ЕВРОПЕЙСКИЯТ ЛАЗАР.  Или смъртта на европейския марксизъм

Докато следвоенната история вкарва новите държави на Африка и Азия в поредица от задънени улици, често завършващи с ужаси и жестокости, европейският опит е по-утешителен. Това е неочаквано. През 1945 г. преобладаващите настроения са отчаявие и безсилие. Европейската ера в историята свършва. В известен смисъл, Хитлер е

последният истински европейски лидер, способен да предизвика световни събития от европоцентрична гледна точка.Той изгубва тази способност през 1941 г. Вакуумът, отворен от страхотното му сгромолясване, не може да бъде запълнен от европейски съперници. В края на войната двете неевропейски свръхсили стоят, така да се каже, на ръба на угаснал вулкан, надзъртайки надменно във все още пушещите му недра, незавладени от неговото  рухване, а радостни, че той не притежава демоничната енергия да плаши човечеството.Както по-късно посочва европеският интелектуалец Бернар-Анри Леви – радикалните профашистки форми на расизъм са доста по вкуса на французите, а и на френските интелектуалци – той дори то нарича „френска идеология”. Но неговото мислене отразява растящото сближаване на френската и германската философия, за което окупацията спомага и което е важен елемент в следвоенните  тенденции.  Френският културен внос, след това реекспортиран в Германия е последното и вероятно окончателно съзряване на християнската активност в политиката, станало доминиращо за едно жизнено важно поколение в Европа. А второто е появата на европейски титани – които не са Байронов тип, не са млади, не са романтично настроени, даже не са герои в прекия смисъл на думата, а ощепо-малко в екзистеннциалисткия. На тях именно се пада да съживят трупа на Европа, която сама си е забила ножа. И агенцията – християнството и агентите – Аденауер, Де Гаспери, Дьо Гол, по природа са чужди на основателите на екзистенциалната активност. Но такива иронии на  съдбата са обичайни за историята. Накратко, те се опълчват срещу много от характерните черти на двадесети век. А те са упорити хора със страхотни лица.

Както казва Де Гаспери на последният национален конгрес на Народната партия на 28 юри 1925 г. : „Теократичните и практически принципи на фашизма са антитеза на християнската концецепция за държавата, която утвърждава, че естетвените права на личността, семейството и обществото съществуват преди държавата”. Фашизмът е просто „старата полицейска държава, появила се отново маскирана и държаща дамоклиевия меч над християнската институция.

И така, след рухването на фашизма, Де Гаспери е единствената неопетнена голяма фигура, която може да предложи на италианския народ алтернатива беэ тя да е друга форма на силната държава. През декември 1945 г. той формира първото следвоеннно коалиционно правителство на Италия, а при изборите за Конституционно събрание извежда своята нова Християндемократическа партия начело с 35, 2% (срещу 20, 7% за социалистите и 18, 9% за комунистите).

По време на „ерата на Де Гаспери – 1945 – 1953 г. Италия става достойна за уважение като центристки член на европейското общество, приема плана „Маршал”, влиза в НАТО, присъединява се към Съвета на Европа и към европейската въгледобивна и стоманодобивна общност и създава свое собствено икономическо miracolo, символизирано от Веспа, багрилните вещества на Емилио Пучи, автомобилните корпуси на Пининфарина, шевните машини на Нечи и пишещите машини на Оливети и от утринния поздрав на генератора на промишленото възстановяване – Милано – Buono’lavoro.

Успехът на Де Гаспери безспорно помага да се подготви пътя на Конрад Аденауер в Германия. И двамата мъже представляват възможни алтернативи на тоталитарната държава в  своите държави между двете войни. „Германците са белгийци, страдащи от мегаломания” – настоява той. Най-лоши са прусаците: „Прусакът е славянин, забравил кой е дядо му”. Политиката на съюзниците е да се възстановят на служба тези (ако са там), които са работили в съответното ведомство преди нацистите да ги уволнят.

Подкрепата за социалдемократите е първата от многото сериозни грешки на британската външна политика в Европа. Тя означава, че те залагат на лидера на СДП – Курт Шумахер.Трагична жертва на миналото, той  има само една ръка, а скоро ще ампутират и единия му крак.

Важен е и отказът му да види, че истинската алтернатива на Хитлерова Германия не се състои в реконструирането на Бисмаркова Германия със социалдемократически уклон, във въвеждането на централизираната ленинистка тенденция за национализирана промишленост, в огромната бюрокрация в пруски стил и в акцентирането върху равенството, еднаквостта и колективизма. Това е формулата, която руснаците избират за Източна Германия и в резултат се получава радикализирана версия на нацистката държава; версия, която би допаднала на Гьобелс (а и на Хитлер в неговите последни години). Истинската антитеза на националсоциализма е индивидуализма, едно общество, в което частните съображения имат приоритет пред обществените, в което привилегированата социална единица е семейството и в което господства принципът на доброволността.

Това са точно идеите, в които Аденауер е вярвал цял живот. Като член, а впоследствие и патрирах на огромен, сплотен и разклонен род, той гледа на него (милиони зад Желязната завеса ще открият това също) като единственото надеждно убежище срещу тоталитарното нахлуване. Разбира се, то може да бъде унищожено – Хитлер фактически изтрива цели еврейски родове – но не може да бъде покварено и развратено. Отговорът на тоталитарното зло е общество, в което за стартова точка на реконструрирането е избрано семейството, като противовес на политическата партия и идеологическата програма. Твърденията на Шумахер, че идеите на Аденауер ще доведат до „реставрация” на онова, което е било най-лошо в Германия, са едно от най-погрешните съждения в историята. Трудно е да си представим човек, който да е толква настроен срещу германската държавническа мъдрост след 60-те години на ХІХ в.

Новата държава не бива да доминира повече над индивида. Всеки трябва да може да проявява инициатива във всяка област на живота. Християнската етика трябва да стане основата на германското общество. Държавата трябва да бъде федерална и да бъде готова за евентуално създаване на Съединените европейски щати.

Тази реч – едиа от най-важните в следвоенния свят – бележи истинското начало на следвоенна Германия и западноевропейската политика действително е създадена в Кьолнския университет. Европа губи лидерската си роля – вероятно завинаги. Но стабилността и просперитета на Европа са все още достижима цел. През 1919 г. Аденауер формулира идеята за една Рейнско-Рурска държава в рамките на германска федерация. През юли 1946 г. британците създават ланда Северен Рейн-Вестфалия, обединявайки индустриалния Райнланд със селскостопанската Вестфалия, с граници почти индентични с границите от неговата идея от 1919 г., връчвайки му по този начин инструмент за неговия проект – отново късмет за него.

