Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.04.2017 20:40 - Културна политика и развитие на музикалната култура в България 1944 -1948г. - в
Автор: herodotus Категория: История   
Прочетен: 514 Коментари: 0 Гласове:
0



 Във все още несигурния ни културен, а и обществен живот, покрай някоя проява на наш композитор, Илия Темков се опитва чрез добра рецензия ва създаде положително отношение към него. Така заради сонатата за Сталин, Ал.Райчев е определен като един от най-младите и даровити, проф. В.Стоянов притежава „...един доста внушителен дял от българските музикални успехи, като името му е чуждо и в чужбина”, а проф. П.Владигеров е „първият наш композитор – модернист”. Неговото изкуство обаче е „далеч от всякакъв разхвърлян модернизъм”, а „...музиката на Владигеров е пъстра тонова картина от багри и ритми, поетично открояващи се върху канавата на народната песен”.

Г.Тутев от своя страна рекламира културно-просветната мисия на ДСО, който във всяка от програмите си изпълнява и по една българска творба. Така:

            1. Насърчавало българското музикално творчество;

            2.Публиката щяла да се възпитава да цени усилията на българските композитори.”

Покрай култа към народностното не е пропуснат и фолкрорът, определен като истинското масово народно творчество, проявяващо се в художествената самодейност. Отново боравейки със съветския пример на 1 май 1945 г. в. „Литературен фронт” отпечатва и статията на Г.Блог – „27 години народно творчество в СССР”. От нея научаваме в подробности за продължилия девет месеца преглед на художествената самодейност там. В него инициативата, както се вижда от термина „самодейност”, идва отдолу. По време на прегледа е осъществявана, по почин, завещан от Ленин, помощ насочен към провинцията. Отчетени са големи количествени достижения, направени са портрети на съветски вождове, като например този на Ворошилов. Авторът на статията говори за галямото влечение на народа към изкуството и описва подвига на 73 годината баба Двинская, която, докато се криела в мазето, съчинявала приказки от сорта на „Откуда на земле Гитлер взялся?” Описани са и други подобни примери.

При условията, при които е поставен българският печат, рамките на свободата на словото не са широки. Но в тях, макар и завоалирано, могат да се диферинцират позициите при различните мнения. От друга страна често пъти големи специалисти изглеждат объркани. Също така към всяка от партиите има и отдел, занимаващ се с културното развитие и често пъти специалистите, които са в него, се случва например да са писатели, а да се произнасят по въпроси, отнасящи се към музикалната критика. Някои пък дейци -например Л.Пипков  - се опитват да насочат вниманието на официалните власти за разрешаване проблемите на сферата, в която творят. Отделно от това има хора, които се стремят да демонстрират компетентност във всичко, с намерението да успеят да се лансират в новата действителност.

 Концепциите на отечественофронтовския печат по отношение на изкуството не се променят и след появата на опозиционна преса.Тонът обаче се изостря. В резултат се появяват както директни нападки в печата, така и задълбочени анализи. Характерни са взаимните обвинения във фашизъм, търсенето на мястото на изкуството за народа, взаимното доказване на вярност към О.Ф. и собствената партийна идеология.

Разликите обаче започват още от метода. На социалистическия реализъм е противопоставен естетическия метод, смятан от БРП (к) за декадентски. Опозицията смята, че истината е в душата на всеки и в собствената му естетика, а човек се отклонява  от схемите поради вътрешна индивидуалност. Изкуството черпи от първични източници, а не от готови доктрини. Човешката еволюция е вечна и дори театърът копира живота, вместо да е обратното. Изкуството и пропагандата не могат да имат нищо общо, въпреки, че пропагандата често си служи със средствата на изкуството. От това тя не става изкуство. Бах, Бетовен, Дебюси са се стремили към естетически идеал. Потребността от красота е била задоволена дори на фронта, въпреки загубата на човешки стойности там. Даже социалистическото съревнование е индивидуално съревнование. Еднопартийната диктатура обаче изкарва на бял свят въпроса за партийността в изкуството. Но то е възможно само пълна свобода, а не с дефиниции. Централизмът не държи сметка за интимния свят на човека. Въпреки големите надежди на 9 септември 1944 г., една партия е обсебила властта и се погаврила с изкуството и не отпуска дори едно литературно списание. И прогресивността да използва като монопол като под нея се разбира калъп от чувства , мисли и едва ли не усети. Монополът е част от общия метод на управление, а някои са се обявили за единствените духовни водачи, лансирани по партийна линия. Идеалът на дребната буржоазия – според БРСДП (о) – при пролетаризирането й е да заграби властта, а БРП (к) е с объркан класов състав. Оскъдицата от хартия е дала нова възможност за единовластие и идейна едностранчивост (тя съществуваше до началото на демократичните промени у нас след 10 ноември 1989 г. – бел.моя). При сегашното състояние на нещата липсват не само таланти, но и условия за създаването им, а агитпропите са впрегнали талантите за свои цели. Количеството на творби вече е добро, понеже всеки, който може да държи писалка, твори. Творците обаче много творят, малко четат. Ръководителите на културата ни, осъзнали, че са необразовани, се ограждат с недостъпност, високомерие и фалшива сериозност. Културата се води от хора, близки до управляващата партия, а група неудовлетворени честолюбци с идолопоклонство са дали отпечатъка си върху нея. Заради пропагандата се фабрикуват безвкусици, БРП (к) не е разбрала, че колективизмът е само в техническата и материалната страна и копира от СССР само несъответствията. Комунистите гонят кариера и искат изкуството да им служи. Г.Димитров с голяма ловкост защитава слаба кауза, поставена върху силни, но чужди на нея основи, уверявайки, че е изсипал рога на изобилието, а хората на изкуството го гледали наредени като кротки пансионерки. Диктатурата е преминала от дясна в лява, а фашистите са станали комунисти. Царува грубата сервилност, ненавист, порицание от накърнени амбиции и незадоволено честолюбие, заради което начело на културата са застанали недостатъчно образовани хора. Липсата на сигурност, страхът от опорочаване неприкосновеността на личността и от глад са част от факторите, опорочили интелигенцията, а по върховете на творческите съюзи стоят хора, редовно сменящи боята си. Които преди са викали: „изкуство за изкуството”, сега викат „изкуство за народа”. Оскъдицата води ди нагаждане към всеки нов режим. След 9 септември 1944 г. се е стигнало до ново ограждане с лоюлни хора, способни да  изфабрикуват лозунг дори, че „Дейците на Априлското въстание ни завещаха вечна дружба с великия ни освободител СССР и Титова Югославия”. Едни са подчинени на линията, а други са принудени да ги слушат. Наложили са се партизанството и борбата. Но омразата, кръвожадността и т.н. характеризират регреса, колкото и да се крещи, че са прогресивни. БРП (к) планира за толерантност, но само културният човек разбира торерантността и затова самите комунисти не са способни на неяя и никой знае докъде ще ни доведе нетърпимостта им към неприличащите на тях,. Борбата им е с действителни и въображаеми противници, а никкоя етика не е възпявала култа към насилието. Чрез героичното се създават фанатици, които човек-маса стават висша степен егоисти. Но няма цел, която да оправдава всички средства. Идеята постепенно се оформя по образа на недораслия за нея. В името на идеята могат да кладат и убиват, щом им се прииска. Фанатикът не може без думата „смърт” и, е неспособен да обори опонента си, иска да го унищожи. Но фанатизмът и културата са несъвместими и докато фанатизмът е временен, идеите му са вечни. Вечните истини вдъхновяват, а не отмъщението. Трябва да се следи логиката на общочовешкото развитие и да се утвърждава култ към човека. Чрез истински родното трябва да се доближаваме до общочовешкото, защото националното е реално, а общочовешкото – твърде отвлечено. Но националните черти имат общочовешки характер и се вливат в него. И ако от родното можем да вървим към ново изкуство, то подчинявайки го на отвлечени идеологии, ще го обезличим.

