По руски лиценз е и сегашното ни състояние и приликата на България с „Бандитския Петербург”, на която, когато я гледах умрях от смях. Бабуина, доносник на ФСБ, втроразряден бандит и повишен до ниво депутат, даден под контрола на Сахатия, сега вече играе под по-голямо управление – защото вчерашната власт може и да е безразборничела, но сегашната вече е друга и не прави каквото си знае. След това казва, че практиката със Сахатия вече е свършила и ще играят по правилата. Накрая държавата ги е вкарала в затвора, а за Бабуина Никифоров казва: „Виж ти, виж ти каква става играта”.(„Бандитския Петербург”, филма „Разплата”, серия 12, след оправянето на проблема с площадката по мутрешки, т.е. „ти на мене, аз на тебе”, 2007 г.). Когато избраха Путин за президент, за мен беше под въпрос само коя е българската мутра, която ще дойде на власт и скоро това стана. След което се смях с глас, макар и да не ми беше никак до смях.
Още някои фалшификации
Първата може би случайно допусната е съществуването на т.нар. „Византия”. Както вече знаете, тя е от 1555 г., т.е. далече след като умира през 1453 г. И е допусната от васалното положение на историческата наука, която едва се създава едва през ХІХ в. у нас. Да не говорим за самото име „Византия”, което е съществувало като името на град Византион на същото място, но без да се превръща в голяма и силна империя, каквато реално е била. Все пак става дума за Римската империя!
За втората с папата и неговото разделение за влияние на света я допуснах и е моя, но я признавам – допуснах я в общия тон и се надявам да не ме биете за това.
Трета грешка е принизяването на титулатурата на българския владетел, което става главно под руско влияние и основно през ХІХ в.
Четвърта принципна грешка е принизяване ролята на ІІІ българска държава и нейният цар, който е не по малко велик от Симеон І, но грешката на Фердинанд е, че като цяло не е руснак и затова е много виновен пред нас.
Петата грешка е принизеното и в следствие и на това самочувствие, което ни пречи да забележим някои „недобросъвестни” грешки особено и на западната преса включително, обявявайки българския владетел за крал, но не и за цар. Което не е правилно. Но вие вече знаете разликата. Има я и при владетелите особено на третата българска държава и това е особено видно. Не веднъж е писано за le roa или the king of Bulgaria и ние по една или друга причина не сме реагирали.
Или постоянното принизяване на царската фамилия, която както писах, не е само княжеска (т.е. кралска) както често го пишат, а императорска, т.е царска. В лицето на царя ние имаме такъв рекламен коз, а не го използваме! Например за кралската фамилия на Великобритания се изписа тонове хартия, пък за сватбата на принцеса Калина имаше само кратък репортаж. И тук БТВ, а и наложеното републиканство имаше огромни „заслуги”!
Наскоро в предаването „Памет българска” по БНТ Божидар Димитров изрази мнение, че по нашите земи през Средновековието са живяли дори англичани и е имало английски кралство някъде из северна Добруджа, като живелите по българските земи каза, че са 50-70. И с една дума уби „триединната догма”, т.е. че българската нация се състои от славяни, прабългари и наскоро присъединените от времето на Людмила Живкова към тях траки.
Може би има и други, но за сега не се сещам за тях. Но ние историците сме особена порода хора. Сред нас има и хора, подписвали се и пред службите, но се прекланят преди всичко пред историческата истина. И с това тежат на мястото си за което са заслужено уважавани! Който на стари години се чувстваше вече стар и изхабен и усещаше, че му е „дошъл реда” той се оттегляше и предоставяше най-често мястото си на по-младите и по-качествените от него. Това е голямата разлика с други университетски специалности.
Малко полезни съвети
Когато преди повече от 30-години се отделих от Варна, най-важната причина поради която го направих бе заради научната кариера, която обаче не осъществих по ред причини. Но възприех София като мой град и по една друга причина, която малко по-късно се прояви. Инсултите. И брака си разбира се. Иначе едва ли щях сега да седя тука. Оказа се, че климатът край морето е причина за тяхната поява (достигал съм и само до три ангини годишно). Но преди 30 години не гледахме на град от порядъка на София като нещо хубаво и вероятно това е една от причините в страната сега да има толкова голяма емиграция – тук има примерно парно, каквото във Варна прекараха едва през 80-те години и то във 1/3 част от града, като сега и то западна, поради неразумно високите сметки на топлото. Защото Варна, ако не знаете, е преди всичко летен град. А през зимата – кучета го яли! Вероятно не знаете и какво е да седиш по една седмица потънал в снега през зимата, ако го е навяло и да чакаш да пуснат тока, който задължително тогава е спрял? И това става, ако си успял да се прибереш вкъщи, защото зимният вятър е безмилостен. Въобще, положението в София не е като в останалата част от държавата. За липсата на всякакъв, а не просто на редовен транспорт, въобще да не говорим. Такъв често няма, особено в крайните и неморски квартали и в по-късните часове на деня. През 1991 г. трябваше да се прибирам в 21 часа с последният автобус например и то ако мине. Сега положението, поне с транспорта, се промени откакто фирма на гаража на Златни пясъци пое линиите, но само толкова.