През следващите три години Аденауер изиграва с ненадминат финес картите, които Великобритания несъзнателно му е връчила. Той е стара, печена лисица, научила се е да бъде търпелива.Не дава воля на гордостта и на чувствата си. Гъвкав и строен, той не удря по масата и не раболепничи, а очарова и понякога дискретно ласкае. Запомнил е какво казва Чърчил: „Германците или те хващат за гърлото или се валят в краката ти”; той не прави нито едното, нито другото. Както казва един британски министър, той има „силата да се възвеси над германците”, познава „слабостта, която винаги ги е предавала”. Колкото повече руснаците укрепват Желязната завеса, толкова повече съюзниците склоняват на западногерманска държава, каквато той иска. Отхвърля Берлин като столица (защото ще създаде нова духовна Прусия). Първата Берлинска криза укрепва виждането, че германския поглед трябва да бъде широко отворен към Запада. Истинските създатели на Аденауеровата Германия са руснаците с тяхната политика за разделяне на Германия, а последователността им през 1947-1948 г. за интензифициране на Студената война ускоряват формирането на западногерманската държава. В сравнение с ваймарската конституция тази ешедьовър.

Британците докрай се заблуждават, че социалдемократите ще спечелят лесно. В действителност гласовете за ХДС са 7 360 000 срещу по-малко от 7 милиона социалисти и при отхвърлянето на идеята за непартийно правителство Аденауер има възможността да утвърждава, че 13 милиона германци са гласували за свободното предприемачество, т.е. за идеите на Ерхард и само 8 милиона за национализация.

През 1969 г., когато СДПГ най-накрая идва на власт, тя вече е отхвърлила марксистската колективна собственост и фактически е прегърнала пазарната философия на Ерхард.

Благодарение на британците Аденауер получава още едно много важно преимущество. Хитлер напълно разрушава германското профсъюзно движение. Британците вярват, че то е съществено за възстановяване на германската демокрация и стимулират създаването на профсъюзи през 1945 г. – много, преди да разрешат партиите. Човекът, когото подкрепят, е лидерът на металоработниците от Райнланд – Ханс Бьоклер. С уникален в историята акт на самоубииствена щедрост Великобритания връчва гратис на главния си търговски съперник една профсъюзна структура, проектирана точно за нуждите на модерната промишленост; структура, която самата Великобритания в продължение на половин век се опитва да постигне и не успява.

Стачките по политически причини са забранени, както са забранени и връзките между профсъюзите и политическите движения. Към средата на 50-те години работническата класа вече е определила своята по същество неполитическа линия на поведение, опираща се на високи печалби, високи надници и премии, висока производителност, отлично социално осигуряване и места в управителните съвети. По време на този процес класовата война в Германия умира и една от последиците на тази смърт е отказът през 1959 г. на социалдемократите от тяхната първоначална марксистка философия.

Аденауер е един от най-надарените държавници на съвремието ни, а със сигурност е най-комплексно успелия в съвременната германска история. За времето, когато е бил канцлер, реалните доходи в Германия се утрояват. През 1953 г. той спечелва повечето места в Бундестага; през 1957 г., когато германската валута е вече най-силната в Европа – абсолютното мнозинство от подадените гласове. Поставя демокрацията на почти непоклатима основа и не само я включва отново в кръга на цивилизованите сили, но я прави стожер на законовите институции. Нямало е да може да постигне всичко това, ако не притежава жилката на истинския идеализъм и богати резерви от цинично лукавство. Ерхард мисли, че той притежава Menschenverarachtung – презрение към човечеството. Но това по-скоро е живо чувство за човешките слабости и особено за германските пороци. В  новия Бундестаг, чиито декори е наглеждал и направил ефектни (също както е правил Макс Райнхард за постановката на Юлий Цезар), мастилниците и капаците на банките са завинтени, за да няма хулигански прояви. Дори така разигралите се сцени са ужасни и ефектът им се усилва от контраста със собствената невъзмутимост, достойнство и зрелост на Аденауер; въпреки, че той също като Келвин Кулидж притежава странно чувство за груби шеги, като скриването на дървеното блокче, от което възпълничкият д-р Ойген Герстенмайер, президент на Бундестага, се обръща към събранието. Аденауър мисли, че германците са хора, на които не може да се вярва както като народ, така и като индивиди. Дебне министрите си – след като проследява един от тях до парижки публичен дом, съответно го изгонва от министерството на външните работи. Не се сближава почти с никого извън кръга на семейството си и най-добрият му сътрудник е Ханс Глобке, съавтор на нюрнбергските закони, които ръководи канцеларията и личната разузнавателна служба на Аденауър. „И кой знае – ще се усмихва често Аденауър – какво ли има хер Глобке в сейфа си?” Счита, че държавниците-демократи трябва да бъдат по-умни и по-добре осведомени от тоталитарните си колеги. Чувства, че на германците като колектив може да се има доверие само в желязната рамка на абсолютното господство на закона, към който трябва да питаят повече страхопочитание, отколкото дори към държавата. Установяването на тази рамка в дългосрочен план ще се окаже вероятно неговият най-голям принос към политическата култура на немците.

Поради това, че съветските лидери, подобно на Хитлер, мразят и се подиграват със закона, Аденаур твърдо се противопоставя на всяко споразумение с тях, което не може да бъде гарантирано и  проконтролирано до най-дребния детайл. Често казва, че съветският режим е придобил по време на войната и след нея 500 000 квадратни мили територия – цялата Европа, и че това е единствената останала експанзионистка сила.

След работническото въстание в Източна Германия през юни 1953 г., потушено с голяма жестокост от Червената армия, съветските лидери превръщат комунистическият режим на Валтер Улбрихт в пълен сателит. Той не просперира и политиката на Аденауер за поощряване на бегълците го обезкръвява до смърт, достигайки към юли 1961 г. по 1000 бегълци на ден. На 13 август Улбрихт със съветско разрешение започва да строи Берлинска стена. Това е незаконно и Труман и Айзенхауер сигурно шяха да я разрушат. Но с един слаб президент –Джек Кенеди, свършеният факт е преглътнат. Аденауер не може да направи нищо, тъй като неговата юрисдикция не се разпространява върху Берлин, който остава под разпореждането на четири сили. През последните години на живота си той тъжно наблюдава как потокът от бегълци е прекъснат, а стената спасявайки източногерманската икономика, превръщайки я от потенциална развалина в растяща съветска ценност, единствената надеждна промишлена работилница в блока.

Той е първият германски държавник, който поставя европейските интереси над германските. Може би е вярно това, което казва за него един от критиците му – той е „добър европеец, но лош германец”. В този смисъл и той иска да е „лош” германец: мрази портрета си, нарисуван от професор Калман, защото го прави, както сам казва той, „да изглежда стар като истински германец”. Счита, че обединението на Германия не е възможно на цена, която Германия или Запада могат да си спестят.

Аденауер разбира по-скоро с интелекта си, отколкото с чувствата си, че бъдещето на Германия е свързано с Франция.

