои политолози дори виждат в това доказателство за края на

прехода, но то свидетелства по-скоро за изчерпване на политическите му

характеристики. Двата полюса, олицетворявали епичните политическа битки на

прехода – левицата с БСП и десницата със СДС, понасят тежък удар. БСП губи

надеждата, че недоволството от дясното управление явтоматично ще я върне на власт, а

СДС е засегната още по-болезнено, защото бившия български цар е бил елемент от

неговата кауза. Двете формации изживяват поражението си по различен начин. БСП

преодолява кризата сравнително бързо, тя няма истинска конкуренция вляво, а вятърът

й носи второто „чудо” от 2001 г. – победата на лидера й Г.Първанов в президентските

избори. И макар, че Първанов напуска БСП и заявява, че няма да се върне в нея, 

бившата му партия се усеща приобщена към властта. Докато двете изборни загуби СДС

го обръщат към потисканите по-рано вътрешни противоречия и проблеми.

Трансформацията на българската десница засяга преди всичко СДС, защото другите десни партии: ДП, БЗНС-НС, ССД, ВМРО, „Гергоьовден”, запазват облик, позиции и влияние, но са твърде слаби, за да играят самостоятелна роля. Процесите в СДС биха могли да се определят като „криза на заубената власт”, но се оказват по-дълбоки, продължават дълго и завършват с голямо разцепление (а на с отлюспване, както е през 90-те години). След като подава оставка, „Командира” Иван Костов потъва в дълбоко мълчание, нарушено едва на Националната конференция на СДС (9-10 март 2002 г.) с голяма политическа реч, в която представя своята гледна точка за неуспеха: „Накарахме българите да платят по-голяма цена от тази, която бяха готови да платят...Изтръгнахме България от съветско-руската сфера на влияние и я насочихме към Запада...Започнахме преговори с ЕС и НАТО...Няма да се променя, ще стоя на своето място, за да покажа посоката...и вярвам, че ако не сега, то след години гражданското общество в България ще разбере, че съм бил прав. СДС трябва да поддържа онези, които не са съгласни да отстъпват, които не искат да строят мостове вън от СДС. Най-тежките удари на СДС нанесоха точно тези хора”. Ясно се вижда, че Костов, както и Ф.Димитров по-рано, възприемат дейността си като историческа мисия, а не просто като политика. Това е едно от свидетелствата, че преходът продължава, поне за тях.

Делегатите приемат категоричната позиция на Иван Костов с бурни ръкопляскания, но при гласуването за председател на СДС предпочитат умерената Надежда Михайлова пред „костовистката” Екатерина Михайлова. Единството на СДС изглежда съхранено, но конфликтът е само туширан. Под ръководството на Надежда Михайлова неуспехите на СДС продължават. Тя изтегля кандидатурата за кмет на София на заместник-председателя на СДС Пламен Орешарски (обвинявайки го в „нерегламентирани контакти”) и сама се кандидатира за този пост, но не успява да стигне до втори тур. За да остане София под управлението на десницата, СДС подкрепя Стефан Софиянски, но както казва Костов, това е гласуване „с отвращение”. Поредният неуспех на СДС в големи избори възражда въпроса за лидерството, но в края на ноември 2003 г. Н.Михайлова успява да защити позицията си. Този път тя атакува фронтално бившия лидер Костов и фондация „Демокрация”, на която той се опира. В началото на 2004 г. отношенията между настоящия и бившия лидер стават непримирими. За да получи нова подкрепа, Н.Михайлова свиква извънредна конференция на СДС на 21 февруари 2004 г. Но още на 18 февруари 2004 г. пред софийските си привърженици Иван Костов обявява намерението си да създаде нова дясна партия, ако решенията на конференцията на СДС не му харесат. И след като Н.Михайлова е преизбрана, Иван Костов обявява излизането си от СДС с мотива, че ръководството на СДС е предало идеалите на организацията, не е защитило правителството си и сътрудничи с бившия агент на ДС Ахмед Доган. Поредното голямо разцепление в СДС става факт. Парламентарната група на ОДС се разделя, като мнозинството (29 депутата) застава зад Костов, запазвайки името ПГ на ОДС, тези на Михайлова създават ПГ на СДС, а депутатите от БЗНС – НС и ДП стават независими.

