Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.04.2017 18:33 - Консерватизмът
Автор: herodotus Категория: История   
Прочетен: 883 Коментари: 0 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 Консервативната алтернатива

 

Трябва да заобичаме собствената си държава като свой дом, а не като оборотно жилище. Целта на управлението трябва да стане постигането на добро жизнено равнище на целия народ, а не само на малка част от него.

Юрий Михайлов

Институт за национални изследвания

„Да бъдеш консерватор означава да бъдеш винаги в челото на прогреса”. Тези думи на Франц Йозеф Щраус не са просто изхвърляне с цел печелене на имидж. Защото фактите ги потвърждават непрекъснато още от времето на появата на това учение преди два века и най-вече през цялото следвоенно развитие на Европа. Европейското възстановяване след ІІ Световна война, като изключим кратката социалдемократическа пауза, необходима за избягването на комунистическо развитие, е плод на неолибералната и преди всичко на неоконсервативната политика на тогавашните западни правителства.

Консерватизмът е политическо течение, зародило се в Европа в началото на ХІХ в. в резултат на разочарованието от тогавашните т.нар. буржоазно-демократични революции – английската и френската. Терминът „консерватор”, възприет в политическия смисъл, се появява първо във френския език. Той е роден по време на Реставрацията и популяризиран от сп. „Льо Консерватоар”, основано от Шатобриан през 1818 г.

В Англия The conservative party като наименование се появява през януари 1830 г. По същото време тарминът навлиза в обичайния политически речник в Германия, а няколко години по-късно е разпространен и в цяла Западна Европа.

Най-често за основател на консерватизма е смятан Едмън Бърк, въпреки че някои автори го причисляват към либералите. Консерватизмът е определена във времето и пространството насока на мислене, която в основите си

е ясно различима от либералната

и социалистическата. За нея Ф. Бентън предлага следното определение: „Това е интелектуално и политическо движение на модерната ера, което се ражда заедно с нея,тъй като е насочено срещу нея; консервативната доктрина е била създадена за защитата на традиционния политически и обществен ред на европейските нации, тя е в основата си антимодерна. Следователно чистият консерватизъм е традиционализъм”.

Пак в периода на Реставрацията се формулират и основните тези на доктрината:

·        че човешкият разум е ограничен и в еснафското си ежедневие не разбира пророците и божествените истини;

·        че човекът е и лошо същество. В зависимост от случая той може да бъде и ангел, и дявол, а в душата му, наред с доброто, си дават среща и агресията, жестокостта, кражбата, мързела и т.н.;

·        че морал и право няма, икономика и общество, защото бизнесът изисква коректност, честност, точност, ред, законност, а кризата в морала води до загиване на държавата;

·        че трябва да има йерархия в обществото, за да върви икономиката, както е в природата – съществуват по-добри и по-некадърни в различно отношение хора;

·        че без частна собственост няма свобода;

·        че опитът на прадедите, съдържащ се в традицията, е предпазно средство срещу несигурността на нововъведенията.

Консерватизмът търси чрез вечните истини, съдържащи се в националния дух на всеки народ, тези силни негови страни, които винаги са му помагали да успява и оцелява. Не е странно, че именно той преодолявайки утопията на комунизма и увлеченията на либерализма, спомогна най-много за следвоенния европейски разцвет.

Тезите на консерватизма отричат внушаваните ни досега социалистически истини – вярата в човешкия рационализъм, в изконната доброта на човека, когото само условията правят лош, в прогресизма (че бъдещето е по-добро от миналото) и егалитаризма (че хората са равни по рождение и обществото трябва да се построи на основата на равенството и братството). Отричат и универсалистките претенции на родителят на социализма – либерализма и неговия реформизъм, като най-силна е критиката им по отношение на опростенческото разбиране на Правата на човека, които били плод на абстрактно мислене и не поглеждали проблема в цялата му слижност.

В името на комунистическата илюзия

В България беше създаден неофеодален по тип модел на обществото. А след провала му страната ни пое по класическия път на развитие на капитализма и натрупване на капитали, като ролята на Просвещение в случая изигра руският модел на Преустройство.