През двете основни гледни точки: революционната и общочовешката, се пречупва и отражението на музикалните събития в пресата.

Така, според в. „Отечествен фронт”, в операта „Дон Паскуале” драматичният режисьор се е справил и осветил Доницети, като измлякъл общественото и характерното от времето му, защото се мислело за изкуствого на актьора, за ансамбъл. Костюмите  декора били в пълно съгласие с написания стил на епохата и закръгляли художественото единство на представлението.

„Бахчисарайски фонтан”, според в. „Народно земеделско знаме”, е „...оптимистична поема за освобождаване на съзнанието на отделната личност от пасивността пред деспотичността изобщо”, а Н.Анисимова засега постига повече сценичен, отколкото балетен успех и още е чужда за нашата публика, която я е приела от любезност”. Според „Отечествен фронт” отзивите за играта са отлични, масовите сцени са забележителни по стил, постройка и нерв, а Н.Анисимова е раздвижила нашия балет и би било добре гостуването й да се продължи.

Това са творчески спорове, мнения, които са необходими за всеки друг културен живот, но в случая носят белега на политическото напрежение. Така е по отношение на Бетовен. Според опозицията „...най-великият гений от всички времена и народи, както отбелязах вече се е и схватка на революционната буржоазия с умиращия, но все още грозен феодален свят, която се е разигравала пред очите на Бетовена”. Отново, според същия опозиционен вестник, Моцарт е „най-гениалният между гениите на музиката”, не е имал врагове, защото е обичал всички като братя, а музиката му е благословение за цялото човечество, вдъхновение и радост за онези, които още не са забравили смеха и простите удоволствия на детските си дни.

Според в. „Отечествен фронт” в „Борис Годунов са отразени отаянието на народа, загиващ от страшния глад с непримиримите противоречия между народ и царската власт, а „Ленинградската симфония” е симфония на борбата и победата „...носеща отпечатъка на твореския сталински дух на един безспорен музикален гений”, която е  „...изпълена под диригентството на вдъхновения млад диригент и боец срещу фашизма – югославският партизански майор Оскар Данон – директор на Белградската опера”.

В. „Народно земеделски знаме” твърди, че с операта „Вертер” за пореден път се доказвало, че се върви към опростенчество, защото: заради слабите сценични ефекти и зле подредения декор, украсен с мъртви тонове и лошото сценично поведение, публиката е останала недоволна, въпреки доброто изпълнение. Критикувани са ражисьорите-партийци (т.е. комунисти – бел.моя) и пригаждането „...на спектаклите спрямо новите разбирания, за да се харесат на господарите си”. Слабото място – режисьорският състав – е критикуван винаги. Ето какво пише същият вестник за оп. „Лучия ди Ламермур” по-късно: действията са неспоени в едно цяло, драмата е неубедителна, липсва топлота в любовната сцена, действието в първа картина е през деня, а не в полумрак, мрачни и груби бои, отблъскващи и настръхнали декори, неправилно използвани светлинни ефекти, непонятен стил ненамиращ художествено оправдание. Българският режисьор Ил. Иванов не се е задълбочил.

Не такова е отношението към съветските режисьори обаче. Стремежът да се противопоставя съветската действителност, за да се критикува българската, се усеща и тук. Румянцев е бил чужд на антихудожествените предразсъдъци, дал е вярна картина на руското висше общество, макар че някъде пресилил парадността, като показал хай-лайфа, насядъл по стълбите, и се престарал със салютите при посрещането. „Масовите сцени са с размах. Умело си служи със звуковите и технически възможности на театъра. И ако някъде психологията нещо не е наред, причината е в артистите, още не свикнали да живеят живота на образите „ в „Дама пика”. С много отзиви и от двете страни е посрещнат и Игор Мойсеев.

Вестник „Свободен народ” отбелязва, че симфоничната музика е изкуство, което най-малко би могло да се спекулира за груби партийни цели. Но същият вестник от друга страна, подобно на официозните издания също споделя страха си от „...излишни, чисто виртуозни увлечения” при изпълнението на музикалните произведения.

На практика нито едно от печатните издания – вестник или списание – не е в състояние да даде обективна и политически неутрална информация за проявите на музикалното изкуство. Дори изданията, по принцип специално предназначени за тази цел, са силно политизирани, което се отразява върху качеството на оценките.

