собствените действия с тези на други хора, за да може личността да действа съгласувано – всеки практикува специализиран труд, който обаче е свързан с труда на други специалисти (в земеделието, индустрията, администрацията и пр.) и т.н.
Освен това на основата на научните знания, които дава, и на лансирането на нови ценности, образователната система започва да изменя мирогледа на традиционния човек. Ако начинът на мислене на патриархалния българин се основава на различни ирационални форми на съзнание – магии, суеверия, гадаене, митология, то лансирането на научни знания и материалистическо мислене от образованието съдейства за постепенното рационализиране на съзнанието. Фактор на този процес е и дейността, макар че той действа по-силно за работещия в индустрията бивш селянин, а не толкова за продължаващия да практикува земеделие. Трудът на полето, независимо от измененията в него, си остава зависим от ирационалната природна стихия и в този смисъл ограничава процеса на рационализация на селското съзнание.
Религията, задаваща смисловия хоризонт на традиционния човек, също започва да губи устоите си. Подобно на обичаите и художествената традиция, религиозните вярвания в традиционното общество са свързани с непосредствените трудови задължения, регламентирайки режима на труд и почивка. Те задават и ритъма на празничната система. Разрушаването на синкретизма на духовната и материална дейност води до отмиране на тази регулативна функция на религията. В комунистическите страни този процес е ускорен от официалната забрана на религиозните практики. По този начин влиянието на религията е изтикано не само от сферата на труда и бита, но е засегната и нравствено-контролната функция на религията, силата й на „последна инстанция на социален контрол”, на „висш съд”. Това става една от предпоставките на развилия се в последствие „процес на деморализация” в българското общество.
Може да се обобщи, че настъпилите изменения бавно започват да разрушават традиционното живеене на българското село. Същевременно обаче в обществото действат и фактори, задържащи този процес.
В литературата като един възможен източник на рязко нарастване значението и обхвата на административното управление се сочат социалните революции, водещи към дълбоки реформи. В такива условия, за да бъде удържана целостта на обществото и да бъде предпазено то от деструктуриране, се налага необходимостта от тотално администриране. В прехождащите към комунизъм Източно-европейски общества е наложен централизиран, командно-административен порядък. Държавата, в лицето на нейните управляващи звена и органи, се превръща в монополен разпоредител на материалните и трудови ресурси, на публичния и частния живот на гражданите.
Същевременно в комунистическите общества политиката на административната система има „идеократична доминанта” – води се в името на един обществен идеал и изцяло е подчинена на каноните на комунистическата доктрина, а не на обективните социални потребности. Това става предпоставка за отчуждаване на бюрокрацията от обществото и реалните нужди на живота и превръщането й в каста. Понеже се преструктурира целия социум, управлението трябва да се разпростре върху всички негови сфери. Това поражда тенденция към сливане на азминистративното управление с властта и към тотализация на властта. „Номенклатурата” се превръща в безконтролен и несменяем разпоредител. Това я прави незаинтересована от реалните резултати на нейната дейност. Което пък има неблагоприятен ефект върху функционирането на всички социални сфери, в това число и икономиката.
Специално в селското стопанство незаинтереността на социалистическото управление от крайните резултати и липсата на обективна информация за реалните процеси води до значителна неефективност във функционирането на отрасъла. Макар, че в резултат на индустриализиране на земеделието обемът на натуралната продукция се увеличава, то около 40% от нея се губи поради лоша организация на прибирането на реколтата, на транспортиране и складиране. При планирането на земеделското производство ангажираните с тази задача органи спускат формални изисквания и показатели, които трябва да се достигнат, без да са съобразени с обективните дадености и процеси в земеделието. Например, през преходния период в резултат на започналото стихийно мигриране на селяните към градовете значително намалява работната ръка в селското стопанство. Този факт не се отчита от висшестоящите инстанции, които продължават да планират производството върху количеството обработваема земя. Става така, че има план и показатели, а няма кой да работи. Земеделските блокове започват да обрасват с бурени. Рационалната организация на стопанството, каквато е призвана да осигури бюрокрацията, в социалистическите условия се изражда в ирационализъм от гледна точка на функциониране на икономиката. За социалистическото управление на селското стопанство е нормално, например, да се издаде разпореждане на всяка цена (дори под заплаха от наказание) да се жъне с комбайн, а не на ръка, както предлагат кооператорите, без значение на това, че по време на жътвената кампания постоянно вали, машините затъват и в крайна сметка жътвата се проваля.
Тенденцията към ирационализъм и неефективност в земеделието има своите основания и в особеностите на субектността. Селянинът кооператор вече не е частен собственик. Той не може да се разпорежда със земята и с продукцията, която произвежда. И в двата случая собственик е държавата чрез кооперацията, т.е. никой конкретно. Започва процес на отчуждаване от земята и труда.
Българският кооператор работи за пазара, но не е фермер-частник, заинтересован да разширява производството си, като увеличава количеството и качеството на продукцията, да модернизира стопанството си. В този смисъл той не става носител на идеята за промяна, за обновление като контрапункт на традиционализма (в смисъл на запазване съществуващото в неговите неизменни рамки). Изграждането на характерната за модерността иновативна нагласа у българския селянин е блокирана. Кооператорът работи за заплата по държавни нормативи, но те са твърде ниски. Рентата между 1948 и 1958 г. постоянно намалява, докато в 1958 г. нейното изплащане спира. Слабите икономически стимули предизвикват незаинтересованост от труда и в крайна сметка – ниска производителност. Този фактор, наред с тоталното администриране, обуславя дълготрайната стагнация, в която изпада българското селско стопанство.
Понеже заплащането в ТКЗС не е източник за нарастване на доходите, селянинът е мотивиран да търси други източници. Такъв източник става системата на „личното стопанство”. Под тази форма самозадоволяващото се натурално стопанство фактически продължава да съществува, макар че то вече не е основен, а допълнителен източник на доход за голяма част от българското население. За разлика от ТКЗС, личното стопанство, продължаващо да се развива при примитивни условия, е твърде продуктивно. То осигурява половината от консумацията на населението и не малка част от нуждите на промишлеността и експорта. В същото време личното стопанство става бариера пред иновацията. Запазвайки традиционната техническа съоръженост – ръчната обработка, то запазва и значението на колективните форми на труд и подпомагане, ролята на роднинските връзки, на родовите събирания и празнувания, общото потребяване и т.н. Това задържа отмирането на традиционните ценности.
Може да се обобщи, че в резултат на реформената политика в областта на земеделието, българското селско стопанство се преструктурира. То губи своя затворен, натурален характер, индустриализира се и се комерсиализира. Започва да работи за нуждите на пазара. А това е ключова предпоставка за крайния успех на модернизационния процес. Разрушавайки основната бариера пред възможностите за социална иновация – традиционното българско село, политиката на комунистическия режим съдейства за преодоляване на продължителната модернизационна криза в обществото.