Партньорът във Франция, с когото Аденауер се надява да работи – Робер Шуман, в много отношения прилича на Де Гаспери и на него. Произхожда от Лотарингия, родният му език е немският. До 1919 г., когато вече е на средна възраст, дори не е френски поданик. Аденауер гледа на него като на поданник на кралството на Лотар, внук на Карл Велики. Към това кралство, наричано още „Средното кралство” са принадлежали и Лотарингия и Кьолн. На 9 май 1950 г. той подхвърля на Шуман идеята за Европейско обединение за въглища и стомана, превърнало се в зародиша на Европейската икономическа общност. До голяма степен благодарение на Шуман страничният, но емоционално жизненоважен проблем със Саар, е разрешен окончанелно през октомври 1955 г. Но Шуман е прекалено непредставителен французин, „за да включи” Франция в далеч по-грандиозни проекти, които замисля Аденауер. Шуман е бил сержант в германската армия през 1914-1918 г. Французите твърдят, че един лотарингец може да бъде германски редник или дори офицер в резултат на потеклото си, но за да дослужи до старши подофицер се иска ентусиазъм. Във всеки случай самата Четвърта република не може да включи Франция – прекалено слаба е, за да участва в нещо постоянно. За да превърне Германия, на Франция й е нужно да има самоувереност, родена от възобновена сила, а също така човек и режим, които да въплъщава тази увереност.

Възстановяването на Франция през 60-те и 70-те години е едно от най-поразителните явления  на съвременността. Както видяхме, през 30-те години, това е изглеждало немислимо. Сложен и парадоксален е и пътят, довел дотам. Последната фаза на Третата република представлява олицетворение на идеята, че „малкото е красиво”: намаляващо население, слабо производство, ниска производителност, инвестиции, надници и потребление. Самият Петен може би е склонен да се обърне към архаизма, което се вижда от думите му: „Франция никога няма да бъде отново велика, докато пред вратите в селата й вият вълци”. Но мнозина от тези, които имат ключови постове в режима, са радикални и модернизатори. Под ръководството на Жан Кутро – основал през 1930 г. Политехническия център за икономически проучвания – във Виши на преден план излиза ново поколение от технократи.

Наистина сред изключителните си бъркотии, противоречия и предателство, Виши, поради простия факт, че отхвърля съществуващия ред, е времето на експериментите и риска. Едно от достиженията му е предприемчивият по-млад френски селянин – прототип на новите фермери, които по-късно така добре ще се справят извън ЕИО. За първи път селяните са заинтересувани от модернизацията, машините и производителността. Създава се система на квазидоброволно планиране („индикативно планиране”) – ембрион на Commissariat general du Plan. Именно във Виши за пръв път се реализира идеята за семейни помощи, парите за които се набират от данъците. Тази идея е разработена през 1932 г. от демографа Адолф Ландри, за да се повиши раждаемостта и по времето на Виши за пръв път от повече от столетие насам раждаемостта във Франция започва да се увеличава отново. Психологическият ефект е огромен. Виши посещава голяма част от дейността си на младежта – мания, която прихваща от германците.

Целта е подмладяването на Франция. Както казва Пол Марион – министър на информацията при Петен: „Благодарение на нас Франция на къмпингите, на спорта, на пътешествията и груповите екскурзии ще помете Франция на аперативите, на тютюневите бърлоги, на партийните събрания и на лошото храносмилане”. Това пророчество до голяма степен се сбъдва.

Много от достиженията на Виши са пропилени по време на поражението му и последвалото разделение на нацията. В действителност водещи комунисти предлагат да дадат доказателство срещу лидери на социалистите по време на процесите в Риом и вестникът на партията Юманите протестира, когато Виши освобождава от затвора антинацисти. За разлика от другите партии, комунистическата партия никога не провежда чистка на редовете си от колаборационисти, сред които би бил и лидерът им Морис Торез. Единствените хора, от които той се отървава, са тези, които не се подчиняват на линията на Сталин през 1939-1940 г. и са се борили против нацистите. Благодарение обаче на закъснелия си ентусиазъм в Съпротивата, КП излиза от войната като най-богатата и най-добре организираната и в много отношения най-голямата френска партия. Гласовете, подадени за нея, се увеличават от 1,5 милиона през 1936 г. на над 5 милиона през 1945 г. и 5,5 милиона през 1946 г. Общото число продължава да нараства до 1949 г., а в края на 40-те години тя има 900 000 члена, плащащи членски внос. Френската КП е напълно сталинистка и остава такава и след смъртта на Сталин; систематично се разлага – интелектуално и морално – от Торез, един типичен представител на професионалните политици на двадесети век.

Съществуването на тази огромна, безкомпромисна партия, която е във васална зависимост от чужда сила, поставя почти непреодолими проблеми при управляването на Франция. Дьо Гол, който (както той се изразява) „изважда Републиката от калта”, разбира, че не може да повери „трите големи” министерства на комунистите, членове на неговата коалиция. Не може, казва той по радиото, „да им отстъпя който и да е от трите поста, които определят външната политика: дипломацията, която изразява, армията, която я поддържа, и полицията, която я прикрива”. Невъзможността да осигури национален подход към отбраната, в противовес на партийно-идеологическия довежда до оставката му през януари 1946 г. От края на последната божествена монархия Франция не може да изготвя конституция, която да съгласува изискването за централна власт с правата за представителство. Тя се люшка между диктаторство и хаос в зависимост от това накъде я тласка конституцията й. Първите дванадесет конституции са грешки. Тази на Третата република е прокарана през 1875 г. само с един глас в Асамблеята, в която монархистите са мнозинство, но не могат да се разберат за конкретен крал. С известни сътресения тя трае шестдесет и пет години, но завършва с пълен провал и половината нация така и не приема духа й – една причина, поради която Виши е приветстван с такъв възторг. Петен е натоварен да състави нова конституция, но (подобно на Хитлер) не прави нищо. Дьо Гол има свои собствени идеи, в основата на които стои силната президентска власт и който той очертава в своята реч в Байо („конституцията Байо) през юни 1946 г. Но тя никога не е поставяна за гласуване.

Първата предложена конституция за новата Четвърта република е направена от комунисти и социалсти и е отхвърлена с референдум. Една модифицирана версия, получила неохотна подкрепа на Католическата центристка партия Народно републиканско движение, най-сетне е одобрена от французите, но за нея гласуват само 9 милиона души – по-малко, отколкото за предишната версия. Повече от 8 милиона гласуват против, а 8,5 милиона се въздържат възмутени. Подготвена набързо, при дефицит на време, сред ожесточени пазарлъци, това е една от най-лошите конституции, които някога са били натрапвана на една велика и интелигентна нация.

Изготвянето на конституция е неблагодарна задача. Конституционният анализ е скучен аспект на историята. Но конституциите са много важни. Ваймар се е провалил, защото конституцията му е била тромава. Федералната република успява благодарение на това, че Аденаер й дава добре балансирана основа.

Не е нещастна случайност, че правителството се въвлича в една загубена война в Индокитай, завършила с капитулацията при Диен Биен Фу (1954 г.) или че след четири години в края на краищата се проваля и с Algerie francais.

