Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.04.2017 22:10 - Присъединяване към ЕС и други публикувани и непубликувани статии а
Автор: herodotus Категория: История   
Прочетен: 685 Коментари: 0 Гласове:
0



 Още нещо за тоталитаризма

Обширните публикации в печата по проблемите на икономиката напоследък почти неизменно се завъртат около дилемата „Стабилизационна програма или радикални реформи?”. Струва ми се, че никак не е излишно първо да си отговорим на въпроса – какво трябва да стабилизираме и как трябва да изглежда то, ако реформираме?

Системата, в която живеем, наричаме командно-административна, тоталитарна. Тя е феномен не само на двадесетия век, тя е еволюирала форма на някогашните авторитарни режими, господствали по света. След тях тоталитаризмът се е появявал отново в кризисни ситуации (икономическа криза, външни или вътрешни заплахи и др.) в страни, обладани от някаква голяма национална или наднационална идея и при липсващи силни демократични традиции. С други думи – появявал се е в болни демократични или в традиционно недемократични общества. Той може да бъде и „изнасян” (какъвто е случаят с Източна Европа) при наличието на подходящи условия за това. Тоталитаризмът може да се дифинира по различни начини, но може и така – това е невъзможността на човека да съществува нормално, а често и физически, извън йерархическата системата на обществото. Малко или много създаваните до сега форми на обществена организация приличат – ако ми е позволено грубото сравнение – или на казарми, или на акционерни дружества, т.е. базират се върху взаимоподчинение или върху съчетаване на общите интереси. Едните са създавани най-често, за да воюват, а другите – за да търгуват. И двете форми са подготвени за конкуренция (войната също е вид конкуренция), но разликата е, че в едната се заплаща с човешки жертви, а в другата – с капитали. Другата воюва само когато нещо силно пречи на нейните капитали и диалогът е невъзможен. В атомният век втората форма все повече се налага, а първата става анахронизъм. Човечеството предпочита да общува, вместо да воюва.

А как стана така, че нашата иначе добре обоснована идеология доведе до тоталитарни режими?

Кризата в края на Първата световна война накара хората, уморени вече да воюват (особено в изостаналата, гладна и недемократична Русия), до голяма степен да повярват в този идеал, в който нямаше място нито за глад, нито за войни, нито за социални неправди. Изискваше се само още малко усилия, за да бъде той постигнат завинаги. Ленин създаде новата държава като казарма и както в казарма обхвана и последния човек, за да може Русия, дала началото на световната революция, да се подпомогне с всички сили и средства. Още повече, че държавата отговаряше и на основните положения, формулирани от Енгелс за комунизма.

Както знаем, светът се успокои, а световната революция така и не настъпи. Сталин, за да поддържа държавата-казарма, я превърна в касапница. След Втората световна война „революцията” се разшири, изчаквайки момент (евентуално след третата световна война, както смяташе Мао) да обхване целия свят и да то направи справедлив. Хрушчов, уповавайки се на огромните темпове на растеж, но без да отчита, че те са плод на екстензивно, а не на интензивно развитие, обяви мирно съвместно съществуване с надеждата, че нашите огромни темпове ще погълнат западните икономики и ще ги направят справедливи като нашите. Накрая се стигна до положение, в което вместо да оправяме света, задачата е да променим сее си. „Казармата” поради липса на конкуренция се разложи отвътре, и си остана продуктивна колкото може да бъде продуктивна една недисциплинирана казарма. А за да се запази дисциплината, тя трябваше отново да се захване да репресира, да убива дори. Но кое е по-ценно – дисциплината или човешкия живот?

Ленин създаде, а последователите му доразвиха въпреки или именно с помощта на живителните струи на НЕП-а стройна държавна система на изземване и преразпределение. Въпреки временните си „несправедливости” НЕП-ът трябваше да създаде материалната база на бъдещото справедливо общество. За да подготви и осъществи революцията, бе създадена партия от свръхсъзнателни и професионални революционери – единствено възможната в Царска Русия алтернатива, - която по-късно контролираше целия държавен живот и системата на изземване и преразпределение.

Но както се казва „човешко е да се греши”, а и „папата не е непогрешим” и невъзможно е да бъркаш в меда (особено ако дотогава не си ял мед) и да не си оближеш пръстите. Свръхсъзнателността не е дълготрайно човешко качество, още повече когато е подбожена на изпитания.

За да се осъществява справедливостта чрез изземване и преразпределение „от всеки според способностите, всекиму според труда”, се създаде система от държавни монополи, командвана от високосъзнателния поради срастването си с партията държавен апарат. Естествено, той се самоконтролираше на базата на съзнанието и контролираше и другите на същата тази база. Най-силно ги контролираше слещу опасността да бъде лишен от „апостолските” си функции. Тогава в сила влизаше и самокритиката, а критиката се насочваше в борбата за власт вътре в самия апарат. Монополите най-често автоматично водят до йерархична структура и взаимоподчинение на подвалстните им. Оттук нататък към всевластието на апарата няма и една крачка. Особено, когато обществото е обхванато до последният човек. Системата става тоталитарна, за да може всеки да получи правото и главно – задължението на труд. Това е необходимо, за да се постигна целта – изграждането на материално-техническата база на комунизма. А извън системата човек би могъл да просъществува само на базата на частната собственост, която според Ленин има естественото свойство да нараства, да генерира капитализъм и да създава експлоатация на човек от човека, с което разваля съзнанието на вече осъзнатите строители на комунизма. Лишени от конкуренция зад издигнатата „желязна завеса”, където действуваше тотална плановост, монополите спряха да се развиват, пречеха на всичко ново, идващо отвън, скрити зад идеологическата маска, а отвътре не бяха способни да създадат нищо ново. Хората на върха останаха без проблемни ситуации, които да решават, а по-надолу под върха тази роля играеше страхът.