След солидна подготовка с нов знак – пламтящ факел, и нов химн – песента на Стоян Михалев „Моят ден”, на 30 май 2004 г. е учредена партията Демократи за силна България (ДСБ). Пред 1365 души  Иван Костов очертава целите на ДСБ: „Обявявам се за предсрочни парламентарни избори, защото либералносоциалното управление на НДСВ и ДПС, подкрепяно от президента Георги Първанов и БСП, е вредно за България. Наш основен политически противник е БСП, защото е партия на левите политически експерименти, на популизма и на неразумното управление. Настояваме тя да се извини на българския народ за престъпленията на комунистическия режим и да се отрече публично от своето антибългарско минало”. Според Иван Костов, автор на възванието  „За силна  България в обединена Европа”: „Всички имаме усещането, че демокрацията ни е фасада, зад която няма истински дом. Българският комунизъм си отива, но оставя зад тази фасада на ключови позиции в икономиката, в политическите партии и медиите своята олигархия и бивша държавна сигурност, остава и създадената от тях организирана престъпност. Това е основната причина у нас да има силна престъпност и слаба държава, силна корупция и слаба администрация, значителна сенчеста икономика и много бедни. Затова нашият антикомунизъм е нужен на България в своя съвременен прочит и не зависи от това дали БСП е реформирана или не”. Позиците на ДСБ са ясни и категорични, те правят от новата партия крайна опозиция, която от десни позиции атакува всички останали партии, включително и СДС.

Фрагментирането на дясното пространство принуждава европйските десни в лицето на ЕНП отново да се намесят, като инициират срещата на българската десница (3-4 юни 2004 г. в София). Макар да участва в инициативата, ДСБ предпочита да се отграничи от останалите десни и да запази самостоятелност в идеите и действията си. Противоречията между десните партии насочват усилията им към борба помежду им за влияние в десния електорат, която продължава и през изборната 2005 г.

В началото на 2005 г. се изострят отношенията и сред управляващите. Евровизията на НДСВ увеличава влиянието на ДПС, което е все по-остро обвинявано за корупционните практики при усвояването на европейските кредити и при големите приватизационни сделки. В началото на февруари 2005 г. противоречията между НДСВ и ДПС създават най-опасната ситуация за правителството. Тлеещият спор за приватизацията на „Булгартабак”, от който зависи препитанието на много български турци, избухва, когато на 25 януари 2005 г. ДПС поисква да бъде спряна приватизационната сделка с Бритиш Американ Тобако. Опозицията се възползва и вкарва в дневния ред на парламента обсъждането на сделката. С помощта на председателя на ХХХІХ НС проф. Герджиков НДСВ проваля заседанието, действие, което по уникален начин обединява лявата и дясната опозиция: БСП, СДС, ДСБ, БЗНС-НС, „Новото време”. Те искат оставката на председателя на НС и вот на недоверие на правителството и имат вдички шансове да ги постигнат. На 4 февруари обединената опозиция сваля проф. Герджиков от председателския пост, с което демонстрира странното ново мнозинство.

Неочакваната криза активизира позициите. Управляващите сочат безотговорността на опозицията, готова да остави България без правителство точно преди подписването на договора за членство в ЕС на 25 април 2005 г. в Люксембург. Опозицията се защитава, че в ХХХІХ НС може да бъде съставено ново програмно експертно правителство. Премиерът Сакскобургготски демонстрира твърдост. На 9 февруари 2005 г., в навечерието на обсъждането на вота на недоверие в ХХХІХ НС, той отправя поредното си обръщение: „Ако не бъде отнет вотът, който вие – нашите сънародници, ни дадохте през 2001 г., позицията ни ще бъде следната – НС да бъде разпуснато и да се насрочат избори. Които не одобрява това правителство, трябва да е готов да печели избори, а не да се стреми към властта чрез безпринципни договаряния.” На 11 февруари вотът на недоверие е отхвърлен, но не заради вярата на премиера, че „разумът и този път ще надделее”, а защото на 7 февруари е подписано коалиционно споразумение между НДСВ, ДПС и „Новото време”, върнало мнозинството на правителството с цената на поредното му преструктуриране. От друга страна, „обединената опозиция” на застаналите рамо до рамо С.Станишев, И.Костов, Н.Михайлова, А.Мозер изглежда най-малкото странно. Обяснението за това неестествено обединение само четири месеца преди редовните избори трябва да се търси в стремежа на тези политици да не допуснат НДСВ и ДПС да се възползват от предимствата на властта в предизборната кампания.