 

 

ВТОРА ГЛАВА

 

Утвърждаване на държавното начало в

музикалния живот – 1947-1948 г.

 

1.      Държавни и обществени музикални институции

 

На 10 февруари 1947 г. се подписва мирният договор между България, от една страна, и държавите от антихитлеристката коалиция, от друга. Това дава реална възможност за подобряване на отношенията с останалите страни по света и за излизане от международната изолация, възможност, съвпаднала обаче с бързата поляризация на силите в световен мащаб и оформянето на двата нови военно политически блока, към единия от които се присъединява България. В края на септември 1947 г. в Шкларска Поремба – Полша се провежда съвещание на комунистическите партии от Източна Европа, Франция и Италия, чиито решения за ускоряване на революционния процес са от определящо значение за вътрешната и външна политика на източноевропейските страни. От българска страна доклад е прочетен от Вълко Червенков.

През същата година за директор на Народната опера е назначен С.Стоянов – бивш ректор на ДМА. Очертавайки традиционните слабости в един оперен театър: груповщина по пултове, болезнен индивидуализъм, безогледен кариеризъм, театрална и певческа изостаналост, в своята програма за развитието му радикалният директор обещава, че ше се стреми да създаде здрава и съзнателна дисциплина и колегиалност. След необходимите за това време грумки фрази, че „...в обстановката на Отечествения фронт не може да се търпи застой. Всяка репетиция ...ще бъде крачка напред”, „...Народната опера е място не за забава, а за възпитение на нашия народ в прогресивен демократичен дух, от което ще се определя репертоара и отношението към масите”, а операта „... ще служи изцяло на републиката и на демокрацията”, като „...на всеки ще бъде намерена работа съобразно способностите и възможностите му”, директорът предлага, за да не се позволи застой в кадрите, да бъде въведен принцип, сходен със социалистическото съревнование в производството: първите артисти да поддържат високо ниво, а по-малките да се стремят да са като тях. Определени са и външните аспекти на ориентация на Операта: най-близкото сътрудничество, помощ и съдействие от СССР, както и връзка с останалите братски славянски страни. За да бъде създаден „...специфичен български оперен и балетен репертоар, с прогресивно и демократично съдържание”, е предвидено въвеждането на практика да се задава тема за оперно и балетно творчество, освен досегашната индивидуална творческа инициатива, като се черпи също такава от богатата съкровищница на Франция, Италия и Германия.

Материалното състояние на музикалните културни институции, обаче „...продължава да е един от най-болните проблеми в развитието им. Остаряла е базата, липсват части за музикални инструменти” и т.н.

Поради неправилното кредитиране, на Народната опера също понякога й се налага да търси кредити, като този от 5 млн. лв. през 1947 г. Народната опера в София има нужда от салон. Операта в Стара Загора дава представленията си в салона на читалище „Родина” и също се нуждае от сграда. Въпреки, че от 6 юни 1947 г. оперетата в София е станала държавна, сградата, в която тя е настанена, се нуждае от основен ремонт и т.н.

Проблеми има и от друго естество. Някои предприятия чрез по-високо заплащане са по-привлекателни за професионалните музиканти, от което страдат професионалните оркестри. Така например предприятието „Хоремаг” е погълнало оркестрантите на няколко симфонични оркестъра и оперетата през 1947 г. е останала с неграмотни музиканти, особено в областта на щрайха. През същата година ВНС гласува нови щатни таблици за оперните артисти, като по този начин повишава заплатите им и насърчава музикалното им творчество, но се получава парадокс – по-новите щатни таблици на държавните служители висококвалифициран специалист, какъвто представлява асистент във ВУЗ – респективно в ДМА – получава 10500 лв., т.е. колкото артист-оркестрант от ІV група, докато оркестрант от І-ва група получава 14 хил. лв.

Въпреки трудностите обаче, българската музикална култура продължава успешно да се развива, както във вътрешен, така и в международен план. През 1947 г. са създадени държавна опера във Варна и симфоничен оркестър в Бургас. В страната се завръщат В.Чернаев и съпругата му, който до разгрома на Германия са били в концлагер. Властта се опитва да им създаде необходимите удобства, а те се включват в концертната дейност. Наред с това някои от репресираните непосредствено след 9 септември 1944 г., постепенно се завръщат на столичната сцена, което говори за  тяхната реабилитация от новата власт. Такъв е случаят със Саша Попов, който половин година след създаването на симфоничния оркестър във Варна още от 1946 г. се появява на софийските подиуми, дирижирайки Д.С.О.-София. На следващата година и Ст.Брашованов фигурира отново в документите, свързани с ДМА.

През 1947 г. е основан, съобразно решенията на профсъюза на музикалните дейци, Съюзът на композиторите, музиколозите и концертнирещите артисти. В музиковедската литература още е в сила твърдението, че той е продължител на дружеството „Съвременна музика”. Имайки предвид обаче цялостната политика на властта на О.Ф. в културната област и стремежа и действията й за привличане на творческите съюзи, както и факта, че този нов творчески съюз  си създава на базата на профсъюз, контролиран директно от ОРПС, не мога да приема за правилно това твърдение. Целите на съюза, създаден за контрол – пряк или обществен – от страна на властта върху музикалното творчество, не съвпадат с целите за създаването, като и с по-нататъшното развитие на дружество „Съвременна музика”. Дествията на новия творчески дом на българските музиканти потвърждава това. Той урежда прегледи и седмици на българското музикално творчество и сесии на българската музикална наука и критика – представляващи по принцип положителни инициативи – с които, обаче се „...дават възможности да се подложат на обществена критична преценка творчеството на българските композитори и музиковеди и стимулират създаването на нови музикални произведения и музиковедски трудове”. А това вече по същество представлява диктат върху творческата дейност – често пъти чрез слоеве от народа, за които в правителствените документи се говори, че трябва да бъдат издигани, а не те самите да издигат музикалното творчество – върху творческата индивидуалност, особено необходима в областта на изкуството.