Наричат апарата „червена буржозия”. Но буржоазията все пак е заинтересована да инвестира и да възпроизвежда, за да съществува. Характерно за човека, е че колкото и да получава, винаги ще се стреми още повече да потребява. Заинтереността на човека да потребява е неограничена. Всеки иска да има от всичко и дори всичко. Навремето това се е наричало „аристократично разточителство”. Да се потребява много обаче е възможно там, където се произвежда много. У нас поради системата на изземване на принадения продукт, а и не само на него, не е възможно разширяването на производството. Разширяването става централистично, с големи загуби на средства, тромаво, а дезинтересованите работници (към чиито непривлекателни трудови места никой не се стреми) също не се стремят да разширяват производството. Дори и да го разширяват, те нищо не печелят от това. Създава се икономика на дефицита – увеличават се цените, за да расте потреблението. Така с цел да се избегнат социалните различия се стига именно до социални различия: за хората от по-нескета степени в йерархичната структура на тоталитарната държава става все по-трудно да свързват двата края, а високите няма какво да правят парите си в условията на дефицита. Висшият ешелон трупа парите си в банките и така набъбват влоговете му. А поради все по-несигурното вътрешно положение, създавано от развитието на системата, влоговете се правят в западни банки и стимулират тяхната, а не нашата промишленост. В същото време външшният дълг расте поради индустриалната ни нерентабилност и разрушаването на селското стопанство. Така дългът отива:

·        за изхранване на населението, за да се тушира общественото недоволство ;

·        за нови банкови влогове поради нарастващия страх от това недоволство;

·        за нови дотации на нерентабилната ни промишленост;

·        за заплати на тежкия азминистративен персонал – крепител на властта при тоталитаризма.

С увеличаване на проблемите се разраства и апаратът. Така системата се самовъзпроизвежда и се осуетява възможността за обновяването й. От друга страна икономиката, която не може да печели, трябва да става все „по-икономична” и да е „дело на свеки”. Балансът на обществото се нарушава в общество, в което управляващите не могат, а управляваните не искат да живеят постарому. Системата рухва чрез революция или социални сътресения.

Сега България – все още дискредитирана, с огромен външен дълг, с остаряла и амортизирана материална база, липса на средства, обедняващ народ, изостанала от научно-техническата и технологична революция – не е много далеч от тази перспектива. Струма ми се, че един възможен изход от създалото се положение е вносът на чужди капитали и фирми – не става дума за нови дългове, - извършен под български контрол.

За да произвеждаме, ние трябва да имаме пазари за продукцията. Но за да разчитема на внос от капитали, ние се нуждаем от демократичен парламентарен режим, който да гарантира тяхната сигурност. Следователно всяка недемократична стъпка на номенклатурния апарат може да доведе до забавяне и икономическо самоубийство. Възстановяването на старата система нито е възможно, нито е необходима. Създадена за да няма несправедливост, тя създава само несправедливост. При условие, че 85% от населениеето на Запад счита себе си за щастливо („Камбио 16”, бр. 882 от 24. Х. 1988 г.), световната революция вече не е актуална. А у нас колко ли са щастливите? Дори в развита и богата страна като Чехословакия хората се бунтуват, стремят се към самоизява чрез участие в управлението.

Никой вече не желае да е като угоявано животно, което апостолски настроените безконтролни фактори всеки момент могат да го подкарат към кланицата.

Историческият опит показва, че там, където е имало силно развита търговия не е било възможно съществуването на силна царска власт, т.е. всевластието на една отделна личност на върха на обществената пирамида. При социализма обаче пазарът беше отречен. Но пътят към безпартийното общество се провали – или по-точно промени – с изхода от кризата 1929 – 1933 г. и усъвършенстването на държавната регулация в крезизисни моменти. Вместо натурално раздаване на излишъците, за да не се спре развитието на производителните сили, изходът се оказа отново в развитието на пазарните, а не на натуралните отношения.

Ако уважим правото на човека на живот и за целта тръгнем към създаване на икономика в името на човека, а не както до сега, към човек в името на икономиката, ще трябва да признаем приоритета на паричните пред тоталитарните стимули. В този смисъл предприемачеството е напълно целесъобразен процес. Ако чрез закони и обществения им гарант му се наложат човешки и правни рамки, то няма да придобие уродливи форми. Опасните оръжия доведоха войната до абсурд, направихасвета пазар и дадоха приоритет на дилога между хората чрез търговия, а не чрез война. Не през сила, а чрез интелект се печелят пари и власт. Новият стадии е по-хуманен – по-бедните вече не загиват, макар, че се разоряват. Но за да не застрашат обществото с конфликти и съкращаване на пазара, те получават парични помощи, които, от една страна, им гарантират екзистенцминимума, а от друга, стимулират производството.

Създавайки преди столетия икономическата база на своята демократична революция, Англия заинтересова паразитната си аристокрация да влага и печели парите си чрез учястие в откриващите се широки пазари. Така се създаде многочислен и авторитетен по произхода си търговски слой, несъвместим с абсолютизма. Преди този етап Англия е била централизирана държава с мощно рицарско съсловие,подчинено на краля, т.е. служещо съсловие, което не върши нищо самостоятелно – не воюва без заповед, ноеже е подчинено, а не търгува понеже е незаинтересовано, още повече че счита това под достойнството си. Разширяването на пазарите тласва рицарите към предприемачество, отклонява ги от стремежа към място в йерархията. Така започва упадъкът и на съсловните привилегии като архаичен остатък.

Всяка революция започва със свалянето на „ключовия камък” – личността на върха на пирамидата, а после идват и отприщването на народната енергия, и натискът отдолу. Натискът о(тдолу и често отвън води до смяна и на системата.

В днешна България ключовият камък е премахнат, но „аристокрацията” под формата на апарат си остава паразитна, а натискът езва започва. Може би имаме шанс, че начело на държавата застава Петър Младенов – човек, достатъчно познаващ като външен министър света, за да храни прекалени политически „илюзии”. Но вътрешнното, и външното политическо състояние на страната доведе до там, изборът да падне само и именно върху него.

Следователно 10 ноември е началото на революция, изходът от която обаче зависи само от нас – от всички членове на обществото. Оздравяването на системата би било невъзможно и би довело само до отлагане на революцията, която сега започва с мирни средства и съвсем в духа на цивилизованото време, в което живеем. Това оздравяване на системата означава все едно да лекуваш левкимия само със смяна на кръвта, но без увищожаване причините, които я пораждат.

Така че всяка следваща крачка на номенклатурния апарат у нас трябва да бъде изключително внимателна. Той е този, който поради подготвеността си сега води, а и още дълго време ще води обществото ни. В стремежа си да не изгуби обаче привилегированото си в България (и мизерно в сравнение с Европа) съществуване той е в състояние от страх да извърши неразумни крайни действия, включително и да се самоунищожи и съвсем без да иска. Гаранция срещу такава перспектива е само бързата революционна демократична промяна както у нас, така и в цяла Източна Европа.

