Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.04.2017 21:24 - Картини от една изложба
Автор: herodotus Категория: История   
Прочетен: 767 Коментари: 0 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 

image

Василий Васильевич
Струве

академик РАН
(03.02.1889 — 15.09.1965)

image

Василий Васильевич Струве (1889-1965) родился 21.01./03.02.1889 в Петербурге. В 1907-1912 гг. учился на историческом отделении историко-филологического факультета Петербургского университета, где он совершенствовал свои знания дренегреческого и латинского языков, а под руководством крупнейшего русского египтолога проф. Б.А.Тураева изучал древнеегипетский язык. В.В.Струве овладел всеми видами египетского иероглифического письма, включая демотику. После окончания учебы он был оставлен в Университете для научной и преподавательской работы, а в 1913 г. был послан в Германию, где продолжил углубленное изучение египетского языка у выдающегося египтолога А.Эрмана. Уже будучи преподавателем, В.В.Струве стал заниматься аккадским, древнееврейским и другими семитскими языками у выдающегося семитолога акад. П.К.Коковцова. Самостоятельно он начал изучать шумерский язык.

В 1928 г. В.В.Струве защитил магистерскую диссертацию “Манефон и его время”. Степень доктора исторических наук была присуждена ему honoris causa. В 1935 г. по представлению акад. П.К.Коковцова В.В.Струве был избран действительным членом Академии Наук СССР, в дальнейшем стал членом Бюро отделения исторических наук АН СССР. Он был также членом Национального комитета историков СССР и членом Археологической комиссии АН СССР. Ему было присвоено звание заслуженный деятель науки Уз. ССР. 

В разные годы В.В.Струве заведовал Египетским отделом Государственного Эрмитажа, был директором Института этнографии и Института востоковедения АН СССР. В период Великой Отечественной войны он возглавлял Институт востоковедения АН СССР в Ташкенте. После войны В.В.Струве работал в Институте истории АН СССР, а в 1959-1965 гг. заведовал Отделом Древнего Востока Института востоковедения (с 1960 г. Институт народов Азии) АН СССР. В 1952-1965 гг. он возглавлял кафедру истории стран Древнего Востока Восточного факультета Ленинградского государственного университета.

В.В.Струве входил в главные редакции “Советской исторической энциклопедии” и “Всемирной истории”. Он был одним из основателей и бессменным членом редколлегии журнала “Вестник древней истории”, а в последние годы жизни – главным редактором журнала. 

В.В.Струве был членом Комитета международной ассоциации египтологии (Копенгаген, с 1947 г.), почетным членом Пражской Академии наук, членом Института египтологии Карлова университета в Праге, член-корр. Германского археологического общества, член-корр. Международного общества по истории науки. В.В.Струве был участником ХХШ (Кембридж, 1954 г.) и ХХV (Москва, 1960 г.) Международных конгрессов востоковедов, Х Международного конгресса историков (Рим, 1955 г.). 

За научную и общественную деятельность В.В.Струве был награжден Советским правительством орденами Ленина и Трудового Красного Знамени и медалями. 

В.В.Струве издал более 250 работ, проводил обширную редакторскую и рецензионную работу. 

Наиболее полная библиография публикаций В.В.Струве, а также подробный перечень работ о его жизни и трудах представлены в изданиях: Академик В.В. Струве. Библиографическая справка. М., 1959 (составитель С.Д.Милибанд); Список печатных работ В.В.Струве // Древний Египет и древняя Африка. Сборник статей, посвященный памяти академика В.В.Струве. М., 1967. С. 5-7; С.Д.Милибанд. Биобиблиографический словарь советских востоковедов. М., 1975. С. 534-536; С.Д.Милибанд. Биобиблиографический словарь отечественных востоковедов с 1917 г. М., 1995. С.453-455. 

В.В.Струве отличали огромная эрудиция, разносторонность научных интересов, широта исследовательского диапазона. Как и его учитель Б.А.Тураев, В.В.Струве принадлежал к замечательной плеяде русских ученых-востоковедов, которые плодотворно работали как в области египтологии, так и ассириологии. Кроме того, В.В.Струве посвящал специальные работы истории и филологии Хеттского царства, Палестины, Урарту, Ирана, Средней Азии. Он был большим знатоком античности, в частности эллинизма. Его живо интересовали проблемы истории письменности. 

В.В.Струве был замечательным организатором науки. Об этом ярко свидетельствует уже тот факт, что в Отделе Древнего Востока, которым в конце жизни руководил В.В.Струве, с ним рядом работали такие выдающиеся востоковеды, как Ю.Я.Перепелкин, И.М.Дьяконов, И.Д.Амусин, О.Д.Берлев, М.В.Воробьев, М.А.Дандамаев, И.Ф.Фихман, В.А.Лившиц, А.Г.Периханян и др. 

