Едно общество провежда успешна модернизация, когато е в състояние да постигне приемственост на постоянствуващите социални иновации. За такова общество модерното, изразяващо принципа на „промяна на промяната” (Р. Полен), става иманентна характеристика в два аспекта: и като характеризиращо особеното състояние на социума („модерното общество”), и като отлика на специфичния тип светореагиране на човека („модерен човек”). Типологичните особености на модерното общество обуславят излъчването на перманентна иновация, произтичаща от вътрешната съдържателна логика на развитие на социума.
За разлика от модерните, традиционните общества изключват възможността за модернизация. Иновацията, а още по-малко постоянстващата иновация, е немислима и невъзможна, чужда на вътрешната им логика на развитие. Тези общества са неспособни да възпроизвеждат промяната и, следователно – неспособни да се модернизират. Подобна възможност се открива едва след тяхното преструктуриране така, че социума да се приведе в състояние да излъчва иновация. Това е един по принцип многовариантен преход.
Обект на интерес в настоящото изследване е спецификата на българския вариант на преход към модерност.
Българското общество е тласнато към радикално преструктуриране от БКП чрез два процеса – колективизация на селското стопанство и индустриализация, протекли паралелно между 1944 и 1958 г. За да се реконструира логиката на тази социална промяна, е необходимо първоначално да се очертае особеното състояние на българския социум до средата на 40-те години на ХХ в., както и да се откроят факторите, тласнали обществото към преструктуриране. От социологическа гледна точка това би дало възможност да се улови посоката на промяната, в каква степен се е осъществила тя, по какъв начин се е структурирало обществото в резултат на протичането й, дали и в каква степен тя е тласнала страната към модернизация и доколко може да се твърди, че в резултат на нея модерното е станало трайна характеристика на българското общество и на българина като субект.
* * *
Спецификата в състоянието на българското общество след освобождението от турско владичество в синтезиран вид се представя чрез противоречието между необходимостта българската държава да се модернизира и, от друга страна, неразвитостта на гражданското общество. За да може да оцелее в обкръжението и отношенията с прогресивно проспериращите капиталистически държави в Европа, новоизграждаща се България е трябвало с бързи темпове да се модернизира, да ги „догони”, т.е. да развие административна, комуникационна, финансова и транспортна инфраструктура, да изгради модерни институции (армия, съвременна образователна система, здравно осигуряване и т.н.), да развие модерна индустрия и т.н. Това би повишило шансовете й за успешно включване в международната конкуренция и относително успешното отстояване на собствените национални интереси, които през този период са с приоритетно значение.
Но тази жизнено важна за оцеляването на страната потребност влиза в остро противоречие с механиката на съществуване на българския социум, който не е в състояние да се възпроизвежда „в разширен мащаб” и затова не може да произвежда социална промяна.
Между 1878 г. и средата на 40-те години на ХХ в., когато започва радикалната социална трансформация, основната част от населението на България са дребни производители в града и селото. Според преброяване на населението към 31 декември 1946 г., групата на дребните собственици и на техните помощници съставлява 80% от работещите в страната. Те и техните семейства са 75% от населението на България.
По-голямата част от тези производители са заети в селското стопанство. Следователно, в социалната структура на страната доминира типажът на селянина дребен производител.
Историческите изследвания върху социално-икономическото развитие на българското общество сочат, че въпросния социален типаж е основен за един значителен период – от установяване на османската социално-политическа система (ХІV – ХV в.) до средата на 40-те години на ХХ в. За тези шест века юридическия статут на дребните селяни се е променял. По време на османското владичество върховната собственост върху земята, която селянина обработва, принадлежи на централната държавна власт, съсредоточена в ръцете на султана. За земите, които обработва, селянинът получава тапия – документ, узаконяващ притежаването и унаследяването, обвързвайки го с множество данъци и други задължения към централната власт. Но този документ не гарантира частната собственост върху притежаваната земя. Такава собственост в империята не е позволена. Тоест селянинът е дребен притежател на земята, която обработва, без да е неин юридически собственик. При това тази собственост постоянно се раздробява, защото се оставя в наследство на децата, а сред българите майоратът въобще не е познато явление.
Очертаващият се начин на съществуване на българският селянин обуславя една много важна особеност – наличието на трайни, традиционно предавани инстинкти за притежание на земята. Българският селянин е изключително силно привързан към земята си, защото това е неговата земя, която той е наследил от дедите си и която ще остави на децата си, макар и да знае, че не е нейн собственик и тя винаги може да му бъде отнета.
Именно този силен и траен инстинкт за притежание на земята (а за патриархалния селянин тя е фундамента на съществуването), става двигател на разгърналия се след Освобождението социален процес, придобил съдбовно значение за по-нататъшното развитие на българското общество. Става въпрос за процеса на вторично аграризиране на българския социум.
Живял векове наред без гаранции за собственост върху притежаваната земя, най-после българският селянин получава историческата възможност да стане собственик на онова, което е за него свръхценост – земята. И той не пропуска този шанс. След Освобождението се разгръща истинска треска за закупуване и заграбване на земята от изоставените турски чифлици. И понеже финансовите средства, с които разполага масата от населението, са незначителни, то селянинът става собственик, но на малки парчета земя. В бъдеще тези парчета ще стават все по-малки, минавайки в собственост на наследниците. Това дава живот на една тенденция, очертаваща нивото на жизнения стандарт у нас през целия следосвобожденски период – масова бедност.
Мнозинството от българското население живее на село, в условията на дребно и разпокъсано селско стопанство, с крайно изостанала, традиционна, техническа съоръженост, т.е. в условията на натурален обмен и води затворено в себе си самодостатъчно съществуване.
Българинът „... продължава да следва традициите на древното патриархално селско общество, идващи от дълбините на миналото. Наследените от бащи и деди нивици, ливади, градини и лозя продължават да се обработват с познатите допотопни оръдия на труда. По същия начин, както през предните векове се оре, сее, жъне, вършее. Същата е и вътрешната структура на селското домакинство, съчетала работата върху земята с дребното скотовъдство и домашна промишленост. Остават живи отколешните производствени и битови умения и навици, продължават историческият живот на старите обреди, обичаи, празници, свързани със земята, с реколтата, със сезоните и годишните времена. Вечният цикъл, определен от ритъма на сезоните, е учудващо същият”.( Н. Генчев, Очерци.Социално-психологически типове в бълг. история.С,1987)
Неоспоримостта на традициите, ориентираността на живеенето към миналото, зависимостта на индивида от връзките с общността, ирационалноста на мисленето и поведението на човека, принципната враждебност към всяка новост и т.н., тоест целият набор от типологичните особености на „традиционното общество” може да бъде открит като характеристики на следосвобожденския български селянин и неговият начин на живот. Тази особеност предопределя принципната невъзможност българското общество се модернизира от самосебе си.