И въпреки това, дванадесет години на Четвъртата република не са напълно загубени. Технократската революция, започната при Виши, продължава. В действителност тя дори се ускорява до голяма степен благодарение на усилията на един трудолюбив ентусиаст – Жан Моне. И е естествено Дьо Гол да го избере да ръководи възстановяването на разклатената икономика на Франция. Моне създава Генералния комисариат по планирането и на неговата основа започва да създава първите органи на бъдещата Европейска икономическа общност. Той е изключителен човек, който има идеи и страстна убеденост, а не вяра в идеологиите.Счита, че функциониращо планиране в промишлеността може да се постигне единствено чрез убеждение и съгласие. Ценността по подхода на Моне е, че той прави възможно съгласуването между планирането и пазарната система. Намалява до минимум планиращата бюрокрация и тиранията, която тя поражда – в комисариата му има само тринадесет старши чиновници. Моне е малък, кротък, тих, безцветен, мразещ риториката човечец – по външност и държане пълна противоположност на Дьо Гол. Общото у тези двама мъже е огромната настойчивост и воля. Много важна е и способността им да въодушевяват и водят младите. Дьо Гол отглежда голистите, Моне – еврократите.

Системата за „индикативно планиране” на Моне е едно от главните достижения на Четвъртата република.

Опитът показва, че общите мита са най-сигурният път към политическото единство. Люксембург, който първоначално е член на Zollverein (митнически съюз) през 1921 г.  подписва конвенция с Белгия, включваща обща митница и баланс на плащанията. След Втората световна война към нея се присъединява и Нидерландия като от 1 януари 1948 г. трите държави приемат общи външни мита, а от 15 октомври 1949 г. започва „процес на съгласуване” на вътрешните им мита. Идеята на Моне е концепцията на държавите от Бенелюкс да бъде разширена и върху трите основни сили на Западна Европа (искал е да включи и Великобритания) като се започне с въглищата и стоманата. Германските му приятели я предават на Аденауер, който без да претендира, че разбира икономическите детайли, веднага разбира политическата важност на принципа. Парижкият договор, подписан през април 1951 г. от страните на Бенелюкс, Франция, Германия и Италия, създава общ пазар за продукцията на въгледобивната и стоманодобивната промишленост.

Четвъртата република е способна да въведе Франция в ЕИО, но на нея й липсва решителността, която трябва да накара системата да работи. Защото работоспособността на една система зависи преди всичко от взаимни отстъпки, най-вече от страна на Франция и Германия. За да оцелее в рамките на общия пазар, Франция не само трябва бързо да се индустриализира, но да съкрати с три четвърти неефективния си селскостопански сектор, чиято основа съставят селските домакинства. В началото на 50-те години във Франция все още на един работник от промишлеността се пада по един селскостопански работник (във Великобритания съотношението е девет към едно). От цялото трудоспособно население, което е 20, 5 милиона души, 9, 1 милиона живеят в малки селски общини и от тях 6, 5 милиона фактически работят в селското стопанство; други 1, 25 милиона живеят в полуселски общини. Повечето от тези хора трябва да бъдат убедени да се преместят да работят във фабриките, а това ще донесе социални катаклизми, които ще бъдат далеч извън възможностите на Четвъртата република да се справи с тях. За да може доброволната революция в селското стопанство да стане възможна, приемлива и, в края на краищата изгодна, трябва да бъдат намерени огромни суми пари, които да се инвестират в земеделието. Според френските изчисления тези пари трябва да бъдат осигурени от Германия във формата на трансферни плащания или вътрешни пазарни данъци в рамките на една система, известна като Обща селскостопанска политика (ОСП). В замяна германската високоефективна обработваща промишленост ще получи достъп до френските потребителски пазари.

И двата процеса изискват силно, уверено в себе си правителство – нещо, което Четвъртата република не е в състояние да осигури.

Иска се даже повече – потвърждаване на френска национална идентичност. Във Франция на 50-те години „европейците” са едно предимно елитарно малцинство. Тонът на френската политика често е ксенофобски, даже расистки, като начело са комунистите.

Това съчетание от врагове би направило ЕИО неработоспособна, особено след като и в Западна Германия има мощни ксенофобски настроени опоненти. Именно за това връщането на власт на Дьо Гол през май 1958 г. предсттавлява преломен момент не само във френската, но и в следвоенната история на Европа. На пръв поглед той не е човекът, който би тласнал напред европейското икономическо единство, нито пък който би премахнал Algerie francaise. Но Дьо Гол никога не е това, което изглежда. Той е един от най-големите умове на съвремеността – с безкрайна проницателност, богат на парадокси, неразгадаем със сардоничните си иронии. Той е предвоенна фигура със следвоенен ум, би могло да се каже – футуристичен ум. Той е монархист, вярващ, че Драйфус е невинен. Роден да обича Френската империя и провинциална Франция – la France des villages, в действителност той слага край и на двете.

Най-важният момент, който трябва да бъде разбран, е, че Дьо Гол не е войник, нито държавник – той е интелектуалец. „Истинската школа за командване ... се крие в общата култура ... Зад победите на Александър човек винаги съзира Аристотел” пише той в L’Armee de meter. Този подход определя и поведението му като държавен мъж. Любимият му цитат (с който започва своите Военни спомени) е знаменитият „химн на властта” от Фауст на Гьоте, в който Фауст отхвърля „В началото бе слово” в полза на „В началото бе дело”. Използва това, за да подчертае, че французите притежават ясна мисъл, но им липсва воля да действат.Оттук произхожда например и нуждата на Франция от силна държава. Тя е центростремителна сила, уравновесяваща центробежните сили, които особено във Франция заплашват с общо разпадане. За Дьо Гол държавата не е тоталитарна. Напротив, тя символизира моралните и културни ценности – особено идеализма, който за Франция „е нейна характерна черта и основен елеменет на нейното  влияние. „Съществува един двайсетвековен пакт между величието на Франция и свободата на света”.

И така възгледът на Дьо Гол за държавата е съществено дототалитарен. Той отъждествява държавата със закоността, която най-добре се въплъщава в лицето на сакралния владетел. Монархът е единственият човек, чийто лични интереси неразривно, или по-точно органически са свързани с интересите на цялото общество, а не с тези на една или няколко части от него (като партиен лидер). Оттук и съветът, който той дава на кралицата на Великобритания Елизабет ІІ, когато тя го пита за ролята си в съвременното общество: „В това обществено положение, в което Господ ви е поставил, бъдете това, което сте, мадам! Тоест лицето, от името на което по силата на принципа на законността се заповядва всичко във вашата страна, в когото вашият народ вижда своето национално самосъзнание и чието присъствие и достойнство крепят националното единство”. И през 1958 г., когато ужасната алжирска криза заплашва Франция с война от типа на испанската гражданска война, той поема отново тази роля: „Дьо Гол, сега вече добре известен, но лишен от друго оръжие, освен собствената легитимност, трябва да вземе съдбата си”. Именно с тази цел той „изчезва” през 1946 г. – да запази „чист образа си”, защото (както казва той) „ако Жана Д’Арк се беше омъжила, тя нямаше да бъде вече Жана Д’Арк”.