Друга инициатива през 1947 г. – по принцип положителна, но на практика с негативни последици за професионалното музикално изкуство  - са провежданите по градчетата и селата културни седмици, силно интензифицирани във връзка с разгърналото се в страната бригадирско движение. За успешното им осъществяване – проектите са наситени и са на два дяла: да Южна и Севера България – се съставят две групи: първата от артистите от театъра и операта, Детския театър, 2 – 3 писатели, народна певица от радиото, артист-хуморист, като групата е предвидена за по-големи градове; и втората в състав – народна певица, един певец на руски (славянски) песни, артист-хуморист, артист-рецитатор, артистка, акордеонист и кино.

МИИ урежда транспорта и храната. Изискванията и към бригадирите е да се провеждат през всяко време на годината, предимно в селата и градчетата, отдалечени от големите градски центрове, а между писателите в групата поне единия трябва да е известен.

Групите се водят от един ръководител на МИИ, на когото са подчинени всички участници. Трябва „...да се внуши на Дирекция на Народната опера и драма по официален път, че участващите артисти и певци в културните седмици изпълняват изключително културно-просветна и държавна работа, така, както я изпълняват и на сцената. Управленията на съответните държавни институции веднъж за винаги ще трябва да разберат, че тези изпълнители са толкова необходими, колкото е необходим и всеки друг държавен или културен деятел в страната”. Участващите трябва да бъдат предизвестени поне две седмици предварително, за да си подготвят репертоара.

 Предизвестяването изглежда така:

„                                                                      До г-н .....

                                                                        ул............

                                                                        ТУК

           Моля, явете се в петък т.м. в 6 часа след обед в

клуба на КНК, във връзка със заминаването Ви в бригада.

                                                                    От камарата”

Човекът от МИИ отговаря за хората, дата, час, превоз, храна и т.н., а чрез областните инспекции на МИИ се уточняват обектите и евентуално местни деятели и театри, ако това се наложи.

Задължително се влиза в досег с местните власти: кмет, комитет на О.Ф., учители, свещеници, читалища, кооперации. Хонорарът за участие е 1 000 лв. дневно, а превозът по БДЖ е безплатен.

Материалите се разглеждат предварително от МИИ и промяна в изпълняваната програма не може да става.

Превозването се извършва обикновено с военна кола. В докладните записки на ръководителите на групите се вписва всичко, включително и посещаемостта и успеха на групата.

Само в селищата от Софийска околия „...за разлика от други краища в страната, населението не е проявило много голям интерес към тази културна проява”.

Програмата е примерно:

1.      Откриване и слово от ръководителя;

2.      Стихове на някой от поетите;

3.      Български и руски народни песни;

4.      Свой разказ на някои писател;

5.      Руски съвременни и български художествени песни и арий;

6.      Вапцаров и басни от Крилов;

7.      Народни песни

8.      Идейно-политически хумор – обикновено от злободневки.

Сводката много често звучи така: „Крайно изтощително пътуване по високопланински пътища с открити камиони върху натоварен дървен материал и дълги преходи. Въпреки трудността при пътуването и получената умора, дисциплината в групата беше много добра”.След културна бригада хората на изкуството, участвали в нея, известно време не са в състояние да се появят на сцената.

В началото на 1947 г. от КНК, както и от другите ведомства, са поискани по-значителни суми, понеже „...Отечествено-фронтова България е мястото, където се роди едно мощно трудово-културно движение, в основата на което легна изграждането на единството и сцеплението между работници, занаятчии, трудова интелигенция и трудещи се селяни”, което доказвало, че трудът е чест за България на О.Ф., доказвало ефективността и правото си на живот, но не разполага със средства. На призива на О.Ф., КНК изтъква, че организира културни бригади, цени делата им, допринасящи най-много за укрепване дружбата между града и селото, за тях е отпуснала 1 млн. лева през 1946 г., както и 800 хил. лв. предвиждани за 1947 г., и не е в състояние да отдели специални средства за подппомагане на бригадирското движение.

Културните, здравните и т.н. мероприятия се подготвят от Върховния стопански съвет (ВСС), планирането му засяга изцяло МНЗ, МСП, МНП и МИИ, както и подведомствените им учреждения, а също и останалите министерства и институти. Чрез плановите отдели на министерствата се разяснява коя от дейностите може да се планира, а „...този план трябва да бъде изготвен в сроковете, в които ще бъде изготвен изобщо Народния стопански план.

От края на 1947 г. - началото на 1948 г. инициативата по организирането на културните седмици е прехвърлена от вече бившите МИИ и КНК към новосъздаващата се КНИК.

Бригадирското движение се явява силен допълнителен фактор за развитието на масовата песен, както е и стимул за художествената самодейност. През май 1947 г. се провежда Първият национален фестивал на художествената самодейност.

След провеждането му ОРПС става нейн главен организатор, конкуриран от пионерската организация „Септемвийче” „И хоровете и драмсъставите, и монтажите, пък и дори и танцовите разработки и пантомимите, третираха разнообразни, политически правилно насочени теми”. Най-важните от тях са: Септемврийското въстание от 1923 г., антифашистката съпротива, партизанското движение и особено бригадирското движение, живота в ТКЗС, „Строим и бдим”, разобличаване на империалистите и подпалвачите на нови войни. Репертоарът, според сп.”Хорово дело”, трябвало „...да поставя парливите въпроси на съвремието, да им дава правилно осветление, да разобичава империалистите и подпалвачите на нови световни войни, да показвавярата в победата на демократичния световен фронт начело с великият Съветски съюз”.

Подобни изисквания са поставени и пред националния химн, макар и малко по-рано и не от списанието, а от правителствените кръгове.

На 23 април 1947 г. в Клуба на КНК се събират поети и композитори, за да обсъждат новия химн на НРБ. От композиторите там са Анд. Стоянов, Асен Карастоянов, Г. Златев-Черкин и др. В национален мащаб е обявен конкурс. При обсъждането за основа са взети „Марсилезата”, химните на СССР и Югославия. Отчетено, е че във всички химни присъства борбата на народа, а има място и за армията. Куплетите са констатиращи, рефрена – призивен.

