Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.03.2017 21:18 - Българите и римският свят XХХIIIб
Автор: herodotus Категория: История   
Прочетен: 823 Коментари: 0 Гласове:
0



 Това, което има значение за повечето гърци, е не политическият балет или пък изпълненията на професионалната политика, а фактът, че през 1952 г. Пападополус започва нова ера на социален и икономически напредък. Тя продължава с почти същото темпо и при Караманлис, и при военните, и отново при Караманлис. Това илюстрира един от уроците, които ни дава съвременността. Политическата активност рядко спомага за икономическото добруване, макар че може да го подкопае, ако бъде достатъчно интензивна и продължителна. Най-полезната функция на правителствата е да пазят неутралитет, в рамките на който индивидите да работят за собствените си интереси, като с това допринасят полза и на обществото.

Гърците започват да емигрират от осми век преди Христа. През 70-те години от 13 милиона гърци 4 милиона живеят в чужбина, от тях 3 милиона постоянно. Емиграцията достига своя апогей през 1965 г. – 117 167 души, но изглежда това е повратната точка. През следващите години на военно управление темпът на емиграция бързо спада, освен за САЩ, и все повече гърци от чужбина започват да се връщат вкъщи. През 1974 г. за пръв път от 1850 г., откакто се прави статистика, броят на гърците, навлизащи в родната икономика, е по-голям от тези, отиващи да работят навън. През 1979 г., когато емиграцията пада под 20 000 души, сумата от преводите на пари от чужбина (1, 2 милиарда долара) остава след приходите от туризма (1, 7 милиарда долара) и корабостроенето (1, 5 милиарда долара) като най-голям източник на доходи за  Гърция. Дори през 70-те години темповете на растеж на гръцката икономика – средно около 5-6 %, при само 2% безработица – са много по-високи от тези в Западна Европа. В началото на 80-те години Гърция бързо се приближава към западноевропейските жизнени стандарти и това е допълнително основание да се предположи, че нейната нова политическа и социална стабилност може да продължи дълго.

Процесът, чрез който за тридесет и пет години около 300 милиона души в Европа и на запад и юг от Желязната завеса постигат едно относително охолство в рамките на демокрацията и при господството на закона, е един от най-поразителните в цялата история. Би могъл да се нарече също и неочакван, тъй като идва веднага след два опита за континентално самоубийство (двете световни войни – бел.моя), на които малко не им достига, за да успеят. В началото на 80-те години, три и половина десетилетия след края на (Втората световна война – бел.моя), сигурността на демократична Европа, въпреки нарастващото й богатство, все още зависи не само от гаранциите на отвъдатлантическа Америка, но и от продълщаващото физическо присъствие на американските въоръжени сили. Това е аномалия. Историята на Америка от 60-те и 70-те години насам показва, че това е опасно.

(Джонсън, Пол „Светът от 20-те до 90-те”, С. 1993 г., стр. 467 – 498).

В Източна Германия, Полша, Чехословакия и Унгария промените са фундаментални и трайни и към средата на 1991 г. изглежда, че демокрацията твърдо се е настанила в тези четири страни. Всъщност една от тях – Източна Германия, престана да съществува след като последните останки от съюзническата окупация – в Берлин – изчезват и със съгласието на Русия, САЩ, Франция и Великобритания германците се обединят. През октомври 1990 г. се провеждат избори в лендлерите, а през декември се провеждат и федералните избори, на които за първи канцлер на обединената Федерална република на цяла Германия е утвърден лидерът на християндемократите Хелмут Кол. Съединението не преминава без печални икономически последствия, защото въпреки съвета на шефа на западногерманската Бундесбанк Карл Ото Пол, се придружава от финансови операции, в които западната и източната марки се третират като равни. Тъй като източногерманската промишленост е гротескно неефективна сграда от липса на средства, предсказуемият резултат е крах за много източногермански фирми, стремглав ръст на безработицата до 25% от населението, още по-масови демонстрации, особенно в Лайпциг – този път срещу начина на действие на капиталистическата система. От друга страна, Източна Германия, която сега е част от Федералната република, става също част от Европейската общност и малцина се съмняват, че след един непродължителен срок бившите източногерманци ще бъдат погълнати в системата на общността и ще заживеят охолно, както останалите.

Но ако прусаците и саксонците могат да бъдат част от ЕО, как може да бъде отказано влизането там на другите исторически европейски народи – поляците, унгарците, чехите и словаците, а и словените и хърватите, при положение, че те успеят да се отскубнат от хватката на сръбски Белград? Това е проблемът, с който се сблъсква Общността в началото на 1990 г. Никой не се съмнява, че тези източноевропейски народи са избрали да отхвърлят комунизма и да възприемат пазара. Върху богатите членове на ЕО лежи голямата отговорност да подпомогнат финансирнето на скъпия преход. Инфраструктурите, транспортните системи, промишленостите и образователните системи на тези държави са неподходящи и съсипани и колкото по-задълбочено се анализират, толкова по-висока се очертава да бъде цената на превръщането им в конкурентоспособни на тези в Западна Европа. Цената ще възлезе на стотици, може би хиляди милиони долари и е очевидно, че трябва да бъде разпределена в продължение на много години. Съществуват още и дълговете. Много от западните банки вече се подготвят да гледат на тези дългове като на неизплатими и през 1990 г. като жест правителството на САЩ опрощава всички заеми на Полша. Но какво да се прави със спешно необходимото бъдещо финансиране?

Въпросът (за финасирането) е свързан с цялата дългосрочна стратегия на Общността (ЕК). Като зона за свободна търговия тя функционира изключително добре и към края на 80-те години всички членове са прокарали законодателство, което да премахне митническите прегради през 1992 г., създавайки така наречения „единен пазар”.

Вторият въпрос касае начина, по който да се развива самата ЕО. Сега, когато е създаден единният пазар, някои членове, особено французите, водени от президента-социалист на Европейската комисия Жак Делор, искат бързо да се тръгне към финансов, иконкомически и политически съюз, в който на първо място трябва да се създаде обща валута и Централна банка на общността. Не всички в британската политика са съгласни с г-жа Тачър, и нейното враждебно отношение към по-нататъшния европейски съюз е една от причините, поради която тя е свалена през ноември 1990 г.

Остава неразрешеният въпрос с Русия. Тя част от Европа ли е и следователно бъдещ кандидат-член за ЕС, или не? Горбачов постоянно повтаря, че Русия е европейска страна. Самият Де Гол говори за „Европа от Атлантика до Урал”. Той също така подчертава в началото на 60-те години (преди Великобритания да стане член), че общността не е толкова икономическа или политическа, колкото културна концепция.

 (по „Съвременноста. Светът от 20-те до 90-те години”, стр. 622).

 

Революцията невъзможна.