Прогресиращата тенденция на раздробяване на земята ориентира земеделското производство към самозадоволяване и изключва възможността за неговата комерсиализация. А тъкмо комерсиализацията на агросектора се сочи като ключова предпоставка за успеха на модернизацията на едно общество. Поради ограничения натурален продукт, който получава от малките си парчета земя, масовият български земеделец не е в състояние да заделя значим стоков излишък и селото до голяма степен е изключено от националния пазар. Съществуват и едри земеделски стопанства, произвеждащи за този пазар или за износ, но техният дял е достатъчно малък, за да определя начина на функциониране на отрасъла. В масовото земеделско стопанство няма интензификация на труда и специализация на производството, земеделието не освобождава работна сила, изтичаща към градовете с възможност да се включи в индустрията. Всичко това подхранва традиционализма и изключва модернизацията.
Разбира се в българското следосвобожденско общество съществуват, освен селяни, и други социални типове. Тяхното присъствие е важно, защото те са потенциални носители на промяна. Това са дребноградското собственичество и едрата буржоазия. Тези две групи са стопански агенти, развиващи българската индустрия върху капиталистически начала. Тяхната делова активност се осъществява в условията на пазарна размяна и свободна конкуренция и е мотивирана от производството и печалбата като цел на труда.
Икономизираният характер на дейността, тясно обвързан с процесите за индивидуализация и разпространението ценностния комплекс на модерният човек определят значимостта на присъствието в социалната структура на едно общество на социални агенти, носители на буржоазност. Едно такова общество започва да генерира социалната промяна и да я възпроизвежда трайно. То реализира потенциите за модернизиране. Проблемът на българското общество е, че тъкмо субектите, които са носители на буржоазност, не са в състояние да повлияят върху качествената определеност на обществото.
За периода 1924 – 1946 г. едва 8-9% от активното население е заето в промишлеността. При това едва 2,5 – 3% от тях са заети в едрата индустрия. Мнозинството от практикуващите индустриален тип дейност са дребни градски собственици, заети в занаятите, транспорта, търговията. Макар, че в условията на новите стопански реалности след Освобождението (загубата на „необятния турски пазар”, конкуренцията на европейските индустриални стоки и на толерираната от държавата местна промишленост, ограничено разпространение на стоково-паричните отношения, нисък темп на урбанизация и т.н.) дребните градски собственици преживяват сериозни удари, те успяват да се адаптират и закрепят. Относителната устойчивост на дребната градска собственост не позволява да се извърши процес на „масова експроприация на дребния собственик”, след което, според Маркс, започват ускореното развитие на капитализъм и обществото придобива модерна структура. Дребният собственик работи за пазара, но печалбата му е толкова ограничена, че се използва преди всичко за задоволяване на личните и семейни нужди, вместо да се вложи за разширяване на производството. И понеже дребната буржоазия съставлява 93% от собствениците в промилеността, това определя и характера на тази промишленост. Множеството от българските индустриални предприятия са дребни, с нерационална организация на труда и незадоволително техническо равнище. 66% от наблюдаваните през 1940 г. по-едри предприятия имат 9 заети лица. До средата на 40-те години на века българската промишленост не успява да премине етапа на преход от предимно ръчен към механизиран труд.
Самата българска буржоазия (едри собственици в промишлеността, търговията, транспорта и селското стопанство) е в процес на „социална ферментация”. Тя е организационно, технически и капиталово твърде слаба, далеч от нивото на развитите страни и не е в състояние да организира монополистически и държавно-монополистически форми на капитализъм. Напротив, българският индустриалец притежава сравнително малки фабрики. Статистиката отчита като група с най-голяма заетост предприятията с над 200 заети лица. Показателно е, че те са едва 2%. При това, поради ограничения капитал, тези фабрики са без съвременна техническа въоръженост, без серийно производство и гарантиран пазар. Българският фабрикант е без достатъчен опит и производствена култура, разчитащ в много голяма степен на държавата, защото само нейните поръчки могат да го издигнат или ликвидират икономически.
„И няма да е чудно, че българският фабрикант не ще се заеме да произвежда машини и параходи, скъпи уреди, коли, радиоапарати и др., а като дядо си ще пресува прежда и ще тъче платове, ще вари сапун, ще клепе брадви, вили, коси и лопати, ще открива парни мелници и цехове за тестени сладкиши, ще преработва плодове или ще вари ракии, но всичко това вече в по-големи количества, с повече машини и чрез труда на наемното работничество. През целия буржоазен период хранителната промишленост ще заема от 40 до 50% от обема на производството и индустрията, а текстилната около 1/4. “ / Генчев, Н. Очерци..., с.128/.
Ограничен и без размах е и българският банкер, комуто липсват достатъчно капитали и поле за инвестиране – България е „море” от дребни собственици, при това селски. В подобна ситуация е и селският капиталист, който ще създаде, макар и малко на брой, едри земеделски стопанства, но със сравнително слабо приложение на механизация и мелиорация, на електричество и нови агротехнологии.
Следователно групата на капиталистите – социалният носител на буржоазност и модерност, е с малък относителен дял в структурата на българското общество, при това в процес на оформяне и укрепване. Затова и в литературата се застъпва мнението, че българското общество между 1878 и 1944 г. е в период на „преход” или „утвърждаване” на капиталистическите отношения. Това е едно преходно общество, в битието на което се откриват примесени традиционни и модерни елементи, с доминиране на традиционализма. Негов източник и носител е българското село, което продължава да води предимно локално, самодостатъчно съществуване, изключено от националния пазар. Както не съдействува за индустриализацията на страната, селото спъва и нейната модернизация.
При наличието на такава нединамична „социална база” удовлетворяването динамичните аспирации на държавата може да дойде от страна на „политическата надстройка”. Генератори на импулсите към модернизация на България стават монархическият институт, политическият елит и чиновничеството. Приоритет на политическото действие са изграждането на силна и действена държава (модерни институции и инфраструктура) и националната интеграция, разбирана като политическа и културна интеграция (чрез развитие на образователната система, военната повинност и съзнанието за национална общност, развивано чрез политическо участие в обществения живот). При липсата на икономическа интеграция на обществото, изграждането на модерно съзнание за национална индентичност и чрез него – осъществяване на национална интеграция, се разглеждат като условие за ускоряване развитието на страната.
Придържайки се обаче към тези приоритети, централната държавна власт е трябвало да реши паралелно две колосални задачи: на държавно и национално строителство едновременно с насърчаване икономическата модернизация на страната. Справянето с тези задачи предполага наличието на огромни ресурси, които поради липсата на външни източници (България няма колонии) е трявало да се извличат предимно от собствената икономика, т.е. от селото. Това ляга в основата на едно неотстранимо противоречие в следосвобожденското ни развитие – между носещата курса към модернизация централна държавна власт и дребните земеделски собственици, които са мнозинството от населението и за които нуждите на модернизацията са външно бреме. Това „базисно противоречие” обуславя трайното присъствие на насилието в българският обществен живот: от една страна под формата на административен натиск на свръхмерното за възможностите на селото данъчно облагане, водещо към все по-голямо обедняване и от друга страна – под формата на политически репресии, продуцирани от неосъществимостта желанията на недоволното селско мнозинство.