От нея дори и номенклатурата може да спечели. А как – това вече е друг въпрос. Защото, ако всичко това е социялизъм, то той няма повече място у нас.

(сп. „Общество и право”, бр. 5/ 1990 г., стр. 18 – 20).

Спомен от него време

Беше към краят на 1989 г. Тогава, в зимните месеци, споменах на Мартин Иванов (сега посланникът ни във Финландия, тогава още колега-първокурсник), че търся някъде да публикувам един материал и той ме заведе в редакцията на списание „Общество и право”. Посрещна ни Ани Горанова, заместник-редактор на списанието. Тя беше добре разположена и обясни, че би се радвала от свежи материали (след като й обясних, че съм от основателите на НСД), но публикацията щяла да излезе може би през настъпващото лято, защото били претрупани с материали и дали бих се съгласил това да е така? Съласих се разбира се. Все пак това беше първата ми публикация, а и „Общество и право” тогава бе много сериозно издание. Предадох материала, който беше напечатан от Десислава Раянова (тогава тя, като бъдещ журналист имаше пишеща машина) и тръгнах да си върша работата.

За толкова време се случиха много работи и аз бях почти забравил за материала, когато през лятото, след като обиколихме с бъдещата ми съпруга к.к.„Албена” там срещнахме Серго със семейството си (мой бивш колега и приятел) и той ми съобщи, че материалът ми е вече излязъл. Като се появих в София, минах през редакцията и си получих хонорара (беше 70 лева, а това тогава това бяха много пари, въпреки, че инфлацията вече ги беше подяла) и с парите си купих обувки. Та така с първата ми публикация.

 

Утре започва от вчера

 

Свидетели сме на поредната некомпетентна и нихилистична проява в българският обществено-политически живот. Но това е нормално: първото задължително определя второто. В пердложения проект за герб на Република България се съдържат смехотворни и позорни за нашата нация внушения.

Според изискванията на хералдикаткавсеки знак е носител на определено символно значение. Днес с почти възприетия проект за български държавен герб нашите всевдодържавници въвеждат псевдосимволи. Това е поредната проява на вече усвоения рефлекс за отказ от държавните ни традиции.

А както е известно, този, който се отказва от своето минало, се отказва и от своето бъдеще!

По правило на българската държавна традиция съответства като символ коронованият двуглав орел, какъвто са носили владетелите на Първото и Второто българско царство. С наложената през Възраждането практика като белег на българската държавност се възприема изправеният коронован лъв, останал и в символиката на независимата българска държава. Слава богу, в сегашния проект за герб поне лъвът е запазен. (Той остана единствената ни връзка с нашата историческа традиция. Не толкова щастлива обаче беше съдбата на короната).

Короната е главният символ на държавния суверенитет и национално достойнство. Със своите посегателства върху нея разпенени лъжерепубликанци за пореден път накърняват националната независимост и по този начин дискредитират и самата републиканска идея.

Освен, че не са наясно с държавното ни минало, същите тези християнстващи политикани показват и непознаване на българската християнска култура. Само така бихме си обяснили липсата на кръст в проекта за герб.

За сметка на това ни се предлага слънце, досущ като сияйното светило, отразяващо румънският герб по времето на Чаушеску. Но да не забравяме, че там гербът и диктаторът си отидоха заедно.

Нещо подобно на слънце има и в герба на новосъздадената държава Македония. Може би днешните управници се опитват да демонстрират близост и с „тази страна”. Слънцето подхожда на измислена на Балканите държавност, но нашата не е такава.

Единстквеният начин да внушаваме респект и доверие към себе си е да не се отказваме от своето минало. Това обаче не може да стане, като се правим на поклонници на Амон Ра. (Някои си мислят, че утре започва от днес. Но забравят, че днес е следствие на вчера. Затова и получават логичните жестоки политически уроци).

Отношението към националния герб е отношение към българската държавност. Той трябва да се приеме чрез поименно гласуване. Историята не прощава на предателите.

(в. „Зора”, бр. 40, 5 октомври 1993 г.).

Спомени от него време

По това време още пишех в в-к „Зора”, макар, че вече все по-ясно заприличваше на в. „Нова зора”, какъвто де факто си и беше. Та тогава, една привечер се събрахме и нащракахме тази статия и я пуснахме, и тя дори излезе. Е, излезе на вътрешна страница, макар и под логото на вестника и доста внимателно трябваше да четеш, за да я видиш, ама нейсе. След статията, в която критикувах Луджев и разузнаването ни и по невнимание беше пусната в същият вестник бях обект на по-внимателен контрол. Тя все пак излезе, но следващата статията по-късно не видя бял свят, въпреки принципната си ортодоксалност. Та ето я и нея:

 

За Боянските ливади и веселиновското овчарче

 

Наскоро нашият президент, д-р Желев, отново се изцепи по адрес на правителството: че не се справяло с престъпността, приватизацията, НАТО, че се забъркало със зърнената афера и т.н. Всичко което казва обаче, би могло да се използва и за всяко друго правителство след 10.ХІ. 1989 г., една дата, към която и д-р Желев има някакво отношение. И той периодично го прави, като изцепките му се сдобиха и с журналистическо название – т.нар. „Боянски ливади”. На които на журналистите не им остава нищо друго, освен само да им прикачват пореден номер – 1, 2, 3 и т.н., та чак до – надявам се – скорошния край на мандата му. И понеже, след като вече се повтаря и рискува да стане смешен, възниква въпросът защо все пак д-р Желев периодично мълчи, мълчи, та вземе ненадейно че се изцепи. И дали го прави само за да имитира дейност или има и някаква и друга причина?

Всъщност всяка негова подобна проява се явява добре премислен, но едва ли от самия Желев ход и е част от механизма на лична власт, за която в-к „Зора” писа още от преди пет години (в. „Зора”, бр. 7/4. ХІІ. 1991 г.). А именно: използване слабостите на българската демокрация за честа смяна на правителствата и владеене със свои хора на ключовите постове в тях. Затова напоследък се води и тази люта битка за посланиците и влиянието върху им, което реално е влияние и върху външната политика на страната – нещо от изключително значение за малка държава като България. Но тези пет години се очерта и една друга допълнителна тенденция – както наскоро забеляза в-к „24 часа”, правителствата у нас се сменят тогава, когато замирише на приватизация и това става в изгода на определен кръг хора и групировки. Всъщност и самият Желев намекна в изказването си, че и частният бизнес се разочаровал вече от правителството. А прокурорът Татарчев вместо да се занимава с престъпниците, точно сега се сети да удари „приятелският кръг „Орион”, който както знаем има връзки с някои от министрите на Виденов. Т.е. ударът дойде от две различни посоки, но прицелът беше един.