ВТОРА ГЛАВА
Процесът НА ИНДУСТРИАЛИЗАЦИЯ И МОДЕРНИЗИРАНЕТО НА СТРАНАТА
- Разрушаване на едрата и дребна частна градска собственост
Както преустройството на селското стопанство, така и на промишлеността се свързва от комунистическото ръководство с една задължителна предпоставка, издигната в ранг на „закономерност на социалистическата революция и социалистическото строителство” – ликвидиране частната собственост върху средствата за производство. Независимо, че в България капиталистическите отношения са слабо развити, унищожаването на капиталистическата класа и нейната собственост се схваща като неизбежна стъпка. Установяване на обществена собственост се смята за израз на „...обща закономерност, на която се подчиняват всички страни без изключение в своето историческо развитие”.
Формите за ликвидиране на частната собственост, приложени в агросектора – експроприация на едрото собственичество и коопериране на дребните частни производители, са приложени и спрямо частното градско стопанство. И в този случай принудата – административна и икономическа, става основен ресурс на политиката на властовия субект.
Процесът на разрушаване на частната градска собственост не е еднократен акт. Той се характеризира с постепенност и обхваща редица политически стъпки и действия.
До есента на 1947 г. преобразованията в сферата на промишлеността протичат бавно и са насочени най-вече към ограничаване, стесняване и контролиране на частно-капиталистическата дейност. Този характер на политическите действия се диктува от все още неуреденото международно положение на България и слабите позиции на компартията в управлението на страната.
БРП (к) насочва стопанската политика на О.Ф. към провеждане държавно регулиране на производството, съчетано с държавен и работнически контрол върху него. Тази политика е реализация на Лениновите идеи за държавен капитализъм в преходния период към социализма, реализирани за първи път в СССР и след това пренесени в практиката на Източно-европейските страни.
В „За продоволствения данък” Ленин твърди, че „Държавно-монополистическият капитализъм е най-пълната материална подготовка на социализма, той е неговото преддверие, той е онова стъпало от историческата стълба, между което (стъпало) и стъпалото, наречено социализъм, няма никакви междинни стъпала”. Това е така, защото дейността на капиталистите е поставена под непосредствения контрол и отчет на социалистическата държава. В една или друга форма капиталистите са принудени да влязат в договорни отношения с държавата и тя започва да направлява икономиката в „интерес на народните маси”, ограничавайки капиталистическото производство. Затова държавният капитализъм се разглежда като форма за насочване на производството към строителството на социализма, против интересите на буржоазията.
Политиката на държавен капитализъм през преходния период поставя началото на подмяната на действащия в промишления сектор регулационен механизъм – пазарната стихия – с командно-административно планиране и ръководство. Те стават емблематични за централизирания тип държавни икономики на Източно-европейските страни. Пряката и тотална намеса на държавата в икономиката е проявление на характерното за комунистическото управление директно направляване на всички елементи и сфери на обществения живот. Понеже овластеният субект на социалната промяна – Комунистическата партия, трябва да прекъсне спонтанното развитие на всяка от социалните сфери и да им наложи логика на развитие, произтичаща от рационално разработен проект. Това определя неизбежността на насилието. На равнището на цялото общество то се носи от командно-административния порядък. Той се конструира от система от министерства, ведомства, комитети и други бюрократични звена на национално и местно ниво, които изцяло провеждат политиката на компартията.
Специално за сферата на икономиката такава бюрократична структура започва да се изгражда още в 1945 г. със създаването на Върховния стопански съвет (10 май 1945 г.). Той има задачата „да планира, съгласува и надзирава стопанската дейност на държавните стопански ведомства, на отделните области и клонове на народното стопанство, както и дейността на частните и обществени стопански предприятия и организации”. Този орган, заедно с Министерството на индустрията и занаятите, О.Ф.-комитетите на местно ниво, Дирекция „Храноизнос” и др. провеждат политика на държавно регулиране на промишления сектор. Обхванати са както по-едрите промишлени предприятия, така и занаятите, едрата и дребна търговия, транспорта, строителството и другите стопански сектори.
Основно направление на ограничителните мерки на държавата е административното регулиране на цените на индустриалните произведения, печалбите, централизираното разпределение на суровините и готовата продукция и т.н.
Промишленото производство се регулира първоначално чрез системата на държавни поръчки-наряди, а по-късно (от 1947 г.) – с народо-стопанските планове. Системата на нарядите е въведена преди 9 септември 1944 г. с цел да осигури във военновременния период по-добро снабдяване на армията и населението със стоки. О.Ф. правителството я запазва. С нарядите се определя видът на стоката, която съответното предприятие е длъжно да произведе, количеството, качеството, срокът за производство. Нарядите се издават от Министерски съвет и отделните министерства. Частните производители нямат право да отказват изпълнението на наряди, да спират или намаляват производството си без разрешение на Министерство на индустрията и Върховния стопански съвет. За неизпълнение на нарядите се предвиждат санкции. Например, член 10 от Наредбата закон за защита на народната власт предвижда строго наказание, стигащо до доживотен затвор и смърт за съзнателно неизпълнение на нарядите. Действа и Закон за гражданската мобилизация. Могат да бъдат стопански мобилизирани отделни лица и предприятия, които не изпълняват нарядите си или изпълняват важна за народното стопанство икономическа дейност. На такива предприятия държавата има право да назначава ръководители или директори, които се ползват с правата на собственици.
Цените на промишлените стоки и услугите (в търговията, транспорта и т.н.) също стават обект на държавна регулация и вече не се образуват стихийно въз основа на търсенето и предлагането. Цените на контролираните стоки се определят от Министерство на търговията и промишлеността. Действа обща калкулационна схема. Цените на неконтролираните стоки се определят от самото предприятие съгласно Заповед № 315. Собствениците имат право сами да си начислят до 20% печалба.
През септември 1945 г. е приета Наредба-закон за снабдяването и цените. С нея е въведена единна калкулационна схема за цялата промишленост и вече цените на всички промишлени изделия се регламентират. Печалбата за собствениците се намалява от 20% на 12%.
Държавата се намесва в ценообразуването и с т.нар. изравнителен фонд на цените, въведен преди 9 септември 1944 г. и запазен от О.Ф.-правителството. Чрез него се изравняват цените на стоките за вътрешната и външната търговия. Влияе се и върху печалбите. Предприятията, които произвеждат стоки с признати от държавата по-високи от продажната цена производствени разходи, получават разликата от изравнителния фонд на цените. А предприятията, цените на стоките на които превишават производствените разходи и определената печалба, внасят излишните суми във фонда. Действието на този фонд цели ограничаване възможността за получаване на свръхпечалба от капиталистите.