Промените в правителството са гласувани от ХХХІХ НС на 23 февруари 2005 г. Кабинетът напускат Лидия Шулева (на икономиката), Божидар Абрашев (на културата) и Мехмед Дикме (на селското стопанство). Начело на министерството на енергетиката застава „нововремецът” Мирослав Севлиевски, Милко Ковачев поема министерството на икономиката, Нихал Кабил заменя Дикме в аграрното, а „царистката” Нина Чилова оглавява новото министерство на културата и туризма. За председател на ХХХІХ НС е избран Борислав Великов.

След неочакваната парламентарна криза от началото на февруари, решена в последния момент благодарение на скока тип „салтомортале” на „Новото време” от „обединена опозиция” обратно в управляващото мнозинство, вниманието на политическите сили се обръща към предстоящите парламентарни избори. Най-важни са те за НДСВ, което трява да защити мястото си в българската политика. Първият успех на младата формация е фактът,  че завършва мандата си, което става едва за втори път в годините на прехода. Лостовете на властта позволяват на НДСВ да обяви нови социални мерки: безплатни учебници и закуски на учениците от долните класове, повишаване на заплатите, улеснения за пенсиониране (това са решения на ръководството на НДСВ от 28 февруари). НДСВ декларира, че ще остане вярно на позитивната си кампания, то определя, че основен противник е БСП – по думите на заместник-председателя Даниел Вълчев, защото БСП има най-голямата подкрепа сред населението (това е и последното споменаване на идеята за Българска империя, лансирано този път от дълбоко реформираната Българска православна църква и независимо, че от 10 нейни митропилоти, 8 ще се окажат с досиета от ДС, въпреки, че формално краят е сложен с проведеният през 1946 г. референдум за република-бел. моя) .

От „царско” към трипартийно правителство

Охладнелите отношения в управляващата коалиция не й позволяват да се трансформира в предизборна – трите й съставки се явяват на изборите самостоятелно. „Новото време” отстоява десните си политически нагласи, като прави модерна, но и скъпа предизборна кампания. Ахмед Доган започва предизборната подготовка още през 2004 г., когато заявява, че България още години ще се нуждае от дясно управление. В началото на 2005 г. Доган предрича, че предстоящите избори ще бъдат най-важните за последните 15 години, защото бъдещото правителство ще разполага с огромни европейски предприсъединителни фондове (това е лекция на Доган, изнесена в НДК на 15 януари 2005 г. и посетена от водещи български политици). Предизборната кампания на ДПС е умерена, подчинена на европейската перспектива и ненатрапчива, като основните усилия на Движението са обърнати към осигуряването на възможно най-голям брой гласове от Турция. Политици от Република Турция също убеждават изселниците от България да не разпиляват гласовете, а да гласуват за ДПС. Пълен крах преживяват отцепниците от ДПС Гюнер Тахир и Осман Октай, които отчаяно се опитват да се легитимират в българския политически живот. На ДПС помага и решението на правителството да създадат условия колкото се може повече български емигранти да гласуват: отпуснати са много повече средства от предишните избори и са разкрити много нови изборни бюра (в 205 града от 78 държави).