За да стигнем дотам, докъдето светът логически е достигнал още преди два века – до разочарованието и от либерализма, погрешно или тенденциозно представян ни днес като дясна идея. И да търсим отчаяно консенсус за излизане от кризата в едно крайно поляризирано общество на шепа свръхбогати и море от свръхбедни хора. Едно крайно разочаровано общество, ако съдим по резултатите от местните избори.

Поемането на България, както и на цяла Източна Европа, по либералния път на развитие също не е случайно. Още в края на 70-те и началото на 80-те години за нуждите на все повече закъсващата ни икономика стартираха реформи, които вместо да я раздвижат, създадоха основата на настоящата промяна. Според Г.Найденов от средата на 70-те години в номенклатурата постепенно се обособи менджърски слой, който искаше да управлява за себе си, а не за държавата. В същото време прехвърлянето на печалбата върху стопанските ръководители, т.е. върху част от този слой, ограничи държавната собственост върху предприятията. Така „...за номенклатурата като (реален) собственик на средствата за производство бяха много по-приемливи либералните, а не марксистките възгледи, в името на чието реализиране стана и промяната от 1989 г. В същото време интелигенцията в стремежа си да запази както хляба, така и самоуважението си, възприе либерализма

като естествено развитие на капитализма

и осигури психологическия климат на т.нар. „либерален преход” (Найденов, Г. „Каво става?”, С. 1991 г.)

А н БКП на 10 ноември се извърши не просто смяна в ръководството, а смяна и на поколенията. В челните й редици навлезе технократически настроено съсловие със самочувствието на елит, който всичко може и на когото всичко е позволено. Елит, възпитаван обаче не в дух на национална отговорност, а в дух на национален нихилизъм и космополитизъм. Един абсолютно безскрупулен и циничен според Асен Игнатов („Психология на комунизма” С. 1991 г.) елит. Елит, изповядващ либерални идеи, разчитайки на високия си старт в свободната конкуренция и подкрепата, оказвана му от чуждия капитал.

Според либералите най-съвършеният обществен строй е изграден на базата на пазарното стопанство, саморегулиращо се на основата на свободната конкуренция.

Либералите отричат историзма

робувайки на чистата теория, изваждат фактите извън истоническата им среда и боравят с някои от тях като с вечни истини, издигат в култ чистата теория или т.нар. фундаментално мислене и признават само „техническият апарат на познанието”, т.е. законите на науката, помагаща им да изследват икономическите закони. Смятат историзма за опасен за науката, защото разрушавал вярата в естествената система на правото и икономиката и търсят нейните неудачи вън от нея – във феодалните остатъци, безразсъдите действия на деловите кръгове и т.н. Все истини, правещи провала им логичен и закономерен. Т.е. това е поредната утопия, водеща доникъде. Затова представителите на всички течения на съвременния консерватизъм, независимо от някои възгледи, са единни в отричането на либералнотехнологическия подход, породил идеята за „великото общество” и определил начините и средствата за неговото осъществяване. Като с основание го смятат за изопачител на истинското съдържание на такива понятия като свобода, равенство, справедливост икато средство за насаждане на морални принципи, които разрушават традиционните компоненти на капиталистическото общество и съдействали за подкопаване на неговите основи. Защото нещото, което отличава човека от животните, е изучаването, познаването и използването на собствения опит. И той се съдържа в науката история, а не в поредната празна вяра.

Вследствие на

многобройните социални експерименти

от начало социалистически, а после и либерален (все основани на безграничната вяра в човешкия разум), ние българите стигнахме догам, че днес сме на изчезване, но затова пък разполагаме с мегаструктури и екологически проблеми. Тоди „елит” води „тази страна” към битието на политическия модел на латиноамериканска държава и призоваващ ни към национално съгласие за излизане от кризата. Криза, към която той самият е съпричастен, но от която отдавна вече е излязъл.

Може би следващата крачка на либералният „елит” ще бъде диктатурата. Също от латиноамерикански тип, водеща до някаква степен на модернизация на получените от приватизацията мощности и подкрепена отново от чуждия капитал. Но изходът от кризата чрез подобен тип диктатура ще бъде илюзорен и изпълнен със социална нестабилност. Защото недоволството вече расте.

Който се стреми към латиноамерикански тип управление, трябва да знае, че го приема в пълната му цялост. А също трябва да знае, че да си играеш с нервите на най-интелигентната част от нацията, не е особено интелигентна работа.