Регулирането на производството в частния индустриален сектор става и чрез разпределение на суровините и готовата продукция. Член № 25 на Наредбата-закон за снабдяването и цените натоварва Министерството на търговията и промишлеността да определя на кого и в какви количества може да се продават суровините и готовите изделия, да определя за изработването на какви видове изделия може да се употребяват отпуснатите на съответното предприятие или занаятчия материали и да забранява употребата им за изработване на различни от предвидените изделия. Движението на суровините е поставено изцяло под държавен контрол. Местните селскотопански суровини в по-голямата си част се изкупуват от държавните изкупвателни организации. Такава, например, е Дирекция „Храноизнос”. Вносните суровини също се контролират, особено от 1947 г., когато се създават смесени държавно-частни и държавни външно-търговски предприятия. Разпределението на суровините се прави от държавните ведомства при прякото участие на обществените организации, на организациите на капиталистите собственици на промишлените предприятия, Общият съюз на българските индустриалци и родовите и клонови съюзи. В някои случаи суровините се дават на предприятията за работа по системата „ишлеме”.
По принцип системата на разпределение на материалите цели нормализиране на производството чрез подобряване снабдяването на производителите със суровини. След края на войната се работи в условия на остър суровинен дефицит. Но на практика тази система облагодетелства едрите предприятия и дискриминира дребните производители (занаятчиите). Разпределението на суровините е обвързано със системата на нарядите, а те се дават преди всичко на предприятията. На занаятчиите се отпускат малко наряди и съответно снабдяването им с материали е слабо и нередовно. Във всички занаятчийски клонове се чувства остра липса на суровини. Занаятчийското производство е силно разстроено.
С влизането в сила на Двегодишния народостопански план през 1947 г. снабдяването със суровини е вече само за тези предприятия, които са включени в плана. Това определя стремежа на собствениците производството им да се планира, макар че чрез плана се засилва държавния контрол над частната стопанска дейност. Предприятията са длъжни да се отчитат на държавата за изпълнението на плана.
Занаятчийският сектор отново е пренебрегнат. В Двегодишния план са включени едва 13% от него. Предвидени са глобални количества суровини за непланираните производства, но разпределението им е неравномерно.
Движението на готовата продукция също е обект на регулиране. Производителите не могат да продават продукцията си на пазара по свободни цени, а само на определени от държавата обществени и частни производствени или търговски организации. Съответно търговията също се регулира. С тази функция са натоварени Дирекция на снабдяването и разпределението, Министерство на търговията и продоволствието и Главна дирекция на цените. Търговците на едро и дребно търгуват по определени от държавата цени и имат право на фиксирана печалба: за търговците на едро е 13% (в последствие намалена на 9%), а за търговците на дребно е 30% (намалена на 18%).
Снадяването със стоки на търговците също е централизирано. Комисарите по снабдяването имат право на внезапни проверки по магазините, за да контролират продажбите. Търговците са длъжни да обявяват стоките си, в противен случай те се изземват. Установен е изключително строг контрол върху търговската дейност с цел да се пресече спекулата и „черната борса”. Това предизвиква прекратяване дейността на много, преди всичко дребни, търговци и има за резултат значително разстройване на размяната.
Държавното регулиране засяга и транспорта, строителството, банковото и застрахователното дело.
Тази политика, без формално да ликвидира частната собственост, силно ограничава нейните позиции, с тенденция към постепенното й изтласкване като фактор в стопанския живот. Засягането на частния интерес предизвиква остра съпротива от страна на едрите и дребни собственици. Тя има различни форми. Например, много собственици на предприятия (фабрика „Оливер” – София, фабрика „Братя Стайнови – Казанлък, фабрика „Хр. Матеев” – Габрово и т.н.) укриват готовата продукция, суровини, машини и ги продават на пазара по свободни цени. Уволняват се работници или се закриват цехове, съкращава се производството или пък се откриват голям брой „синекури” длъжности, за да се увеличат производствените разходи, умишлено се предизвикват пожари във фабриките и т.н.
За да се парира съпротивата на частните собственици, е организирана система на държавен контрол, който обхваща всички сектори на икономиката. Целта е да се следи за спазване законите и наредбите на държавните органи, регламентиращи стопанската дейност. Контролът се провежда както от държавните ведомства (различните министерства и техните поделения, комисарства в качеството им на разпределителен апарат, стопанската милиция), така и от преките държавни контрольори-надзорници. Надзорникът е длъжен да следи за внасянето на суровините в предприятията, за които е отговорен; дали стоките са изработени според нормативните образци; за качеството на продукцията и правилата на технологичния процес; за изнасянето на продукцията от предприятията и др. Тези надзорници първоначално действат само в отделни промишлени отрасли. С влизането в сила на Правилника за контрольорите (октомври 1946 г.) под пряк държавен контрол са поставени всички промишлени предприятия, които получават нарядни суровини. Там, където няма контрольори, пускането на материалите в производството и износът на готовата продукция трябва да става в присъствието на местен комисар или представители на профкомитетита.
През март 1947 г. влиза в сила Наредба за направление и надзор на индустриалното производство, с която всички промишлени предприятия се обхващат от държавния контрол. Към Министерство на индустрията и занаятите е създаден специален отдел за качествен контрол, който контролира всички индустриални и занаятчииски заведения. Надзорът се изразява в периодични ревизии в самите предприятия и извън тях на материалите, готовите изделия, производствения процес – дали те отговарят на указаните технически норми.
Освен държавен, има и работнически контрол. Според Ленин без контрол на работниците над дейността на частните промишлени предприятия не може да се постигне необходимата строга отчетност и ред в производството. Според него работническият контрол е първа крачка към пълното премахване на частната собственост. Такъв контрол в България е въведен веднага след 9 септември 1944 г. и се осъществява чрез дейността на комитетите на О.Ф. и местните звена на профсъюзите. Те изпълняват политически функции. Под предлог за изкореняване на фашистките остатъци от държавния и стопански апарат се отстраняват от предприятията множество майстори и специалисти, които са политически или персонално неудобни. На много места това става без да се иска разрешение от управата на предприятията или от органите на властта.
Работническият контрол има и стопанско-организаторски функции, чрез които дефакто дублира държавния контрол: осигуряване нормалния ход на производството чрез грижа за снабдяване предприятието със суровини и ел. енергия, контрол над технологичния цикъл, износа на готова продукция, преглеждане документите по калкулациите, даване мнение за назначаване и уволняване на персонала и т.н. На работническият контрол се гледа от компартията като на „школа за подготовка на ръководители за промишлеността и държавния апарат” след ликвидиране на буржоазията и частната собственост.
Държавата провежда политиката на регулиране на частния капитал и чрез данъчната система. След 1944 г. влизат в сила серия закони: Закон за изменение и допълнение на данъка за воено-временните печалби (плаща се данък и за периода 1942 – 1944 г.), Закон за данъка върху общия доход (той е прогресивен), Закон за данъка върху оборота (облагат се индустралните, занаятчийските и полузанаятчииски заведения), Закон за еднократния данък върху имуществата (свързан с провеждане на паричната реформа).
Тези данъци засягат преди всичко частните собственици. Приходите от данъчната система в държавния бюджет след 1944 г. прогресивно се увеличават. Ако за 1944 г. приходите от данък общ доход и данък оборот е 6,6%, за 1945 г. е 10, 8%, а за 1947 г. – 24, 2%. Цели се изземване на все по-голяма част от печалбите на капиталистите, което да води към стесняване на тяхната стопанска дейност.