За БСП изборите също са решаващи, защото тя вече осем години е в опозиция и още четири години биха имали тежки последици за структурите на партията, управлявала толкова дълго преди 1989 г. и толкова неуспешно след това. БСП продължава традицията си да се явява в многобройна коалиция с неголеми формации, като този път запазва наименованието Коалиция за България, но драстично променя състава й. На 14 май 2005 г. предизборно споразумение подписват осем формации: БСП, Политическо движение „Социалдемократи”, Движение за хуманен социализъм, Български социалдемократи, БЗНС „Ал. Стамболийски”, Комунистическа партия в България, Зелена партия в България и партия „Рома”. БСП води в предизборните социологически проучвания, но горчивия опит от 2001 г. прави ръководството й предпазливо и го кара да посвети повече усилия на НДСВ и на десните коалиции. В лявото пространство се оформя и Коалиция на розата, обединила напусналите по-рано БСП социалдемократически БСД, ОБТ и малките формации на Жорж Ганчев, Осман Октай, Гюнер Тахир.

Най-сложни и интересни са преговорите за предизборно коалиране на десницата. Обединените усилия на българските и европейски десни политици не завършват с успех, регистрирани са три десни формации. Две от тях са коалиции, само ДСБ, новата партия на Иван Костов, запазва линията си за идейна чистота и крайни позиции и се явява самостоятелно. По традиция от миналото СДС създава коалиция ОДС, в която членуват още ДП, „Гергьовден” и три малки земеделски формации, най-ярката от който е на скандалния Яне Янев. Третата формация е създадена около Анастасия Мозер и нейния БЗНС-НС. Тя се отказва от традиционния си съюзник ДП и влиза в коалиция с ВМРО и ССД под името Български народен съюз (БНС).

Управляващите партии се опитват да поменят неблагоприятните за тях обществени нагласи, те дават щедри обещания и се опитват да мотивират младите и активни професионално българи да гласуват чрез специална медийна кампания и чрез оспорената изборна томбола с високите награди. Както прави и Костов през 2001 г., на преден план са изведени безспорните външнополитически успехи, а по време на предизборната кампания, на 12-14 май, в София е проведен 53 конгрес на Либералния интернационал, в който членуват НДСВ и ДПС. Тази активност не променя нагласите на обществото, което се чувства все по-разочаровано от цялата историческа класа. Като изключим гражданите с по-трайни политически ангажименти, в обществото господства пасивното безразличие или желанието да се гласува протестно. И това дава отражение върху изборните резултати.

С гласовете си на проведените на 25 юни 2005 г. шести по ред парламентарни избори българските избиратели допускат в ХХХХ НС най-голям брой партии и коалиции – седем. Това става при най-ниската избирателна активност в парламентарните избори – едва 55% (като при първите демократични избори през 1990 г. е предвиден долен праг на гласувалите от минимум 50% - бел.моя). Според очакванията, на първо място излиза КБ, но с резултат по-лош от предвижданията: едва 31% и 82 депутата, следват управлявалите до момента НДСВ с 19, 88% и 53 депутата и ДПС с 12, 68% и 34 депутата. Най-голяма изненада носи класиралата се на четвърто място и създадената само два месеца преди изборите националистическа Коалиция „Атака” с 8, 16% и 21 депутата (носеща името на партийка от 30-те години с профашистка насоченост, напълно в съзвучие с разбиранията на създалите я офицери от ДС – все пак ръководителят й Волен Сидеров е сочен като сътрудник на ДС – бел.моя). Последните три формации, прескочили парламентарната бариера, са десните: ОДС със 7, 7% и 20 депутата, ДСБ с 6, 45% и 17 депутата и БНС с 5, 2% и 13 депутата.

Извън парламента остават „Новото време” със своите 2, 96%, Коалиция на розата с 1,3% и Евророма с 1, 25%. Анализът на резултатите сочи, че КБ е увелчила гласовете си с 40%, НДСВ ги е намалило с 60%, ДПС е получило с 30% повече гласове, а десните като цяло са загубили 100 хил. гласове. Данните говорят сами по себе си за променените нагласи на българите. Широка дискусия предизвиква нечакваният успех на „Атака”. Тя е определяна различно: крайнодясна националстическа и профашистка организация, проява на засилващите се в цяла Европа ксенофобски настроения, протест срещу политическата класа. Независимо от интерпретациите, триумфалната поява на „Атака”показва, че много български граждани не желаят да се примирят с налаганите им отвън позиции – в предизборната си пропаганда новата формация залага на антиЕС и антиНАТО акценти. Успехът на „Атака” демонстрира ролята, която могат да изиграят електронните медии, защото формацията става популярна благодарение на едноименно телевизионно предаване на харизматичния бивш главен редактор на в. Демокрация Волен Сидеров, излъчвано по кабелната телевизия СКАТ.