Ако не се ограничаваме в тесни хронологически рамки, а погледнем и по-назад във времето, ще забележим обаче, че това е поредният от серията удари, сипещи се върху правителството още от самото му създаване до сега. И проблемите около съставянето му (т.нар. борба Виденов – Луканов), и борбата за „Топенерджи”, и водевилната история с Невена Гюрова, и ставащото сега сме свидетели на градация на една и съща сюжетна линия. Въпреки, че в нея някои от героите се поотделиха от създателите си: Виденов от Лилов, Желев от Луканов и др. Но сега просто бяхме свидетели на комбиниран удар, защото и моментът е назрял наближава старта в приватизацията. Приватизация, в условията на 5% ръст на индустрията, т.е. в условията на увеличаваща се неизгодност. И изказването на Желев се яви като тежката артилерия на въпросния удар. Удар, нанесен и в позната от предишни „Боянски ливади” посока – върху председателя на Парламента.

Както знаем, наскоро научихме, че г-н Сендов е казал нещо, което той твърди, че не го бил казвал – че сме нямали намерение да влизаме в НАТО. Няма да коментирам фактът, че според проучванията, показани в предаването „Панорама” на 3 февруари 1996 г. (по К1 на БНТ /само за 40% от българите/, но за над 90% от журналистите) влизането ни в НАТО е белязано с положителен знак. Няма да коментирам и факта, че г-н Сендов пръв от нашите политици, със самочувствието си на световнопризнат, а не на доморасъл учен и личност, пръв си позволи да изгони международният аферист Сорос, пред когото д-р Желев седи обикновено в позата на домашно куче. Джордж Сорос, човекът на някои спецслужби, персона нон грата в Англия, но вкаран в България от др. Луканов, засега неизвестно защо. Но ще коментирам фактът, че научихме за изказването на г-н Сендов срещу НАТО от ИТАР-ТАСС, т.е. от агенция, свързана с др. Елцин и руските либерали и перестройчици. И въпреки това, че г-н Генов – конкурент на Луканов за водачеството на парламентарната група за връзки с Русия – също потвърди, че такова нещо не е казвано, г-н Желев побърза да повярва на руската агенция. Защо?

Всички знаем за привързаността на д-р Желев към др. Елцин, либерализмът, демокрацията, превратите в нейно име и т.н. прогресивни каузи. Но в Русия предстоят избори, чиято генерална репетиция вече се проведе и от които стана ясно, че на руснака, също както и на българина, вече до гуша му е дошло от перестройчици и переструвчици. За разлика от българите обаче, руснаците вече 70 години са въцпитавани в дух на изолация и опасности от Запада, а след 1953 г. негативният образ се прехвърли върху НАТО. И вече и най-доброжелателният към западната организация руски политик не може да промени този факт. А за съжаление и западните управници не се престарават с лансирането на сполучлива контратеза. Казвам за съжаление, защото в очертаващия се конфликт Север – Юг, разбирателството между Русия и НАТО е желателно. Ако съчетаем тези особености на руското съзнание и с няколко вековното му възпитание в православен месианизъм и жалкото състояние на руската държавност днес, обаче ще ни стане ясно, че от ИТАР-ТАСС руснакът е научил това, което е трябвало да чуе: че славянска България не го е предала и че това е станало, защото президентът Елцин стои на своя пост. А Елцин заема антинатовски пози, защото ако не го прави, няма да има дълго тази възможност – Зюганов, Лебед и др. вече чукат на вратата на президентската канцелария. Но все още Елцин е най-изгодния за всички. А под крилото му продължава да действа Черномирдин, т.е. гиганта „Газпром”, чиито интереси в България са представени от др. Луканов и евентуално от „Топенерджи”. А той пък от своя страна през 1990 г. постави д-р Желев на власт Желев, т.е. необходимият човек на необходимото място според репортаж на в-к „Ди Велт” от него време. И сега често-често прескача до Москва, подобно на Георги Димитров през 1945 г. А ако свържем и нанесеният удар срещу правителството, с един на пръв поглед страничен факт – падането на правителството на Олекси в Полша, ударено според в-к „Строго секретно” /бр. 15/ .ІІ. 1996 г.) чрез президента Валенса също от тамошния човек на „Газпром” Ал.Гудзовати, то картинката започва да се изяснява. И става ясно, че от перестройчиците в Русия в наша посока е задействана свръхтежка артилерия.

Едно от обвиненията срещу БСП, отправено от д-р Желев, беше в еничарство и продажност. И в това има голям процент истина. От 1919 г. до 1989 г., а при някои нейни представители и до днес, пръв дълг на нашите комунисти беше да служат на интересите на СССР – къде безкористно, къде все по-користно. Но когато се позамисли човек, вижда че и д-р Желев служи на голяма част от същите тези интереси. Което пък прави позицията му най-малкото неискрена и фалшива. А от там неискрени и фалшиви стават и останалите му обвинения, а именно:

-         за неуспеха в борбата с престъпността, в чието създаване и той има активно участие – в периода 1990-1991 г. именно той пускаше на свобода престъпниците, за да гарантира, чрез стратегията на хаоса, нечии икономически интереси;

-         за небалансираната балканска политика, като именно той наклони везните в полза на Турция, а неговите креатури се виновни за лошия имидж, който има България пред света;

-         за напъните му по посока на НАТО, на които правителството пречело, което ще се окаже, че май че не е вярно и т.н.

В контекста на казаното до тук става ясно, защо д-р Желев знае това, което знае и всеки български гражданин – имената на престъпниците – и подкрепя Дони, вместо да принуди изпълнителната и законодателна власт да пресекат мафиотщината с радикални мерки. И защото хем обвинява правителството в предаване на националните интереси, хем подкрепя в Кърджали незаконно избрания прредставител на ДПС Расим Муса. И защото вместо да пресича, стимулира с всички средства корупцията и беззаконието. В крайна сметка висша форма на проявление на марксистката идеология е разпадането на държавността и нашият президент, доктора по марксистка философия Ж.М.Желев не прави изключение. С активната помощ на една друга светла личност, особено мразена заради продажността си от Т.Живков, който както знаем, освен добър играч, беше и патриот. Което пък поставя д-р Желев в ролята на лъжливото овчарче.