Изискванията, които са поставени пред българския химн са: да отразява борбата, да е за младата република, трудът, отстояване на независимостта като член на славянското семейство, високото политическо и гражданско съзнание на българския народ, заветите на 9 септември за защита на народните свободи, мъдрото ръководство на Г.Димитров. Ако приемем, че един химн концентрира музикалната представа за един народ и като имаме предвид всички изисквания, поставени по това време пред българската музика, мисля, че този еталон, който е поставен тогава, отразява всичко в най-общ план, което се изисква и от българското музикално изкуство.

 

2.      Музикалната сфера в международния обмен.

 

Културните връзки и особено тези в областта на музикалната култура, играят активна роля във външнополитическите контакти на страната. В момента, в който България е международно изолирана, а икономически не е в състояние за равностойно партньорство, може да се каже, че културните връзки остават единствената основа на международното сътрудничество. Отначало те се осъществяват по линията на движението за славянско единство, но постепенно, с формирането на блока на народодемократичните държави и опасността по този начин да бъдат пренебрегнати Румъния и Унгария, подходът значително се разширява, като към всеки езин от двустранните договори между България и източноевропейските страни се съдържа и културна конвенция. С подписването на мирния договор отпада контролът, наложен от СКК, а връзките на страната ни с останалите държави се разширяват. Но бързото навлизане в периода на Студената война оказва негативното си въздействие върху процеса.

На 23 януари 1947 г., малко преди подписаният мирен договор, в София за пръв път е изпълнена „Рапсодия в синьо” от Дж. Гершуин, а непосредствено след мира се оживяват и българо-английските културни връзки. Английското предложение за възстановяване на Британския съвет у нас се приема добре от българските ръководни среди. Те „...предхождат добрите разултати, до които би могло да доведе осъществяването на предложението. То, според тях, непременно би допринесло за постепенното подобряване и разширяване на културните ни връзки и би било възможност на управляващите кръгове и на някои по-ширроки обществени среди във Великобритания да се убедят в добронамереността на българската външнополитическа дейност”. Преди обаче да е даден окончателен отговор от българска страна, у нас пристига Алън Буш – професор от Кралската академия в Лондон, композитор и диригент, секретар на Съюза на композиторите във Великобритания и комунист.

Привлечен е от личността на Г.Димитров, за когото през 1939 г. е написал песен. Дирижира няколко концерта на Държавния радиооркестър при голям успех, одобрява постигнатото равнище на българската музика и грижите на държавата, полагани за нея, интересува се от песните, написани около баладата „Хаджи Димитър”. Чрез него в Англия за първи път прониква сравнително по-обстойни информации за българската музикална култура.

В навечерието на стопански преговори между България и Австрия българската делегация във Виена организира по случай 3 март тържествен концерт на най-ценения в чужбина наш композитор – Панчо Владигеров. Той е обявен от директора на Виенската консерватория за един от най-видните славянски композитори, чиито концерти се радват на успех, а държавните културни институции си правят необродимите изводи и обобщения за насоките на бъдещата си дейност и особено за предимството, което би трябвало да получи представянето на българската музика. А П.Владигеров е „композиторът, чиито гастроли до края на изследвания ... период предшестват редица важни стъпки в процеса на стабилизиране на външнополитическите връзки на България ... Последното отразява особено място на П.Владигеров сред най-заслужилите дейци, допринесли чрез проявите си за постепенно излизане на България от трудното положение на международна изолация”.

По покана на Британския съвет за Единбург през лятото на 1947 г. заминава Л.Пипков като наблюдател на музикалния фестивал, който се провежда ежегодно там. Командировката му е изключително успешна с оглед на впечатленията и връзките, добити там.

Секцията на музикалните дейци към КНК твърде точно определя насоките на развитие на международните ни културни връзки: популяризиране на българското музикално изкуство в чужбина и подготовка, с помоща на задгранични специалисти, на оперни режисьори у нас. Така за пръв път след войната се забелязва оживление в музикалните връзки още в първите месеци на 1947 г. В Народна опера – София продължава да работи П.Румянцев, като от май 1947 г. му е поверена длъжността главен режисьор. Възстановени са оперите „Бохеми” от Пучини и „Евгени Онегин” от Чайковски, а за пръв път са реализирани спектаклите „Таен брак” от Чимароза и „Стационният надзирател” от Крюков. Дейносттта на Румянцев се оказва много полезна не само постановъчно, но и като цялостна школовка за артистите и подготовка на режисьорски кадри. От друга страна ръководството на операта оценява предимството, което дава по-продължителният престой на чужди режисьори пред кратковременните им гастроли.

Връзките на Народната опера – София се развиват съобразно насоката, очертана й от нейния нов директор.

„В писмо до председателя на  Съюза на съветските композитори С.Прокофиев, директорът на Народната опера С.Стоянов моли да бъдат изпратени у нас партитури от опери на съветски композитори” и особено за „Война и мир”. Смята се, че най-добре е общуването да става на двустранна основа и дори е формирана българска делегация за целта: Л.Пипков, Т.Янкова, В.Чернаев, Р.Михайлова, М.Попов.

През 1947 г. започват и музикалните връзки с Румъния. Проф. Саша Попов дирижира в Букурещ по покана на директора на радиоразпръскването Букурещкия симфоничен оркестър и е награден с престижният орден за изкуство и култура. Обсъдени са  и по-нататъшните българо – румънски връзки.

През 1947 г. се затвърдяват съществуващите стари музикални връзки и се получава ново признание за тях в народодемократичните страни. Гостуват проф. М.Цвеич ОТ Югославия, румънската пианистка Лидия Кристиян, цигуларите Площек и Садло, пианистът Й.Паличек, директорът на Пражката опера Вацлав Кашлик. Гастролите се оценяват като пролог към големите тържества „Пражка пролет”.

Привлечен от творчеството на П.Владигеров, у нас идва полският пианист Ст.Шпиналски, оценил България като „Оазис на културата на Балканите”.