 

Когато руснаците идват в България на „крилата на Червената армия”, която никой не е канил отново, страната ни тогава е малко подготвена за такова нашествие. Българинът е притежател на до 40 дка. земя разбира се при желани най-малко 100 дка. за да успее да излезе на пазара (както се твърдеше в доскорошните учебници преписано от трудовете на Сталин за наличието на дребната, средната и едра буржоазия т.е. граждания, каквато в България не е имало до тогава, препис пък от Ленин) и това му осигурява сносно, макар и бедно съществуване (в една стара къща винаги трябва да има хляб и какво да се апне, казваше старият фронтовак дядо Киро, дядо на жена ми – бел..моя), но свързано с много ежедневен и къртовски труд. Но да подпомага това има и популярни банки (това пък го знам от собствения си дядо - бел.моя).

 Но същевременно именнно населението главно в Западна България изнася основната тежест на настъпилата в края на 40-те – и основно до средата на 50-те години национализация. И така напълва основно София. Докато я превърне в днешния голям по мащабите си град. Затова в България оскъдица е имало, но глад – никога! И разликата сред населението вече е стала повече личностна и не толкова имуществена.

В същото време от рускосъветска страна имаме 95% неграмотно население до началото на ХХ в. (тв. СКАТ от 3 ноември 2016 г.), което едва след Кримската война е освободено от робски труд, но не и оземлено (резултатът е подобен на английския с аграрният преврат, но не и индентичен). Затова и още през ХІХ в. имаме поредица от опустошителни аграрни войни в Русия. И съответно при грешки в царизма като след Първата световна война е и за нула време пак революционно настроено. Тоест имаме голяма разлика в населението на двете страни. Нашето е много по-грамотно тогава, като резултат от действията на възрожденците до тогава (но всичко това се знаеше у нас поне от началото на 90-те години, когато бе описано в катедрата по социология към Софийския университет – бел.моя). Не знам дали някой е забелязал в храма в с. Шипка, но там в криптата до скоро имаше надпис, който твърдеше, че храмът не трябва да се предоставя на членове на съветската власт. Забелязаха го туристи, непредставители на въпросната власт, избягали съответно в Австралия през Китай, но говорещи за разлика от нас, дори сега перфектен руски. Най-възрастният от които беше потомък на граф, воювал на връх Шипка. Защото по това време една рота (началото на Гражданската война в Русия), съставена от лейтенанти и ръководена от полковник е била в състояние да обърне в бягство цяла една работническо и предимно селска дивизия. И генерал Скобелев например не се е отнасял никак доброжелателно не само към поляците, но и към „родната” селската маса. Която въпреки всичко надделява. Огромна е. Докато в България въпросът за земята е решен чрез аграрният преврат след Освобождението. А в Русия тепърва след Руско-японската война (1905 г.) започва да се решава по времето на ген. Столипин, но е прекъснат от войната и последвалата революция. Като първоначалното име на наложения режим в СССР е „военен комунизъм”. И едва след смъртта на Ленин (1924 г.), по времето на Сталин става, защото е наложено, сегашното „комунизъм”.

При нас имаме горе-долу грамотно, но изтерзано от неуспешните войни и негладуващо от липсата на земя население (в стара къща всичко има!), което е готово да скочи при появата на една подходяща и наукообразна идеология и да я последва, осигуряваща му мир и спокойствие и решаване на всичките проблеми (моралът в едно земеделско население трябва да бъде перфектен и на висота. Не е случаен успехът на марксизма именно сред китайците и останалите селски общества - бел.моя). А те не са никак малко в една разгромена и уморена от три войни държава с преобладаващо селско население каквато е нашата. И ще се получи, както се казва в стихотворението „Ой, летете ескадрони! В устрема ви милиони” и т.н. Достатъчно е да й се внуши една теория, проповядваща мързел и охолство и светло бъдеще, когато ще излезеш години преди най-напредналите страни дори и без да воюваш, пък ако трябва и чрез мерки, неподходящи за една цивилизована страна. И създавайки медии, не по-лоши и сега от тези от времето на Хитлер. И резултатът е налице. Или както казваха зевзеците от това време: „При комунизма ще трябва да ходим с каски, защото ще валят материални блага!”. Но това вече съм го писал.

Пък негодници, които да осъществят такива „революции” винаги ще се намерят. Има ги и у нас още повече сега. Достатъчно е да погледнете парламента, особено откъм червената му, но не от бой, страна и неговата лидерка Кори Нин, която е помирисвала лопата само на позабравените вече бригади, но пък говори много въпреки тях. Та значи у нас избухва революция „имени Сталина”, въпреки, че на ХХ конгрес на КПСС той е развенчан за наложените мерки, но все още не е отречен, включително и от живковистите. Както се казваше навремето „Два конгреса, една цел!”. Ей, това сталинизма е голяма болест! Все я отричаме, но всеки път идва! Но затова пък вече е бързо отречена старата система на разпределение, при която най-богатият можеше да получава само три пъти повече от най-бедния. Например на живковия бодигард днес това най-много му харесва и бързо стана либерал, приемащ особено това. Такъв е и прикритият като АБВ-ец президент Фърсткофф (Първанов, но казано на новобългарски), който още отначало знаеше, че Благоев никога не е бил поклоник на съветския режим, а само тесен социалист с немска ориентация, но напоследък си замълча може би заслушан в омайния шепот на банкнотите (според слухове той получаваше по 1/3 от всяка обществена поръчка-бел.моя).

Да, но (национал, т.е. земедел – особено уродливо и съвсем българско съвременно явление) социалистът Бойо Желчев, опиянен от появилата се партийна перспектива напоследък пък точно сега (по стар български табиет (ех тези стари точно баш български думи!-бел.моя)) постави въпроса за жертвите на септемврийското въстание и не пропусна да замълчи, като забрави скоропостижно, че вече е социалист, а не комунист, т.е. терорист (по тертипа на товарищ Сталин). И бързо млъкна, може би скастрен от партийната си шефка, вездесъщата Кори, може би оставила лопатата (която й е непривична поради малкото тренировки като „на свинче звънче”), но бързо забравила наградата й с РМД-та от времето на „немного черния негър” според в-к „168 часа” И. Костов (в-к „Телеграф”, 28 октомври 2016 г.). Такива ми ти работи на „ляво” и на „дясно” другарю хер генерал Гоцев! Рапорт даден! Все пак не забравяйте, че вече сме евространа, въпреки може би некадърното ръководство на ЕС на бившия комсомолски секретар от Източна Германия фрау Меркел. И аз, вече често греша като например с датата на установяване на петстепнката, която фактически е 1934 г., а не 1938 г., т.е. времето на убийството в Ленинград на гаулайтера Киров (тогава Ленинград все още е „опозиция” на Москва – бел.моя) и още повече след като ме ядосат! И след като улисани в прехода и последвалите събития пропуснахме (според КриСталина Георгиева-бел. моя) четири индустриални революции и направихме промени, описани в „Посткомунистическата мафиотска държава – случаят Унгария”, в която става дума по-скоро за България. И незабравяйте все пак, че според вече направеното предвиждане сега се намираме някъде около времето на цар Иван Александър исторически, т.е. непосредствено преди падането си под „османско присъствие”. Какво е това турско робство? Толкова е остаряло и русофилско, че чак тръпки да те побият! Не знаете ли, че сега има модерни технологии вероятно внос от несъществуващата Холивудска Гръцка империя. Do you understаnd знаиш ли? Анадън му демек? При съсед като „р” Доган ще трябва отново да свикнем с турският! Не се безпокойте, поне другарчетата лесно се приспособяват!