Разпределението на силите в ХХХХ НС поражда политически проблеми – в него липсва ясно изразено мнозинство на близки в идейно отношение сили. КБ е със самочувствието на победител, защото отдавна е чакала това първо място, но е твърде далеч от абсолютното мнозинство, дори и с помощта на ДПС, чийто лидер Доган малко преди изборите обявява, че ще участва в ляво уравление – двете формации имат 116 депутата от общо 240. И втората сила НДСВ не може да направи желаното от нея дясноцентристко правителство, защото заедно с трите десни формации има едва 93 депутата. Политическите наблюдатели сочат, че при тези резултати най-добра е коалицията между първите две или първите три формации: в първия случай мнозинството ще бъде от 135, а във втория от 169 депутата. Тази логика обаче трудно може да се реализира в силно поляризирана изборна и следизборна ситуация. Преди изборите НДСВ се е определило като дясна формация, единствената алтернатива на задаващото се ляво управление. КБ също е построила кампанията си върху грешките и недостатъците на дотогавашното управение. От климата на продължаващо политическо противопоставяне печелят единствено крайните формации ДСБ и „Атака”, които в евентуални  избори съзират възможност да повишат резултатите си.

При очерталата се патова ситуация инициативата поема президентът Първанов. Още на 29 юни 2005 г. той прогнозира, че „компромисът няма алтернатива” и бъдещата управляваща коалиция трябва да съдържа поне три компонента, без да ги посочва конкретно. Думите на президента са атакувани от десните политици като неправомерна намеса в делата на парламентарните сили, но те изиграват своята роля, защото на 6 юли е проведена първата среща за съставяне на управленска коалиция между лидерите на първите три партии: Сергей Станишев, Симеон Сакскобургготски и Ахмед Доган. На 11 юли стартира работата си новият парламент, на това тържествено заседание президентът и лидерите на седемте парламентарни формации правят програмни изказвания, а Георги Пирински от КБ е избран за председател на ХХХХ НС. Почти във всички изказвания е заявена необходимостта да продължат реформите, за да се осигури присъединяването на България към ЕС на 1 януари 2007 г., а не година по-късно, както предвижда предпазната клауза от договора за членство. В обръщение на Станишев, Анелия Мингова, Ахмед Доган и Красимир Каракачанов преобладава желанието за коалиционно споразумение в името на националните интереси. Единствено Волен Сидеров, сякаш за да потвърди асистемния характер на коалицията си, нарича политическата класа: „стадо грухтящи прасета...безчувствени топки лой, глухи за проблемите и страданията на своя народ”.

На 18 юли 2005 г. проучвателен мандат за съставяне на правителство получава лидерът на БСП С. Станишев. Той има на разположение една седмица – тя се оказва първата, но не и последната седмица на мъчителни междупартийни преговори. Трите партии сравнително лесно постигат съгласие по политическия характер на коалицията (Още на 11 юли 2005 г. е постигнато споразумение по политическите приоритети на „правителството на европейската интеграция, икономическия растеж и социалната отговорност” който определят целите и приоритетите на съвместното управление на трите формации. Целите са: присъединяване на България към ЕС на 1 януари 2007 г.; ускорена съдебна реформа; догонващо ЕС икономическо развитие; гарантирано и достъпно здравеопазване; поддържане на висок и устойчив икономически растеж от 6-8% годишно; модернизация на държавата; развитие на пазарната икономика; продължаване процесите на приватизация; преодоляване на регионалните диспропорции; решителни мерки срещу организираната престъпност), но формирането на общо правителство се оказва невъзможно, първо, заради проточилия се спор кой да бъде премиер: Станишев, Сакскобургготски или безпартиен, второ, заради разпределението на министерските постове и начина на гласуване. В последния момент, след като е договорено разпределението на местата в правителството и след като са разменени писмени послания на 22 юли НДСВ се оттегля от споразумението. При това положение набързо е създадена коалиция само от КБ и ДПС, която предлага на ХХХХ НС кабинет на малцинството, без обаче да има осигурена политическа подкрепа. На 26 юли парламентът трябва да гласува правителството, но още в началото на заседанието избухва скандал по педложение на КБ за тайно гласуване, след което парламентарните групи на НДСВ, „Атака”, ОДС, ДСБ и БНС напускат парламента. На следващия ден, 27 юли, обсъждането и гласуването е извършено в атмосфера на остри нападки, подозрителност и заобикаляне на процедурата за таен избор. Късно вечерта Сергей Станишев е избран за премиер само със 120 гласа срещу 119 (при това гласуване става ясно на какво е разчитало ръководството на БСП, за да предложи правителство на малцинството без ясна политическа подкрепа – трима от „Атака” го подкрепят, поради което са обвинени че са инспирирани от ДС. Впоследствие и тримата са изключени), но проектокабинетът не получава подкрепата на парламента и на следващия ден Станишев обявява, че мандатът му за съставяне на правителство е приключил с неуспех.