Сред най-значителните инициативи за 1947 г. е участието ни в популярният в цяла Европа фестивал „Пражка пролет”. По покана на организаторите от българска страна, наред с Ленинградската филхармония и Д.Ойстрах, там участват и Л.Пипков, П.Владигеров, В.Стоянов и Ив.Камбуров. За първи път чужд оркестър изпълнява симфоничната сюита „Бай Ганьо” на В.Стоянов. Радио Прага организира излъчване на българска музика и отделно на Л.Пипков, а лекции чете Ив.Камбуров. Успехите дават самочувствието, че имаме сили  и таланти да се отзоваваме на международни мероприятия, а същевременно за пореден път са утвърждава становището, че музикалните връзки са най-подходящият елемент от културното общуване, защото трудно се влияят от конюнктурата.

На 9 май 1947 г. в Белград България сключва първата културна конвенция след войната. Очаква се чрез нея допълнително да бъдат заякчени връзките от политически и икономически характер по пътя към Южнославянска федерация.

През 1947 г. е направена и първата стъпка към регламентиране на един дял от българо-съветските културни връзки – на 15 ноември е подписана спогодба за обучение на български студенти в СССР. Гарантира се равноправието със съветските студенти, осигурява се стипендия от 500 рубли, квартира и храна. Българското правителство изпраща списък на кандидатите и специалността на обучение, а приемането става след класиране с конкурсен изпит.

През 1947 г. обаче започва да се търси форма и на по-широко общуване, освен със славянските страни, което намалява ролята на двустранния обмен.

Подписването на съюзния договор между България и Румъния се предшества от мащабна проява на двустранните връзки в сферата на музикалното изкуство. През декември 1947 г. в София гостува Ежицио Масини – главен диригент на Букурещката опера, започнал кариерата си в България. Той дирижира няколко спектакъла и уговаря условия за взаимно гостуване на оперни колективи. От българска страна е  поет ангажимент да бъдат представени в Румъния оперите „Тоска” и „Бохеми” от Пучини, „Евгени Онегин” от Чайковски и „Травиата” от Верди.

С увереност може да се твърди, че през 1947 г. е поставена една добра основа за бъдещия международен културен обмен.

 

3.      Създаване на КНИК. Промени в музикалното

образование.

 

След съвещанието в Шкларска Поремба постепенно личността на В.Червенков излиза на преден план във вътрешнополитическият живот на страната. През 1948 г. той вече си позволява да критикува дори Г.Димитров.

След полското съвещание се променя в социалистически дух съдържанието и на подготвения вече проект за нова конституция. При обсъждането му е предвидено МИИ да стане Министерство на културата, със структура, подобна на тази на МИИ. Но интензификацията на революционния процес довежда до създаването на Комитета за наука, изкуство и култура (КНИК). Отчетено е, че МИИ е изпълнило антифашистките си задачи, възстановило е материалната база на културата, консолидирало е държавното начало във всички сфери на духовния живот и с приемането на конституцията е ликвидирано.

Първоначално е предвидено КНК да влезе в КНИК като самостоятелна единица. Но постепенно надделява становището за разпускането на камарата. В.Червенков е назначен за председател на КНИК. Налагането на марксизма-ленинизма във всички сфери културата се превръща в държавна политика, която се осъществява чрез грубо администриране.

Негативно се отразява и централизирането на ръководството на културата в едно ведомство. Новият ръководител на КНИК идва с нови планове и абиции и се създава атмосфера, подобна на съревнование между КНИК и МВнР. От друга страна тези нови планове започват така да бъдат реализирани, че често прекъсват приемствеността между новото министерство и старите културни институции. Влизат в ход посредствеността и криворазбраната справедливост. Пример за това е изразеното негодувание на КНИК, че в командировка на концертни турнета ходели все едни и същи хора, при условие, че именно тези хора са известни в чужбина и до тях е изпратена персонална покана.

И въпреки, че през1948 г. международните контакти на България в областта на културата се разширяват, благодарение на създаденото в предходните години, подобен подход се отразява негативно на една от малкото по вид връзки, останали на страната с външния свят. От съчетание на обществената с държавната инициатива се преминава изцяло към държавна инициатива. Което до голяма степен съвпада, въпреки даваните указания от ЦК на БРП (к) за по-внимателен подход, с основната идея при създаването на министерството: да се укрепва държавното начало в културната политика, съвпадащо изцяло с обективното развитие на революционния процес. Така КНИК става не продължител, а преобразовател на институция, чрез която цялостно да се реорганизира дейността на бивето министерство.

Някои възгледи на председателя на КНИК биха дали допълнителна информация за насоките, по които е поело това учреждение. На 18 октомври 1947 г. в Художествения театър В.Червенков призовава към бдителност и борба с империалистическата агентура у нас, прави характеристика на положението в света и разделянето му на два лагера, отбелязва опасността идваща от Гърция и Турция, анализира политическите, военностратегическите, стопанските и иделогоческите планове от Полша, говори за могъщата сила на демократичния лагер, ако тя е осъзната и поставя новите задачи пред изкуството: създаване на произведения, възпитаващи младежта в любов към отечственофронтовска България и готовност за отпор, омраза към империалистите и техните гръцки и турски слуги „...които простират хищни ръце към нас”, към националната ни независимост. Със стихове, разкази, песни и т.н. трябва да се укрепва вярата на народа в собствените му сили, да му се покажат бляскавите перспективи на днешното развитие, което води към социализъм.

На 3 януари 1948 г. са очертани и задачите, стоящи пред КНИК: единно ръководство на учрежденията и институтите за наука и култура и контрол върху научната и творческата дейност, преподаването и т.н.; пълно премахване на фашистките и шовинистични остатъци в културата ни; грижа за научното разработване на историята ни; КНИК да бъде правителствен орган, управляващ съгласно разпоредбите и законите, владеещ радиото и киното и опиращ се върху творческите съюзи и организации.

С формирането на КНИК се внася нов момент в системата на ръководство на международната културна дейност и се засилват позициите на БРП (к) в тази област. Културните връзки са едно от средствата, служещи на българската външна политика – осигуряване на мир, приятелство и сътрудничество с всички демократични народи. Лицата, осъществяващи тази политика: от страна на МВнР – външният министър В.Коларов, от страна на КНИК – председателят му В.Червенков. С подписването и оформянето на системата от двустранни договори културните конвенции остават основни документи – в договорите културното сътрудничество е визирано само най-общо – и продължават да играят своята роля в общуването между България и страните от Източна Европа. От 1948 г. българската страна – в случая вече КНИК – изразява желание, освен професионалната характеристика, да получава информация и за политическата ориентация на дейците, на които предстои да установят контакт с България.