И за „сведение на посрещачите”. Това, което ни убива е липсата на ред и ниският стандарт, поддържани от бодигарда на Тошо, бат Бойко. За да става алъш-веришът, т.е. „пазарната икономика”. А и собствената ни разлигавеност! Иначе умереността никого не е убила!

 

 

 Пропуснато за времето през което пишех

 

Първият пропуск е по въпроса за периодизацията в историята. Започвам я твърде късно и забравям, че също валидна е тази направена от папата разделяща света на испански и португалски. Затова и сега особено в Латинска Америка това особено много си личи. Сега само в Бразилия се говори на португалски, а на всички останали места такъв е испанският. Ох, ужас за възпитаното от уестърни поколение! Английският го няма! Ами сега как ще се разбираме? Колко сте демоде! Ще ви подаря гарниер за да разберете, че правилно е да се изговаря гарние. Анадън му?

Второ, пропуснато е да включа културата в изданието, затова ще компенсирам с нещо от музикалната ни култура, което е пред очите ми и аз съм го писал някога.

На трето място липсва повече за военните действия през Първата световна война и тук ще ги публикувам, но само във вид на една пропусната интересна статия. Другото можете да го видите по-подробно в Инджев, Иво „Течна дружба. Руските хибридни войни 3”, С. 2015 г., ИК „Сиела”.

Има и други като „14 годишна измислила трибагреника”  от 2 март 2012 г., в. „Телеграф” и „Само три години след като ги посреща с хляб и сол родината депортира българи в СССР” от 9 октомври 2015 г. Дупедавството се превърна в непреходно и  българско.

Може би има допуснати и други пропуски, но затова ако се сетя и когато се сетя. Но се наемам да покажа тези трите. Като започвам от националният флаг:

 

14-годишна измислила трибагреника

 

14 годишна девойка измислила първообраза на знамето на Княжество България, от освобождението на което утре се честват 134 години.

Малко известният факт се подкрепя само от някои историци, които приемат девойката Стилиана Параскевова за автор на родния трибагреник, разказва пред  „Телеграф” историкът проф. Илия Тодев.

Люлка

Стилияна е дъщеря на Иван Параскевов, който е бил част от Добродетелната дружина и живеел във Влашко през далечната 1877 г. Бащата помолил момичето си да ушие знаме за бойни действия. Девойкатта го извезала точно в познатите днес цветове бяло, зелено червено. Много хора мислят, че първообразът е от знамето на Райна Княгиня, но то е било в съвсем други цветове. Знамето на легията на Георги Сава Раковски пък е било в следната последователност бяло, червено и зелено. След приемането на Търновската конституция в нея е отбелязано, че българското знаме е трибагреник с бяло, зелено, червено. Историята разказва още, че знамето на девойката Параскелова не влязло в боевете. Причината е, че пропуснали да го осветят. Така и то останало неопръскано от кръвта на стотиците загинали за освобождението на България.

Дамите

Освен Стилияна и други българки дали приноса си за освободителното дело. Друг малко известен факт за ролята на жените в хрониките от времето на боевете е, че българки е имало в Балкана по време на войната. Те са били с оръжие и са спирали вражеските часто. За това свидетелстват текстове, стигнали до историците. В записките се съобщава за жени в планината, но не е обяснено колко са били и как точно са се сражавали. Ролята на дамите не спира тук. Млади и стари българки помегели също по веме на боевете на Шипка. Известно е, че габровски жени носели храна и вода на опълченците, разказва пред „Телеграф” проф. Тодев. По думите му те са минавали по пътекате до върха, като много пъти са попадали под вражески обстрел. За геройството им разказва и една картина на руски художник Николай Каразин. Авторът се впечатлил от българки, които помагали за изкарване на ранените от планината. Картината е озаглавена „Българки търсят ранени сред скалите”.

Чужденките

Не само българки допринасят за освободителното дело. Доста чужденки също вземат присърце родната кауза. Те търсят всякакви начини да помагат на изпадналите в беда. Баронесата Юлия Вревска умира от тиф в гр. Бяла през 1876 г. Тя е по нашите земи, защото придружава руските войници със своя лазарет. В ролята си на медицинска сестра тя помага на десетки ранени. За да организира лазарета, Вревска продава свое имение, допълва пред „Телеграф” историкът проф. Тодев. Лейди Станфорд също помага много на българите. Тя освен че се занимава  с благотворителност, създава болници в Одринско и по-късно в София.

Императрицата вдъхнови Александър ІІ да ни освободи

Императрицата Мария Александровна насърчила руският император Александър ІІ, който бил неин съпруг, да обяви война на султана, разказва историкът проф. Илия Тодев.

Руският владетел го преследвала страшна фобия. Страхувал си Западна Европа да не се обедини и да не нападне Рсуия. По тази причина предпочитал да избягва всякакви военни действия. Когато трябвало да се обями мойната на Османскака империя, Александър ІІ се двоумял. Жена му олаче, която била немска принцеса, дали продиктувана от немския владетел тогава или от лични политически амбиции да подкрепя Германия, насърчила съпруга си да действа. Ако Русия обяви война на султана, то Германия спокойно можела да се противопостави на Франция и да установи ред в Западна Европа. Мария до последно подкрепяла войната, така й повлияла на императора. Той бил доста емоционален, а по това време имал тайна любовница, която го разсейвала от политическите и военните дела.

(Младена Германова, в. „Телеграф”, 2 март 2012 г.)

 

 

от специалното летище край ямбол наши авиатори първи летят с дирижабъл

 

На 29 януари 1916 г. Германия прави първата си атака с цепелин срещу Париж в Първата световна война.

Началото на въздушните кораби, наричани от французите дирижабли или улправляеми балони, започва на 2 юли 1900 г. от Боденското езеро при Фридриксхафен, където се издигналпървият дирижабъл на граф Фердинанд фон Цепелин – LZ-1. По време на Първата световна война на наша територия Германия изгражда две военни бази. Едната е Пейнарджик на Варненското езеро и представлява водолетище.