Алтернатива в създаващата се ситуация има и я предлага – също като през ХIХ в. – отново консерватизмът, но вече приел и част от инструментариума на съвременната държава – държавната регулация. Т.е. превърнал се в неоконсерватизъм, успешно функциониращ в условията на предизвикателствата на съвременният свят, като психологическата и кибернетичната война, биотехнологиите, клонирането и т.н. Целта на неоконсерватизма е постигането на добро жизнено равнище на целия народ, а не само на малка част от него, чрез стимулиране на дребния и среден бизнес – единственото поле, в което днес съществува конкуренция – и създаването на среден клас от собственици, ориентирани към производство.

Тази цел е постижима

особено ако отново се позовем на богатия си опит: например чрез създаването на популярни банки и търговия без посредници, чрез силни държавни институции, чрез разширяване на местното самоуправление и др. Ако се опрем на естествения си патриотизъм и най-сетне заобичаме собствента си държава като свой дом, а не като оборотно жилище. Ако се сетим за българските общности в чужбина и си взаимодействаме с тях .

След края на Втората световна война Германия се е намирала в далеч по-тежко положение, отколкото е нашето, но чрез добре премерена национална и социална политика и доверие в собствените сили се превърна в това, което виждаме днес: богата, просперираща и вярваща в себе си.

(в. „Стандарт”, 10 май 2000 г.)

 

 

Социалният консерватизъм

 

Юрий Михайлов

Институт за национални изследвания

 

Протвино на реалността, в българското общество битува схващането, че само левицата е социално ориентирана, а десницата – не. Нещо повече – медиите усилено и съвсем целенасочено продължават да насаждат подобно схващане. Друг е въпросът доколко партията на бившите комунисти наистина е лява, а не представлява, наред с лявата си фразеология и изеите за мирен и постепенен преход, само едно от средствата, способстващи за разграбването на страната. Друг е и въпросът доколко либералните формации са десни, а не центристки. Десни, за да не съществува истинска националноотговорна консервативна десница. Представител на всички течения в съвременния консерватизъм, т.е. на неоконсерватизма, независимо от някои различия в техните възгледи,

са единни в отричането

на либерално-технократския подход, както и на препоръчваните от него начини и средства за реформи.

Главен обект на консервативната критика е реформизмът, смятан за изопачител на истинското съдържание на понятия като свобода, равенство, справедливост и следство за насаждане на морални принципи, които разрушават традиционните компоненти на капиталистическото общество и съдействат за провеждането на икономическа политика, която подкопава неговите основи.

В същото време идеологията на консерватизма е насочена против увереността в способностите на централизираната човешка мисъл, въплътена в правителството, да решава  проблемите на бедните и неудачниците в сложното индустриално общество. Мъдрост, препоръчвана ни от „мъдреците” на т.нар. ляв спектър. Всъщност, като е добре известно от законите на физиката, диалектиката идруги науки, противоположностите както се отричат, така си и приличат. Затова най-добрата критика на чистия либерализъм дават социалноориентираните теоретици, включително и тези от марксистката школа. Но критика, предлагаща ни на мястото на пълното отсъствие на държавата в икономиката, тоталното нейно присъствие. Което също не води до нещо добро, а най-малкото – до поредното утопично предлагано ни общество на безграничното щастие.

Защото както знаем,

пътят към ада е постлан с добри намерения

- както либерални, така и комунистически. И защото, ако тоталното писъствие на държавата се опитва да наложичовешката рационалност върху природните закони и напълно закономерно се сгромолясва под силата на същите тези закони, то тоталното отсъствие на държавата е съобразено само с въздействието на тези природни закони и, в крайна сметка с този – за правото на джунглата, т.е. на по-силния. Като и в двата случая липсва съобразяване с още един елемент – човекът, в чието щастие се кълнат всички. Човекът, с всичките му слабости, неспособен да решава и въздейства както върху планетарните проблеми, така и поотделно да се защитава от тяхното въздействие.

В крайна сметка, и комунисти, и либерали, доведоха со едно – създаването на монополи и олигархии, все повече лишаващи ни от конкуренция и свързаното с нея право на избор. Монополи, служещи на различни геополитически схеми, в които ние не сме предвидени. Даващи ни всеки път поредната си универсална рецепта, която, приложена на местна почва, бързо придобива формата на изродче.