Вторият проучвателен мандат по право се пада на НДСВ, но движението не иска да го получи преди да е сигурно, че ще може да състави правителство. Новите преговори показват, че в ХХХХ НС не може да се състави правителство без участието на КБ и на 1 август НДСВ предлага на БСП тя да посочи кандидатурата за премиер. БСП обаче не може да преодолее огорчението си от проваления мандат и протака преговорите – между 2 и 6 август двете формации отново си разменят писма: БСП задава 12 въпроса, на които НДСВ трябва да отговори. В края на краищата на 11 август НДСВ обявява решението си да се откаже от мандат. Президентът е този, който решава на кого ще бъде предложен третият и последен за ХХХХ НС мандат за съставяне на правителството. Той не бърза, на 13 август предупреждава, че ще даде мандата едва след като бъде създадена коалиция за управление. Предпазливостта му се дължи на факта, че едни нови избори със сигурност ще отложат членството на България в ЕС, защото до края на септември трябва да бъдат приети закони за реформи на съдебната система. Притискани от изтичащото време на 15 август само за няколко часа трите партии КБ, НДСВ, и ДПС се договарят за тристранна коалиция (според подписаното коалиционно споразумение трите партии си разпределят министерските постове в съотношение 8: 5: 3. Споразумяват се още решенията в правителството да се вземат с консенсус и да бъде съставен Политически съвет на коалицията), ДПС получава мандата и за 27 минути възлага съставянето на кабинета на Сергей Станишев, който веднага предава на президента своя нов проектокабинет. Така, само за няколко часа става онова, което изглежда логично веднага след изборите, но за реализирането на което на политиците им трябват повече от 50 дни. Разрешаването на парламентарната криза става в последния момент, малко преди да се изчерпи търпението на българите, които трябва да се борят с разрушенията от проливните дъждове и потопа,трикратно залял много общини и оставил хиляди хора без покрив, покъщнина и препитание. Още на следващия ден, 16 август, правителството на Станишев е гласувано със 169 срещу 68 гласа (Премиер е Станишев, вицепремиер и министър на авариите и бедствията Емел Етем (ДПС), вицепремиер и министър на външните работи Ивайло Калфин (КБ), вицепремиер и министър на образованието Даниел Вълчев (НДСВ) и т.н.).

Единственото правителство на прехода разполага с толкова голяма парламенарна подкепа, че може да поменя конституцията (необходимо, за да бъде подготвена България за членство в ЕС). Съставът на коалицията навежда на мисълта, че това правителство е в някаква степен продължение на предишното, но персоналния облик на кабинета показва, че това не е така. Единствените министри, запазили постовете си, са Меглена Кунева и Нихат Кабил, а другите стари министри – Николай Василев и Георги Петканов, са сменили ресорите си. Това е ново правителство, което тепърва ще трябва да доказва умението си да работи като екип. Шестите поред демократични парламентарни избори показват, че България се е върнала (или еволюирала) към истински политически плурализъм, че тя трайно е напуснала двуполюсния или двупартиен модел, че политиците са длъжни да преговарят помежду си, да търсят общото във вижданията си, да съчетават интересите си и да защитават избирателите си.