Базата          

Другата база е цепелиновото летище Ямбол. Мястото е избрано заради близостта с Черно, Егейско и Средиземно море и Истанбул, откъдето се ръководят действията на германо-турския флот, и ветровете с постоянна посока. Строителството започва в началото на 1916 г. и завършва за няколко месеца. Издигнат е огромен хангар (елинг). Изграден е от желязо с размери 300 на 60 на 50 м, стените му са от алуминии, а покривът стъклен. На покрива има дълга площадка за наблюдение. До нея се вдига стълба, поставена по външната стена на хангара. Изкачването представлява цяло приключение, въпреки здравото захващане на перилата, ръцете на човека отслабват, главата му се замайва и земята започва да го тегли надолу. Но изпитанието си заслужава. Пред очите на изкачилия се открива невероятна гледка – потъналото в зеленина необятно Ямболско поле. Построени са още водородна фабрика, електро- и метеорологична станция, ремонтна работилница, жилище за 400 души. Тук е дислоцирана и българска дирижабълна команда (32-ма души) с командир поручик Иван Минков.

Пристигане

Първият цепелин SL-X (Шюте-Ланц-Х) с дървена конструкция пристига в Ямбол през юни 1916 г. Извършва разузнавателни полети над Черно море, Кримския полуостров и Босфора. На 28 юли при полет над Севастопол изчезва. Цепелините излитат около 17 часа, за да атакуват през нощта. На негово място в началото на август пристига LZ – 101/Ланц Цепелин 101/ с дуралуминиева конструкция. На 27 август 1916 г. Румъния обявява война на Централните сили и LZ-101 поема от Ямбол натам. Бомбардира Галац и петролните рафинерии в Плоещ. Придружава го LZ-81, базиран в базата Тимишуара, който на 27 септември 1916 г. обстрелва Букурещ. На височина 3800 метра румънската артилерия нанася пробойни в газовите му камери. Той се насочва към Ямбол, но поради загуба на водород се разбива в местността Камъка край Горна Оряховица. Съдбата на LZ-101 е неизвестна.

Великан

След него през 1917 г. в Ямбол се приземява нов цепелин L-59, огромен въздушен кораб с дължина около 260 м., ширина (в диаметър) около 25 м. И товароподемност 50 тона. На 21 август 1917 г. трима български летци – Марко Бончев, Продан Таракчиев и Георги Попвасилев, всеки един от тях придружен от ученик наблюдател, започват първата въздушна обиколка на България по маршрута София-Ямбол-Русе-Плевен-Божурище. Летят на самолет „Албатрос” с мотори от 160 к.с. Предвижда се летенето да се извърши на четири етапа и да завърши ня 24 август. Самолетите са „изпели песента си”, многократно са удряни, кърпени и поправяни. Само машината на Таракчиев, наричана „суинг”, е прясно боядисана и лъсната – все пак той е помощник-началник на Аеропланното училище. Предварителната подготовка на полета е символична. Не са подготвени места за кацане, само в Русе с влак са изпратени един варел с бензин, бидон с масло и един войник – механик. Разстоянието от Божурище (София) до Ямбол е около 300 км по права линия. След като излитат, самолетите не успяват да летят в група, моторите развиват различна скорост, а има и лична амбиция за водачество. След тричасово летене Георги Попвасилев достига Ямбол. Най-голямо впечатление му прави огромното здание, което стърчи самотно всред полето, на около 3 км северозапад от града и близо до гарата. На ж.п. линията Ямбол-Бургас. Стъкленият покрив на цепелиновия хангар блести под ярките слънчеви лъчи. Попвасилев подхожда внимателно и каца сполучливо около хангара. С изненада установява, че другарите му са катастрофирали. Носът на „суинга” е забит в земята със счупена перка, а лявото крило на Марко е легнало на тревата със строшени няколко ребра.

Издигането

Българските летци са посрещнати радушно от германските офицери начело с командира Коройбер. Подредбата, редът и чистотата в базата силно впечатляват пилотите. Продан телеграфира в Божурище да му изпратят перка, а германските мехници се заемат с крилото на Марковия самолет. Очаква се перката да пристигне до няколко дни.

На втория ден германските офицери пожелават да летят с българските си колеги. Избрано е подходящо място за излитане и кацане. Попвасилев полита с командира Коройбер, а Марко с щурмана на цепелина L-59. Стига до Несебър, минава край Айтос и Карнобат и поема обратно към Ямбол. Времето е прекрасно, а гледката възхитителна. Следват полети и с останалите германски офицери. Вечерта завършва с богата почерпка. Накрая Коройбер заявява, че в чест на българските летци ще направи едно летене с цепелина. Приканва ги в 8 часа сутринта да бъдат готови. Изтеглянето на цепелине от хангара е сложна и трудна операция, извършва се от над 100 войници. Екипажът и българите се настаняват в предната гондола, моторите напевно запяват и въздушният гигант L-59 бавно започва да се издига. Първите българи Марко Бончев, Продан Таракчиев и Георги Попвасилев политат с цепелин в небето. Цепелинът достига Бургас, навлиза над морето, прави широка обиколка и обръща към Ямбол, където се приземява успешно.

Съдба

През февруари 1918 г. L-59 отново е в Ямбол и извършва ред други далечни акции, като бомбардировката на Неапол. На 7 април 1918 г. е свален от съглашенските войски над Средиземно море, на път да бомбардира британската военноморска база на остров Малта. Огромният елинг осиротява. Разглобен е след войната, а материалите му са използвани за изграждане на военните ни летища след 1937 година.

(Боян Драганов, в. „Телеграф”, 11 март 2016 г.)

 

само три години след като ги посреща с хляб и сол родината депортира българи в ссср

 

1500 българи от областта Таврия в днешна Украйна, дръзнали да се преселят в Североизточна България през 1942 – 1944 година са натоварени в „конски вагони” и депортирани обратно в Съветския съюз като „изменици на родината” три години по-късно.

Преселение

Но, първо откъде са се взели тези хора в Украйна? От средата на ХVІІІ век след всяка от поредицата руско-турски войни хиляди български семейства от Южна Добруджа и от Видинско потеглят на североизток към незаселените земи в областта Таврия до Азовско море. Керваните бежанци бягат от турския гнет в търсене на своето щастие и препитание. През 1856 година Георги С. Раковски издава брошурата „Преселение в Русия, или руската убийствена политика за българите”, в която разобличава лицемерието на имперската външна политика: „Къде отивате вие, мили братя видински българи! Знайте ли вие Русия каква е? Знаете ли какво робство и вечни мъки ви чакат тамо? Защо се не посъветувахте с ония българи, които са били тамо, да ви разкажат къде и в каква яма искат да се хвърлите? Вие ще бъдете техни вечни роби и те ще ви продават и един другиму си като добитък, когато им скимне?” – така Патриарха на българската революция предупреждава сънародниците си да не се мамят и да не напускат плодородната българска земя, за да се заселват в пустеещите в Русия земи.Така или иначе, мозина не се вслушват и поофициални съветски данни в началото на ХХ в.българите, населяващи земите на Таврия, са над 100 000.