И нещо друго малко по-лятно. Не си мислете, откъдето и да сте, че можете да бъдете приет с голямо удоволствие по морето без предварителна договорка. Ще ви гледат най-вероятно недобре. Защото живеещите край морето ползват лятото за попълване на семейния бюджет през двата летни месеца които максимално имат. И без това при липсата примерно на карти за почивка (аз съм ползвал такава само веднъж през живота си и то в Смолян) използват лятото за скърпване на семейния бюджет (аз съм спал дори в гаража). Животът из провинцията (а Варна е трети по големина в страната) въобще не беше като този в София. Например майка ми едва не се изпокара със сестра си, когато започнахме да даваме под наем на туристи през лятото. Да не говорим, че скърпване на семейния бюджет всекиму е необходимо. Я заплатата ти е по-ниска, я по друга причина!
Сега може и положението да е станало по-добре, но като гледам – едва ли. Вода, (както навремето ходихме през една улица до близкия кладенец) и сега в голяма част от селата и градчетата я няма. И сега постоянно ни напомнят, че София не е България, макар и тя да е по принцип нейната столица.
Странички от личната биография
Татко малко преди смъртта си (сигурно малко години преди това) учудено реагира: „Чак сега си давам сметка, за лъжата която са ни поднасяли по време на социализъма!”. Имитираше правешкият говор на Тошо. Той (баща ми) почина през 2004 г., а майка ми го изпревари с пет години, но така и не посмя да се яви на кандидатура за асистент във Варненския ВИНС, поради страха да не би да й откажат и си остана най-обикновена, макар и добра, гимназиална учителка, отнесена по традиция от инсулта. Не вярвах, че още такива неща се случват у нас, докато лично не се убедих, че все още ги има. На един колега например няколко курса преди мен бе отказано да кандидатства за аспирантура поради неблагонадеждност. И той респективно стана районен кмет от ВМРО в район на Пловдив. Какво стана после с него въобще нямам информация.
А иначе във Варна си живеехеме интересно. На етажа до нас живееше чичо Любо, директор на БНБ, а на етажа срещу нас живееше главният архитект на града Воружан Маноян със съпругата си Алина, чиито първи мъж беше „писачът на политически вицове” Атанас Славов. Апартаментът й беше много стилно, но не с крещящ вкус, направен. С нея дори преживяхме земетресението от 4 март 1977 г.
През 1993 г., на едно събрание на Ансамбълът на флота неговият шеф полковник Андреев ни чете една записка, която сочеше размерите на кризата в раждаемостта в България и един колега запита: „Я положението в Полша какво е?”, на което полковника явно учуден отговори че е странно, понеже там раждаемостта се увеличавала, след което колегата реагира усмихнато: „ Ясно, цяло лято ние работим за износ. Това е!”
Беше в началото на 80-те години, когато баща ми се бе върнал в къщи – вечерта с общинския духов оркестър, облечени в офицерски морски униформи бяха свирили пред „Астория” на Златните и изпълнявали „Алте камараде”, т.е. старите другари-немски военен химн, в присъствието на 50% източни и още толкова западни германци, които ги аплодирали. Беше много доволен. Също тогава, една вечер в девятката (р-т „Преслав”), когато бях на работа по кръчмите, една вечер, след прелитащите бутилки от бира, една дама използва настъпилата тишина, седна на пианото (като не и пречеше пушека от цигарите, който се движеше на талази) и изпълни сред пълна тишина немската популярна песен „Лили Марлен”, която беше забранена в тези години. Направи ми огромно впечатление. Не я бях чувал дотогава и явно имаше огромно влияние сред пияниците. Цялата зала неочаквано млъкна. Не е за вярване!