С начала 30-х гг. прошлого века В.В.Струве стал интенсивно заниматься исследованиями в области социально-экономических отношений на Древнем Востоке, в результате чего пришел к заключению о рабовладельческом характере древневосточных обществ. Это положение В.В. Струве оказало решающее влияние на развитие исторической науки в СССР, а изучение социально-экономических отношений стало профилирующим направлением исследования для советских историков Древнего Востока.

Васил Василевич Струве (1889 – 1965 г.) е роден на 21 януари (3 февруари) 1889 г.  в Петербург. През 1907 – 1912 г. учи в историческия факултет на  историко-филологическия отдел на Петербургския университет, където той усъвършенства своите знания по древногръцки и латински езици, а под ръководството на най-великия руски египтолог проф. Б. А. Тураев учи и древноегипетски език. В.В.Струве овладява всички видове на египетското йероглифическо писмо включително и димотиката. След края на обучението си той остава в Университета за научна и преподавателска работа, а през 1913 г. е изпратен в Германия,  където продължава задълбоченото изучаване на йерографски език при известния политолог А.Ерман. Вече станал преподавател, В.В.Струве започва да се занимава с акадски, древноееврейски и други семитски езици при известния семиотолог академик П.К. Коковцев. Самостоятелно той започва да изучава и шумерски език.

През 1928 г. В.В.Струве защитава магистърската дисертация „Манефон и неговото време”. Степента доктор на историческите науки му е присъдена като доктор хонорис кауза. През 1935 г. по предложение на акад. Коковцев В.В.Струве е избран за действителен член на Академията на науките на СССР, по-късно става член на Бюрото на историческите науки на Академията на науките на СССР. Той също става и член на Националния комитет на историците на СССР и член на Археологическата комисия към Академията на науките на СССР. На него е присвоено и званието заслужил деятел на науките на Узбекската ССР.

През различните години В.В.Струве завежда Египетския отдел на Държавния Ермитаж, бил е директор на Института по етнография и института по изтоковедение на АН на науките на СССР. През периода на Великата отечествена война той възглавява Института по Източноведение на Академията на науките на СССР в Ташкент. Сред войната академик Струве работи в Института по история към АН на СССР, а през периода 1959 – 1965 г. завежда отдела по История на древния изток на Института по източноведение (от 1960 г. Института за народите на Азия към АН на СССР. През периода 1952 г. – 1960 г. той оглавява катедрата по история на страните от Древния Изток към Източния отдел на Ленинградския държавен университет.

В.В.Струве е влиза като член на Главната редакция на Съветската историческа енциклопедия, както и на Световната история. Той е един от основателите и несменяем член на редакционната колегия на „Вестника за Древна История”, а през последните години от живота си – и главен редактор на списанието.

В.В.Струве е член на Комитета на международната асоциация на Египтолозите (Копенхаген, от 1947 г.), почтен член на Пражката академия на науките,член на Института по египтология към Карловия университет в Прага, член-корнеспондент на Германското археологическо общество, член-кореспондент на Международното общество за исторически изследвания. В.В.Струве е участник на ХХІІІ (Кембридж 1954 г.) и ХХV (Москва, 1960 г.) Международни конгреси по източноведение, Х международен конгрес на историците (Рим, 1955 г.)

За научна и обществена дейност В.В.Струве е награден от Съветското правителство с ордени Ленин и трудово Червено знаме и медали.

В.В.Струве издава над 250 труда, провежда обширна редакторска и рецензионна работа.

Най-пълна работа за публикациите на В.В.Струве, а също и подробен опис на неговия живот и трудовете му е предсатвен в изданията: Академик В.В.Струве. Библиографска справка, М. 1959 г. (съставител С.Д.Милибланд); Списък с печатните работи на В.В.Струве //Древният Египет и древна Африка, сборник със статий, посветени в паметта на В.В.Струве, М. 1967 г., С. 5 - 7; С.Д.Милибанд. Библиограафски речник на съветските източноведи. М 1975, С. 534 – 536; С.Д. Милибанд. Библиографски речник на отечествените източноведи от 1917 г., М. 1995 г,С. 453-455.

В.В.Струве се отличава с огромна ерудиция, с разнопосочност на научните интереси, с широтата на изследователския си диапазон. Както и неговият учител, Б.А.Тураев, В.В.Струве принадлежи към забележителната плеяда на руските египтолози, а така също и асиролози. Освен това, В.В.Струве посвещава специални разработки по историята на Хетското царство, Палестина, Урарту, Иран и Средна Азия. Той е бил голям познавач на античността и в частност на елинизма. Него живо го интересували проблемите на историята на писмеността.