Именно заради това, противопоставяйки се както на космополитния пролетариат, идеал на комунистите, така и на космополитната буржоазия, идеал на либералите, консерватизмът проповядва и получава подкрепата на дребния и среден бизнес – онази масова част от

свободни и предприемчиви хора

която все още не е унищожена и която днес единствена съществува в условията на основния стимулатор на човешката дейност в индустриалното общество – конкуренцията. Масов, защото полюсите никога не определят характера на едно общество, а при опит да надделеят в него, просто го разрушават. Затова и в цялата световна история, задоволения среден слой от населението е основа на стабилност във всяко общество. А стабилността създава условията за съвместно съжителство както на моралните норми, така и на иновационните процеси в тези норми и като последствие – за формирането на истински националноотговорен елит. Елит от хора, възприемащи националната идея и отговорността за сънародниците си, именно защото успешно съчетават високото си самочувствие с просперитет. Така, че мисията на консерватизма е да носи в себе си поне минимално необходимата социална справедливост. Справедливост, непостигната с кръв и насилие, защото автоматично ще породи кръв и насилие. Модерният социален консерватизъм има три измерения:

-         първо – чрез подкрепата си за дребния и среден бизнес създава конкуренция срещу монополите и нови работни места, намалявани от същите тези монополи;

-         второ – вследствие на свободната конкуренция се създават условия за реално финциониране на институциите на демократичните система – условия за демокрация, а ве за нейната имитация. Всеки монопол, бил той социалистически или либерален, чрез въздействието си върху политическата система автоматично води до диктатура;

-         трето – чрез силна ангажираност на частната благотворителност към проблелните хрупи (сираци, инвалиди и др.) дава реална помощ на тези групи, заобикаляйки тромавостта и корумпираността на бюрократичната система.

Така, за разлика от социализма, който, за да няма безработица създаваше излишни работни места и бюрократична незаинтересованост към човешките проблеми в тромавите си монополи, консерватизмът, чрез подкрепата за дребния и среден бизнес вижда в безработните бъдещи предприемачи в една или друга област, а не само паразитни консуматори на вече създаден обществен продукт. Социалността на консерватизма е в даването на шанс на всеки, зачитайки индивидуалността му, но и търсейки мястото му в общността.

Днес и именно днес времената радикално се сменят и на преден план излиза именно модерният социален консерватизъм. Защо?

Вече станахме свидетели на краха на комунизма, провален именно от тромавостта на създадената в името на социалната справедливост държавни монополи. А при кризата от 1929-1933 г. станахме свидетели на краха на чистия лиерализъм, довел впоследствие до раждането на неолиберално-консервативния хибрид. Крах, шумно оповестен ни от комунистическата преса, предвкусвайки близък триумф на своите идеи.Триумф, който не само че не се състоя, но липсата на който доведе и до пълна липса на перспектива пред либерализма въобще.

Сега, когато отпадна опасността от комунизма, но се надигат други опасности и същевременно си отиват поколението на победителите и победените във Втората световна война, идва редът на консерватизма, такъв, какъвто трябва да бъде – европейски, социален, демократичен, морален, предпазлив, национален, а от там и общочовешки, доколкото във всяка национална структура

се съдържат и общочовешките стойности

Наченките на такъв консерватизъм се появяват вече, разбира се в Европа. Защото именно Европа, поради етническото разнообразие, демократизма, историческия опит, по-слабата унификация, квалификацията на населението и ред други фактори, отърсвайки се от следвоенното разделение и граничейки с враждебна култура като ислямската, отново ще влезе в ролята си на генератор на нови идеи. Европа, която и сега е консервативна, не само в десния си идеологически спектър, но и в либералния, а дори и в социалдемократическото и в комунистическото си движения. Просто защото не започва „на чисто”.

А светът, особено на прага на новото хилядолетие, има нужда именно от нови идеи, опряни както на опита, така и на научните достижения. За да започне да решава наболелите си планетарни проблеми поне в рамките на възможностите си. Идеите за което могат да дойдат от Източна Европа поради високата квалификация на населението й, съчетана с проблемната ситуация, в която е поставено то. И съответната нужда от нестандартни решения.