Въпросното овчарче от с.Веселиново обаче, се вживя в ролята си на режисьор на една слаба пиеса със слаби артисти, играна пред интелигентна публика. И забрави, или поне така изглежда, че и той е само един от слабите актьори в пиесата. И че публиката не се състои вече от овцете в оня виц за Т.Живков, където той беше овчарят и само доеше осем милиона овце, които обаче сами се изхранваха. Защото в резултат на реформите, наложени в удобен за кръговете, стоящи зад Желев вид, овцете вече трудно се изхранват, спряха да се плодят и поумняха. И от тях останаха само онези, които желевизията нарича „твърд електорат”. Но вече и той не върви в удобен за Желев вид и не пасе от неговия фураж.

(Юрий Михайлов, 4. 02. 1996 г., София)

 

Спомени от него време

По това време предложих тази материал на редакцията, която се намираше в дипломатическото куфарче на Минчо, със съзнанието, че написаното от материала, за полската предистория на Валенса, прехвърлено към българската традиция ще мине, но не би! Не стана, въпреки верноподаническите ми опити! Появи се по-късно по БНТ и при наличието на сензационност, но тя не беше дело на Минчо. Както и да е, но след този инцидент скъсах отношенията си с куфарчето на Минчо и потърсих друг издател. И бързо го намерих, малко след това. По-точно – той ме намери.

Монархията – начин на употреба

С какво конституционната монархия е по-лоша от олигархичната република?

Юрий МИХАЙЛОВ

След като се нагледаха и напатиха от безпринципни политически игри през последните десетина години, много българи се вглеждат в личността на Цар Симеон II с отчаяната надежда, че влючването му в политиката най-после ще насочи живота ни към по-добро. Надеждата обаче може да стане реалност не толкова благодарение на личността, колкото на институцията, която монархът представлява.

Все още в обществото ни витае погрешната теза, наложена по времето на комунизма, че светът се движи от по-простото към по-сложното и че в контекста на това монархията е по-стара и по-недемократична форма на държавно управление. Истината е, че монархията е почти толкова стара форма на управление, колкото и републиката. А колкото до демократичността, днес от 15 страни-членки на ЕС, 7 са монархии. Които едва ли са по-малко демократични от Република Хаити например. Или от днешния символ на демокрацията - САЩ. И това не е случайно.

В модерното общество монархията, наред с другите институции, е само един от елементите на държавния живот, а не негов център. Точно поради това не формата - монархия или република - а

Моделът на управление

отчитащ разнопосочните интереси и разделението на властите е от значение за демокрацията. Като формата на управление на една държава не трябва да следва идеологизирана схема, а просто да е адекватна на средата (включително и географска), в която се развива държавата.

В българският случай възстановяването на монархията със сигурност ще послужи за възвръщане националното самочувствие, а оттам - и на необходимото самоуважение и стремеж към активност на българина. Самочувствие, смачквано от желаещите да налагат влиянието си в региона сили. А също и за възраждане на стремежа към активност, унищожен през последните десетилетия от управляващите ни политически комисионери.

Монархическата институция е и най-реалният обединител на нацията. Функция, гарантирана от нейната немандатност и надпартийност. Кръстопътното географско разположение на страната, привлекателно за интересите на много водещи в света държави, прави привлекателно приемането на монархическата форма на държавно управление. Още повече, че отношението на последната към държавата е като към частна собственост, а не като към средство за лично обогатяване в максимално кратък период от време и в максимална степен. Именно отношението към държавата дава възможност чрез монархическата институция да се тушира както “филството” и “фобството”, характерно за българския политически живот, така и поставянето на политиците ни в услуга на външни, и най-често - разрушителни за страната, сили. Корупцията, разбира се, няма да бъде напълно ликвидирана, но може поне да бъде сведена до поносимите за Европа размери.

Българинът и в най-новата си история успя да опита несгодите на републиканската форма на управление в условията на пресичащи и променящи се вътрешни и външни интереси. Неслучайно от 1989 до днес само едно правителство изкара пълния си мандат. В същото време президентът бе заложник на силите, осигурили му предния и осигуряващи му (или не) следващия президентски мандат.

Всъщност гаранции срещу некадърността на особата (слабото място на всяка абсолютна монархия) дава още Търновската конституция, при всичките й несъвършенства. Еднолична власт, (т.е. недемократичност), бе възможна или чрез суспендирането и, или при дълбокото познаване лостовете на властта в рамките на определеното от нея статукво. Всъщност недемократичността и сега си я имаме във вид на олигархична република от латиноамерикански тип. Като продължаващата деиндустриализация на страната съдейства за утвърждаването на този модел.

Днешната ни конституция, макар и да имитира донякъдеТърновската, го прави само в областта на президентските правомощия. Които, поради временният статут, не дават на държавния глава възможност да управлява, но пък го правят много податлив на външен натиск. Докато недостатъчното разделение на властите дава възможност за диктат на една партия над останалите. Водещ до нестабилност и осигуряващ в по-общ план лош инвестиционен климат, бягство на капитали, чести външнополитически завои и възпроизвеждащ мизерия.

Всъщност, личността на монарха засега има само

Един видим “недостатък”

- че стои несравнимо по-високо от почти всичките ни днешни политици, с редки изключения като Петър Стоянов например. Който обаче е с мандатен пост. И тъкмо този “недостатък” превръща днешните български “политически чиновници” в категорични антимонархисти. Или пък в монархисти само на думи. Така заради тях и интересите им, българският монарх все още не се допуска до активна политическа дейност в страната, а се занимава само с активна реституционна такава. И то точно преди изборите. Заради политическите ни чиновници, но и в съзвучие с външни интереси, в България има и толкова много монархически формирования, неспособни да се обединят.

Времената обаче се менят и вероятно скоро и ние ще достигнем критичната точка, в която изгоряха много латиноамерикански олигархии. Примерът с изборните резултати в Румъния много ясно го показа. Цивилизованият изход в такъв случай може да се окаже именно възстановяването на парламентарната монархия. Подкрепена този път от традиционно национално отговорна сила каквато е ВМРО например. Което е вече нещо ново. Защото за разлика от политическите ни чиновници, и Царят, и ВМРО (в цялата си досегашна история) доказаха, че са хора с чувство за мисия. И знаят докъде стигат границите на патриотизма и националната отговорност и откъде започват рисковете във флирта с разрушителните за България сили. За разлика от онова, което продължават да ни демонстрират “технолозите на злото” от омръзналaтa на всички ни политическа класа.