В.В.Струве е бил знаменит организатор на науката. Ярко свидетелство за това, е факта, че в отдела за Древния Изток, който в края на живота си ръководи В.В.Струве, него работят най-известните съветски източноведи, като Ю.А.Перепелкин, И.М.Дяконов, И.Д.Амусин, О.Д.Берлев, М.В.Воробьов, М.А.Дандамаев, И.Ф.Фихман, В.А.Лишвиц, А.Г.Переханян и др.

От началото на 30-те години на миналия век В.В.Струве започва интензивно да се занимава с изследвания от областта на социално-икономическите отношения на Древния Изток, в резултат на които стига до извода за робовладелския характер на древноизточното общество. Това положение на  В.В.Струве оказва решаващо влияние на развитието на историческата наука в СССР, а изучаването на социално-икономическите отношения стават профилиращо направление на изследване на съветските историците на Древния Изток.

(превод от руски - авторът).

 

Генерал Любен Стоянов Гоцев е политик от Българската комунистическа партия (БКП) и наследилата  я Българска социалистическа партия (БСП).

Той е външен министър във второто правителство на Андрей Луканов през септември – декември 1990 г. Първи заместник-министър на вътрешните работи (1989 – 1990), заместник-министър на външните работи (1982 – 1989). Заместник-началник на Първо главно управление на Държавна сигурност (1974 – 1982).

Биография

Любен Гоцев е роден на 3 март 1930 година в София в семейство на сарач. Баща му става член на БКП след Деветосептемврийския преврат, а майка му е безпартийна.

Става член на Работническия младежки съюз непосредствено след 9 септември 1944 г. като ученик в 7-ма мъжка гимназия „Черноризец Храбър“ в София. През 1946 г. се прехвърля в Строителния техникум „Христо Ботев”, където завършва през 1948 г. След края на средното си образование постъпва на работа в „Дирекция на трамваите и осветлението” като чертожник до средата на 1949 г. По това време е председател на ДСНМ в квартал „Модерно предградие” и взема участие в бригадирското движение.

. През юли 1949 г. е изтеглен на работа в Районния комитет на ДСНМ – Димитровски район в София, където завежда отдел „Средношколска младеж“ до септември 1950 г., когато отива войник в Школата за запасни офицери (ШЗО). Произведен е в звание   младши лейтенант още като войник, а след службата си в Българската народна армия                        (БНА) е изпратен в поделение на Вътрешни войски. През 1952 е приет за член на БКП. Уволнен по негово желание от Вътрешни войски през декември 1953, постъпва на работа в Димитровски районен комитет на БКП в София като технически секретар, а после като политически помощник на първия секретар на районния партиен комитет. След това е инструктор по училищата.

През 1955 г., по предложение на Димитровския районен комитет на БКП е изпратен да следва в СССР, в Московския държавен институт за международни отношения (МГМО). Като студент е групов отговорник в партийната организация на българските студенти в Института, а 1956 – 1958 г. е член на партийното бюро. Въпреки 6-годишния образователен курс в МГИМО, по негова молба му е разрешено да завърши за 5 години. През 1959 г. е изпратен за два месеца на практика в българското посолство в Лондон. Завършва Института през 1960 г. със специалност „Международни отношения“ (Западни страни), след което за кратко постъпва в Министерство на вътрешните работи (МВР). Подава молба да бъде назначен на работа в МВР и след съответното проучване през юни 1961 г. е назначен за щатен служител в Първо управление на ДС (разузнаването). През ноември 1961 г. е изпратен на едногодишна разузнавателна школа на КГБ в СССР, която завършва с отличие. В документа, издаден от КГБ за обучението на Гоцев, обаче се отбелязват някои слабости, които той е допуснал по време на практически контролни занятия. След завръщането си от школата в Съветския съюз работи като оперативен работник в Първо управление на ДС, отдел 03 „Западни страни“ .

Работи по международните организации, Западна Европа, САЩ и Канада, дипломат е в Постоянното представителство в Организацията на обединените нации, Ню Йорк (1963 – 1968, 1971 – 1974). В периода 1974 – 1982 е заместник-началник на Първо главно управление (външното разузнаване) на Държавна сигурност. Заема постовете заместник-министър на външните работи (1982 – 1989) и първи заместник-министър на вътрешните работи (1989 – 1990).