Прочистване

След началото на войната между Германия и СССР на 21 юни 1941 година все още слабата Червена армия отстъпва бързо територията на днешна Украйна, взривявайки в отстъплението си цели фабрики заедно с работниците в тях. В Таврия се избива голяма част от населението, предимно в българските села. Не бивало да се оставя работна ръка на немците ...През май 1943 г. таврийските българи интелектуалци, начело с писателя Мишо Хаджийски пишат писмо молба до цар Борис ІІІ. „Ваше Величество! С една надежда живеем сега, че ти няма да ни оставиш, както не остави нашите братя в Добруджа, Тракия и Макезония, а ги взе под закрила в царството си. Всеки българин е щастлив само в родното си огнище на Дунав и Балкана”, пишат таврийските българи. Започва процесът по заселването на сънародниците ни от Украйна в Добруджа и Лудогорието. Таврийците получават същия статут като преселилите се от Северна Добруджа българи. Мишо Хаджийски повежда над 1500 оцелели семейства от Таврия до Добрич.

Девети

Но идва 9 септември 1944 г. и за броени седмици съдбата на тези хора се превръща в трагедия. Като съветски граждани са обявени за „изменници на родината” и по заповед на Сталин правителството на Отечествения фронт  и БКП започва да ги издирва и депортира в СССР. Започва – доколкото това е било възможно в овия условия – съпротива. Укриват се у добри хора,сменят постоянно местонахождението си, подменят имена, изменят външостта си, доказват по всевъзможни начини българския си корен. Всички усилия остават напразни. Таврийските българи от Добруджа са натоварени на ж.п. „конски вагони” до Кюстенджа в Румъния, а после на шлепове. Част от тях са издавени в Черно море, други безследно изчезват в сибирските концлагери. Таврийците от Лудогорието пък са транспортирани до островите в Дунав, където са разстрелвани. Унищожени саоколо 2000 българи, оцеляват единици...

Свидетелства

Йордан Боев е роден през 1932 г. и е израсъл в село Добрево, Добричко, където са заселени и оземлени първите българи от Таврия. „През 1943 – 1945 г. бях малко момче, 10-12 годишен. Имах и две по-големи сестри момичета, другаруваха с момчета от Таврия, техни връстници. Общи празници, общи хора, общи седенки и други. Те си бяха същински българи носещи същите обичаи като над. През пролетта на 1945 г. три камиона с червеноармейци в една късна нощ обсаждат селото и за час-два арестуват и насилствено събират всички таврийски българи и ги отвеждат в училището на с.Овчарово. От там са били изведени, но какво по-нататък е станало с тия хора, не зная. Много по-късно след тези събития имах възможността да се срещна с хора от моето родно село Чамурла в Северна Добруджа. Възрастни румънци си схомняха тогава за тия събития: „Когато дойдоха, болшевиките докараха много българи тук, направиха открит лагер. После с шлепове ги върпаха в СССР – Одеса”. Направило им впечатление на тия румънци, че шлеповете се товарят вечер с хора, тръгват за Одеса и сутринта пак са на кея, празни, дошли за нова пратка. „Издавили са ги, Йордане, в морето. Така си мислехме”.

Спомени

Марин Атанасов е роден през 1920 г. в Добрич: „През пролетта на 1945 г. започва изселването на таврийските българи. А младостта си е младост. В средите на таврийските българки имаше красиви и умни момичета, които горещо желаеха да останат в България.Тук да се задомят, тук челяд да създадат и отгледат. Та нали България бе тяхна мечта. Имах приятелка сред таврийските момичета, Люба се зовеше. Умно и красиво момиче. Не й разрешиха съветските власти да остане в България. Трябваше да се разделим, но как? До вагоните никого не допускаха. А те, вагоните, претъпкани с хора и багаж. Олелия до възбог. От голямо разстояние с едва забележими знаци с махане на ръце бе нашата раздяла. А партидите от живи хора все идваха, конвоирани като престъпници и наблъскани в конските вагони. Каква е била понататъшната съдба на тия хора, не зная. Зная само, че бяха таксувани като изменници на родината, родоостъпници и най-вероятно ги е последвала жестока съдба”.

Заравят ги в ров от паднал самолет

На „български Катин” оприличава една от случките покрай изселването на таврийските българи свидетелят на епохата Атанас Марков. „Тук, във Воденската гора, между селата Воден и Острогово, Разградско, отстояще на 5-6 километра едно от друго по време на бомбардировките над Плоещ, пада самолет. Оттогава изровена остава огромна яма. През 1945 г. по време на насилственото депортиране на таврийските българи тук са докарани 40 човека, конвоирани от органи на ЧК. После са разстреляни и заровени в ямата от същата военна милиция на Червената армия. Децата и жените са ги изпретили в СССР” (по книгата на Атанас Марков „Българи в Таврия и таврийци в България”)

(Румен Жерев, в. „Телеграф”, 9 октомври 2015 г.)

 

Още две новини получени през „последния час”  

 

срещу 400 гроша заплата и амнистия най-страшният ни разбойник тодор икономов лично предлага сделката на страховития чобан хасан

 

След Освобождението в редица райони на България се развихря кърваво разбойничеството. Особено тежко е положението в Делиормана, Тузлука, Герлово и Камчията.

Първите разбойнически чети са образувани още през 1878 г. от турски войници, напуснали гарнизоните в Шумен и Варна. След изтегляне на руските войски техните набези стават все по-зръзки и мащабни. Главната причина за бунтовните набези на турското население била подривната дейност на Османската империя, която постоянно изпращала свои агенти в младата българска държава с цел да предизвика бунт и възвръщане на старата форма на държавното управление. Често пъти конфликтите възникват и от завърнали се по родните си места турци, които установяват, че техните имоти и имущества са отнети от българи и вече няма как да ги получат. Много от тях хващат пушките, отиват в гората и стават разбойници.

Нещата започват полека да се накланят в полза на държавата, когато на 11 април 1880 г. постът на военен министър се заема от финландеца ген. Казимир Ернрот. За да действа свободно, той получава извънредни пълномощия за изтребване на разбойничеството. Кризисната ситуация наложила създаването на специализирани военни съдилища. Те действали на място. Налагали се само два вида наказания – смърт и затвор до един месец. Първото се осъществявало веднага на мястото на престъплението.