Трайното настаняване на насилието в обществения живот има много важни последствия за по-нататъшното развитие на българското общество: абсолютната дискредитация на конституционализма и политическия плурализъм (затова тяхното ликвидиране от комунистическия режим след 9 септември 1944 г. не се преживява като загуба) и публичното легитимиране на „грубата сила” и задкулисното управление, а не на законността. Това е „увертюра към тоталитарен режим”.
Заплащайки неизбежната за всяка модернизация историческа цена – насилието (Б.Муур), България постига впечатляващи успехи. Изградена е транспортна инфраструктура чрез строеж на модерни за времето пътища, пристанища и ж.п. линии; комуникационна инфраструктура – развитие на телеграфни и телефонни съобщения; мащабно за възможностите на страната държавно строителство на административни сгради, учебни заведения, театри и други културни институции; ресурсно осигуряване на модерна армия, която още в първите две-три десетилетия от развитието на новата държава демонстрира впечатлили света успехи. И т.н.
Тук е важно да се проследи дали модернизационните мероприятия на държавната власт придвижват българския социум към модерност, т.е. дали и в каква степен те повлияват за разлагане традиционализма на българското село.
От една страна такъв ефект има въздействието върху селянина на организирани или подпомагани от държавата културни институти: училища, читалища, библиотеки. Още през 1878 г. – с Привременния устав за народните читалища – държавата въвежда задължително и безплатно обучение в първоначалните училища. Започва, макар и бавно (към 1910 г. 1/2 от селата все още нямат училища), изграждане на устойчива мрежа от учебни заведения. Чрез училищата при селяните идват учителите – носители на нови идеи и ценности, готови да организират нови форми на духовен живот в селото, различни от традиционната фолклорна култура. Именно местната интелигенция в селата е инициатор за изграждане тук на читалища, библиотеки към тях, тетрални групи. Тези нови институти разчупват синкретизма на духовната сфера и формират у селянина нови потребности от нефолклорен тип: интерес към новите знания и информация и чрез това – разширяване смисловия хоризонт на света, формиране на нови естетически вкусове и т.н. В по-големите села държавата изгражда пощи. Те дават на селото нови комуникационни възможности. Чрез пощата и получаваната в читалищната библиотека централна преса за селянина вече става възможно да преодолява локалността на съществуването си, макар че неговият живот продължава да протича в рамките на селото. В такава посока въздейства и военната служба. Всеобщата военна повинност е проводник на социална мобилност.
Държавата съдейства и за формиране на общонационално политическо съзнание, т.е. за политическа интеграция на нацията: от една страна чрез института на армията, а от друга – чрез включване на селото в политическия живот. Селянинът е масовия български избирател, който, макар и постоянно недоволен от своите управници, става съпричастен към общодържавните дела. Политическите теми стават част от провинциалното всекидневие.
Следователно, атакуван от модернизационните проекти на елита, традиционализма на българина бавно започва да се разчупва. Изградената политическа и културна интеграция на обществото е изключително важна предпоставка, предхождаща една ускорена икономическа модернизация. Българското общество прави важна стъпка в придвижването си към модерност, оставайки, разбира се, все още далеч от онова състояние на обществения живот, определяно като „модерно общество”. Постигнатият напредък е твърде ограничен. България си остава една слабо развита страна, заемаща едно от последните места в Европа по размер на нацоналния доход на човек от населението. В него дялът на индустрията през 30-те – 40-те г. на ХХ в. е едва 8%. България е на едно от последните места в Европа по производство на различни промишлени изделия и ел. енергия, по темпове на прираст на индустриалната продукция.
Така, въпреки действията на политическия елит, България не успява да се модернизира. Защото след Освобождението не е разрушена социалната база, изключваща модернизацията – българското село, продължаващо да води самодостатъчно съществуване. Това обуславя модернизационната криза, в която изпада обществото за малко повече от половин век.
За да стане принципно възможна модернизацията на България, е трябвало да се предизвика преструктуриране на социалния живот, като социумът се приведе в състояние да може да излъчва иновация. Към такава трансформация обществото е тласнато след установяването на комунистически режим на управление в България (1944 – 1948 г.).
Обратът в хода на военните действия по време на Втората световна война дава шанс на страните от антихитлеристката коалиция, в качеството им на държави победителки, да формулират принципите на новия политически ред в света след края на войната. Постигнатите договорености по време на срещите на „тримата големи” (У.Чърчил, Й.Сталин и Ф.Рузвелт) в Техеран, Ялта и Потсдам очертават новото разпределение на света на сфери на влияние, върху чиято база след края на войната се конструира блоковото разделение на човечеството. България попада в съветската сфера на влияние и става „обект на глобални идеологически и политически амбиции на СССР”. / Цачевски, В. Българският комунизъм, С., 1993 /.
Нареждането на България в лагера на губещите войната обуславя политическата дестабилизация в страната през лятото и есента на 1944 г. Тази дестабилизация се задълбочава след обявяването война на България от СССР и последвалото навлизане на съветски войски на територията на страната.
Развоят на политическата ситуация дава шанс на БРП (к) да се включи в управлението на страната. Това става в резултат на извършения на 9 септември 1944 г. военно-политически преврат, който довежда на власт коалицията Отечествен фронт. Получавайки пълна подкрепа и напътствия от страна на Москва, през следващите четири години (до 1948 г.) БРП (к) използва коалиционната форма на управление като средство постепенно да измени политическата система на управление и да овладее самостоятелно ресурсите на властта: органите за насилие (милиция, армия, правосъдие), органите на централната и местна власт, масовите организации. Премахнат е монархическият институт и политическият плурализъм. По този начин към 1948 г. българската компартия вече е установила самостоятелен контрол върху политическото управление на страната.
БРП (к) получава историческия шанс да стане изразител на съществуващата необходимост от промяна. Тази необходимост произтича както от проблемите на нерешената модернизационна криза на българското общество, свързаното с това дискредитиране на съществуващия обществено-политически ред и масова психологическа готовност за подкрепа на възможни негови алтернативи, така и от надеждите за благоприятен изход от очертаващата се трета национална катастрофа на страната след края на Втората световна война. Предлагайки на обществото алтернатива, българската компартия й придава насока, съответстваща на собственото й разбиране за перспективите на националното развитие. А те произтичат от модела за преустройството на обществения живот, заложен в комунистическата идеология.
Комунистическият модел е един по същество модернизационен проект за преустройство на обществения живот. Явявайки се специфична разновидност на рационализма на европейското Просвещение, „научният социализъм” се обявява за рационално преструктуриране на обществото. Общественият живот се мисли като неразумно устроен и пропит от стихийност и ирационалност. Това е както стихията на пазара, създаваща перманентни социални кризи, така и формалността в рационалното функциониране на буржоазната демокрация и държава, явяващи се инструменти на „господстващата експлоататорска класа” и формално изразяващи всеобщите интереси. А всъщност обществото допусна чудовищна експлоатация на човек от човека, предизвикваща резонно негодувание у социалистите. Защото работникът се възприема като свободен по самата си природа човек, равнопоставен на останалите в духа на класическите либерални ценности. Обществото трябва да бъде преустроено, за да бъде възстановен утопичния идеал за свободния човек. Социализмът иска да унищожи всички форми на социално неравенство между хората. Коренът на злото се „намира” в частната собственост – тя дава възможност едни хора да експлоатират други. Затова социалното равенство е възможно само след политическия акт на отнемане на частната собственост.