Политиката на държавно регулиране и контрол на икономиката ограничава позициите на частната собственост, без официално да я премахва. Затова на тази политика се гледа като на начална стъпка на изтласкване на буржоазията от икономическите й позиции. В процеса на преобразования изключително значение придобиват тези юридически и политически актове, които водят към крайната цел – ликвидиране на частната собственост. В България са приложени няколко форми на ликвидация на частната стопанска дейност: конфискация, изкупуване, образуване на смесени държавно-частни предприятия, създаване на монополи, национализация, коопериране на дребната собственост.
Конфискацията на частната собственост широко се прилага след 9 септември 1944 г. под предлог, че спрямо определени лица трябва да се приложат наказателни мерки. Първите конфискации са на немско имущество у нас и се правят непосредствено след идването на властта на О.Ф. България е задължена по силата на международни споразумения да предаде тези имущества на СССР. В резултат на това дяловете от акции на някои наши крупни акционерни дружества (АД „Гранитоид”, АД „Вулкан”, АД „Гларус” и др.) стават държавна (съветска) собственост.
Първите конфискации, засягащи изцяло българския капитал, се правят при изпълнение присъдите на осъдените от Народния съд (декември 1944 – април 1945 г.). Подведени са под съдебна отговорност бившите регенти, министри, народни представители, царски съветници, висши служители в армията, полицията и жандармерията. Техните присъди съдържат като икономическа санкция конфискация в по-голяма или по-малка степен на тяхното движимо и недвижимо имущество, в т.ч. акции, облигации и дялове в промишлени, търговски, селскостопански и други предприятия и банки. По силата на Двадесето постановление на МС (8 февруари 1945 г.) тази собственост се присъжда в полза на държавата. Конфискациите засягат общо 143 промишлени предприятия и други 29 200 имоти на обща стойност 38 800 000 лв. Най-силно засегнати са индустриалците от текстилния бранш: Дим. Савов, Г.Стефанов, Хр. Рашеев, Ас. Николов и т.н. Изцяло или от части се конфискуват и имущества на собственици от тютюневата, консервната, мелничарската промишленост и т.н. В резултат на тези конфискации държавата придобива участие в много предприятия от различни браншове, които започват да функционират като смесени държавно-частни предприятия.
Конфискация на акции се прави и с прилагане изменението и допълнението на Търговския закон. Всички акционери в срок от един месец се задължават да впишат притежаваните от тях акции в книгата за акционери. След изтичането на срока се пристъпва към публикуване на невписаните акции, които подлежат на конфискация от държавата. Конфискувани са акции в различен размер на АД „Тракия” – Ст.Загора, „Мина Курило”, „Източник” – София-Бухово, „Бъдеще”, „Родопски метал”, „Вулкан” и мн.др.
Други конфискации се правят по силата на Закона за снабдяването и цените (септември 1945 г.). Този закон предвижда конфискации в предприятия, където е станало престъпление: спекула или незачитане наредбите за регулиране и контрол. По този закон са конфискувани 50% от капиталите на Тъкачна фабрика „Дунав” –Русе и Стъкларска фабрика „Гебедже” – с. Белослав, Варненско.
Най-широко приложение конфискациите получават в края на1946 – началото на 1947 г., когато се водят делата по Закона за конфискация на имуществата, придобити чрез спекула и по незаконен начин. Този закон предвижда конфискуването в полза на държавата на всички имущества, придобити след 1 януари 1935 г. по незаконен начин (облагодетелстване от властта и противонародната дейност) и спекула („прекомерно увеличаване имотното състояние чрез печалби, комисионни, възнаграждения, доходи и т.н., получени при затруднено положение на страната или отделни лица”). Това е един изцяло репресивен подход. Репресията се съдържа в презумпцията за недоказана виновност: „Всяко увеличаване на имотното състояние на едно лице, което не се оправдава от нормалните доходи, които то е получило при добросъвестното управление на неговото занятие или от доходите, които то е придобило от използването на притежаваните от него имоти и капитали, подлежи на конфискация, защото се предполага, че такова увеличение на имотното състояние е придобито чрез спекула и по незаконен начин”. Обвинения могат да се повдигат срещу дадено лице, без да са събрани необходимите факти и сведения. Член № 4 от закона освобождава съдебните институции от задължението да събират доказателствен материал. Право да повдигат обвинения получават комитетите на О.Ф., длъжностни лица на различно ниво, обществени организации и частни лица. Но в „издирванията” са мобилизирани преди всичко комунисти. Най-често се използват политически мотиви за подвеждане под съдебна отговорност. Включването на непрофесионални органи и общественици в изпълнението на закона цели да се представят конфискациите като искане на обществото. Освен това по този начин им се придава и по-голям мащаб, защото в повечето случаи те се правят не въз основа на действителни простъпки на обвиняемите, а само въз основа на повдигнатите обвинения. Поради неизяснения юридически смисъл на понятия като „спекула”, „нормален доход”, „прекомерно”, „противонародна дейност” и т.н. възможността за различната им трактовка от съдебните органи и в крайна сметка – за налагане субективната преценка на съдиите, е твърде голяма. Затова и в литературата този закон се окачествява като „преднационализационен акт”.
Конфискацията по Закона за имуществата, придобити чрез спекула и по незаконен начин, придобиват масов характер. Разгледани са към 2 300 дела, от които 247 са за индустриални предприятия. Засегнатите индустриалци са избрани въз основа важността на техните предприятия в съответния клон на индустрията и тяхното местоположение. Изцяло или отчасти е конфискувано имуществото на фабрика „Док”-Сливен, събирателни дружества „Т.Бояджиев”, „Т.Мундров”-Сливен; в Русе – събирателни дружества „Дунав”, „Равенство”, „Фазан”; акции на ООД „Кълбо” – София, акции на „Заводи Никола Чилов”, на Метална фабрика „Глобус” – София и мн.др.
Прилагането на този закон води до значително разширяване на държавния сектор в икономиката – както чрез преминаване изцяло в собственост на държавата на различни имущества, така и чрез образуване на смесени държавно-частни предприятия. Но все пак и тези изземания не се оказват достатъчни да предизвикат структурни изменения в икономиката.
Посочените юридически актове засягат едрия капитал. Но дребната собственост също става обект на различни изземвания. Възползвайки се от традиционното недоверие на обществеността към търговците, смятани за основни виновници за спекулата, скъпотията, хаоса в размяната след войната и за масовото обедняване, правителството на О.Ф. провъзгласява една радикална програма спрямо търговията – „безпощадна борба със спекулата и „черната борса”, строг контрол и регламентация на търговията и постепенното й обхващане от кооперативни и държавни предприятия. В духа на тази политика и под предлог да се сложи ред в снабдяването, О.Ф.-комитетите на много места провеждат изземвания на стоки от дребните търговци, които стоки се предоставят на кооперациите или направо на населението. Затварят се принудително частни магазини. С постановление от 26 септември 1944 г. всички търговци се задължават да обявят стоките, които имат. В противен случай се прибягва до конфискация. Тези мерки водят до силно стесняване дейността на дребните частни търговци.