Гоцев ръководи предизборния щаб на БСП от март до юни 1990 година, когато е избран за депутат в 7-то велико народно събрание и за председател на парламентарната Комисия по националната сигурност. През есента на 1990 година за кратко е министър на вътрешните работи във второто правителство на Андрей Луканов. От февруари до декември 1991 г. е посланик в Нидерландия.

През 1992 година Любен Гоцев се оттегля от политическия живот, занимава се известно време (1993 – 1999) с частен бизнес. Той е сред основателите на Движението за единство и развитие (наричано „генералско движение“) в БСП през 1997 г. Според писателя Георги Стоев ген. Любен Гоцев е истинският кръстник на така наречената българска мафия.

Женен е. Има 2 дъщери, 2 внучки и 2 внуци

.

Неговият астрален близнак и пълна моя и на баща ми противоположност в зодиакално отношение:

 

Желю Митев Желев  е  български философ (доктор на философските науки), дисидент и политик, държавен глава на България между 1 август 1990 и 22 януари 1997 г.

Произход, образование, младежки години

 

Желю Желев е роден на на 3 март 1935 г. в село Веселиново, Шуменско. Има 3 братя: Йордан, Христо и Стоян.

Завършва средно образование във 2  мъжка гимназия  в гр. Шумен, а след това „Философия“ в Софийския държавен университет през 1958 г. Постъпва на работа като щатен секретар на Общинския комитет на ДКМС в родното си село, където през 1960 г. е приет за член на БКП.

Научна дейност

В периода 1961 – 1964 г., след издържан конкурс, е редовен аспирант във философския факултет към катедра „Диалектически и исторически материализъм“ на Софийския държавен университет. Защитава дисертации за научните степени – кандидат на науките (1974) и доктор на науките (1988).

През 1975 г. започва работа в Института по култура. От 1977 до 1982 г. е завеждащ секцията „Култура и личност“ в същия институт. Като философ работи в областта на онтология.

През януари 1997 г. основава фондация „Д-р Желю Желев“. Тя събира и публикува документалното наследство от най-новата политическа история на България.

Политическа дейност Дисидент

В подготвения дисертационен труд от 1965 г. „Определението на материята и съвременното естествознание” и в някои предадени за печат научни статии критикува марксистко-ленинистката теория, като се обявява за „пълно и окончателно разгромяване на догматизирания марксизъм-ленинизъм и неговите учреждения“. Отпечатва дисертацията си в 200 екземпляра на циклостил и я разпространява в средите на научната и художествена интелигенция по системата „самиздат”.

За тази дейност през 1965 г. е изключен от БКП (чийто член е от 1960 г.) като антимарксист и антиматериалист, който няма нищо общо с идеологията на Партията. По-късно е уволнен от университета и „по етапен ред“ изгонен от София, а дисертацията не е допусната до защита. Отнето му е временно софийското жителство и се установява в селото на съпругата си Грозден, Бургаско.

„Фашизмът“

В с. Грозден през 1967 г. д-р Желев написва книгата „Тоталитарната държава“, публикувана 15 години по-късно, в края на март 1982 г., от издателство „Народна култура”.  Книгата излиза със заглавие  „Фашизмът“ и тираж 10 000 екземпляра. Престоява на пазара месец и дори е планирана за реклама на Панаира на книгата, но бива свалена от щандовете, тъй като се виждат прилики между фашистката диктатура и социалистическата държавна система. По-късно тя е забранена неофициално, като с писмо на Комитета за култура от м. август е иззета и от обществените библиотеки и конфискувана. Редакторите и рецензентите са наказани. Но все пак са били продадени вече около 6 хиляди екземпляра. Преведена е на 10 езика.

„Фашизмът“ анализира тоталитарните режими на Нацистка Германия, Фашистка Италия и Франкистка Испания и описва основните принципи на поведение на фашистките режими, и без пряко да критикува комунистическите правителства, представя очевидните сходни характеристики и използвани методи при двата режима. Книгата превръща Желю Желев в дисидент, а иззетите от органите официално излезли от печат копия на книгата са унищожени. Въпреки това, книгата се разпространява широко в страната по неофициални канали и получава широк резонанс.