Обществото подлежи на цялостно социално преустройство, така, че да му е чужда всяка ирационалност. Това може да стане на „научна основа”, която гарантира „разумната прозрачност на действителността”. Тази основа е Марксисткото учение. То се интерпретира като задаващо пределната прозрачност на действителността. Всичко, което противостои на тази система от идеи или не се съгласува с нея, се третира като подлежащо на разчистване, ликвидиране, отстраняване: буржоазията, частната собственост, пазарът, парламентарната демокрация, религията, традициите и т.н.
Макар, че комунистическата идеология е културен продукт на историческото развитие на западноевропейските общества, а не на България, радикализмът и насоката към преструктуриране на социалния живот, който тази идеология задава, хармонично се съгласуват с потребностите на българското обществено развитие. Изходът от модернидационната криза, както вече бе подчертано, се оказва зависим от социална трансфомация, тласкаща обществото към преструктуриране. В този смисъл комунистическият режим на управление дава шансове за развитие на българското общество. Още повече, че осъществената от него лява социална революция се съгласува с цялото дотогавашно развитие на българското общество: започнала, но неуспешна модернизация на аграрния сектор. От една страна тя обуславя трайното присъствие на насилието в обществения живот – естествена предпоставка за тоталитаризъм. От друга страна валидността в обществото на ценностния комплекс на традиционния тип култура задава третирането на обществените нрави от позициите на патриархалната нравственост (чувствителност към справедливостта и равенството между хората, „човещината” във взаимоотношенията, взаимопомощта и т.н.). Този ценостен комплекс през първата фаза от развитието на капитализма, в каквато се намира българското общество до средата на 40-те г. на ХХ в., прави „разбираща се от самосебе си” очевидност идеята за експлоатация на човек от човека като корен на социалната несправедливост. Идеалите на комунизма за неуспяващото да се модернизира българско общество се оказват значими.
Социалистическата практика се конституира от сферата на идеологията, която става върховна социална реалност, фундамент на обществения живот. Това произтича, от една страна, от факта, че идеологията дава легитимност на новия социален ред (обществото се изгражда наново) и новата власт, встъпваща в ролята на конструктор на новия ред. Идеологията удържа цялостта на изграждащото се ново общество, което е постоянно в криза. От друга страна идеологическата фундираност се задава от обвързването на социализма със задачите на модернизацията – необходимостта от тотална мобилизация на ресурсите и решаване на проблема с „отложеното всекидневие”. / Димитров, Г. България в орбитите на модернизацията, С., 1995 /. Наред с тази нормализираща функция, идеологията дава и модела, по който ще се изгражда новия социален ред.
Поради идеологическата фундираност на социалния живот, анализът на двата паралелно протичащи процеса, довели до преструктуриране на българския социум – колективизацията на селското стопанство и индустриализацията, ще се обвърже с основанията, произтичащи от идеологията.
* * *
Може да се обобщи, че към средата на 40-те години на ХХ в. основната социална задача, стояща пред българското общество, е задачата то да се модернизира. Успешното й решаване се свързва с възможностите за преструктуриране на агросектора – основната бариера пред трайната иновация в обществото. Понеже модернизационните процеси на държавната власт не водят до преструктуриране на въпросния сектор, те предизвикват продължителна социална криза, явяваща се предпоставка за лява революция. Българският опит не е изключение от извода на Б.Муур, че комунистическата власт е резултат на „селска революция”, следваща от неуспешна модернизация на агросектора. Обективно социалистическият изход от модернизационната криза у нас се оказва по-вероятен. Но освен това той е и исторически случила се тенденция. Идването на власт на комунистическия режим в България определя начина за решаване на агропроблема – начин, произтичащ от Марксистката идеология.
ПЪРВА ГЛАВА
КООПЕРИРАНЕТО НА СЕЛСКОТО СТОПАНСТВО (1944 – 1958 Г.) – КЛЮЧОВ ПРОЦЕС ЗА ПРЕСТРУКТУРИРАНЕ НА БЪЛГАРСКИЯ СОЦИУМ
- Разрушаването на частната собственост – предпоставка
за изграждането на социализма
Утвърждавайки се в структурите на политическото управление на страната, БКП пристъпва към провеждане на радикални промени. Те произтичат изцяло от предписанията на комунистическата идеология за преустройство на съществуващия обществен ред и построяване на ново общество, което да бъде „общество на социалното равенство и справедливостта”. Според класиците на марксизма обществото може да се придвижи към такова състояние само при условие, че бъде ликвидирана частната собственост върху средствата за производство и бъде установено пълното господство на обществения сектор в икономиката. В „Манифест на Комунистическата партия” Маркс и Енгелс са категорични: „...комунистите могат да резюмират своята теория в един израз: премахване на частната собственост.”
В същия дух, когато говори за основната задача на преходния период, Ленин заключава, че тя се състои в това „...да се предаде властта в ръцете на работническата класа, да се осигури нейната диктатура, да се събори буржоазията и да се отнемат от нея икономическите източници на нейната власт, които са пречка за всяко социалистическо строителство”.
С ликвидирането на частната собственост се решава основното противоречие, което спъва развитието на производителните сили – между обществения характер на производството и частнокапиталистическия начин на присвояване. Целта на социалистическата революция е да освободи производителните сили от сковаващия тяхното развитие капитализъм и така да им даде неограничен простор за развитие. Освен това разрушаването на частната собственост би гарантирало равнопоставеността на всички социални слоеве и би премахнало възможността за експлоатация на човек от човека. По този начин ще се ликвидира достигналото най-висока степен на развитие в условията на капитализма разделение на обществото на бедни и богати в резултат на различното положение на индивидите в производствения процес. Тогава биха се възстановили двете потъпкани в буржоазното общество ценности – свободата и равенството между хората.
Одържавяването на собствеността е издигнато като изискване на социалистическото развитие в мащаба на цялото народно стопанство – и по отношение на промишлеността, и по отношение на селското стопанство.