Всесилен

Борбата се води както в княжеството, така и в Източна Румелия, тъй като бандите често минават границата. Острието на борбата в Румелия се насочва срещу страшния разбойник Чобан Хасан, който върлува в района на Анхиало (Поморие) и където бил де факто всесилен. Облагал с непосилни данъци българските села, често изтръгвал парите с изтезания. Никой не успявал да го залови, защото познавал отлично местността и за биваци използвал непристъпни и потайни места. Наказвал сурово всяко издайничество, подпалвал села, грабел добитък, прелагал изтезания и убийства. Борбата срещу него е поверена на бургаския губирнотжр Тодор Икономов, бележит възрожденески деятел и политик след Освобождението.

Решение

Икономов решава да посети Камчията, но го предупреждават, че го очаква смърт, ако посмее да наруши спокойствието на царя разбойник. „Всичко на този свят си има начин”, казва Икономов и изпраща известие, че иска да се срещне с него. На другия ден получава известие, че Чобан Хасан ще го очаква в сърцето на Камчията – село Калгамач (Доброван, Бургаско, заличено). Икономов поема с файтон, придружаван само от един стражар, и то турчин. Навлиза в дива местност, пресича селото, никой не го очаква. Файтонът едва пълзи през непроходим гъсталак и отведнъж като изпод земята отпред изскачат 25 души въоръжени мъже. Поздравяват го на турски език и той слиза от файтона. От четата се отделя здрав атлет, добре въоръжен, облечен с турски дрехи, очите му сметят с ум и кураж. Отново го поздравява и казва: „Чобан Хасан мене наричат, а това е моята чета, другарите ми! Паша, какъв зор имаш, та си дошъл при нас, от които всички бягат или преследват?” Икономов го запитва защо така живее, не му ли е омръзнал тоя живот.

Признание

„Паша ефенди, отговаря Хасан, аз не съм бунтовник против царщината, ала други ме принудиха да грабна пушката и да пазя турците в Камчи-бою от разни комити, що идват тъдява, тъпчат ни вярата, правят безчестия, насилия в къщите ни над невинните беззащитни хора”. Накрая добавя: „Ние сме готови да се покорим на царщината, ала като ни тя не пази, тогава сами трябва да помислим за себе си!” Икономов му отвръща: „Целта на моето идване тука, сред вас, е защото зная, че сте добри, честни и трудолюбиви хора и да подобря положението, щом сте готови да се покорите на царщината. От днес ти давам 400 гроша и на другарите по 300 гроша месечна заплата, правя ви стражари, за да падите реда и тишината в Камчия, но царските чиновници свободно ще ходят да описват и събират данъците. Ще облечете стражарски форми и ще изпълнявате това, което законът повелява. Освен това от днес вие сте опростени, това що е било, е забравено”.

Съгласие

Чобан Хасан пада на колене, целува му ръката и се съгласява. Разкаянието на Чобан Хасан трябва да се приеме с резерви. Той се опитва да оневини злодеянията си, като прехвърля вината върху български банди, нахлули в Камчия. Икономов много добре знае, че това не е цялата истина, но предпочита да го впрегне в стражарския мундир, отколкото да то остави да продължи да коли, беси и граби. Хасан е осъзнал, че идва краят на разбойническия му живот и бесилките с провисналите студени тела на другарите му красноречиво говорят за това. Съгласява се на сделката, защото знае, че другият избор е рано или късно смърт.

Четата отвежда Икономов в съседно село и го настанява в „отбрана квартира, чудно селски послана и окичена”. Сложената софра е отрупана от вкусни гозби, след които следват премъзходна боклава, кафе, шербет, чудни ябълки и меки круши и като венец – наргиле. Шетници около трапезата са Чобан Хасан и трима негови хора. След като Икономов се нахранва, едва тогава Чобан Хасан и другарите му сядат отстрани и те да хапнат.

Нощувка

Късно вечерта, след като се насищат на приказки, приготвят но Икономов мека и удобна постелка и му пожелават лека нощ. Двама четници с пушки застават пред вратата му да го пазят. На сутринта, когато се събужда, огнищетж пламти, а от джезвето се разнася ароматът на прясно сварено кафе. Чобан Хасан му полива да се умие, държи му кърпата и поднася кафето и наргилето. На отиване Икономов мушва под възглавницата десет рубли за отплата на гостоприемните домакини. Благодарни, те го изпращат с благосровията „Господ хиляди урожаи да даде”. Чобан Хасан и хората му на коне го изпращат до най-безопасното място. Отново потвърждават дадената клетва, а Икономов се задължава да им изпрати заплатите за един месец напред и жандарските униформи.

Резултат

После, по негово нареждане Чобан Хасан разделя четата си на три отделни групи – по една за Бургаска, Анхиалска и Айтоска околия. Дълго време бившите разбойници в стражарски униформи съвестно си изпълняват задълженията да бъдат пазители на законите. Помагат да се събират данъците и безпощадно преследват другите върлуващи по планините турски чети. По-нататъшната съдба на Чобан Хасан тъне в неизвестност. Едни слухове твърдят, че е избягал в Родопите, други – че е убит при това бягство, а третата, вероятно най-достоверна – че се е прибрал в Цариград, където имал хубава къща и скътани пари.

(Боян Драганов, в. „Телеграф”, 10 феврари 2017 г.)

 

трети март празник от 1917 г. дотогава честванията са на 19 февруари. датата е целена като подарък за руския император

 

Националният празник на България – Трети март, денят на Освобождението на страната ни от османско иго, се чества за пръв път официално през 1880 г.

Тогава по стар стил датата е била 19 февруари  и тържественото име на празника е Ден на възшествието на престола на император Александър Втори и заключение на Санстефанския мирен договор. От 1888 г. насам той се празнува като Ден на Освобождението на България. По нов стил Трети март за пръв път е честван през 1917 г., тогава на първото заседание на ХV сесия на ІХ народно събрание денят е утвърден за национален празник.

Преговори

Освен чистите бойни действия през Руско-турската война, други фактори имат решаващо значение за благоприятния изход на войната. Предисторията им започва на 31 януари 1878 г. в 18 часа, когато в Одрин великият княз Николай Николаевич (брат на император Александър Втори) и пашите Намиг и Сервер подписват примирие. Турция започва да протака и затруднява преговорите. Това предизвиква вълнение сред военните в Петербург. Цариград получава остро предупреждение, че окончателният договор трябва да бъде подписан до 19 февруари (3 март поради разликата между Юлианския и Григорианския календар). Тази дата не е случайна. На 3 март 1855 г. по време на Кримската война (1853 – 1856 г.) Александър Втори поема управлението на огромната Руска империя. На тази дата 1861 г. по случай възкачването си на престола Александър Втори премахва крепостното право в Русия. Руското офицерство с непоколебима твърдост държи победата да се отбележи на тази дата като подарък за всеруския самодържец. Настъплението на руските войски  продължава. За първи път на 1 март в 10 часа, 450 години откакто Цариград е турски, в Сан Стефано (дн. Йешилкьой) влиза като победител армия от друга държава. Турската столица е само на 12 км. Руските войски в пълна бойна готовност заемат изходни позиции за настъпление към Цариград. Неочаквано в преговорите се включва великият везир Ахмед Векиф. Граф Игнатиев с изненада научава, че Високата порта отказва да признае вече договорените условия на примирието. Преговорите стигат до задънена улица. Игнатиев внушава на руските генерали да дадат привидна заповед за атака. Войските изминават само 300 крачки. Преговорите веднага са възобновени. Този път войната завършва.