Тук логично възниква въпросът: а къде сме ние, българите, в тези глобални процеси?

В България либералният, т.е. центристки в същността си модел не върви и няма начин да провърви. Притиснати от неравностойната конкуренция, вследствие на борбата за пазари, 50-годишното прекъсване и все по-ускоряващите се технологични процеси в световен мащаб, ние трябва за броени години да създадем елит, максимално равностоен на този на другите държави. Но ако по отноение на богатството това не е невъзможно, то по отношение на човешките му характеристики това е просто абсурд. За отглеждането на такъв елит са необходими поне три поколения нормално съществуване. Първото трупа капитали, но е с рефлекс да не харчи пари излишно и нарушава аскетизма си единствено за някои удоволствия, неизживявани в миналото на бедност или от суеверен страх от Бога. Второто, вече не свързано с излишните патриархални сантименти, както трупа, така и харчи със замах. И едва третото поколение си позволява лукса да мисли за меценатство и благотворителност. Това е световният опит, непроменен от всякакви технически революции, по простата причина, че човекът със своята психика остава непроменен още от времето на Адам и Ева.

България в момента разполага с елит

От първо поколение – това на предприемачите и от второ поколение – на синовете на бившата номенклатура. Така, че за социална политика, основана върху благотворителността, все още е невъзможно да се говори. Затова и държавата трябва да засили административните си функции, съчетавайки ги със заинтересованост от рода на данъчни облекчения.

Управляващите така и не предприемат необходимите мерки за съживяване на производството и бизнеса. Ние все още седим в същия див либерален капитализъм, видим и с невъоръжени око. Лошото е, че такава рестриктивна политика, представяна като дясна, може да последва и две на пръв поглед незабележими цели: да се дискредитира десницата в полза на бъдещото управление на левицата; да се наложи силов ред в полза единствено на вече създадените нови монополи.

Един от изходите е създаването на национално-отговорен, възрожденски по тип елит, от образовани млади хора. И осигуряване на държавна подкрепа за все още прохождащия дребен и реден бизнес. И създаване условия за равностойна конкуренция. Нищо повече. Но достатъчно за вдъхващо оптимизъм начало.

(в. „Стандарт”, 19 май 2000 г.)

 

Обществото иска нова дясна политика

 

 

Бъдещата консервативна формация или движение трябва да бъде съюзник на СДС и да го тласка към ценностите на истинската европейска християндемокрация. По подобие на германският съюз ХДС/ХСС, който доказа ефективността си.

Юрий Михайлов

Институт да национални изследвания

 

Десетте години преход към демокрация в крайна сметка доведоха обществото до необходимостта от появата на една наистина дясна, модерна, националноотговорна, консервативна партия или движение. Рязко контрастираща на фона на досегашната политика на разграждане на държавата. Навсякъде по света десните формирования са повикани на политическата сцена като санитари на обществото. Тогава, когато нацианлната безотговорност взема връх, а пилитическите и социални експерименти с него са на път да го унищожат.

Днес България е доведена именно до това положение. Затова е необходима партия или движение, намиращо се вдясно от партията СДС. Която да тласка правителството към по-решителни реформи.

Събитията от началото на1997 г. доведоха до

края на перестроечния преход у нас

Българският политически живот се нормализира и придобива съвременна европейска структура. А в него мястото на националноотговорната десница е задължително. Появата на мощна дясна партия или движение е крайно необходима – на страната и на вече формирания национален капитал. На страната – за да оцелее. А на националния капитал – като политически защитник на неговите интернеси в конкуренцията му с чуждия.

Модерната консервативна национална десница е необходим коректив както на антибългарската комунистическа идеология, така и на водената досега, в интерес предимно на чужди сили и техните транснационални корпорации (ТНК) и финансов капитал либерална политика. Днес България е индустриална държава в криза, а не аграрно общество в модернизационна криза, което прави поредният преход изключително болезнен: поради новите, по-високи изисквания на обществото; поради вече конскумативния му характер; поради спадналата раждаемост, закономерна за едно индустриално общество; поради разликата в базата на производство, която вече не е земята, а индустрията, която подлежи на периодични кризи. Така нуждата от защита на индустрията при криза и по-нататъшното й доразвиване става особено актуално при днешните и особено при утрешните темпове на научно-техническия прогрес. Както и подкрепата за свързания с нея търговски бизнес. Затова необходимата приватизация, за да се спре разграбването и за повишаване ефективността, трябва да става изключително внимателно и прозрачно.