Имуществото на занаятчиите също е обект на изземвания – преди всичко машини и друг инвентар за нуждите на новооткритите промкомбинати, ТПЗК, ТКЗС и др.
От тази политика са засегнати и дребните собственици от автопревоза – най-вече в периода до края на Втората световна война. Участието на България в заключителната фаза на войната рязко увеличава нуждата от автомобили. О.Ф.-комитетите, политическите организации, МВР и Министерство на войната извършват масови безразборни мобилизации на шофьори, както и конфискации на техните коли, на гориво, резервни части и т.н. Това предизвиква силно разстройство на обществения транспорт след края на войната.
Ликвидирането на частната собственост върви и по линия на принудително изкупуване от държавата на акции в отделни дружества или промишлени предприятия. Засегнати са както чуждестранни, така и български акционери. Те не са третирани равностойно. Ако за чуждите акционери изкупуването има характер на доброволна продажба на акции поради страх от национализация, то за българските акционери това е изцяло принудителен акт. При това акциите се изкупуват с намаление от номиналната стойност от 9 до 20%. Предвижда се в пари да се изплащат до 100 000 лв, а останалата сума – с облигации.
Изкупуването засяга преди всичко добивната промишленост: мина „Успех” – с. Николаево, Казанлъшко, Оловнодобивната фабрика на АД „М.Дембориц”, акции на АД „Бъдеще”, на АД мина „Курило”, „Родопски метал”, „Чумерна”, АД „Вулкан”, АД „Гранитоид”, АД „Лев”. Това са дружествата, които развиват преди всичко минното и циментово производство. Започващата индустриализация в страната поставя необходимостта от разширяване производството на каменни въглища за енергетиката и цимент за строителството. Чрез изкупуването държавата поема в свои ръце тези производства с претенцията, че това ще даде възможност за тяхното обновяване и разширяване.
Изкупуването е приложено и при ликвидиране частния капитал в търговията, най-вече при преустройството на смесените държавно-частни предприятия в държавни.
Друга форма на одържавяване на собствеността, приложена у нас, е създаването на държавни монополи в някои отрасли на промишлеността. През април 1947 г. е приет Закон за държавния тютюнев монопол, според който правото на изкупуване и преработка на тютюн има само държавата. Същият характер има и Законът за монопол върху производството на спирт, подсладени спиртни напитки и търговията с плодови ракии и вина (4 август 1947 г.). И по двата закона бившите собственици на предприятия във въпросните браншове трябва да получат обезщетения, които са от 10 до 50% от номиналната стойност, като в пари се изплащат до 1 млн. лв, а останалата част от сумата се заплаща в облигации, платими в двадесет годишен срок.
Малко след национализацията е приет Указ за мините и подземните богатства. Той предвижда създаването на държавен монопол в солодобивното производство. Собственост на държавата стават всички солодобивни предприятия по Черно море, ненационализирани през декември 1947 г.
В 1946 г. е създаден държавен монопол и в застрахователното дело.
Най-крупният ликвидационен акт, проведен от БРП (к), е национализацията на частните индустриални и минни предприятия (23 декември 1947 г.). Решението за този акт е изпълнение директивите на съвещанието на комунистическите и работнически партии, членове на Коминформбюро в Шкларска Поремба, Полша (септември 1947 г..). Това съвещание се свиква, за да се набележат контрамерки на „икономическото и политическото настъпление на империализма”, провъзгласено в „Доктрината Труман” и „Плана Маршал”. Съвещанието в Полша приема решение „...да се приложи с неотслабваща сила настъплението срещу реакцията до нейното окончателно смазване”. На Източно-европейските страни е препоръчан курс към ускоряване на революционните преобразования и непосредствен преход към социализъм. ХІІІ пленум на ЦК на БРП (к) (октомври 1947 г.) прави радикална промяна в дотогавашната политика на партията. Решението за окончателното ликвидиране икономическите позиции на буржоазията чрез провеждане на национализацията е изцяло в духа на новия политически курс.
Политическата и техническа подготовка на национализацията се осъществява от ЦК на БРП (к) чрез мобилизиране на областните и околииски комитети на партията. Подготовката се провежда в най-голяма тайна, за да се предотвратят опитите за противодействие на буржоазията. За завземане на предприятията в деня на национализацията се образуват тройки, в които влизат секретарят на ОК на БРП (к), председателят или представител на околийския синдикален съвет и началникът на милицията.
Акцията по завземане на предприятията е проведена сутринта на 23 декември 1947 г. Същият ден след обяд Министерският съвет одобрява Проектозакона за национализацията на частните индустриални и минни предприятия и той е внесен за разглеждане във Великото народно събрание. Законът влиза в сила от 24 декември 1947 г.
Национализирани са около 6 100 индустриални и минни предприятия. Те са от едрата, средната и по-голямата част от дребната промишленост. От всички национализирани предприятия само 2 813 са типично индустриални. Всички останали са дребни, най-вече занаятчийски и полузанаятчийски заведения, а също мелници, маслобойни, дараци и т.н. Член № 3 на Закона за национализацията изключва дребните предприятия като обекти за одържавяване. Но от друга страна в забележка към закона се уточнява, че трябва да бъдат национализирани предприятия, които са регистрирани като занаятчийски или полузанаятчийски, а не се развиват като такива, т.е., не съществуват де факто като едри предприятия. Тази забележка става формално основание за национализация и на дребни предприятия и кооперации.
По подобен начин в Закона е решен и въпросът за даване обезщетение на собствениците. По принцип се предвижда компенсация в държавни лихвени облигации. Но има клауза на Закона, която лишава от обезщетения определени групи собственици – сътрудничилите на германската и италианска армия по време на войната, на бившия политически режим в България и на силовите държавни структури, на „реставраторските сили” след 9 септември 1944 г., т.е. на политическата опозиция. Така почти всички частни собственици са лишени от претенции за обезщетение. Малкото от тях, които не попадат в изброените групи, все пак могат да получат компенсация, но нейната стойност намалява с прогресивно увеличаващ се процент. Например, ако за собственост до 1 млн. лв. намалението е 10%, за собственост на стойност над 100 млн. лв. то е 70%. Благодарение на тези клаузи на Закона, сумата, която изобщо е могла да бъде дадена на бившите собственици като обезщетения, възлиза само на 216 000 000 лв. А само стойността на сградите и машините на едрите предприятия според анкета на едрата промишленост към 31 декември 1946 г. е около 45 млрд. лв. По този начин национализацията в България става почти безвъзмездна експроприация на буржоазията – напълно в духа на указанията на Маркс, Енгелс и Ленин за даване „откуп” на експроприираните собственици. Българската държава изплаща известна компенсация само на чуждестранни капиталисти: собственици от Чехия, Швейцария, Швеция, Франция, Англия, Норвегия, Холандия, Австрия и САЩ. Компенсациите се уреждат в редица спогодби с тези страни и най-често са под формата на износ на български стоки. Националната ни буржоазия не получава обезщетение – от дължимите суми са прихванати и опростени най-вече данъци, които собствениците дължат на държавата.