(сп. „НИЕ”, бр. 2 февруари 2001 г.)

 

Спомени от него време

През 1997 или 1998 г., по време на провеждания тогава през лятото в зала „Фестивална” автомобилен панаир срещнах Тошко (Тодор Кондаков), когото знаех още от преди това около БНДП и той ме нави за идеята на бъдещото списание „НИЕ”. Предложи ми да се включа като автор, разбира се на хонорар. Което, като свърши панаира и направих.

По-късно видях и един колега, също свързан с БНДП, който се беше „приютил” във в. „Стандарт” и той ми предложи да ми прегледа една дискета с написаните от мен материали и да ми пусне някои, които му харесат. Тук вече бях много доволен, защото ставаше дума за хонорар от порядъка на 40 лв. на материал и то при честота от по 3-4 материала месечно, а пред мен вече ясно се очертаваше безработната перспектива и тя беше по-всичко изглежда само въпрос на време. Така, че и това приех. Макар и за твърда работа в някой вестник вече бях „изпуснал влака”. Той беше минал още като завършвах, ако не и по-рано.

 

Голямо удоволствие е да водиш водачите

 

С хленчене няма да станем европейски тигър

Това зависи не от Бодо Хомбах, а от управляващите. Те обаче щедро пръскат интелектуалния потенциал на страната ни.

Поредното издание на Икономическия форум на Югоизточна Европа се проведе у нас при сложна международна обстановка. Въпреки, че протече под мотото „Икономическият растеж в региона – новите хоризонти. Аспекти на сигурността, социални и институционални аспекти”, за България в светлината на новите събития на Балканите тези хоризонти стават все по-далечни. Поне привидно. Исторически наложила се закономерност е, че когато Сърбия печели, България губи. И обратното. За съжаление и сега става така.

Логично е, при отварящите се възможности  след промяната

Сърбия да бъде ухажвана

от всички страни. Затова и Воислав Кощуница бе приет като равен на срещата в Биариц. Затова и Клинтън надминава всички в щедрите си обещания за западния ни съсед, а Русия се надява да запази досегашните приятелски отношения. Затова в ревността на сръбските съседи, особено на тези по-на изток от нея, се увеличава прогресивно. Румъния например се опита да се намести на сръбския пазар, докато все още има време и възможности за това.

Бизнесфорумът в София може да се разглежда и като български отговор на очакваното ухажване на Сърбия. Неслучайно един от акцентите бе форумът на европейските фондови борси. На него бяха поканени ръководителите на 45 борси от Стария континет. А участниците, сред които координаторът на Пакта за стабилност Бодо Хомбах, бяха уважени от президента Петър Стоянов и министър-председателя Иван Костов. Целта беше почти явна –да се стимулира и без това мижавият приток на пари за страната ниДемонстрирана бе дори оперативност, съвсем в тон с едно от изискванията на страните-донори – за ограничаване на корупцията. В последния ден на форума изтече новината, че разследват бившия транспортен министър Вилхелм Краус за злоупотреби при приватизацията. А после бе оповестено и отдавна

отлаганото предложение на ВМРО

за ограничаване на дейностите, попадащи под лицензионен режим.

Първите очаквания на повечето български наблюдатели, съпътстващи появата на Пакта за стабилност, бяха, че той ще се превърне в нов план „Маршал” за Югоизточна Европа. Не бе отчетено обаче, че днес нито Европа, нито САЩ, нито светът са в положението, в което бяха непосредстствено след Втората световна война. Затова, за пореден път, след еуфорията дойде и закономерният скептицизъм. В медийнотопространство варират тези от „и до сега не спечелихме” до „от пакта губим”.

Наскоро бе признато още, че пактът е бил използван досега главно като средство за натиск върху Сърбия. Според в. „Гардиън”, освен, че замаза фасадата с проекта „Красива България” на „оазиса на стабилността в региона, мерките на пакта засега са ялови. Те не могат да скрият дори разрухата в икономиката на страната. Неслучайно на форума в София и България, и Македония не скриха недоволството си от финансирането на уж приоритетните проекти.

Днес де факто има

два плана за възстановяване на Балканите

америкнският „Шифтър” и европейският Пакт за стабилност. Допреди две седмици те бяха в относително единство, защото до падането на Милошевич целите на САЩ и ЕС бяха максимално сходни. Сега обаче позициите й борбата за влияние са противоположни А илюзийте за западното единство започват да се изпаряват.

Все повече натежава мнението в Еврпоа, че покрай подкрепата за Сърбия трябва да се позпомага и нейната приятелка, член на ЕС – Гърция. Респективно от страна на ЕС предпочетена ще бъде реализацията на коридора по трасето на Виа Егнатия (Изток-Запад) и проектите през Югославия в посока Север-Юг. А от американска – приоритетен вече е Баку – Джейхан, избягващ невралгичните Балкани и конфликтния Близък изток. Перспективен е обаче и коридор № 8, по-скоро за да ограничи турските стремежи към по-голяма независимост, стимулирани пък от Русия. И за печелене на влияние в Албания, Македония и България. Евентуално и при стремеж за привличане на сърбите на европейска страна.

В политическо отношение ситуацията след промяната в Сърбия стана изключително интересна. В района основни са три сили: САЩ, ЕС и Русия. Никоя от тях обаче, макар и да има относителен превес (САЩ), няма пълен. Което, освен, че е причина за нестабилността, дава и възможност за отстояване на собствените интереси на държавите от региона. Най-загубилата от смяната на Милошевич безспорно е Русия. Това вече проличава от активизирането на позабравени контакти, включително и от посрещането на Първанов в Москва или посрещането на Зюганов у нас, например. Макар и да не личи от курса на рублата – с повишаване цените на петрола и печалбите от него, Русия бе възмездена за пасивността си по време на събитията от миналата седмица и за изолирането си от близкоизточния процес. Не толкова загубил е ЕС. Това обаче не личи от продължаващото падане на курса на еврото. А най-печелившите засега са САЩ. Което пък се вижда и от продължаващия растеж на долара. Това обаче не пречи да се вземат

мерки по укрепване на американското влияние

като масираното посещение у нас на натовските емисари през отминалата седмица, например.