Плуралистична България влиза в ЕС. 

България влиза във втората половина от първото десетилетие на ХХІ в. със  събудена надежда, че стабилните темпове на БВП от последните години ще започнат да се усещат във всекидневието на обикновените хора, че напусналите страната стотици хиляди млади българи скоро ще се завърнат, че влизането в ЕС ще даде нова сигурност и увереност на българските граждани.

Необходимостта България да изпълни всички изисквания за приемането й в ЕС на 1 януари 2007 г. е основният мотив за съставянето на правителство на тристранната коалиция на БСП, НДСВ и ДПС. Затова и всички усилия през първата година и половина от съществуването на правителството са насочени именно към тази цел. По думите на лидера на НДСВ  Сакскобургготски, участието в правителствената коалиция с такава цел „не само не обезличава НДСВ, но затвърждава образа й на националноотговорна политическа сила, която поставя на първо място интересите на България”. Програмата на европейската интеграция, икономическия растеж и социалната отговорност (тя започва с обещания за „догонващо развитие, нарастване на доходите и сближаване на качеството на живот”. Програмата на Правителството на европейската интеграция, икономическия растеж и социалната отговорност). За да бъде коалицията по-стабилна, тя е изградена и върху коалиционно споразумение, което включва разпределение на постовете й в изпълнителната власт в съотношение 8 към 5 към 3 съответно за БСП, НДСВ и ДПС. Всъщност новото правителство, макар и с нов министър-председател и смяната на по-голямата част от министрите, води до запазване влиянието на НДСВ и ДПС, от една страна, и до навлизането на БСП във властта, от друга.

Още първите стъпки, които новото правителство прави, за да се съобрази с условията за присъединяване към ЕС, се оказват нееднозначни. На 25 август 2005 г. ХХХХ НС приема нов наказателен кодекс, но в същия ден е извършено знаково показно убийство – на един от създателите на „силовите” групировки (те възникват в началото на прехода и използват силови методи за да натрупат състояние и да се легитимират по-късно като легален бизнес в областта на застраховането) Георги Илиев. Убийството не е разкрито, както и много последвали убийства на представители на престъпния свят и финансисти, чиито бизнес вече изглежда напълно почтен (най-ярките поръчкови убийства не на престъпници, а на бизнесмени, стават на 26 октомври 2005 г., когато е застрелян един от най-големите финансисти и съветник на президента Първанов Емил Кюлев и на 11 юли 2007 г., когато тежко е ранен Манол Велев, президентски съветник по спортните въпроси).

Новото правителство се сблъсква с разнопосочни надежди още в началото на управлението си – избирателите на БСП очакват с политика на повишаване на доходите, докато тези на НДСВ – продължаване на либералната политика. За да избегне това противоречие, премиерът Станишев определя правителствената линия като социално-либерална и предупреждава, че БСП няма да може да изпълни изцяло предизборните си обещания. Вместо това той започва да говори за необходимостта да се съчетаят социалните и икономическите приоритети пред страната А за да пресече критиките в зародиш, министърът на икономиката и енергетиката и заместник-председател на БСП Румен Овчаров заявява ясно: „Всеки, който си мисли, че с връщането на БСП във властта, се е върнал социализмът или онези времена, когато държавата с лека ръка осигуряваше субсидии на всеки, който се осмели да поиска, ще бъде разочарован”.

Сътресения предизвиква принудителната коалиция и в НДСВ. Един от най-популярните „царисти” (благодарение и на постоянното му присъствие в медиите) главният секретар на МВР ген. Бойко Борисов още на 14 септември 2005 г. подава оставка, формално заради девоенизирането на министерството, но на практика заради новото управление. Популярността на Борисов не изчезва с излизането му от МВР, той се превръща в неформален център на умерените опозиционни настроения. В началото на ноември 2005 г. Борисов успява да спечели като независим кандидат изборите за кмет на София, което го превръща в самостоятелен политически център. Само въпрос на време е създаването на партия около Бойко Борисов – през март 2006 г. е създадено сдружение, а на 3 декември с.г. е учредена и партия ГЕРБ (Граждани за европейско развитие на България), която има всички черти на лидерска формация, независимо че Бойко Борисов е само неин „неформален лидер”.