През 1988 г., Тошето явно почувствал се „прелъстен и изоставен” от руската политика рязко свърна към съюз с ФРГ (тогава му викахме ГФР) и оттогава са изпълненията му с канцлера Кол („две войни сме били заедно и ако трябва и през трета ще бъдем пак заедно!”) и бързо се сприятели с „баварският ястреб” Ханс Йозеф Щраус, когото нашата преса традиционно рисуваше нелицеприятно, но ние, вече увлечени от „перестройката” и нейните проповеди не му обърнахме внимание. Пак оттогава (от 1989 г.) ни остана фразата на един колега от Университета, с когото посетихме СССР: „В Русия харесвам три неща: дворците в Ленинград, строени по идея на италианеца Растрели, метрото, строено от германски военнопленици и грузинският чай”.
И въобще разликата София-Варна беше като тази Москва-Ленинград. Във Варна когато свършеше работното време (а аз в началото работех вечер) драсваш по Златните „по живота”, т.е. да сваляш чужденки, главно западнячки (с цел разбира се женитба) и когато свърши нощта се прибираш, най-често изпил само една бира и нищо повече. Целта на всеки един от нас беше да се ожени по-на Запад. Защо ли?
Дори един ден като се зажених, с жена ми се шегувахме: „Ти нали щеше да се жениш на Запад, пък то...” На което реагирах смеейки се: „Защо? Дупница е на запад от Варна. Само границата не преминах. Това е всичко. Програмата ми е почти изпълнена!”
През 1983 г., все още войник, се бях запознал с една хубавичка англичанка и преди всичко със семейството й и когато се появих по-късно в София бях на път да се оженя (тя беше още съвсем млада, на възраст колкото брат ми). Но тук нещата постепенно „изтляха”.
Пак през 1988 г., още докато учихме „Научен комунизъм” при професор Димитър Филипов, аз изглежда съм изглеждал по-благонадежден, защото след като успя да изгони Джупето и неговите безбройни приказки, професорът не бързаше с края на изпита, спря се и ме запита: „Сега, след като ви писах оценката, може ли да ви попитам нещо?” и аз поклатих глава и изчаках съгласен с интерес какъв ще бъде въпроса. „Бихте ли ми казали научният комунизъм интересен предмет ли е според вас?” Отговорих му утвърдително: „Да, само че отговорът не е там където сме свикнали да го търсим. Защото Швеция в момента вече е почти в комунизма, докато степента на обобществяване на фирмите в САЩ почти го е достигнала. Там практически няма частна собственост, а само акционерни дружества”. Професорът се засмя и ме освободи.
След 2000 г. животът ми се разви по малко по-особен начин: както вече писах през 2001 г. и аз прекарах инсулт. Оказа се немного тежък и дори след него си позволих да прекратя пиенето на хапчета за кръвно, докато след около пет години той ме повтори. През това време се върнах на работа, но малко след смъртта и на баща ми ме съкратиха и както миналия път писах изкарах курс за екскурзоводи. И започнах пак работа, която беше сега „ако се случи”. През зимата работех на трансферите към „Балкантурист”, а през лятото поемах вилата си. Така се запознах и с преподавателския състав на 101 училище (водих ги в Солун) и там започнах времено (както се оказа) работа до получаване на втория си (или третият си, не си спомянм вече) инсулт Бях междувременно намалил хапчетата до минимум и той дойде лесно. После и до Турция ходих за едно лято на работа като екскурзовод. А после, и (по идея на един приятел от БАН за което съм му много благодарен) времето в което прекарах инсулта бях и учител (работат си там смятам за най-голямото си достижение в този живот, заради което съм благодарен на директорката на „101 училище” г-жа Митрова!).. Та пак напуснах. Този път предимно по собствено желание. Бях започнал регулярна работа за една хонгконгска туристическа фирма, така, че можех да си го позволя. Докато един ден след работа дойде и четвъртият ми този път сериозен инсулт. И този път трябваше да стана съвсем пенсионер и да довърша това, което четете (разбира се, ако го четете). Междувременно още докато работех с частите дойде времето и на странните явление, които не бяха толкова странни: един ден, когато заминавах по работа с колата и при съвсем празно шосе пред мен тръгнах да правя обратен завой. И в този момент до мен спря кола със сигнализиращ клаксон и ядосано запита по шофьрски: „Абе, ти не ме ли виждаш! Ще ни избиеш бе!” После попитах колега, който се занимаваше със странни явления и той ми каза, че имало два спектъра, през които виждаме живота – единият бил този нормалният, а другият протичал до него и бил напълно като него, но през т.нар. „виолетов спектър”. Така, че нямало нищо чудно в случилото ми се!