Логичното следствие от тази теория за държавата на Дьо Гол е да установи своя собствена монархия – нещо, което без съмнение би направил преди един век. През 1958 г. обаче той отхвърля монархията в полза на плебисцитна демокрация с референдум и (от 1962 г.) директни общи избори на президент, на когото са дадени силна действителна власт и върховна символична роля. Конституцията му от 1958 г., приета със 17, 5 милиона гласа срещу 4, 5 милиона (и 15% въздържали се), в чиято основа лежат предложенията от Байо, е най-ясната, най-непротиворечивата  и най-умело балансираната, която Франция някога е имала. И най-малкото – системата за избор на президент, одобрена през 1962 г. с 13, 15 милиона срещу 7, 97 милиона, дава на държавния глава, заобикаляйки партийте, непосредствен мандат за управление от целия електорат. В резултат на това Франция се радва на най-дългия период на политическа стабилност в цялата си съвременна история. Двадесет и три години минават след 1958 г., когато настъпва ефективна смяна на правителствената философия. И дори след победата на социалистите на президентските избори през май 1981 г. конституцията продължава да работи гладко, което показва, че тя е годна за всички случаи. Франция, също като Германия, най-накрая получава първокласна структура.

Тази нова стабилност направи възможно това, което просто бе загатнато по време на Виши и на Четвъртата република – „обновлението” на Франция. Упадъкът, продължил повече от един век, не просто е спрял, а ясно се вижда, че е тръгнал в обратна посока.  Технократът, когото Дьо Гол прави председател на Икономическата комисия и действителният архитект на неговия икономически успех е Жак Рюеф – човекът, който се довери на златото като най-добрата достъпна мярка за стойност и който пръв въведе в практиката неоконсервативната политика, която през 70-те години стана модна в международен мащаб под заблуждаващото име „монетаризъм”.

Първоначално Франция е богата страна; народът й е много интелигентен и работлив. Това, което е необходимо, за да започне Франция да работи ефективно, е стабилна структура и енергично лидерство. Резултатите не закъсняват. За пръв път от времето на индустриалната революция Франция води по темп на икономическото развитие. Това, което в действителност извършва голизмът е, че ускорява скромният икономически напредък при Четвъртата република и след това го укрепва на едно високо ниво в рамките на стабилност на валутата и много ниска (по френските стандарти) инфлация. От 60-те години започва и масово използване на съвременни лекарства и появата на ефективна здравна служба на Франция. Броят на държавните гимназиални учители се увеличава от 17 400 през 1945 г. на 67 000 през 1965 г. Нараства и частният сектор (благодарение на знаменития Закон на Дебре, наречен по името на първия премиер-министър на Дьо Гол). Висококачествената масова образователна система във Франция датира от края на 50-те години. Броят на учениците и студентите, които са само 78 691 през 1939 г. се увеличава на 563 000 през 1968 г.

Накратко, при Дьо Гол Франция за пръв път се превръща в модерна, индустриализирана страна, вървяща в челото на техническия прогрес и усвояването на нови идеи. Тя е пълна антитеза на Франция от 30-те години. Такъв обрат на дълбоките исторически тенденции се случва много рядко в историята, особено когато се касае за стари нации. Дьо Гол не споделя разпалеността на Моне  за интеграция и наднационалност. Публично той винаги говори за Европа като „l’Europe des parties”. Време е Рейн да стане място за събиране, а не бариера...Ако човек не се застави да погледне на нещата трезво, то той ще бъде смятан от перспективата на това, което германските качества и френските ценности, разпространени върху Африка, могат съвместно да постигнат. Това е поле за общо развитие, което може да преобрази Европа, дори отвъд Желязната завеса”.

В известен смисъл Дьо Гол е нещо повече от френски националист – той е каролинг. Споделя взгледите на френските историци от школата Annales като Фернан Бродел, че историята в голяма степен се определя от географията. За разлика от повечето френски интелектуалци той се отвращава от Ницше; отношението му към Германия е повлияно от книгата За Германия на Мадам дьо Стал, написана през 1810 г., с която във Франция започва представата за „добрите”германци – „западните”. Той споделя страстното й възхищение от Гьоте.

Това е настроението, с което на 14 септември 1958 г. Дьо Гол повиква Аденауер в своя замък в Коломбе-ле-дьо-еглиз за това, което той нарича „историческа среща на този стар много германец”.

Срещата има пълен успех. Дьо Гол се изпълва с топлота към  Der Alte, когато той му казва, че ще възвърне младостта си като дойде на власт, „какъвто беше случаят с мен”. Аденаеур одобрява французина: „толкова открито честен, коректен и морален”. Това е първата от четиридесет срещи между двамата мъже, които се провеждат с нарастващо разбирателство до 1962 г., когато Аденауер се оттегля. Те полагат основата на френско-германската ос, която издържа до началото на 80-те години. Базира се на ограничаването на наднационалните аспекти на ЕИО, като в същото време се заставят да работят отлично икономическите й аспекти чрез взаимно обвързване на френската и германската икономики. По този начин балансираната сделка, от която зависи успехът на ЕИО, е превърната в работеща действителност от тези на двама старомодни, консервативни католици, чиято политика предварва ерата на християндемокрацията, чиито мироглед е формиран преди 1914 г., но които остават удивително внимателни към измененията и възможностите, които им предоставят трагичните събития на живота им.

Както и много дружби и тази е закрепена и от обща антипатия: към Великобритания. Дьо Гол не гледа на Великобритания като на истинска континентална сила. Тя е атлантическа, „англо-саксонска” – както отбелязва той – младшият член на онова англоговорящо съдружие, което е оставило него и Франция  настрана от законното им място в органите, където са се вземали съюзническите решения по време на войната. Целта на Дьо Гол е да използва каролингската концепция на ЕИО, за да създаде център на сила, алтернативен на САЩ и СССР. В първото десетилетие след войната британската външна политика е объркана и нереалистична и би имала смисъл само при предположението, че Франция ще остане слаба, а Западна Германия – напълно зависима от САЩ. Водачеството й в европейската федерация би било нейно – само да го поиска. Но със своята традиционна политика за евтина храна, базираща се на вноса от Британската общност, и с вярата си в „специалните отношения” с Америка, Великобритания не иска да играе да играе тази роля.

Великобритания е пресечна точка на три преплитащи се кръга – англоговорящият свят, Британската общност и Европа. Преценката едва ли е приемлива през 1950 г. След Суец тя вече е безсмислена, тъй като тогава се вижда, че нито Британската общност, нито „специалните отношения” имат някаква стойност, за да помогнат на Великобритания да защити своите жизнени интереси. Пътят от този момент сочи ясно към европейската политика. Херълд Макмилън, след като наследява Идън като премиер-министър през януари 1957 г., може да поеме съвършено нов курс и да се опита да се присъедини към преговорите на все още недовършения Римски договор. Той пропуска тази възможност. Самият той страда от погрешни илюзии за величие. През март 1959 г. отива в Москва като самоназначил се говорител на съюза.