В началото на 1948 г. е осъществен първият гастрол на български музиканти в СССР – П.Владигеров и М.Попов. Отзвукът от него се разпростира и в другите славянски държави, успехът в СССР е голям и са изпратени писма до КНИК с желание да бъдат осигурени партитури за включването им в репертоара на съветски изпълнители.

Новото, което внася 1948 г. в следвоенната ни задгранична дейност е представянето на българското хорово изкуство. Радиохорът посещава Полша, а използвайки правата, дадени от подписаните културни конвенции, е изпратен от КНИК на гастроли и в Чехословакия, Унгария и Югославия. Но първото турне на самодеен хор „в страната”, осъществено с едномесечен живот в специален влак с 8 спални вагона и купета от по двама и четирима души, е това на военно представителния хор, който през януари дава концерти в Югославия и Румъния. Следват и други излизания на самодейни хорове, както и на посещението на чужди хорове у нас. Печатът винаги дава отзиви за блестящи прояви с много овации за нашите хористи, но с изключение на някои единични прояви, останалите хорове не се радват на добър успех. По предложение на композитора Г.Димитров, КНИК създава комисия, която да одобрява гастролирането на нашите хорове в чужбина. Но често чрез ходатайства, не рядко неоспорвано, се пренебрегват мненията на специалистите-музиканти, което е в ущърб на престижното представяне на България.

От 1948 г. и ДМА преминава към КНИК. Материалното й състояние обаче е много лошо. Академията притежава сграда и част от друга сграда за 1000 учащи се с 20 стаи и салон. Използват се дори канцелариите за провеждането на учебни занимания, а стаите са заети от 8 – 20 часа без да се спазват елементарни хигиенни изисквания, като лекциите се слушат често пъти на крак. Положението се е усложнило след обособяването на средно музикално училище (СМУ) и детска музикална школа, при което трябва да се прилагат ограничителни мерки „та нито един бездарник, суинг или зоза да не влиза повече в тия кадрови училища”.

В стремежа си да изтъкне тежкото положение пад компетентните власти, ръководството на ДМА набляга на факта, че няма стаи за кадрова и възпитателна работа по линия на СРП, СДМ и „Септемврийче”, „тъй необходима особено при нас и за преподавателя и за учащи се”.

Прехвърлянето във ВУЗ към КНИК отначало смущава учебния процес. Съгласно новия правилник на ДМА студентите получават по две бележки – пред преподавателя и пред комисията. Допуснатите нередности, обаче са големи – в протоколите са подправени бележки, незаверени с подпис от комисията и директора, успехът във ведомостта не съответства с протоколите, „...самата ведомост съдържа много задраскани имена, други вписани допълнително, има изтривани с гума имена и на тяхно място записвани други”. Според констатацията на държавната комисия, изпратена да разследва допуснатите в ДМА нарушения „...явно е, че има пристрастие, заинтересованост от страна на някои преподаватели с цел да се приемат кандидатите в академията по нечестен път”. Някои от преподавателите действително използват възможността по незаконен начин да лансират децата си за студенти в ДМА. Протести спрямо допуснатите своеволия и от страна на новия ректор на ДМА Атанас Гърдев и субективизъм при оценяването на студенти на преподаватели, нефигуриращи в изпитните комисии, се отправят от различни професори, включително и от Панчо Владигеров. В ДМА съществуват традиционните противоречия, кактомежду личности, така и между школите, чиито носители са те.

По линия на българо-съветската спогодба в СССР са изпратени да учат Петър Щърбанов, Емил Бошнаков, Емил Камиларов и Константин Ганев в Ленинград, а Боян Лечев, Г.Тутев и Веселин Павлов – в Москва.

Едно от условията, за да бъдеш одобрен да следваш в чужбина, е да си честен и активен отечественофронтовец. В СССР контролът върху българските студенти се осъществява от земляческите организации, които трябва да укрепват българо – съветската дружба, да изкореняват антисъветските и националистически прояви, да се стараят за повече скромност у българските студенти, да се борят против обособяването на групи с чуждите студенти, да подпомагат студентското обучение и да облекчават интернационалното възпитение, а при нужда да сигнализират в посолството навреме. Съветските представители, по нареждане на българското посолство, са канени на землячески събрания.

 

4.      Музикалното творчество – обект на политически

оценки.

 

До февруари 1948 г. най-популярните у нас представители на съветската музикална класика са композиторите Дм. Шостакович, А.Хачатурян, С.Прокофиев, С.Мясковски и др. Според българската музикална критика тяхното творчество се характеризира с тонална и свежа хармония, неразривно свързана с естеството на мелодиите, с лаконичност в изложението и строга икономия на изразните средства, като оригиналните им композиторски замисли са израстнали на базата на народното мудикално творчество и не могат да се причислят към категорията на ултрасъвременните.

През 1946 г. в СССР излизат постановления на ЦК на ВКП (б) за списанията „Звезда” и „Ленинград”, за съветското кино изкуство и за театралния репертоар, предизвикали всеобщо осъждане от страна на обществеността на служенето на лозунга „изкуство за изкуството” в ту;ези издания и в театралния репертоар, както и в съветското кино.

Съюзът на съветските композитори е свикал разширено заседание за обсъждането проблемите на творчеството на художника”, осъдил и музиката на Богословски и е взел решение да не се отстъпва от боевото, действително принципното музикознание, да се пристъпи веднага към творческа работа, с която да докаже на народа си, че „композиторите са в състояние за създават песни силни, пъстри, целомъдрени, зовящи напред, та дори и леката забавна музика да не може да бъде аполитично и безидейно изкуство”.

Въпреки сравнително бързото си реагиране, Съюзът на съветските композитори не успява да избегне удара на голямата взискателност на партията към неговите произведения на изкуството.