Тези идеологически постулати залягат в основата на утвърдената от V конгрес на БКП (18 – 25 декември 1948 г.) програма за изграждане на социалистическо общество в България. В нея победата на социалистическите производствени отношения се свързва с решаването на три задачи: индустриализация на страната, коопериране на селското стопанство и извършване на социалистическа културна революция. От гледище на показателите, които трябва да бъдат постигнати в развитието на народното стопанство, програмата на БКП е един проект за модернизация на страната: амбицията за изграждане на едра промишленост, повсеместната електрификация на страната, механизация на селското стопанство и внедряване на нови агротехнологии и т.н. По този начин задачите на социалистическото строителство се свързват с тези на модернизацията. Това е неизбежно, особено за аграрна страна като България, която, стремейки се да построи „общество на всеобщото благоденствие и напредък”, трябва в развитието си да задмине капиталистическите държави. Социализмът трябва „...да докаже предимствата си пред капитализма”. Смята се, че изпълнението на амбициозната програма е невъзможно без премахване на частната собственост върху средствата за производство чрез експроприация на буржоазията и дребното собственичество.
Пристъпвайки към утвърждаване присъщите на комунистическата система черти на функциониране на обществото, българските комунисти възприемат като еталон съветския сталински модел на обществена организация. Това се проявява от една страна в „съзнателното приемане на съветския опит като изходна база в провеждането на националната политика”, във взаимстване методите и формите за преход от капитализъм към социализъм, приложени в СССР. Смята се, че общите изходни идеологически предпоставки не биха довели до сериозни различия в крайните резултати при реализиране на алтернативна концепция за постряване на социализма (с каквато, впрочем, БКП не разполага). От друга страна, социалистическият сталински модел става по същество задължителен за всички страни от Източна Европа, чието развитие се обвързва от Москва с нуждите и задачите на съветската икономика и Госплан.
- Идеята за коопериране на земята
Явявайки се „основен компонент в сталинския модел на социализма”, колективизацията на селското стопанство се възприема от БКП като път за социалистическото преустройство на този отрасъл на икономиката. Процесът се осъществява под формата на коопериране на дребното и разпокъсано българско селско стопанство чрез изграждането на ТКЗС.
Основанията да се заложи на идеята за коопериране на земята произтичат от възгледите на класиците на комунистическата доктрина за кооперацията.
Маркс разглежда кооперацията при капитализма като тип на обикновено капиталистическо предприятие, което работи със същите средства, развива се по пътя на тези предприятия и получава печалба с капиталистически характер, но си остава колективно капиталистическо предприятие. Той разглежда кооперацията като преходна форма от капиталистически начин на производство към съдружествено производство. Повтаряйки, обаче, недостатъците и противоречията на всяко капиталистическо предприятие, кооперацията сама по себе си не е в състояние да преобразува капиталистическия строй. Поради това за Маркс кооперативното движение е само един етап в развитието на класовата борба и класовото пролетарско съзнание. Пред Женевския конгрес (1866 г.) Маркс изразява симпатиите си само към производителните кооперации.
В „Селският въпрос във Франция и Германия” Ф.Енгелс дава израз на предвижданията на политикономията на ХІХ в. за победа на едрото земеделие, на крупните предприятия в областта на селското стопанство. Прогнозата на Енгелс е, че дребните и средни земеделски собственици може да се опазят от пролетаризиране и да се противопоставят на едрите капиталистически земеделски стопанства само като се организират в колективни стопанства. Той, подобно на Маркс, разглежда кооперацията като преходен стадий: „...при прехода към комунистическо стопанство ще бъде необходимо да се използва широко кооперативно производство, като преходен стадий, само че то трябва така да се преустрои, щото обществото, т.е. преди всичко държавата да запази за себе си собствеността на средствата за производство, та по такъв начин частните интереси на отделните кооперативи да не пречат на обществото, взето като цяло”. Това е по същество идеята за трансформиране на кооперацията от „доброволно обединение на дребни стокопроизводители и консуматори за реализацията на техния общ интерес в съгласие с този на обществото” в особена разновидност на държавните предприятия. Тази идея е възприета от Ленин, който, разглеждайки кооперацията като форма на държавен капитализъм, смята, че тя трябва да се използва за „...преминаване към новия строй по колкото е възможно по-прост, по-лесен и по-достъпен за селянина път”. Според Ленин кооперациите „...се отличават от частно-капиталистическите предприятия като колективни предприятия, но не се отличават от социалистическите предприятия, ако те са основани върху земя и със средствата за производство, които принадлежат на държавата, т.е. на работническата класа”. В тази връзка Лениновият план предвижда даване на редица привилегии от икономически, финансов и банков характер, чрез които социалистическата държава да подкрепи и насърчи изграждането и масовизирането на такива, „социалистически по характер”, кооперации.
Лениновият коопертивен план е реализиран в масов мащаб от Й.В.Сталин по време на колективизацията на съветското селското стопанство (1929 – 1937 г.). Чрез изграждането на „колхозната система” е обхванато мнозинството от селското население. По този начин Сталин постига оптималният вариант за изсмуване на ресурсите от селското стопанство, необходими за провеждане индустриализацията на страната.
Аналог на „колхозната система” у нас става системата на Трудово-кооперативните земеделски стопанства.
В Наредбата-закон за ТКЗС (13 май 1945 г.) трудовата земеделска кооперация се разглежда като форма за обобществяване земята, инвентара и работния добитък. Те стават кооперативна собственост. По принцип частната собственост върху земята се запазва, за което кооператорите получават рента. Каква част от земята, инвентара и добитъка трябва да се обобществи в кооператива, решава общото събрание. Прокламира се принципът на доброволното участие в ТКЗС. По-късно (в 1950 г.) се допуска освобождаване на определен размер земя за лично ползване ”лично помощно стопанство”.
Върху така прокламираните принципи кооперативното движение на село се развива до провеждането на ХVІ пленум на ЦК на БРП (к) (12 – 13 юли 1948 г.). Той е предизвикан от резолюция на Коминформбюро (юни 1948 г.) по „югославския въпрос”, с която на всички страни-сателити на СССР е наложено „строго придържане към принципите на съветската система”. След този пленум и V конгрес на БКП политиката на компартията към селото изцяло започва да копира съветския модел на колективизация – насилствено включване на дребните и средни селяни в ТКЗС и ликвидиране на „кулачеството”.
БКП възприма идеята за кооперацията освен по доктринални, и по други съображения.
Кооперацията като стопанска форма се ползва с голяма популярност сред широките слоеве на българското общество до средата на 40-те години на ХХ в.
Кооперативното движение се заражда в България в края на ХІХ в. като реакция на дребното собственичество в града и селото, понасящо ударите на новите стопански отношения след Освобождението. Първите кооперации възникват като форма за защита от ширещото се в страната лихварство и зеленичарство, предизвикващи масово разоряване на селяните. Кредитните кооперации (както земеделските, така и популярните банки) стават най-широко разпространената и устойчива форма на кооперативно сдружаване след Освобождението. Наред с тях, в страната действат още всестранни, потребителни, трудово-производителни, спестовно-строителни и жилищни, пласментни кооперации, такива за общи доставки. В навечерието на Втората световна война мрежата от кооперации обхваща 3 502 сдружения и 1/3 от стопански активното население в България. Всички те действат като „средства за стопанска самозащита на работниците, селяните-земеделци и занаятчиите против подчиняващия ги капитализъм. Кооперациите стават средство за удължаване живота на дребната частна собственост.