Единствената партия, която не преживява сътресения, е ДПС. Нещо повече, ДПС разширява своето присъствие във властта, защото вместо двама, то вече има трима министри, единият от които – Емел Етем, е и вицепремиер. И в новото правителство ДПС продължава да бъде младши партньор, но за разлика от правителството на Сакскобургготски ДПС играе ролята вече не на необходимия за поддържане на мнозинство съюзник, а на връзка и посредник между двете големи партии – БСП и НДСВ, които имат по-големи идейно-политически различия. Поредното участие на ДПС в българското правителство демонстрира успешната политика на лидера му Ахмед Доган, който в продължение на десетилетие и половина не само запазва монопола върху гласовете на българските турци и мюсюлманите, а и успява бавно, но сигурно да разшири присъствието на ДПС във властта – отначало само като парламентарна, по-късно като електорална подкрепа, докато в началото на ХХІ в. не се превръща в елемент, без който не може да се състави правителството.

Противоречията в коалицията остават на заден план, когато на 25 октомври 2005 г. Европейската комисия (ЕК) оповестява пред Европейския парламент (ЕП) доклада си за готовността на България и Румъния да се присъединят към ЕС. Докладът на комисаря по присъединяването Оли Рен е силно критичен. Изводите на Рен са, че двете балкански държави могат да разчитат на присъединяване само ако положат категорични усилия за намаляване на корупцията и организираната престъпност. Критиките към България се чуват в изказванията на някои европейски депутати, като: Ели де Грун (Холандия) заради присъствието на”антисемитската и расистка” Атака” в ХХХХ НС; Конрад Дилен (Холандия), че „Организираната престъпност заплашва населението на България. Ще заплаши и Евросъюза.”, Ханес Свобода (Австрия), защото: „Големият въпрос е корупцията. Не искаме в нашите страни да бъдат внесени несигурност и проблеми”; Анастасиос Пафилис (Гърция), че „двете страни живеят в демокрация, но се стремят да покрият жизнените стандарти, които са имали през 1989 г.”

Критичният доклад на ЕК стимулира българските политици да ускорят необходимите промени. След много дискусии и противоречия в крайна сметка на 30 март 2006 г. ХХХХ НС приема поправки в конституцията, които засягат съдебната система – с тях се ограничава депутатския имунитет и се засилва контролът върху съдебната система от страна на парламента и министъра на правосъдието. Целта на промените е да се навакса изоставането и да се осигури спазването на срока за приемането на България в ЕС – 1 януари 2007 г. Премиерът Станишев се обръща към европейците: в интервю пред в. „Зюддойче цайтунг”, като предупреждава, че евентуалното отлагане на датата за присъединяване ще бъде „тежка политическа грешка”. Станишев казва още: „Подобна стъпка ще обезкуражи българското общество и ще бъде отрицателен знак за крехката демокрация и пазарни икономики в Западните Балкани. В дългосрочна перспектива едно негативно решение ше създаде повече проблеми на ЕС, отколкото незабавното присъединяване на България, тъй като ние ще сме добър и активен член”.

В следващия доклад на ЕК, оповестен на 16 май 2006 г., са повторени опасенията, че България не е изпълнила всички критерий за членство. Затова решението за приемането й е отложено за по-късно. Като проблемни са посочени шест области, най-важната от които е борбата с организираната престъпност и с корупцията (като наличието на такава борба трябва да проличи не толкова в арести, колкото в завършени следствия и съдебни процеси), както и необходимостта от нови промени в конституцията. Окончателното решение за приемането на България и Румъния за пълноправни членове на ЕС е взето от ЕП на 26 септември 2006 г., след като е обсъден последният доклад на ЕК. Голямата българска кампания приемането да стане без предпазни клаузи завършва с успех. Фактът, че успехът се