Визитата в Москва не постига нищо, но тя се оказва скъпа грешка, тъй като убеждава Аденуер, че Великобритания въобще и Макмилън, в частност, са ненадеждни партньори, способни да направят сделка с Русия зад гърба на Германия и за нейна сметка. Тя изкарва наяве англофобията му. Той вижда във Великобритания един международен мошенник, който претендира за статут, неоправдан нито от ресурсите му, нито от усилията му. „Англия – пише Аденауер – е като богат човек, които е загубил богатството си, но не го осъзнава”. Казва, че изпитва неприязън главно към три неща: „руснаците, прусаците и британците” Макмилън се опитва да използва „нас-бедните, тъпи хора от континента”.

Присъединяването на Великобритания означава промени, които заплашват крехкия баланс на френско-германските преимущества. Когато това става ясно, Дьо Гол налага вето върху влизането на Великобритания по време на една внушителна пресконференция на 14 януари 1963 г. Ако Великобритания влезе – казва той, - това ще бъде троянският кон и „накрая ще се появи една колосална атлантическа общност, зависима от Америка и под нейно ръководство, която скоро ще погълне ЕИО.

Независимо от това, начинът по който тези двамата стари мъже гледат на света не е единствената причина за отхвърляне на британското членство. С всяка година Великобритания става по-бедна в сравнение с членовете на ЕИО. Това поставя нови проблеми. Защото, ако структурите на Общността (особено ОСП) се базира на една сделка между Германия и Франция, то тази сделка ще важи с още по-голяма сила за Великобритания, която ще трябва да плаща за скъпата храна от ЕИО, за да получи достъп до пазарите за промишлените си стоки.

Къде изчезна предвиденият комунизъм? (бел моя)

Структурната слабост на британската икономика пред лицето на нейните главни промишлени съперници става ясна още в периода 1870 – 1914 г. и отново през 20-те години. Има едно възстановяване през втората половина на 30-те години, особено в областта на високите технологии; икономиката се справя добре по време на Втората световна война и това продължава до 1950 г., когато износът е 144 при база 100 за 1938 г. Докато британският износ се е утроил, този на Шестте се е увеличил почти десет пъти. Резервите им, които са били по-малки от тези на Великобритания през 1950 г. (2,9 млрд. долара срещу 3,4 милиарда долара), също се увеличават десет пъти, докато тези на Великобритания намаляват. По който и приемлив континентален стандарт да погледнем, британската икономика не се е развила добре. Пропастта продължава да се разширява и през 70-те години, независимо от факта, че на 1 януари 1973 г. Великобритания се присъединява към ЕИО.

Откъде тази хронична слабост? Великобритания е първата държава, която се индустриализира – един процес, започнал масово през 60-те години на ХVІІІ век. През следващите две столетия тя е единствената мощна индустриална сила, която не е изпитвала конвулсиите на революции, чуждо завоюване или гражданска война – тези фундаментални скъсвания с миналото, както показва следвоенната история на Франция и Германия, стимулират социалния и икономически динамизъм. Великобритания няма конституционни права на гражданите, няма писмени гаранции за защита на основните положения на либералното общество. Вместо това съществува традицията на обичайното право, прилагано от съдии, което ефективно защитава правата на свобода и собственост. То фактически представлява рамката, в която британците създават първото модерно индустриално общество. Тази система продължава да функционира през деветнадесети век като ефективна правова среда за промишлената инициатива. През 1900 г. обаче профсъюзите, в които вече се отразяват анахронизмите и аномалиите на ранната индустриализация, особено многочислеността на древните занаятчийски съюзи, създават Лейбъристката партия, за да способства „за законодателство в непосредствен интерес на трудещите се” и да се противопостави „на мерки с обратна насоченост”. Характерна особеност на британската Лейбъристка партия в сравнение с другите социалистически движения на Запад е, че първоначално тя не е марксистка, нито дори социалистическа, а е форма на парламентарен синдикализъм. Собственост е на профсъюзите. Те директно спонсорират ядрото на лейбъристките членове на парламента (през 1975 г. например те са 128 души), и което е по-важно, техните вноски представляват около три четвърти от националния партиен фонд и плащат 95% от разходите по изборите. Уставът на партията, чрез системата за асоциирано членство на профсъюзите, изразяващо се в блоково гласуване, прави профсъюзите решаващ елемент при формирането на партийната политика.

В първите месеци на 1979 г. при едно хаотично ръководство профсъюзите успешно свалят своя висш ръководител – лейбъристкото правителство. Наследникът му от Консервативната партия въвежда някои дребни ограничения на профсъюзните привилегии със Законите за заетостта от 1980 г. и 1982 г.

Изключителни правни привилегии и политическа власт на профсъюзите допринасят за бавния растеж на Великобритания по три основни начина. Първо те насърчават рестриктивната практика, пречат на увеличаването на производителността на труда и по този начин обезкуражават инвеститорите. Второ, те много увеличават натиска на инфлацията, породена от ръста на заплатите, върху икономиката, особено в края на 60-те години и по-късно. Трето, профсъюзните социални и правни искания към правителството имат кумулативна тенденция да увеличават размера на обществения сектор и държавния дял в БНД. Великобритания по традиция е с минимално участие на държавата в икономиката – това е част от стимулиращата структура, направила възможна индустриалната революция. След 1946 г. делът на разходите на обществения сектор в БНД никога не надхвърля 23%, а средно е около 13%. След 1946 г. този дял никога не пада под 36%.

Увеличението, нанасящо истинска вреда, обаче настъпва след 1946 г., когато лейбъристите са на власт единайсет години от четиринайсетте, които следват. През 50-те и началото на 60-те години то едва надминава 40%. През 1965 г. надхвърля 45%, а през 1965 г. – 50%. 55 процентната граница е премината веднага, щом лейбъристите се връщат на власт през 1974 г., а през следващата година нараства на 59, 06%. Това, съчетано с влиянието на нефтените находища в Северно море, удовлетворило собствените нужди на Великобритания през 1980 г. и превърнало я в съществен износител през 1981 г., стабилизира икономиката и повишава производителността на труда, въпреки най-ниската от края на 60-те години икономическа активност.