Съществуващата традиция в кооперирането на населението се разглежда от БКП като естествена предпоставка за осъществяване политиката на масова колективизация на селяните и дребните градски собственици. Освен това се предполага, че по този начин ще се тушира недоволството от експроприацията на дребния собственик, силно привързан към частното владение.
- Натиск върху българското село по посока на колективизация.
Пристъпвайки към практическа реализация на решенията на V конгрес, на БКП й се налага да прибегне до един ресурс, който става постоянен спътник на комунистическото управление (не само в България) – насилието. При социализма то се превръща „в обществено конструиращ принцип” – от една страна, защото насилието е неизбежна историческа цена на всяка модернизация (Б.Муур), а от друга – защото обявената за универсална гледна точка на комунистическата идеология постоянно се конфронтира с намножените в резултат на модернизационният процес различни социални сфери и субекти: диктат над икономиката, науката, образованието и т.н.; диктат над персоналното съзнание, което вече е съзнание на различни индивиди специалисти.
В хода на кооперирането на българското селско стопанство насилието (подобно на сталинската колективизация през 30-те години в СССР/ се проявява под две форми – административна и икономическа принуда.
Процесът на коопериране е проведен от централните и местни партийни и стопнски органи. По правило инициативата за учредяване на ТКЗС принадлежи на местните организации на БКП. Още при формирането на първите ТКЗС (краят на 1944 – август 1945 г.) техните дейци проявяват склонноста да прилагат натиск върху селяните, понеже между околийските комитети на БКП възниква съревнование за създаване на повече кооперативни стопанства. Водени от подобно увлечение, което по това време все още няма основанията на „задължителното мероприятие”, местните активисти упражняват натиск върху селяните при създаване блоковете на ТКЗС. Заграбва се най-хубавата земя в селото, включва се в кооперативните блокове, а нейните бивши собственици не се възмездяват с равностойна замяна. Пренебрегва се принципът на доброволността при включване в кооперативите.
Ако до 1948 г. действията от този род все пак остават изолирано явление, то след това те продобиват масов характер.
До лятото на 1948 г. са кооперирани едва 4,23% от обработваемата земя в страната, а в ТКЗС влизат едва 4,62% от домакинствата. Членове на кооперативите стават предимно безимотни и малоимотни селяни, които виждат в кооперацията възможен изход от незадоволителното си положение. Още повече, че държавата прокламира политика на преференции спрямо ТКЗС: отпускане на кредити, снабдяване с машини, инвентар, семена и т.н. Освен това в ТКЗС бедните селяни виждат много лесен начин да се снабдят с хубави фондове земя и инвентар, отнеман от по-заможните, които не желаят да се кооперират. Тоест, действителният мотив за участие в ТКЗС съвсем не е хипотетичното предпочитание към колективното обработване на земята. Същевременно ТКЗС не осигуряват по-високи доходи на членовете си, които при това губят „своите парчета земя”, „своя добитък” и т.н. За българския селянин дребен собственик това не е привлекателна перспектива. И той предпочита да си остане частник. С което обаче проваля усилията на партийния актив за „ускорено коопериране”. При последвалите два скока в колективизацията (1950 – есента на 1953 г. и 1956 – 1958 г.) използването на насилието от временно увлечение става необходимост.
По време на посочените два скока в кооперирането административната принуда е тясно свързана с икономическия натиск. Фактор, който изиграва решаваща роля за прелом в колективизацията, е въвеждането с Постановление на Министерски съвет и ЦК на БКП от 12 април 1950 г. на нова система за облагане с държавни зърнодоставки. Тази система е по-нататъшно развитие на въведената от края на 1947 г. система на държавни доставки, заменила, без да го преодолява, действащия до тогава режим на реквизиции.
Според новата система за зърнодоставки страната е разделена на шест групи, като облагането е най-тежко за зърнодобивните райони. Там домакинствата, притежаващи 50 – 60 дка. трябва да предадат на държавата като доставка по-голямата част от нужните им за изхранване зърнени храни, а притежателите на имот над 100 – 120 дка. трябва допълнително да закупят зърно, за да се издължат. При това разходите по допълнителното закупуване често надхвърлят 3 – 4 пъти средните годишни заплати по това време (100 – 120 хил. лв).
Тази система е убийствена за повече от 50 – 60% от селяните в зърнодобивните райони на страната – техните частни стопанства са лишени от всяка перспектива за по-нататъшно развитие.
Освен това от май 1950 г. е въведен нов закон за данъка върху общия доход. Той се основава на прогресивно-подоходно облагане, като прогресията расте твърде бързо.
Тези две нововъведения изправят селяните пред фактическа невъзможност да се справят със задълженията си към държавата. А тя по това време изпитва нужда от средства, необходими й както за капиталовото осигуряване на напредващата индустриализация (селското стопанство осигурява 75% от българския износ), така и за задоволяване продоволствените нужди на нарастващото градско население. Това налага събирането на зърнодоставките през лятото на 1950 г. да се извърши „по екстремален начин, невиждан до тогава в новата история на България”.
За всеки окръг е определен пълномощник на ЦК и Министерския съвет, на който са дадени изключителни права. По заповед на пълномощниците са мобилизирани градските партийни организации и много от членовете им отиват по селата да събират доставките. Следват масови репресии: обиски по домовете (включително внезапни нощни претърсвания), изземване на цялото налично количество жито, налагане на тежки глоби (до 500 хил. лв.), изпращане на оказващите съпротива в ТВО. Оказва се натиск върху съда и прокуратурата за масово подвеждане под съдебна отговорност за неиздължаване на доставките. Издават се различни присъди: затвор по 3-5, до 10 години, конфискация на част от имотите и имуществото, тежки глоби. Има случаи и на психологически тормоз: драскане обидни лозунги по стените на „кулашките” домове, организиране на „кулашки крос” (пробягване на известно разстояние пред очите на събраните съселяни, при което бягащите били накичени с метли, табели с обидни надписи и др.), издаване забрани от селсъветите „кулаците” да минават през центъра на селото, да влизат в магазина и кръчмата и т.н. На редица места има случаи на физическа разправа – побои, заплахи за ликвидиране (чрез „мним разстрел”) и др.
Екстремалните мерки дават резултати – събрани са към 700 хил.т. зърно. Такова нещо не е постигано и при най-тежките реквизиции преди и след 9 септември 1944 г. Това обаче поставя редица райони на страната под заплаха от остро недохранване и глад през зимата на 1951 г. „Призракът на глада” предизвиква стихийно навлизане на хиляди селяни в ТКЗС през лятото и есента на 1950 г. Този рязък ръст на колективизацията (и най-вече в зърнодобивните райони) е неочакван и за най-оптимистично настроените партийни функционери.
Ако системата на зърнодоставки засяга преди всичко зърнодобивните райони на страната, то останалите не са в по-различно положение. Защото пък те са обложени преимуществено с доставки на други селскостопански произведения. През 1951 – 1953 г. държавата провежда политика на постоянно намаляване изкупните цени на селскостопанската продукция, по които селяните могат да продават на държавата, и същевременно се увеличава дяла на задължителните държавни доставки. Това води до рязко спадане на доходите както на кооператорите, така и на частниците.