Трусовете и тъмните финансови машинации

създават в обществото несигурност, съкращават покупателната способност и с това – пазара. Разоряват дребния и средния бизнес.

С въвеждането на валутен борд трусовете намаляха, но равновесието е крехко и се крепи главно на финансови мерки. За да няма повече трусове и несигурност, задължителна е държавна подкрепа за ограбвания до сега дребен и среден бизнес, стимулирането му за изгреждането на едър, включително и до (и след) създаването на наши ТНК, както и пренасочването на вече структурираните в перестроечния период групировки да работят за България. Това е невъзможно без държавна подкрепа и без лансиране на положителни ценности и чувство на заслужена (а не фалшива) национална гордост в обществото на мястото на сегашния комплекс за вина и нихилизъм. За да спре донорството ни към Запада с млади специалисти, особено нужни за създаване на широк слой от собственици.

Пречка за появата на националноотговорна политика е корупцията в държавния апарат, добила напоследък особено големи размери. Корупцията заплашва устоите на държавнистта и бъдещето на всеки от нас. За да бъде овладяна, са нужни

силни и добре координирани държавни институции

СДС показва, че не е в състояние да се справи с проблемите на прехода, понеже още носи родилните му петна. Въпреки, че се опитва да стане партия от европески християндемократически тип, тя е ултралибелна центристка формация, създадена в съзвучие с действащите преди десетина години реалности. СДС бе създаден като американски тип партия с либерална насоченост, за което особена заслуга имаше д-р Желев. За това спомогнаха: американското виждане за изход от студената война чрез подкрепа на социалдемократизирането в социалистическите страни като път към либералното общество; поредните либерални мерки за модернизиране на Руската (в случая Съветската) империя като следствие от изтощаването и изоставането й в поредната война; широкия слой от стопански ръководители, създадени чрез реформите от 60-70-те години, както и отварянето на интелигенцията към западната култура по времето на Людмила Живкова.

Но времената се менят

Както се смени и курсът на СДС, макар и все още носещ някои черти на левичарство. Поради факта, че СДС смени курса си с позитивен и засега изглежда единствен е в състояние да управлява страната в известна степен положителна насока ;, новата дясна партия или движение трябва да му бъде съюзник, както и да го тласка към ценностите на истинската европейска християндемокрация. По подобие на германския съюз ХДС/ХСС, доказал ехективността си.

Либерални формации и сега имаме досттъчно. Те са групирани около бившия президент Желев и бившия СДС, чрез либералните чужди сили в съзвучие със собствените си интереси лансираха конкуренция в обществото ни без още да имаме структури за това. Така попречиха страната да играе като единен екип и да излезе бързо от посткомунистическата криза. Резултатът е известен.

Сега има разместване на пластовете и то трябва да се използва. В началото на 1997 г. това разместване роди гръбнака на бъдещата десница – сърдитите млади хора, които не са склонни повече да бъдат използвани от политическата система и на които започва да им писва от липсата на национално достойнство и неолходимостта да мият чинии по западните кръчми да няколко долара в повече. Днес тези млади хора, необременени с комунизма,

също са сред недоволните

от синьото управление. Те трябва да станат опората на саниращата дясна национално- и социалноориентирана политика: за да се спре разпадането на държавността; за да не се допусне отнемането на дясното пространство от унищожителя на всякакъв вид бизнес – комунистическия консерватизъм; за да бъдат привлечени държавните служители (чрез високи заплати и несменяемост вместо огромно текучество и несигурни комисионни) за позитивна работа; за да бъдат привлечени оплюваните доскоро групировки; за да можем най-сетне да заживеем подобно на връстниците си на Запад като нормално богати хора с необходимото национално, а от там - и лично самочувствие.

Крайно време е това да стане. А времето, както знаем, не чака.

(в. „Стандарт”, 30 май 2000 г.)

 




Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: herodotus
Категория: История
Прочетен: 390060
Постинги: 127
Коментари: 92
Гласове: 42
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031