Относителният провал на Великобритания обаче е изключение. В цяла Европа на запад от Желязната завеса четирите следвоенни десетилетия са десетилетия на небивал социален и икономически напредък. И той е постигнат на фона на конституционна законност и политически мир. Това (периодът след „Голямата икономическа криза” от 1929 – 1933 г. – бел.моя) е период на интензивна класова борба. Налага се да се създадат специални военни части за поддържане на реда и именно благодарение на ожесточението на социалната борба. Видкун Куислинг успява да създаде своето движение от нацистки тип с неговите униформени birdmen по подобие на СА. Промяната настъпва през втората половина на 30-те години. В Норвегия (1935 г.), Швеция и Дания (1936 г.) и Финландия (1937 г.) на власт идват социалдемократически  правителства, които въвеждат разгърнати програми за социално осигуряване (навремето бях писал може би в сп. „НИЕ”, че в резултат на Голямата криза, западът намира изхода в паричното, а не в натуралното раздаване на блага и революциите – бел. моя). Финансират се от бързото икономическо възстановяване. В Норвегия през 1938 г. БНД е със 75% по-висок, отколкото през 1914 г., а в Швеция за периода 1932 - 1939 г. той се увеличава с 50%, въпреки, че способностите на социалдемокрацията да се справи с масовата безработица не са по-големи от тези на която и да е друга довоенна система (с единствено изключение – хитлеризма).

Социалдемократите доминират в скандинавската политика до края на 70-те години, постигайки удивителна демократична приемственост. Но през 70-те години растящите разходи за социални грижи, изискваннията, както във Великобритания, на мощните профсъюзни движения и въздействието на много високите данъци в съчетание с енергийната криза развалят динамиката на скандинавските икономики, особено в Швеция, и прекратяват монопола върху властта на социалдемократите.

Струва си да се отбележи наистина, че през 70-те години Швейцария надминава Швеция като страна с най-висок, социално балансиран, жизнен стандарт – резултат, постигнат от това, което може да се нарече плебисцитен консерватизъм. Индустриализацията идва в Швейцария след 1800 г. и през 1920 г. повече от 40% на работещото население е заето в промишлеността (плюс много хора в сферата на услугите в хотели и банки) срещу само 25% - в селското стопанство. Тази система има две много важни политически следствия. Първото – референдумите заставят консерваторите да изграждат масови партии, които винаги са по-скоро популистки, отколкото елитарни. Антисоциалистическият Бюргерблок от радикали, консерватори и католици и селяни, доминиращ в швейцарската политика след 1919 г., е изцяло многокласова партия, включваща в себе си едни от най-бедните прослойки на нацията – италианскоговорещите католици, които се чувстват дискриминирани от прогресивните френско- и немскоговорящи протестантски либерали. Консерватизмът се превръща в мощна негативна сила, способна да блокира плебисцитните изменения. Второ – чрез предотвратяване на радикализацията на работниците консервативният популизъм тласка социалистите към центъра. През 1935 г. Швейцарската социалдемократическа партия е първата, която отхвърля принципа на класовата борба, а две години по-късно се споразумява за едно „Мирно съглашение” в машиностроителната промишленост. Това отваря пътя на социалистите за влизане през 1943 г. във Федералното правителство и по този начин за създаването на интегрирана буржоазно-социалдемократическа държава, основаваща се на консервативния негативизъм.

Тъй като банковото дело е източник на швейцарския промишлен подем (през 1980 г. трите най-големи швейцарски банки държат 2200 места в 1700 швейцарски корпорации), едно бягство на капитали ще хвърли цялата икономика в рецесия. Да се защитава банковата тайна вероятно е една от най-непопулярните каузи в края на двадесети век. Но благодарение на швейцарската плебисцитна демокрация, която улеснява създаването на негативни коалиции, тази линия се поддържа през 70-те години, швейцарската икономика остава енергична, швейцарският франк – един от най-силните валути в света, а швейцарският доход на глава от населението изпреварва скандинавските и североамериканските.

Високите резултати и демократичната стабилност на швейцарските и скандинавските държави, класифицирани най-общо като „протестантски”, съвпадат с теориите, които за пръв път са предложени във Франция през 30-те години на ХІХ век и имащи своя връх в тезата, изказана в книгата на Макс Вебер „Протестанската етика”, че религиозната вяра се стреми да определи икономическото устройство.

Според Лео Троцки ВОСР де факто е само един държавен преврат. Според Джон Рийд когато „избухва” той е незабележим и е най-спокойната „революция” съществувала някога, на която дори петербургската преса не обръща никакво внимание. Всъщност става това, че едни социалисти (тези на Керенски) са свалени от други, вече комунисти (тези на Ленин). Всъщност в края на Първата световна война Ленин е изпратен в запечатан влак с малка група, между които е и Крупская през цяла Европа и през Финландия през април 1917 г. влиза в Петербург, където се намесва с групата си и прави т.нар. „революция”, нямаща нищо общо с марксизма, а само с неговия организаторски гении. Ленин има невероятен вкус към събитията. От малката си група „свръхреволюционери” постепенно прави голяма световна партия против идеята за масово движение на масите на Маркс и Енгелс и съвсем съобразно с руските традиции и с вкусовете в края на войната. На първия конгрес на ІІІ Коминтерн към тази група е привлечена и БРСДП и тя става БКП (т.с). По това време и Коларов, и Димитров са против избухването на въстание, но са притиснати да го направят като подкрепа на немското във връзка с избухването на такова в Германия. Тя е голямата цел. Терорът и другите събития ще дойдат по-късно. По време на ВОСР на всички е писнало от войната в Европа и искат вече само мир. И Ленин им предлага именно това. Победата в една отделно взета страна е по-късна и е заслуга на Сталин. До неговото време революцията е разглеждана само като световна (История БГ, 7 ноември 2016 г., БНТ).

Салазар става министър на финансите през 1928 г., премиер-министър – през 1932 г. и оцелява до 1970 г. – единствен тиранин, свален от такъв опасен инструмент като сгромолясъл се шезлонг. Той също така е единственият, който управлява тирания, съставена от интелектуалци (въпреки, че и Ленин е бил близо до нея).

Катедрокрацията или управлението на преподавателите преуспява в насърчаването на бавен, но стабилен икономически напредък, поддържане на силна валута, задържане на инфлацията и най-важното в осигуряване на това, което Португалия никога не е имала в най-новите времена – политическата стабилност. Последното е постигнато отчасти и от малка, но високоефективна тайна полицейска сила – ПИДЕ (Международна полиция за защита на държавата), основана през 1926 г. Той всеки ден се среща с  ръководителя на ПИДЕ и следи нейните най-малки движения. Праща в затвора за продължителни периоди враговете си – в средата на 70-те години двадесет и двамата членове на ЦК на Комунистическата партия се оплакват, че са прекарали в затвора общо 308 години – средно по четиринайсет години. Но той не налага смъртното наказание, въпреки че разрешава на ПИДЕ от време навреме да убива неофициално – като например убийството през февруари 1965 г. на лидера на опозицията генерал Делгадо.

Когато Салазар умира в резултат на нещастния случай с шезлонга, професорите са върнати в университетите си, а ПИДЕ е „закрита” или по-скоро е преименувана. Удивителна и окуражаваща черта е, че Португалия съумява да осъществи преход от стабилна полицейска държава към функционираща демокрация не само без кървава баня, но и успява да запази повечето от постиженията на стария режим.