В такава посока действа и проведената през май 1952 г. обмяна на парите. Тя ликвидира и малкото останали спестени пари у селяните. Освен това и по косвен път удря доходите – намалената покупателна способност на градското население ограничава за известно време търсенето на селскостопанска продукция на свободния пазар.
Доведените до драстично обединяване селяни са принудени да потърсят изход. За някои такъв се оказва включването в толерираната от държавата система на ТКЗС. Но се оказва, че самите ТКЗС не остават незасегнати от ограничителната политика на държавата. Реалните доходи на кооператорите бележат тенденция на постоянен спад. Това, от една страна, в резултат на ниската продуктивност в следствие на съществените слабости в организацията и управлението на кооперативните стопанства, които проличават още на този ранен етап от развитието им: лоша отчетност, големи разхищения на продукцията, запазване традиционната техническа съоръженост – ръчния труд, липсата на заинересованост от труда (заплаща се не реален труд, а трудодни) и т.н. От друга страна трудът в стопанствата се заплаща по държавни нормативи, а те, в сравнение с тези в индустрията например, са много ниски. При това на много места ТКЗС не са в състояние да изплащат на членовете си паричните им възнаграждения, защото, принудени да продават продукцията си на много ниски изкупни цени, те „приключват на червено”. Паричният баланс на кооперативите се нарушава и от това, че поради лоша реколта (по различни причини) те трябва да купуват на свободни цени продукцията, за да се издължават към държавата по задължителните
доставки.
Откроява се една трайна тенденция – средните доходи на кооператорите са по-ниски от тези на частните стопанства. Според статистиката средният доход на частно селско домакинство за 1954 г. е 5 370 лв., а на кооперативно – 5 200 лв.; за 1955 г. съответно 4 680 лв. и 4 244 лв. И двете групи прогресивно обедняват. Но ако частниците могат да търсят спасение във възможността да продадат на свободния пазар част от продукцията си, то за кооператорите това е невъзможно – продукцията, която произвеждат, е собственост на кооперацията.
Всичко това лишава ТКЗС от възможността да бъде притегателна алтернатива за дребния селянин, заставен от държавната политика да търси изход от все по-незавидното си материално положение. Към икономическите основания се прибавят и неизкоренимата привързаност на селянина собственик към неговата земя, неговия добитък и инвентар, с който той неизбежно се разделя при влизането в кооперацията. Затова до края на 50-те години, когато завършва процеса на коопериране, българският селянин насила, с репресия ще бъде вкаран в тази единствена според вожда Г.Димитров форма, която е „...в състояние...да машинизира и модернизира нашето земеделие, да подобри благосъстоянието на селското население и да насочи селското стопанство към социализма”.
Загубвайки старият си статус на частен собственик и принудително придобивайки нов – този на наемника, българският селянин предпочита да заеме позицията все пак на по-скъпо платения наемник – работника. Кооперирането на земята предизвиква масова миграция на селското население към градовете.
- Миграция на селското население към градовете
В резултат на започналата в края на 40-те г. на ХХ в. индустриализация на България, възникват множество отрасли и сфери на дейност: тежка промишленост, химическа промишленост, административни и управленски служби и т.н. Настъпващата професионализация на социалния живот дава възможност за избор пред идващите в градовете селяни. При това, понеже индустриализацията е в самото начало и се характеризира с интензизно развиващи се промишленост и строителство, се чувства остра нужда от работна ръка. В този смисъл градът се оказва привлекателен – той предлага работа, при това възможност за незабавно започване на работа, която осигурява по-високи и стабилни доходи от тези, получавани в ТКЗС. Започва една трайна тенденция на изселване от селата. Предпочитанията на мигрантите за заселване са насочени към новостроящите се градове, административните центрове, към градовете на Южна България, където са съсредоточени 60% от промишлените мощности на страната. За периода 1944 – 1958 г. средно годишното намаляване на селското население е 5%. През следващите години тази тенденция се задълбочава и води към обезлюдяване на селата. В същото време протича ускорен процес на урбанизация.
По-голямата част от мигриращите селяни постъпват на работа в различни отрасли на промишлеността (въгледобивна, дърводобивна, преработваща промишленост) и в строителството. Това са отрасли, които в началото на индустриализацията се развиват преимуществено – осигуряват енергията и изграждането на новата материална база на икономиката. Същевременно те допускат неквалифициран труд.
Миграцията към градовете, основаваща се на личния избор на търсещите изход от създалото се положение селяни, е само единия аспект на този процес. Този аспект започва да се проявява по-определено след преходния период, когато фактор на миграцията стават стимулите на градския начин на живот и възможностите на труд и реализация в градовете. До края на 50-те години по-силно действа друг миграционен фактор – политиката на мобилизация на трудовите ресурси от страна на държавата по пътя на организирания избор на работна ръка.
Понеже изселването от селата към градовете е един сравнително бавен процес, чиито резултати могат да се наблюдават по-късно, държавата започва целенасочено да организира извличането на трудови ресурси, необходими й незабавно за започналата индустриализация. До 1952 г. тази дейност се организира от Дирекция на труда към Министерството на труда и социалните грижи, както и от Народните съвети, обществените и политически организации. Селските съвети и службите „Труд и социални грижи” към Народните съвети по места се заемат с регистриране на работници и разпределението на работна сила чрез насочване към нуждаещите се сектори на промишлеността и строителството. През 1952 г. с тази дейност се заема новосъздаденото Главно управление на трудовите резерви към Министерски съвет. За характера на този орган е показателно самото му наименование. Става дума за „управление”, а не напр. за „координация”, т.е. държавата целенасочено и принудително, ако се налага, набира и разпределя работната сила. „Управлението” е „главно”, т.е. държавното действие има централизиран характер. Освен това се набират „трудови резерви” – хората са сведени до статута на трудова маса, до която държавата може да прибягва при нужда – както в случая с индустриализацията.
Понеже в началото на 50-те години силите, които задържат хората в селата, са все още големи, на органите, отговарящи за осигуряването на трудовите резерви за индустрията, им се налага да заложат преди всичко на административната принуда. Издават се серия постановления, в които се предвиждат мерки за задължителна мобилизация на работниците, мерки за наказване на отклонилите се от работа специалисти (включително затвор), парични глоби, задължаване по силата на партийното членство и т.н. През 1953 г. дори се издава Закон за установяване на стабилност на работната сила в предприятията и учрежденията. Целта му е да спре текучеството чрез „закрепостяване” на работника към предприятието. Работещият става зависим от ръководителя си под страх от наказание – лишаване от свобода до четири години и принудителен труд. Този закон има отрицателни международни последици за България и е отменен в края на 1953 г.