От завихрянето на новата игра на интереси може да се съди и за стабилността в района. Още е прекалено рано обаче да се говори, че конфликтите тук са изместиват от общи икономически интереси. В политиката приятелството е относително понятие. А ритането между силите под масата – постоянно явление. При пъстрата етническа черга на Балканите, едва ли скоро ще се постигне желаното спокойствие и то именно заради разнопосочните интереси на „големите”. Колкото и иконсомическите цели на „малките” да са еднакви.

Лесно обаче може да се прогнозира едно – кой ще е печелившият за доста дълъг период от време. И това за съжаление не е Европа. С невъзможността да трансформира институциите си и в Биариц по посока към постигането на по-голяма хомогенност и оперативност, Старият континент за пореден път ще пропилее и този опит за своето обединение. А когато 61% от европейците са недоволни от икономиките на ЕС, оправданието за мудното разширяване на съюза е оправдано. Така, с продължаването на шенгенската бариера пред България и Румъния, вече става ясно, че в ЕС не ни искат. А с отлагането на финансирането на вече утвърдени проекти за догодина възниква въпросът „а защо ни е на нас ЕС?” Колкото и Хомбах  да твърди, че иска да прави от България, Сърбия и Хърватска европейски „тигри”. Все пак не се знае в крайна сметка колко още пари ще глътне Югославия извън предвиденото и дали те няма да забавят и малкото проекти за неопределено време. Като имаме предвид, че с Кощуница се връща и старият сръбски шовинизъм, свързан с традиционната подкрепа на Англия и Франция, а също и че от времето на Тито Германия се опитва да се включи към приятелите на сърбите, че с това центробежните тенденции в ЕС ще се усилят, следва изводът, че на нас бита карта като

Европа просто не ни е нужна

Особено след като загуби позициите си в Персийския залив, а е иболирана и от Кавказ. Жалко!

„Тигър” можем да станем и въпреки Пакта за стабилност. Но не с хленчене пред чужди ясли. Защото според в. „Гардиън”, „просяците не могат да избират”. А ние можем. Светът вече не е двуполюсен, а многополюсен. Географското ни положение, особено в мирно време или пък предвоенно време е изгодно. Кадри все още имаме. А положението ни на асоцииран член на ЕС може да ни бъде и от полза. Всъщност, положението ни не е чак толкова лошо. Илюстрира го дори индексът на „Нефтохим”. Което едва ли оправдава относителната летаргия на българската дипломация на фона на активността на нашите съседи.

Всяка стратегия за развитие се прави на базата на досегашните активи, определящи до голяма степен и стратегическите направления. И чак тогава – на привличането на съответните капитали за осъществяването им. Ние притежаваме човешки потенциал и не съвсем разрушена материална база. Човешки потенциал, развит основно по посока на специализациите в бившия СИВ – върхови технологии. Но потенциал, щедро пръскан (и това ни казаха) от държавата, т.е. от управляващите. От които основно зависи и дали ще станем тигър. А не от Хомбах. Ще успеем ли обаче да го постигнем? Или ще се сринем до общи работници на индустриалния Запад. На това отминалият форум не даде отговор.

(Юрий Михайлов, Институт за национални изследвания, в. „Стандарт”,  21 октомври 2000 г.).

Спомени от него време

След като ми пуснаха серия от публикации на тема „консерватизъм” и бях донякъде успял да пробия във в. „Стандарт” (бях забелязан от в-к „168 часа” като пускащ серия от материали на тема „консерватизъм”) на Неда Попова, която тогава отговаряше за външните автори и по-специално за „Анализите” сред тях горния материал, за който като и се обадих тя реагира неочаквано: „Ама ти още не си ли написал нещо?” и ми предложи да пиша за конференцията на Пакта за стабилност, която току що се провеждаше в София и била широко отразена по медиите, за което реагирах неочаквано. Бях ходил вече до редакцията за да си взема парите, бях останал много доволен и дори Зарко ме бе представил на Иван Тропанкев (стар и много добър журналист), на Косьо Събчев и дори ме бе представил на Неда Попова, която сега вече не знам къде е. И после, след публикацията вече заваляха събитията:

Властта скочи срещу пакта за стабилност

„Пръв даде тон шефът на парламентарната Комисия по външна политика Асен Агов. Той изненадващо постави ултиматум на Европа по БНР. Ако Европа не ни извади от негативния визов списък, България ще излезе от Пакта за стабилност.”

(в. „Стандарт news”, 30 ноември 2000 г.)

Надежда Михайлова министър на външните работи

Има опасност да подменят реалните ни цели

„Пактът за стабилност в Югоизточна Европа може да се превърне в политическо алиби за подмяна  на релните цели на България и за отклоняването й от пряката писта за стигането до европейските структури”

Димитър Абаджиев, секретар по външната политика и заместник-председател на СДС:

Агов изрази лично мнение

„...ние трябва действително да преразгледаме отношението си съм такива проекти, каквито е и Пактът за стабилност. Нормално е в тези взаимоотношения България също да е.поставя много ясно своите позиции...”

Петър Жотев, вицепремиер

Унизителни са опашките пред консулствата

„Надявам се, че ръководителите на страните-членки на Европейския съюз ще разберат значимостта на проблема с визите. Крайно време е те да разберат, че не става дума за една приумица или каприз...но реакция ще има... Това, че се бави разрешаването на визовия проблем, показва, че не сме много желани в съюза...”

(в. „Стандарт news”, 31 октомври 2000 г.)

 

Европа почти ни отряза

„... Трудният разговор в обновената Синя зала продължи по-малко от очакваното, а след него държавният глава и дипломатите излязоха с каменни физиономии...”

(в. „Труд”, 7 ноември 2000 г.)

Майлс обеща да паднат визите

„Визовият режим между България и САЩ ще бъде премахнат, обяви вчера американският посланик у нас Ричард Майлс...”

Проф. Стив Ханке, съветник на президента Петър Стоянов

България показа характер

„...България възприема па-самостоятелна позиция при определянето на своя политика. За мен това е обещаващо развитие...”

И Брюксел не е готов за нас

„...Че за какво ни е тая Европа...”

(в. „Труд”, 10 ноември 2000 г.)

„...Асен Агов – Нещо повече. България остава отворена на Изток, но затворена на Запад...”

(в. „168 часа”, 10-16 ноември 2000 г.)

„...40,3% от софиянци смятат, че ако Брюксел не отмени визовия режим, България трябва да се откаже от изпълнението на вече договореното с ЕС затваряне на мощностите в АЕЦ „Козлодуй”. 32,1% пък са за реципрочни действия – въвеждане на визов режим за гражданите от западните държави. 23,9% са още по-категорични – те настояват България да ограничи отношенията си с държавите и организациите, гласували против България. 18% от анкетираните одобряват идеята страната да напусне Пакта за стабилност в отговор на продължаващата визова дискриминация ...”