Частните предприятия, които не са обхванати от закона за национализацията от декември 1947 г., се национализират до 1950 г. по силата на няколко допълнително приети закони и постановления.
Национализацията на частните индустриални и минни предприятия предизвиква структурни изменения в българската икономика. Ако до този момент държавната собственост в индустрията възлиза едва на 19, 9%, то след въпросния акт държавата контролира 84% от собствеността. Други 8, 9% принадлежат на кооперираните организации и само 7, 1% - на частния, преди всичко занаятчийски сектор.
Комунистическото ръководство залага изключително много на национализацията. От една страна тя е изпълнение на доктриналните предписания – чрез нея се ликвидира частната собственост в България и възникват „социалистически производствени отношения”. От друга страна тя е препоставка за реализиране модернизационната програма на компартията. Национализираната индустрия трябва да послужи като изходна база на бъдещата едра социалистическа промишленост. Освен това чрез национализацията държавата си осигурява значителни финансови и материални средства за започващото индустриално строителство. Само имуществото на национализираните преприятия възлиза на няколко десетки млрд. лв., а освен това държавата блокира 4 млрд. лв. парични средства, ценности, влогове и друга лична собственост на индустриалците.
Макар, че национализацията засяга и дребната частна градска собственост, все пак тя не е насочена преимуществено към нея. Голям брой дребни собственици – занаятчии, търговци, шофьори от коларския и автомобилен превоз и др., продължават да се препитават от частна дейност. Социалното преустройство на дребната собственост в града, както и на село, се осъществява основно чрез кооперирането.
За извършване социалната трасформация на занаятите се използват две форми: трудово-производителната занаятчийска кооперация (ТПЗК) и изграждане на занаятчийски предприятия и отдели към потребителните, земеделски и кредитни кооперации. ТПЗК е аналог в занаятчийския сектор на ТКЗС. По принцип занаятчийските кооперации трябва да се изграждат като доброволни сдружения. Средствата за производство на кооперацията се използват колективно, а се формират от индивидуалната вноска на машини, инструменти, материали на всеки член. Кооператорът получава основната част от дохода си чрез участието в труда, като заплащането е по надничен блок, но получава и доход от дивидент върху дяловия капитал. Дивидентът е твърде ограничен.
Дейността на ТПЗК се планира и регламентира от държавата и в тях се въвежда социалистическа организация на труда. ТПЗК е обявена за „единствената правилна форма за коопериране на занаятите”. Всички други форми се третират като безперспективни, защото удължават съществуването на частното занаятчийство и поради това не се насърчават.
Между септември 1944 г. и есента на 1947 г. държавата предприема серия мерки за подпомагане на новоизграждащите се ТПЗК: изгоден данъчен режим, получаване с предимство на банков кредит, преимуществено (пред едноличните занаятчии) снадяване с производителни материали, предоставяне на работни помещения и т.н.
Изграждането на занаятчийски отдели към потребителните, земеделски и кредитни кооперации започва още по време на войната и много се разпространява след 9 септември 1944 г., особено в по-малките градове и селата – най-вече в месарския, млекопреработващия и сиренарския занаят. Отдели се изграждат и в шивашкия, обущарския, коларския и други занаяти.
От втората половина на 1947 г. започва пряка намеса на държавата в занаятчийския сектор. ДТГ „Нармаг” и общинските предприятия „Хоремаг” започват да откриват отдели за занаятчийски услуги, като се работи по нормирани цени. Занаятчиите частници се привличат на работа в новите предприятия. В селата започват да се изграждат занаятчийски работилници към ТКЗС, МТС и всестранните кооперации. Тези работилници обслужват земеделското производство.
Както в ТКЗС, така и в ТПЗК първоначално навлизат преди всичко дребните занаятчии, при това – повечето млади, току що получили майсторско звание. За тях ТПЗК е шанс да си спестят първоначалните трудности в адаптацията към занаята, при уреждането на собствена работилница. Навлизат и занаятчийски и бивши индустриални работници. Тоест, това са хора, които извън кооперацията са лишени от собственост, а чрез нея стават своего рода собственици, имат осигурена работа и сравнително по-висок доход спрямо индустриалните работници. Тези хора споделят изцяло характерната за дребнособственическата философия силна привързаност към частната собственост. След 9 септември 1944 г. дренособственическата философия продължава да бъде житейска философия на българина. Собственото парче земя, собствената малка работилничка, кола или малко магазинче, чрез които с много труд е възможно да се осигури препитание и почтено съществуване, са основни ценности на болшинството българи и свръхценостност за тези от тях, които съдбата е лишила от възможността да бъдат собственици – наемните работници и градската беднота. Техен основен стремеж е някой ден да станат собственици. В дребнособственическа България социален престиж има собственикът (па макар и дребен), а не работникът. Позицията на наемникът се възприема като позиция на провалилия се в живота човек. Този манталитет става сериозна бариера пред реформаторските усилия на БКП. ТПЗК така и няма да станат привлекателни за самостоятелните майстори занаятчии и те ще останат извън тях до момента, в който не им е оставена никаква друга алтернатива.
Понеже в ТПЗК навлизат хора, на които им предстои да станат майстори и в повечето случаи нямат собственост, то материалното обзавеждане и финансово укрепване на кооперациите става при солидното участие на държавата. На практика тази политика води към създаване на ново занаятчийско производство, паралелно на съществуващото частно, което не се придвижва към колективизиране. При това тази тенденция се развива в момент, когато индустриалното производство, строителство и т.н. чувстват остра нужда от работна ръка. Вместо да се насочват към производството, новопроизведените занаятчии се устройват в паралелен занаятчийски сектор.
След съвещанието в Шкларска Поремба постановките за хармонично съчетание на държавния и частният сектор, за стимулране и регулиране на дребностоковото стопанство в границите на плановото развитие, за сътрудничество и съчетаване интересите на различни слоеве и т.н., от които се ръководи БРП (к) до този момент, са изоставени. Политиката, насочена към ликвидиране на капиталистическите елементи в най-кратък срок, се разпростира и върху дребната собственост. V конгрес на БКП поставя пет годишен срок за социално преустройство на дребното стопанство.
Използват се различни форми на икономически натиск. През 1949 г. се въвеждат изменения в условията за стопанска дейност на занаятчиите. Съставените от Народните съвети опертивни планове за обществения и частен сектор предвиждат кооперативните и държавните предприятия да се задоволяват изцяло при снабдяването с материали, а частниците – само при положение, че обществените предприятия не са в състояние да изпълнят плана. Предназначението на тази нова снабдителна система е да се превърне във фактор за по-бърза трансформация на занаятчиите. През юли 1949 г. се прави изменение и в реда за изкупуване и продажба на стоките, произведени от частни занаятчии. По-голямата част се изкупуват от търговски предприятия на едро и дребно. Занаятчиите имат право да продават само определено количество стоки, установени от Народните съвети, и то по официално утвърдени цени.