През 70-те години  и Испания успява да извърви подобен  и при дадените обстоятелства дори още по-забележителен път. По онова време е имало две яростно разделени монархически фракции, една фашистка и една  традиционно консервативна фракция,  също така и смъртната вражда между КП и останалите републиканци. През октомври 1944 г. след освобождението на Франция 2000 републиканци „нахлуват” през Пиринеите, очаквайки общо въстание – нищо не се случва. На 25 август 1945 г. се формира републиканско правителство – това също не се превръща в събитие.

Всъщност Франко е неполитическа фигура, управляваща чрез хора, приемливи за църквата, земевладелските класи и бизнеса. Това е, което иска армията, а армията има правото на вето върху политиката много преди Франко. Франко, подобно на армията, е негативната сила.

Междувременно, в рамките на едно негативно управление, донякъде подобно на Салазаровското, или в случая, на Швейцарската конфедерация, икономиката с помощта на пазарните сили се модернизира. Испания в някои отношения по-успешно от Италия модернизира изостаналия си юг. Пейзажът от Андалусия се променя материално и зримо за четвърт век от 1950 г. до 1975 г. и бързо намаляващото селско население вероятно спечелва повече, в смисъл на реални заплати, от промишлените работници в набъбващите градове. Но най-важната промяна е в очакванията: проучванията показват, че работниците могат да очакват много по-добра работа – в заплащане и престиж, отколкото бащите им, че човек има по-големи очаквания на 14 години, отколкото на 20. Старата безнадеждност на Испания – източник на подтискащата я мизерия, а понякога и на неистовото й насилие – си е отишла. През 50-те и 60-те години Испания фактически става част от общата модерна европейска икономика, споделяйки успехите, провалите и цялостния й просперитет – Пиренеите престават да бъдат културно-икономическа стена.

Суарес си послужва с опита на голизма: привлича го съществения му успех и способността му да оцелява след смъртта на създателя си. Той извършва политическата си реформа чрез последните Кортеси на Франко, без да му се налага да ги разпуска, при гласуването получава 94, 2% „да” (15 декември 1976 г.) и единадесет месеца преди изборите разрушава монополната партийна структура на Франко, въвежда многопартийната система (включително и КП), легаризира профсъюзите, възстановява свободата на словото и печата, плюс подготовката на самото гласуване – първото свободно гласуване от февруари 1936 г. Системата е с уклон в полза на селските области: петнадесетте най-малки провинции с население 3, 4 млн. души имат 53 места в Кортесите, докато Барселона – 4, 5 млн. има само 33. Но това позволява появяването през юни 1977 г. на четирипартийната структура (както във Франция), като преименуваният Съюз на демократическия център на Суарес печели най-много – 34%, следван от социалистите (29%) и от двата края с еднакви резултати – комунистите и консерваторите.

Концентрацията на властта в центъра е много важна, тъй като новите Кортеси имат пълномощието да напишат конституцията. Тя също гарантира и автономия на „националностите” – съществено отстъпление от централизма не само на Франко, но и на самата Испания от времето на приемането на кастилското доминиране в края на петнадесети век. Кралят е върховен главнокоманващ, а също така и държавен глава – момент, който ще се окаже жизненоважен по време на опита за преврат през 1981 г.

Най-голямата й заслуга обаче е, че символизира единодушие – първата конституция на Испания, която не изразява отделна идеология или партиен монопол върху властта. В началото на 80-те години новата испанска върхушка, водена от хладнокръвен и проницателен монарх (който демонстира самоувереността си като прави през 1981 г. Суарес, херцог – първият в Европа след войната, който не е от кралско потекло), изолира от една страна радикалният тероризъм, а, от друга – армейските заговори.

Това, което е по-поразяващо и би зарадвало сянката на Лойд Джордж, е, че бедната и съсипана Гърция най-сетне се присъедини към тази култура.  Началник-щабът на гръцката армия по време на Втората световна война, генерал Йоан Метаксас прави опит за преврат още през 1923 г., и накрая успява да установи диктатура през 1936 г. Той обещава да „дисциплинира” гръцкия народ и да замести гръцкия индивидуализъм с еrnst – „сериозният германски дух”. Обявява се за „Първия Селянин”, „Първият Работник” и за „Баща на нацията”. В същото време именно Метаксас разгромява италианците през 1940 г. (умира рано през 1941 г.) и именно армията  от всички институции, излиза с най-голяма чест от дългата военна и следвоенна агония на Гърция. Едва през лятото на 1949 г. старият началник-щаб на Метаксас – фелдмаршал Папагос – установява властта на правителството над цялата страна. За Гърция Втората световна война също трае цяло десетилетие.

Между 1946 г. и 1952 г. има шестнадесет преходни правителства, но на изборите през 1952 г. Папагос, който създава „национална” партия на принципите на партията на Дьо Гол, спечелва съкрушителна победа и така започват  единадесет години дясно управление. Когато той умира през 1955 г., Константинос Караманлис поема партията, печелейки изборите през 1958 г. и 1961 г. Това е единственият вид демократична „нормалност”, която армията би приела. Когато Георгиус Папандреу, възстановил старата левоцентристка коалиция на Венизалос, измества Караманлис през 1963 г. и го заставя да емигрира, настъпва период на бъркотия, завършил с преврат на армията, организиран от група средни офицери, водени от полковник Георгиус Пападополус.

Както в Испания, армията счита себе си за по-националистка институция, отколкото са партиите. Последните се ръководят от наследствени касти от средната и висшата класа, които действат за свои лични интереси. За разлика от тях армията претендира, че се ръководи от заслугите – повечето от офицерите й са на село. Тя също е и по-близо до църквата, а омразата й към професионалните политици се споделя от мнозина. Режимът на Пападополус напомня за този на Метаксас с акцента си върху „дисциплината” и „елинско-християнската цивилизация”. През 1968 г. създава нова авторитарна конституция, а през  1973 г. слата край на неудовлетворителната гръцка монархия. Почти не предизвиква опозиция срещу себе си сред работниците и селяните, но не буди и ентусиазъм. Затваря и понякога изтезава противниците си от средната класа. Режимът би могъл да продължи да управлява още неопределено време, но Пападополус изгубва доверието на колегите си, свалят го и хунтата тромаво се набърква в политиката в Кипър като провокира нахлуването на Турция през 1974 г. Разгромена, тя се разпуска сред всеобщ хаос. Извикват Караманлис от Париж, където той се намира в изгнание. Той спечелва съкрушителна изборна победа (219 от 300 места) и така получава възможността да прокара конституция със силна изпълнителна власт в голистки дух – още един пример за изключителното влияние, което оказва Дьо Гол върху Европа през 69-те и 70-те години. Тази гъвкава структура вдъхва определена увереност, че следващата изборна победа на клана на Папандреу, който със социалистическа платформа надлежно я спечелва през 1981 г., няма да доведе до нов цикъл на конституционна нестабилност.

Това, което има значение за повечето гърци, е не политическият балет или пък изпълненията на професионалната политика, а фактът, че през 1952 г. Пападополус започва нова ера на социален и икономически напредък. Тя продължава с почти същото темпо и при Караманлис, и при