Тук ще пропусна случилото ми се в черквата в с. Червен брег което вече описах например и ще прескоча на случилото ми се по време на двойната ми операция след четвъртия ми инсулт. Тогава, в присъствието на жена ми след операцията, бях сигурен, в присъствието на дядо си някъде наоколо, който дотогава беше седнал на леглото и си говореше с мене, облечен в черния си костюм, като само аз говорех. Видях дори и майка си, но изглеждаше странно, защото краката й продължаваха нагоре в пушек. „Ти си сънувал! Дядо ти нали е мъртъв?” реагира съпругата ми, което потвърдих: „Убит е от турците през 1822 г. в Търново”, но аз бях сигурен в случващото се. И оттогава съм странно спокоен и побързах да довърша каквото съм започнал и докато успея. Така, че това е положението в момента. Май, че вече успях!
Златната решетка
Угрижен служител прекъсва заседание на министерския съвет по времето на Виденов и тихо му казва: „Убили са Луканов!” след което Жан изненадано реагира: „Ха, че кога толкова бързо стана девет и двайсет?”
По времето преди въвеждане на валутния борд, т.е. в късния соц един работодател кастри своята служителка, продаваща на каса, че не се реагира така: „Туй няма, онова няма!”, а се реагира малко по по-друг начин, т.е. като няма нещо, може да се предложи на негово място нещо друго. И служителката си взела необходимата бележка. Особено тогава, това било необходимо за да не си първият, който ще остане без работа! Защото гладен все пак не се стои. И на следващият ден шефът чува следният отговор от служителката. На въпрос имате ли тоалетна хартия, тя отговаря: „Не, бързо свършва, но можем да ви предложим много хубава тънка шкурка!”
Един ден случайно на Китайско-Съветската граница отнякъде попаднало лайно. Понеже никой не бил свидетел и поради опасността от усложнения от Съвета за сигурност на ООН, който по принцип решава международните въпроси бил свикан международен съвет за да решат проблема с въпроса: чие е лайното? Все пак някой може да държи на неговата собственост и да има по-нататък претенции. Изказал се британският делегат и бил сигурен, че то принадлежи на САЩ. След него думата взел френският делегат и везните натежали към Япония. Обаче думата вземал и българският делегат, докоснал лайното, след това си облизал ръката и безспорно заявил, че лайното е руско. Толкова бил сигурен в това. Но предизвикал нови прения, чиито основни питания били като как е определил това толкова бързо. „Нямаше никакъв проблем и въобще не се усъмних във факта чие е? Вече толкова години им ядем лайната, че вече свикнахме!”
И един перестроечен: от СССР ни се разсърдили, защото три пъти ни били поканили на погребение, а пък ние още не бързаме да се сетим за такова.
Та колкото и да намаляха в последно време, все пак още се сещам за някой от тях и мога да ги препоръчам на „Атака”. Да си припомнят близкото минало.
И накрая за довиждане: сега микрофонът предоставям на вас. От мен за сега – толкова! Благодаря, че ме издържахте толкова време! Остана ми да допиша още две-три работи само, но и това ще стане, а ако не е – не е фатално. Пък и джингитайците вече са на границата ни! Ще трябва и нея да пазите, пък дано успеете. Защото иначе - особено да му мислят жените ви! Успех! Ще ви трябва. И дръжте се за Вишеградската четворка на първо време. Защото нищо не се знае все пак! А и трябва да довършим магистралите все пак, че са свързани предимно с Турция, а северна България и вързката ни с Европа съвсем изчезнаха! И честит ден за защита на жената!
8 март 2017 г. Юрий Михайлов
Гр. София
Българите и римският свят XХVI в
ИСТИНСКИТЕ ГРАНИЦИ НА СТАРА ВЕЛИКА БЪЛГА...
аз съм внучката на арх.Варужан Маноян и инж.Алина Маноян.
Първо сте изписали неправилно името на дядо ми.
Второ,баба никога не е била омъжена за някакъв драскач на вицове на име Атанас Славов.А първият и съпруг беше уважаван професор на име Иван Люцканов Славов
аз съм внучката на арх.Варужан Маноян и инж.Алина Маноян.
Първо сте изписали неправилно името на дядо ми.
Второ,баба никога не е била омъжена за някакъв драскач на вицове на име Атанас Славов.А първият и съпруг беше уважаван професор на име Иван Люцканов Славов