Тези две изменения водят до чувстително падане доходите на занаятчиите. В същото време от данъчната система те продължават да бъдат облагани с оценка на доходите от минали години.
Новата икономическа ситуация принуждава една част от занаятчиите да се включат в ТПЗК. Процесът на образуване на кооперации се масовизира. Друга част преминава на работа в индустрията.
Занаятчиите се включват в ТПЗК и в резултат на административна принуда. На много места Народните съвети, водени от желанието за бърза трансформация, административно заставят занаятчиите да закриват дюкяните си, да се прехвърлят на работа в кооперациите или в предприятията, разкривани към съветите. Много често се злоупотребява със Закона за наемите, който разрешава на Народните съвети да отчуждават или наемат принудително помещения при належаща нужда срещу определен от тях наем. Създава се обществена атмосфера, в която частните стопани, в т.ч. занаятчиите, се третират като не трудови, враждебни на новото общество граждани, които трябва да прекратят своята самостоятелна дейност.
През 1950 г. към Околийските народни съвети се създават промишлени комбинати. Изградени на базата на съветския опит, те стават поредната форма за социално преустройство на занаятчийското производство.
Държавата стимулира процеса на разрушаване на частната занаятчийска дейност и чрез намеса в механизма за възпроизводство на кадри за занаятите. Понеже системата за професионална подготовка на специалисти за всички отрасли на икономиката минава изцяло под ръководство на държавата, това дава възможност младите занаятчийски кадри да се насочват към обществени предприятия: промкомбинати, ТПЗК, отделите към кооперациите. В същото време се въвежда допълнително данъчно облагане за частните занаятчии, които ползват помощници. Данъкът се увеличава прогресивно: за един работник – с 10%, за двама – 15%, при повече – с 30%. Тази мярка предизвиква силно ограничаване помощния персонал в занаятчийския сектор. Повечето от помощниците отиват в ТПЗК и държавните предприятия. Така отпада традиционния механизъм за възпроизводство на занаятчийската практика чрез чиракуване и калфуване. Занаятчийството в неговата традиционна форма започва да отмира.
В резултат на приложения натиск още в 1949 г. социалната трансформация на занаятчийството обхваща 43% от него. В следващите години процесът на свиване на сектора се развива прогресивно и довежда до загуба първостепенното място на занаятчийството в местната промишленост. Малкият процент частни занаятчии, които остават (в 1958 г. те са по-малко от 1%), се ориентират към услуги по поръчка, ремонт и поправка и изпълняват дейности, които не са развити в обществения сектор.
Кооперирането има приложение и в сферата на търговията. Държавата насърчава развитието на кооперативната търговия и откриването на държавни търговски предприятия. Но кооперацията не е основен път за социална трансформация на дребните търговци. Преустройството на тази социална група се осъществява чрез разгледаната вече политика на държавно регулиране и контрол: държавно снабдяване на търговците със стоки, което дава възможност частниците да бъдат лишавани от стоки; регламентиране на цените, по които се изпълняват продажбите, както и на процента на печалбите; използване данъчния режим като ограничителна мярка, национализация на дребна търговска собственост и т.н. В резултат на тези мерки частната търговия е напълно изтласкана. Дребните частни търговци постъпват на работа в държавни и общински търговски предприятия или на различни видове обществени служби.
Ограничено приложение кооперирането намира и при социалното преустройство на третата по-голяма група представители на дребното градско собственичество – собствениците от транспорта. Сред притежателите на автомобили идеята за коопериране се популяризира между 1944 и 1947 г. В този период се създават голям брой трудови автомобилни кооперации, които изпълняват товарен и пътнически превоз. Освен това професионалната организация Съюз за товарен обществен превоз (СТОП) също се организира на кооперативен принцип: въведена е обща тарифа в клоновете на съюза, принципа на работа на „обща каса” и др. Но от началото на 1948 г., когато започва радикалното преустройство на дребната собственост, държавата разпростира политиката си на регламентиране и строг контрол и над автотранспорта. Той е обхванат от сложна мрежа на административни звена, които, както в търговията и другите отрасли, налагат единни цени на услугите, единно снабдяване с резервни части и горива и т.н. Частният интерес напълно е подчинен на обществения.
Кооперацията е приложена в преустройството на коларския превоз, който е основен за страната до средата на 40-те години. По силата на Закона за превоз и пренос от 1948 г. се създават превозни задруги в по-големите градове и смесени пренос-превоз-задруги в малките градове за превоз с жива сила. Тези задруги стават подведомствени предприятия на Народните съвети. Съветът назначава управител, главен счетоводител и всички други служители към задругата, одобрява бюджета и контролира цялостната работа на кооперацията. Задругата придобива монополно право по превоз с жива сила в определения им район. В тези организации са обхванати почти всички частни колари.
Кооперативните форми в градското стопанство, също както и ТКЗС, са особена разновидност на държавната собственост. БКП се придържа изцяло към „съветския образец”: коопериране не по силата на доброволно и съзнателно обединение на частните стопани за съчетаване на обществения с техния личен интерес, а чрез административна или икономическа принуда, при което на дребното собственичество не е оставена друга алтернатива. Дребният собственик става държавен наемник.
Политиката на държавно регулиране и контрол над икономиката, конфискациите, изкупуването, образуването на смесени държавно-частни предприятия, създаването на държавни монополи, национализацията и кооперирането на дребната собственост предизвиква промяна в социалната структура на България. Буржоазията, лишена от собственост и възможности за социално възпроизводство, престава да съществува. Нейните представители са принудени да се адаптират към новите обществено-политически условия, преориентирайки са от позицията на стопански и социално автономни субекти, към позицията на държавни наемници, чиято активност е затворена в рамките на централизираното партийно и държавно администриране.
Социалната трансформация на едри и дребни градски собственици е плод изцяло на партийно решение. Към средата на 40-те години на века собственото развитие на българското общество не води към дестабилизация на тези групи. Напротив, показателно е, че дребните собственици, които по принцип биха могли да преживеят процес на разорение и пролетаризиране, по това време нарастват числено и запазват своя състав, функции и голямо обществено влияние. Социализмът обаче става неизбежна алтернатива в съдбата на българите, в т.ч. и на българската буржоазия. А точно спрямо тази социална група комунистическата доктрина е категорична: унищожаване на капиталистическата класа и нейната собственост. Без тази стъпка построяването на новото общество се мисли за невъзможно – докато съществуват капиталисти и наемни работници ще има експлоатация на човек от човека и „обществото на социалното равенство и справедливостта” няма да може да се построи. Ликвидирането на частната собственост и установяването на държавен сектор в икономиката се разглежда от комунистическата идеология като „обща закономерност”, на която се подчиняват всички страни в историческото си развитие. България не може да прави изключение. От друга страна тази „закономерност” става предпоставка за реализация на програмата за индустриализация на страната.