(в. „Труд”, 8 ноември 2000 г.)

ВМРО и „Промяна” „разрушиха” Шенген

„...Както той (Ньойският договор) огради България със стени, така и Шенген ни отдели от Европа – обясниха организаторите... Близо 100 таксита с надути клаксони поведоха множеството, развяло червено-черни знамена с надписи ВМРО и плакати „Шенген-втори Ньой” и „СДС е мафия”...”

(в. „Труд”, 27 ноември 2000г.)

Дитрих Шлегел, редактор на международните програми на радио „Дойче веле”

Русия иска да запази вкусната Балканска хапка

(в. „Стандарт news”, 1 декември 2000 г.)

Европа премахва визите за българи

„...България да бъде извадена от негативния визов списък. Това реши вчера Съвета на министрите на вътрешните работи и на правосъдието на Европейският съюз...”

(в. „Стандарт news”, 2 декември 2000 г.)

Ходът с Агов остана за вътрешно ползване

„...Истинските причини за изваждането на България (според Жан-Кристоф Филори, говорител на Еврокомисията по въпросите на разширяването на ЕС) от черния списък са две. Първо, налице са реален напредък в подмяната на документите за самоличност и в затягането на контрола по границите срещу нелегалната имиграция. Втората, Еврокомисията изрази сериозни опасения, че ако визите не бъдат премахнати, това може да предизвика политическа дестабилизация в една проевропейски настроена държава...”

(в. „Труд”, 6 декември 2000 г.)

Спомени от него време

Всъщност точно на 21 октомври 2000 г., точно на рождения ден на дъщеря ми излезе въпросната статия след мой коментар на събитията в Сърбия от началото на октомври, пренастроил гледната точка на медиите и влязъл в Комисията за национална сигурност към Президента, за което Петър Стоянов си призна една вечер пред телевизията, (че през него ден е имало съвет по националната сигурност и са били вземати съответните публикации от пресата, а той отговаряше именно по моята публикация).

Сътрудничеството ми с вестник „Стандарт” бе от май месец. В публикацията си от 21 октомври се възползвах от следните факти:

            първо, че съвпадаше с провеждания в същия ден в София форум на Европейската народна партия;

            второ, че вестникът в момента е смятан за свързан с определени кръгове в Русия и излиза в опозиция среди в управляващия в страната антикомунистически Съюз на демократичните сили;

            трето, че през лятото на 2001 г. предстоят избори и управляващите в момента са податливи на влияния.

Целта ми беше да размърдам правителството в полза и на обикновения български гражданин по въпроса за отпадането на визите при пътувания в ЕС. Но чак да се стигне до положително решение толкова бързо наистина не смеех да се надявам.

Друг е въпросът, че с това подсказах още една възможна насока за вътрешнопартийната опозиция в критиките й към властта.

Още на 23 октомври представителят на ЕНП заяви, че България и Румъния няма да бъдат забравени, въпреки нарастването на вниманието към Сърбия. А на 29 октомври председателят на Комисията за външна политика и евроинтеграция към българският парламент Асен Агов обяви, че България ще излезе от Пакта за стабилност, ако проблемът с визите за българи не бъде разрешен до 30 октомври.

В настъпилата впоследствие дискусия някои от управляващите подеха изразеното от мене мнение, че Пактът и досега не е бил от полза за страната. Потвърди се и тезата ми за появяващото се разминаване между интересите на САЩ и ЕС. Най-големият (тогава) български вестник „Труд” критикува ЕС за корупцията в него, в отговор на критиките за корупция в България изразени в годишният доклад на съюза. Като изречението за ползата ни от ЕС съвсем очевидно беше преписано от моята статия.

Българските дипломати изтъкваха, че нарастващият евроскептицизъм може да обърне страната на Изток, след като от Запад не ни подкрепят. Социологическите проучвания потвърждаваха нарастващия евроскептицизъм и исканията на хората за ответни мерки срещу ЕС като въвеждането на визи и запазването на АЕЦ например. Консервативната партия ВМРО проведе шествие срещу Шенгенската стена сравнявайки я с Берлинската и с решенията на Ньойския мир след Първата световна война. И всичко това ставаше на фона на промените в Румъния и Сърбия, оценено от главния редактор на радио „Дойче веле” Дитрих Шлегел като руски желание за запазването на вкусната балканска хапка.

Така обаче ЕС се принуди бързо да промени позицията си и да отдели България от геополитическият пакет, в който разглеждаха страната заедно с Румъния. И да стигне до решението за отмяна на визите. Управляващите в България изглеждаха искрено изненадани. И това беше нормално, при  предприетите закъснели и не съвсем адекватни мерки от тяхна страна.

Като истински прничини за вземането на това решение бяха изтъкнати:

            Първо, подмяната на документите за самоличност на българските граждани с по-защитени и предприетите мерки за усилен контрол по границите срещу нелегалните емигранти. Това наистина беше извършено от управляващите, които обаче имаха и финансовата полза да го направят;

            Второ, опасенията на ЕС от дестабилизация на проевропейски настроената България. А те бяха съвсем реални предвид новите насоки на руската политике с идването на Путин на власт.

След излизането на статията ми от 21 октомври една привечер бяхме седнали в централата на ВМРО и при нас дойде Краси Каракачанов. Показах му, че съм споменал и ВМРО както се бяхме уговорили отдавна да го правя при публикация и той ми каза, че и те с Анатоли (Величков-бел.моя) отдавна се опитват да го правят. Направих го дори като брошура и го пласирах в Словакия с идеята да го пласират в редакцията на в. „SМЕ” с надеждата да успея да го превърна в свой бизнес и с това бях изчерпал усилията си да се занимавам с журналистика. По-късно имах още една публикация на тази тема пак във в. „Стандарт”, която също ще ви покажа и това беше всичко около най-успешната ми година като публицист.

 

Падането на визите ни връща при Вишеградската четворка

Ако малък процент от хората могат да се възползват от правото на свободно пътуване, неуспехът на икономическата политика на Костов е сигурен

Юрий Михайлов

Институт за национални изследвания

Политиката е изкуство на възможнот




Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: herodotus
Категория: История
Прочетен: 390098
Постинги: 127
Коментари: 92
Гласове: 42
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031