Предрешено

Всъщност съдбата на предстоящия окончателен договор е предрешена предварително. Русия е поела задължението мирният договор да бъде прелименарен (предварителен), т.е. подлежащ на ревизия от Великите сили. Още в началото на 1877 г. Русия и Австро-Унгария са подписали  Будапещенската тайна конвенция, която гласи, че на Балканите няма да се допусне създаването на голяма славянска държава. По същото време Русия гарантира на Англия, че руската армия ще ограничи своите действия до Стара планина. На 3 март, неделя, около 17 часа в една двуетажна къща в Сан Стефано мирният договор е подписан. Ръми дъжд, радостта на хилядите хора, турци, арменци, гърци, европейци и всички българи от Цариград, е неописуема, защото присъстват на новото раждане на България.

Клаузи

Санстефанският договор е предварителен и трябва да бъде одобрен и от останалите велики сили. Съдържа преамбюл, 29 члена и заключение. Според него освободена България е автономно, трибутарно (плащащо данък), васално княжество със свое народно правителство  войска. Площта му е над 170 000 кв. км. Според Санстефанския договор в територията на България влизат цяла Северна Добруджа, която преминава към Румъния, цяла Тракия без Одринско и Гюмюрджинско и цяла Македония без Солунско и Халкидическия полуостров, които остава за Турция. Така обозначените български граници обхващат територии, близки до определените на Цариградската конференция 1876-а.

Управление

Било поставено условие начело на държавата да застане княз, който да бъде избран от народа, утвърден от Високата порта и одобрен от Великите сили. С цел подпомагане на българския народ в началните стъпки на неговото държавно управление в началото е  предвидено в страната за срок от две години да има временно руско управление. Османската империя вече няма право да държи турски войски в Княжеството. Уточняват се въпросите, свързани с наличието на османски държавни, обществени и лични имоти в България. Договорени са параметрите на плащането на годишния данък. Изтъкнати българи трябва да съберат и да приемат основните закони в страната. Санстефанският мирен договор увенчава с успех многовековните борби на българите и довежда до възстановяване на българската държава.

Обрат

Този справедлив договор просъществува само пет месеца. Той не е приет от Великите сили и Русия дава съгласието си да се свика Берлинският конгрес. В поредица от шест заседания през юни юли 1878 г. Санстефанска България е унищожена. От 175 хил. кв. км в границите на Княжество България остават само 62 140 кв. км. територия. Етническите граници  на държавата са разкъсани, непоправимо е разрушено националното единство на българския народ. Това кара Стоян Михайловски с горчивина да каже, че на 3 март в Сан Стефано сме били освободени, но не сме станали свободни.

(в. „Телеграф”, 3 март 2017)

 

 

 А прави ли сме в цялото си умотворчество защото

според руското сп. „Огонек”

 

динозаврите били първите приятели на човека

 

Намерени са неоспорими доказателства, че страховитите гущери и хората са живели по едно и също време.

В 1980 г. в щата Вашингтон, САЩ изригва вулканът Сент Хелънс – най-голямата катастрофа от такъв тип в новата история на човечеството. Но истинската уникалност на това изригване е в това, че то опровергава общоприетите възгледи на учените за възрастта на Земята и за датировката на периодите на нейното развитие. И доколкото историята на възникването на живите организми на Земята пряко се свързва с тази датировка, цялата научна картина на света става съвсем ненаучна. Всички представи на съвременната наука за геологическите периоди на развитието на Земята са фокусирани в т. нар. Геохроническа таблица, която може да се намери във всеки учебник по геология или биология. Нали си спомянте: палеозой, мезозой и така нататък.

Тази геохронологическа таблица се появила по време, когато нито един физически прибор не е постигнал значителен напредък, спокойно можем да проверим верността на тези датировки – има прекрасни суперсъвременни методи за определяне на възрастта на различните геологически породи и биологични останки – урано-силициев, калиево-аргонов, рубидиево-стронциев метод. Внушителни имена, като единствения проблем е, че при изследване на един материал с различните методи се получава разлика в стотици и хиляди пъти. И единствените резултати, които се публикуват, са тези, които съответстват  на геологическата таблица. Например въглеводородната датировка на останките от дървета, погребани под лавата на новозеландския вулкан Рангитото, показват, че избухването е станало преди около 200 години, а калиево-аргоновият метод показва лека разлика – само 499 800 години!

Избухването на Сент Хелънс

разваля цялата стройна система

Нека съпоставим научните представи с фактите. Вулканът само за няколко дни изхвърля 180 метра утаечни породи, съответстващи на стотици милиони години по традиционната геиохронология. Съвременната наука твърди, че на реките са били необходими милиони години, за да пробият в скалните породи речни долини и каньони, докато само за един ден спусналият се по склоновете на Сент Хелънс поток лава издълбава каньон с дълбочина 43 м. Геолозите твърдят, че каменните въглища са се образували в течение на милиони години от мъртви дървета, докато гората по склоновете на Сент Хелънс само за няколко месеца се превръща в торфен пласт, от който при подходящо налягане и температура само за няколко минути могат да се образуват каменни въглища. Явно фактите съвсем не съвпадат с представите на съвременната наука.

Традиционната геохронология датира измирането на динозаврите около 65 – 70 млн. години до появата на първия човек и в никакъв случай не позволява пресичане на техните пътища в историята. Свидетелствата за контактите между хората и динозаврите обаче са безброй. На всички е известен полицейския метод на създаване на фоторобот по свидетелски показания за чертите на лицето на престъпника. Така учените, изучаващи скалната живопис  на североамериканските индианци, са разпознали в техните рисунки почти всички известни на науката динозаври. Палеонтолозите толкова години са пълзели, за да намерят няколко костици от динозавър и после с труд да реконструират от пластмасата неговия скелет, а необразованите индианци са ги нарисували без никакъв проблем. Отговорът е ясен – просто индианците много добре са познавали това, което са рисували. Такава лесна идентификация на обектике на скални те рисунки може да се жбясни само с факта, че индианците често са ги виждали пред себе си. Остава да се добави, че изображения на динозаври са намерени не само при сивиржамиршканскшти инзианци. Подобни рисунки и даже релефи се срещат по шумерските, бретонските, вавилонските, австралийските, римските археологически паметници (дори и в приказките представите за ламите може да са нещо подобно-бел.моя).