Миграцията към градовете обуславя прогресивното спадане на заетите в селското стопанство. През 1946 г. техният дял е 73,3%, а през 1959 г. – 60%. Съответно се увеличава дялът на градското население. Тенденцията продължава и през следващите години и води до промяна в съотношението на социалните групи в обществото. Намаляването числеността на селяните протича успоредно с увеличаване тази на работниците. В края на 1957 г. работниците са вече 20% от трудовите ресурси на страната. Съответно индустрията измества земеделието като основен отрасъл на българската икономика. България става промишлено-аграрна страна.
- Разрушаване традиционното живеене на българското село
В резултат на приключилият в края на 50-те години процес на коопериране на земята е разрушено дребното, затворено и самодостатъчно българско селско стопанство. На негово място е изградена системата на ТКЗС. Те се организират като едри земеделски стопанства, при които е преодоляна разпокъсаността на обработваемата земя. Това дава възможност да се приложат постиженията на науката и техниката в сферата на земеделието, да се въведат нови методи на работа.
Между 1944 и 1958 г. държавата създава повече от двадесет нови научно-изследователски института по проблемите на земеделието: Институт по животновъдство, по сравнителна патология на домашните животни, по почвознание „Н.Пушкаров”, Институт за механизация и електрификация на селското стопанство, Ветеринарнобактериологичен институт и т.н. Целта е проблемите на земеделието да се поставят на научна основа. Започва внедряването на нови агротехнологии. Изработват се и се включват в производството нови, високодобивни сортове семена и високопродуктивни породи в животновъдството. Изследва се агрохимическата характеристика на почвите в страната и на тази основа започва използване на минерални торове в земеделието. Влагат се средства за изграждане на иригационна и мелиоративна система на страната като цяло. Пуснати са в експлоатация множество държавни водохранилища и хидровъзли: Бръшлянска, Беленска, Червенобрежка, Първомайска напоителна системи и т.н. Започва процес на електрификация и механизация на селското стопанство.
Целият комплекс от настъпили изменения в селското стопанство предизвиква отмиране на традиционния начин на живот в българското село.
В традиционните общества източник на традиционализма е природната структура на съществуване на човека. Преходът към модерност се свързва с нейното преодоляване. Оцеляването започва да се определя от организираното от хората, а не от зависимото от природната стихия, производство. Именно към такава трансформация е тласнато българското общество в резултат на процеса на коопериране на селското стопанство.
Самото земеделие започва да губи едностранната си предопределеност от природните дадености и цикли. В организацията му се включват и други фактори, които са изцяло обществено зададени. Например, земеделският труд започва да се упражнява по създадени от агрономическата наука технологии. Освен това, понеже ТКЗС дефакто функционират като държавни предприятия, земеделският производител става държавен наемник. За труда си той получава заплата по държавни нормативи. Включен е в системата на социално осигуряване.
Изменя се характерът на доходите на селянина. Ако преди доход е натуралната продукция, която човекът получава от природата в резултат на труда си и която ще изконсумира, сега вече доход е заплатата, която кооператорът получава като възнаграждение от обществото. При това ако природата дава доход на човека само в точно определени сезони, то обществото дава заплата целогодишно. От обществото селянинът получава и социални осигуровки, получава гаранция за осигуреност на старини чрез въведената система на пенсиониране. По този начин селянинът престава да води преимуществено природно съществуване.
Постепенното преодоляване природната структура на живеене поставя индивида в нова ситуация. Той вече не е зависим от общността на семейството и рода в борбата за оцеляване. Вече може да оцелява сам чрез работната си заплата. По този начин започва, макар и бавно, отслабване значението на родовите връзки и традициите, свързани с общия труд, общото потребяване и колективно празнуване.
Научното осигуряване и техническото съоръжаване на селското стопанство са съзнателно преследван резултат в реформената политика на правителството. Но тази политика има и непредвидени ефекти: българското земеделие се комерсиализира, започва да произвежда в разширен мащаб за нуждите на нарастващ пазар на селскостопанска продукция.
Измененията, които настъпват в живота на село, са предвизвикани от новите изисквания, които обществото започва да поставя към селското стопанство. Ако при традиционното живеене селянинът се труди, за да получи продукт, който да изконсумира, то сега вече не това е целта на трудовата му активност. Индустриализиращото се българско общество има нужда от разширяване обема на селскостопанското производство. От една страна нарастват нуждите от селскостопански суровини за хранителновкусовата промишленост и за износа, в чиято структура през преходния период доминират продоволствените стоки. От друга страна ускоряващият се в резултат на индустриализацията процес на урбанизация откъсва от селото все повече хора, които, преставайки да бъдат производители на селскостопанска продукция, си остават нейни консуматори. На селското стопанство му се налага да започне да работи за пазара. Защото българското общество възпроизвежда една характерна за индустриалните общества тенденция – разкъсване връзката между производство и потребление, раждащо потребността от пазар, който да регулира размяната.
По този начин новите потребности на обществото водят до преориентиране на земеделието – от самозадоволяване и производство в един и същ мащаб към разширяващо се производство, за нуждите на пазара (външен или вътрешен). Това пък налага нуждата от интензифициране на производството – чрез внедряване на нови технологии, на постиженията на агрономическата наука и техника. Така постепенно отрасълът започва да се рационализира.
От своя страна напредващият с течение на времето процес на научно осигуряване, на механизация и техническо съоръжаване на стопанството довежда до възникване на различни професии в земеделието. За тяхното практикуване вече не е достатъчен традиционният трудов опит на селянина, който му е служил векове наред. Новите трудови практики (да се оре с трактор, да се жъне с комбайн и т.н.) изискват усвояването на качествено нови знания и, следователно, изискват квалификация. Появяват се кадри с висше и средно образование, които работят на село: агрономи, ветеринарни лекари, зоотехници, трактористи и т.н. Този развиващ се процес на специализация от една страна съдейства за разрушаване синкретизма на елементите на обществения живот, характерен за традиционното общество. В патриархалното село е налице непосредствена вплетеност на духовното производство в материалния живот – трудът задължително се ритуализира и опоетизира от селянина. Сега тази вплетеност започва да се разрушава. Вече практикуването на труда в земеделието изисква специални знания и умения – за нови начини на труд, за ново осигуряване на труда. Ето защо обичаите, с които е сраснат труда в традиционното общество, с тяхното изискване за точно и неизменно повторение на съответната дейност, за стриктно възпроизведен ритуал, в новите условия стават безпомощни. Те започват да отмират.
От друга страна процесът на специализация става фактор за рационализация на мисленето и поведението на традиционния човек, за неговата индивидуализация и оличностяване. Необходимата за живота професионална квалификация вече се получава не в семейството, както досега, а в специален обществен институт – училището. То е нова социализираща среда за индивида. Ако традиционното образование на детето се свежда до усвоявяне на битови умения и навици чрез изпълнение на съответните дейности във всекидневието, то училището обучава по друг начин. Освен, че дава абстрактни знания, откъснати от конкретния опит, то трябва д
Всемирният потоп започна!Докъде ще стигн...
Илюминати - кои са те?