На 10 февруари 1948 г. е прието постановление на ЦК на ВКП (б) за операта „Великата Дружба” на Мурадели, осъждащо „някои отклонения на съветските композитори” и подложило на несправедлива критика ярки прояви в музикалния живот в СССР. Главна роля в Постановлението играе докладът на Жданов, а операта е осъдена като порочна, защото нямала запомняща се мелодия и следователно била бедна и нелепа поради дисонансната си постройка.

Охарактеризирано като „...нестроен шум..., действащ на слушателите угнетяващо”, произведението е разкритикувано , тъй като в него са използвани народностни мотиви, пренебрегната е традицията на класиката и ясната и богата мелодична форма. Създавала се представа, че грузинците са били във вражда с русите през 1918 – 1920 г. Изводът е, че провалът на формалистичния път на Мурадели е в резултат на неблагополучното състояние на съветската музика. Още в 1936 г. Шостакович е критикуван за операта „Лейди Макбет” от Мценска околия, а в „Правда” ясно е формулирала изискванията на съветския народ. Според критиците на ВКП (б) направлението на Шостакович, Прокофиев, Хачатурян, Мясковски, Попов, Шеболин било формалистично и антинародно поради отказа си от мелодията, т.е. от новия принцип на класиката. Тези композитори били стеснили музиката до „...извратените вкусове на естетстващи индивидуалности”, огвикнали били да пишат за народа, а твърдели, че той не бил дорасъл до изкуството. По този начин, се изтъква в постановлението, било ликвидирано музикалното изкуство и формалистичното направление господствало в Московската консерватория. Музикалната критика станала говорител на отделни композитори, а Хачатурян обсебил властта в Оргкома на Съюза.

„...Някои от съветските композитори още не са надживели остатъците от буржоазната идеология и се хранят от влиянието на съвременната упадъчна западноевропейска и американска музика”. А вкусът на съветския народ през последните години бил нараснал много.

Изискванията на постановлението са, че първо, да се осъди формализма, второ – агитпропа към ЦК на Комисариата за изкуствата да работи за музика с реалистично направление е, трето, съветските композитори да бъдат призовани към съзнание.

По този повод сп. „Изкуство” коментира: „...След постановлението по всички предприятия, по всички фабрики се състояха обсъждания, на които се изказваха ...хора от всички слоеве на народа...При това небивало в историята на културата явление, пролича ясно колко дълбоко съветският народ обича музиката, колко му е болно, че тая група композитори в своето творчество са се отклонили от него”.

И въпреки, че „...новаторството на декадентите е само естетическо прикритие на най-черната, най-душната реакция, ...съветските хора, които са критикувани в постановлението, не са врагове на своя народ, а само са допуснали грешки”.

Самият Мурадели пише: „Аз съм композитор-комунист. Посветил съм живота и творчеството си на високите идеи, за които се бори и които осъществява комунистическата партия. Но по моя творчески път ме постигна голям неуспех. Написах фалшивата опера „Великата дружба”. Но не можах да представя зобре духът на нашето време, написах творчеството си на чужд за народа език. И широките маси съветски слушатели не приеха моята опера ... ЦК оцени операта ми като порочно антихудожествено произведение. Напълно съм съгласен с тази дълбока правилна оценка”.

Авторът е съгласен и с това, че трудът в СССР е свободен, а не е – както твърдят вдигналите се на Запад общественици в защита на съветските композитори – преследван и ограничаван.

Отзвукът на постановлението в България, както и в останалите страни на Източна Европа е силен. Обсъждането му трае няколко месеца. Обсъжда се творчеството на българските композитори, значителна част от които творят две и повече десетилетия. Реакциите са различни. Например д-р Ст. Паунчев от страниците на вестник „Отечествен фронт” се опитва да защити младия ни музикален стил, който не е преживял барок, рококо, и т.н. и не е задължително да съдържа разработени оригинални народни песенни мотиви, а народностното зависи от това доколко композиторът е можал да пресъздаде вярно и правдиво музикалния ритъм на народното творчество като израз на колективната народна душа, да отразява идеалите и копнежите на своя народ. Даско Дасков обаче хвърля обвинения върху българските композитори, че не създавали изкуство, свързано с народните източници и класическата традиция, а създавали музика, „несгрята от душевна топлота, музика с крайно усложнена форма, допадащо само на извратените вкусове на превзети естети”. Разкритикувана е музиката на Запад, в която „...преобладават задушливата миризма на гниене”, а героите на Ол.Массиен, Андре Жолив, Б.Бритън, Дж. К. Меноти са „убийци, еротици, психопати”. Опит да се стесни критиката само върху изводи за съветското музикално изкуство е направен в доклада на Л.Пипков „За известни формалистични уклони в съветската музика” и в последвалите изказвания се стига до извода, че „...у нас не се чувства необходимост от едно такова постановление, тъй като почти всички наши композитори държат здрава връзка с народното творчество и съветското постановление ще бъде достатъчно, за да предпази българските творци от формалистични отклоненя”. А Ал.Обретенов, наблягайки върху трагичното състояние на изкуството на Запад и проблемите на съветското изкуство, отбягва да говори за състоянието на нашето музикално изкуство.

По време на пребиваването си в СССР П.Владигеров между приятели споделя несъгласието си с оценките в Постановлението. Информацията за тази негова реакция светкавично достига до София и той е критикуван от ръководителите на КНИК, но от различни гледни точки: за някои това е било нетактично, а за други – идейно нестабилно поведение. Възниква спор около предстоящото заминаване на композитора на косцертно турне в Швеция, предхождащо подписването на българо-шведски търговски договор. С енергичните действия на Ал.Обретенов обаче, заради важността на турнето отпътуването е разрешено.Още повече, че у нас, както и в Унгария, обсъждането на Постановлението преминава повече в теоретичен план. А и българското изкуство току що е получило високото признание на съветската музикална критика и това е достатъчно за ръководните среди у нас да не се безпокоят за състоянието му. От друга страна предстои да се сключи българо-съветски договор за дружба, сътрудничество и този факт само по себе си прави неуместна, каквато и да е критика от страна на ЦК на ВКП (б) по отношение на българската култура.




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: herodotus
Категория: История
Прочетен: 390020
Постинги: 127
Коментари: 92
Гласове: 42
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031