Многчислени следи от динозаврите могат да се открият и в различни писмени свидетелства.

даже в дневниците на Христофор Колумб

Наистина древните са наричали динозаврите с най-различни други имена, защото названието „динозавър” („ужасен гущер” на гръцки) се появява едва в ХІХ в. (например „змей-горянин” в българските приказки или „чудовището от Лох Нес” в съвременните приказки-бел.моя). Тези названия съвсем не са лишени от поетичност: Афанк и Карог, Лотан и Белуа, Грендел и Раав. Характерно е, че в описанията на динозаврите в древните извори няма и полъх от мистицизъм, на тях въобще не се приписват свръхестествени качества, традиционно присдъстващи в митологията при описание на нещо несъществуващо. Тъкмо напротив – сцените с участие на динозаври са пълни с различни битови подробности и са изключително реалистични, което за пореден път доказва абсолютната истинност на описваните събития.

Най-старите писмени свидетелства за срещи на хората с динозаври са от хрониките на бритите, но разбира се, най-известното описание е англосаксонската поема „Белоулф”. Главният герой на поемата Белоулф е конкретна историческа личност, чиято биография е опасана до най-малки подробности. В 515 г. от н.е., година знаменателна за датските викинги, Белоуф извършва главния си подвиг – убийството на Грендел, който в продължение на цели 12 г. тероризирал цялата околност. По ярко и точно описание на поемата Грендел не е нищо друго освен тиранозавър. А най-удивителното в убийството на Грендел е самият начин, по който то е извършено. Той е напълно идентичен с начина, по който е убит един друг динозавър, в сцена, изобразена на древновавилонски цилиндричен печат. Древният герой се опитва да извие и отскубне хилавия и недоразвит преден крайник на тиранозавъра. Явно ловците в древния свят добре са знаели, че предните крайници на „гренделите” са единственото им уязвимо място. След откъсването на един от тях животното се обрича на дълга и мъчителна смърт от загуба на кръв, тъй като кръвното налягане при всички динозаври е било много високо заради дългата шия.

Славянските източници не са оставили писмени следи от динозаврите, защото светите братя Кирил и Методий създават славянското писмо много късно, едва в ІХ в. Но не само църковните жития, но и светските хроники са съхранили животоописанието на свети великомъченик Георги. При един от совите военни походи св. Георги разбира от жителите на Бейрут, че в Ливанските планини живее месояден динозавър, който периодично напада града и убива жителите му. Светецът смъртно ранява динозавъра, като приковава шията му към цемята, а после с въже го завел в града, където му отсича главата. С времето живописното изображение на тази сцена се появява в повечето от европейските градове от Сибир до Португалия. А „портретът” на змея на тях е практически идентичен с месоядния тиранозавър баринокс.

Но да се върнем в ХХ в. В 1910 г. в Америка палеонтолозите откриват шокиращи следи. В коритото на река Пелакса, в околностите на селището Глен Роуз пороен дъжд отмива почвата на повърхността и открива варовична формация, в която следи от бронтозаври и тиранозаври са смесени с отпечатъци от човешки крака! При това са открити и двойни следи – следа от човек върху следа от динозавър и обратно. А формацията е кредна, което по традиционната геохронолигия е преди 107 - 140 млн. години. Представете си в каква ситуация са изпаднали учените – човешки следи, смесени с динозавърски, във варовик отпреди 140 млн. години, при положение, че всеки тройкаджия знае, човекът се е появил едва преди около 1 млн. г. Подобни следи отново са открити в долината на Пелакса през 1982 г., а през следващата 1983 г. – и на територията на бившия СССР в планината Кугитанг – Тау.

А как науката обяснява тези находки? Никак. Само един от тях – Алберт Ингълс, признава на страниците на списание „Сайънтифик Америка”: „Ако хората или дори техните предци са съществували в каквато и да е форма преди толкова години, то цялата геохронологическа картина на света е толкова неправилна, че всички геолози трябва да се откажат от професията си и

да се преквалифицират в шофьори

на камиони”. По тази причина поне засега науката отхвърля съблазнителното обяснение, че тези тайнствени следи във формациите от каменовъгления период са били оставени от човешки крака. И наистина това е и простото обяснение за необяснимото на пръв поглед отстояване на многобройните заблуди на съвременната геохронология.

Динозаврите са съществували и съществуват. Попитайте моряците от японския риболовен кораб „Зуйо Мару”, който уловил край Южния остров на Нова Зеландия, близо до град Крайстчърч, тялото на току-що умрял плезиозавър. Попитайте корабния биолог Мичихо Йано, който измерил десетметровото двутонно тяло, снимал го е и е взел проби от тъканите му. Японското правителство признава тази находка за основното научно откритие на годината и пуска по този повод пощенска марка с изображение на морското чудовище. Обърнете се накрая към списание „Тайм”, което през юли 1977 г. съобщава: „Получено е съобщение, че през април японските рибари са уловили край бреговете на Нова Зеландия мъртво морско чудовище. Палеонтолозите от Музея за естествена история в Токио са стигнали до извода, че чудовището е принадлежало към семейството на плезиозаврите – огромни влечуги с малки глави, дълги шии и четири плавника”.

(в. „Стандарт”, 28 ноември 2000 г.)

Така че грешките в историята не са от вчера и не винаги са неумишлени и както казваше покойният вече академик Николай Генчев някъде в „Краткосмешна(та си) история” „след като цели два века нямало какво да ядат и да пият селяните се вдигнали на въстание”(Никола Веранов „Краткосмешна история”, С. 1990 г.). 

През 1988 г., около празнуването на 100 г. Софийски университет успях и да видя нивото на възприемане на науката в Московския. С една дума – закостеняло. Тогава пътувах в една кола до центъра „Дуйчев” с руски к.т.н. инж или нещо такова и се заинтересувах от нивото на възприемане на петстепенната схема в СССР и като казах, че още съм само студент, реакцията беше „О,  боже!”. Тоест, къде се бутам между големите, не ми е още там мястото! Скоро на една научна конференция, проведина в Стара загора констатирах същото, макар и по друг повод. Ние с преподавателите си говорехме почти на „ти” и дори пиехме на маса в тяхно присъствие, което в СССР бе невъзможно. Спомням си тогава собствената си реакция: „Какво зн




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: herodotus
Категория: История
Прочетен: 390077
Постинги: 127
Коментари: 92
Гласове: 42
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031