Клуб за подкрепа на гласността и преустройството

Желю Желев инициира създаването на Клуб за поздкрепа на гласността и преустройството, учреден на 3 ноември 1988 г. в 65 аудитория на Софийския университет. До свалянето от власт на Тодор Живков Клубът обединява първоначално само петима-шестима водещи преподаватели от Юридическия факултет при СУ, които се събират на малки дискусии в столовата на университета по повод статии в руския печат по въпросите на т.н. „преустройство“. По-късно, след като се разбира, че се замисля създаването на легитимно дружество, Желев проявява неочаквана инициатива за учредяването на този клуб с над 300 души, сред които множество видни интелектуалци и общественици, и е сред основните вътрешни опоненти на режима. За сведение първопроходците не са канени въобще на учредителното събрание, което според думите на проф. Борис Янковски е груба намеса в тяхната дейност. Клубът приема редица декларации, вкл. против провеждания от БКП Възродителен процес и членовете му стават обект на различни форми на преследване. Самият Желев е формално арестуван на 5 май 1989 г.

Заедно с други интелектуалци на 19 януари 1989 г. Желев участва в Закуската с Митеран във френското посолство в София.

След свалянето от власт на Тодор Живков, заедно с другите „неформални организации“ Клубът за подкрепа на гласността и преустройството в България става инициатор и провежда първия опозиционен митинг на пл. „Св. Александър Невски” на 18 ноември 1989 г. Сред ораторите е и д-р Ж. Желев.

Съюз на демократичните сили

Д-р Желев е съосновател и първи председател на създадения на 7 декември 1989 г. Съюз на демократичните сили. Създаден е като фондация и така е вписан в регистъра на СГС. Желев ръководи делегацията на СДС на Кръглата маса (3 януари 1990 – 14 май 1990), на която се договарят основните параметри на българския преход и се взима решение за провеждането на многопартийни избори и свикване на 7 Велико народно събрание, което да изработи нова Конституция на България. През февруари 1990 г. е създадена Федерацията на клубовете за демокрация с председател Петко Симеонов и Оперативно бюро в състав: Желю Желев, Ивайло Трифонов, Николай Матов, Георги Друмев, Георги Мишшев, Димитър Луджев, Блага Димитрова.

Народен представител и председател (президент)

Избран е за народен представител в 7 Велико народно събрание. През август 1990 г., след оставката на Петър Младенов, е избран от 7-мото ВНС запрезидент (председател) на Републиката. Негов вицепрезидент (заместник председател) е Атанас Семерджиев.

Желев заема тази длъжност до избирането му и заемането на длъжността президент на Република България, от януари 1992 г.

Президент

На президентските избори, проведени през януари 1992 г., Желев е избран (с 44.66% от гласовете на първия тур и с 52.85 % на балотажа) за президент на Република България. Негов вицепрезидент е Блага Димитрова.

През лятото на 1992 г. дава пресконференция, запомнена под името „Боянските ливади“ заради нейното място на провеждане (на поляна в президентската резиденция „Бояна“), на която критикува остро правителството на Филип Димитров, след което отношенията му със СДС се обтягат. Вероятно поради това СДС решава да направи предварителни избори за номиниране на кандидат за президент през есента на 1996 г., на които Желю Желев губи от Петър Стоянов.

По време на августовския пуч в СССР през 1991 г. Желю Желев е единственият държавен глава, който успява да позвъни на Борис Елцин, за да изкаже подкрепата си.

През януари 1992 г. подкрепя решението на правителството на Филип Димитров да признае наскоро обявената независимост на Македония, както и на Босна и Херцеговина, Хърватия и Словения. Решението е обявено на 15 януари, с което България става първата държава, която признава Република Македония. През август с. г., по време на посещение на руския президент Борис Елцин в България, Желев му въздейства и това, заедно с получената подкрепа от Сюлейман Демирел, изиграва ключова роля за признаването на Македония и от страна на Русия.

Либерална алтернатива

Желев не желае да е редови член на СДС след края на президентството си. На парламентарните избори през април 1997 г. се явява със създадената от него партия Либерална алтернатива, с която спечелва 0.32% от гласовете. Оттогава не взима активно участие в българската политика.

Балкански политически клуб

Два мандата заема поста Председател на Балкански политически клуб, основан на 26 май 2001 г. по негова идея. В учредителното събрание под мотото „Да европеизираме Балканите“ тогава участват президентите Йон Илиеску,Сюлейман Демирел, Емил Константинеску, Киро Глигоров, както и политически лидери от Босна и Херцеговина,Гърция, Албания, Република Македония, Турция.

Смърт

Желю Желев почива в град София на 30 януари 2015 г., на 79-годишна възраст. Обявен е ден за национален траур. Опят е от патриарх Неофит в катедралния храм "Св. Александър Невски" в София и е погребан с военни почести. Желю Желев е положен до гроба на по-малката си дъщеря Йорданка в Боянските гробища.

(данните са вземати от Интернет и Уикипедия)




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: herodotus
Категория: История
Прочетен: 390079
Постинги: 127
Коментари: 92
Гласове: 42
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031