- Идеологически предпоставки на процеса на индустриализация
В програмата за изграждане на социалистическо общество в България, утвърдена от V конгрес на БКП, като главна обществена задача и основна насока в икономическата политика на партията се сочи „индустриализацията на страната с бързи темпове”. Главното направление, в което трябва да се осъществи този процес, е изграждането на тежка промишленост.
Както концепцията за коопериране на селското стопанство, така и тази за провеждане на ускорена индустриализация на страната има своите идеологически основания.
Според Марксизма целта на социалистическия начин на производство е непрекъснатото повишаване жизненото равнище на масите. Това може да се постигне само при наличието на „високо развитие на производителните сили”. Такава висока производителност се постига единствено от едрата индустрия. В „Принципите на комунизма” Енгелс сочи, че „Едрата промишленост създаде в лицето на парната и други машини средството, което позволява в кратко време и с малки разходи да се увеличи до безкрайност промишленото производство”. И по-нататък „...едрата промишленост и обусловената от нея възможност за безкрайно разширяване на производството позволяват да се създаде такъв обществен строй, в който ще се произвеждат толкова много необходими за живота предмети, че всеки член на обществото ще бъде в състояние съвсем свободно да се развива и да прилага всички свои сили и способности. Следователно, единствено развитието на едра индустрия при социализма ще бъде в състояние да осигури задоволяване на непрекъснато растящите потребности на членовете на обществото и да бъде стимул за по-нататъшен прогрес. При това Енгелс е уверен, че „освободената от оковите на частната собственост” при социализма едра индустрия, водеща при капитализма периодично до икономически кризи, „ще се развие в такива размери, в сравнение с които днешното нейно състояние ще изглежда...нищожно”. Така отприщеният при социализма гигантски потенциал на едрата индустрия ще доведе до реализиране идеалната цел на комунизма – да се построи общество на благоденствието, на „социалното равенство и справедливостта”.
Тази концептуална постановка дава основание на Ленин да заключи, че „единствената материална основа на социализма може да бъде едрата машинна промишленост, която е в състояние да реорганизира и земеделието”. При това е от изключителна важност развитието на едрата индустрия да следва закономерностите на разширеното възпроизводство, разкрити от Маркс. Производството на средства за производство, което изпреварва по темп и обем производството на предмети за потребление, е фактор за разширяване на производството и, следователно, за индустриален растеж. Ядро на приозводството на средства за производство (т.нар. промишлена група „А”) е тежката промишленост. Именно тя трябва да се развива преимуществено и да води цялото разитие.
Бидейки последователен приемник на идеите на класиците, организаторът на съветската индустриализация през 20-те – 30-те години Й.В.Сталин пред ХІV конгрес на КПСС заявява: „Индустриализацията трябва да се развива преди всичко като развитие у нас на тежка индустрия, и особено като развитие на наше собствено машиностроене, този основен нерв на индустрията въобще”. Сталин налага курс към форсирана индустриализация, проведена от мощен партийно-административен апарат, чиято цел е да реформира заварените неразвити стопански елементи и отношения, те да бъдат разчистени в кратък срок и на тяхно място да се построи новата стопанска и социална система. Този курс на форсирана индустриализация – с бързи темпове и в кратки срокове, като елемент на по същество задължителния съветски модел на развитие, се възприема и от БКП на нейния V партиен конгрес.
До 1948 г., когато е обявен курсът към социалистическа индустриализация и коопериране на селското стопанство, сред част от ръководството на БКП (около Г.Димитров) има колеблива тенденция за търсене особен, български път към социализъм. Без да влиза в конфликт с общите положения на съветския модел на развитие, тази тенденция е израз на известен реализъм в практиките на БКП. През1946 г. е изработен проект за насоките на българската индустриализация от най-известните тогавашни специалисти. Този проект изхожда от обстоятелството, че България е аграрна страна. Затова основните направления на нейната индустриализация могат да бъдат специализация в производството на земеделска техника, химически препарати за земеделието, на машини и съоръжения за преработващата промишленост и т.н. Според проекта това е напълно във възможностите на малка България и ще й осигури място в световното разделение на труда с няколко вида технически продукти и висококачествени промишлени стоки, базирани на суровини от родното земеделие и горско стопанство.
Този реалистичен от гледна точка на националното ни развитие проект за индустриализация обаче се оказва за съветските управници лишен от сериозни основания. Определящо става тяхното мнение, целящо да обвърже българската икономика (както и всички други Източно- Европейски икономики) с Госплан. Затова и V конгрес на БКП възприема курс на форсирана индустриализация, при това – развитие в кратки срокове на тежка промишленост.
Реализирането на този курс преполага концентрация на материални и трудови ресурси, консолидиране на икономическите мощности в големи единици (процес на окрупняване и максимизация в икономиката). За да стане възможно това, особено пък в кратки срокове, каквито са намеренията, политическата воля е трябвало да разполага с едно пластично социално тяло, което да бъде максимално възприемчиво към решенията
на апарата. Такъв ефект произвежда процесът на ликвидиране на частната собственост. Одържавената икономика е поставена под пряк надзор и управление на безконтролен бюрократичен апарат. Същият ефект обаче има и деструкурирането на стопански активните социални групи в обществото – селяните и буржоазията. Премахването на условията и възможностите за тяхното традиционно социално възпроизводство и превръщането им в държавни наемници, напълно зависими в своята стопанска деятелност от „началниците” си, става фактор на процеса на атомизация на обществото. Започва да се формира аморфна социална маса, податлива на направляване от страна на господстващата воля.
- Процесът на индустриализация – основни направления
Българската индустриализация през преходния период от капитализъм към социализъм протича в две основни направления. Първото е реорганизация и реконструкция на национализираните промишлени предприятия, които се предвижда да станат изходна база на индустриализацията.
До средата на 40-те години българската промишленост е един производствен комплекс, развит крайно несъразмерно – както между отраслите, така и териториално. Развита е преди всичко лека и хранително-вкусова промишленост, а отраслите на тежката промишленост са съвсем слабо или изобщо неразвити. От друга страна се наблюдава „островно развитие” на промишлеността – тя е концентрирана в няколко градски центъра. По-големи са Габрово, Сливен, София, Пловдив и Русе.
Понеже намерението на организаторите на българската индустриализация е да създадат едра промишленост, налага се наличният брой дребни предприятия от даден бранш да бъдат обединени в няколко големи предприятия. Целта е чрез уедряването и концентрацията на промишлените мощности да се национализира съществуващият производствен комплекс: механизация на процесите в отраслите и производствата, в които до този момент се прилага масово ръчен труд; въвеждане на нови, по-съвършени технологии в производствата; концентрация на трудовите ресурси с възможност за приложение на по-рационална организация на труда (тя се схваща като „разгръщане на съревнование, ударничество и рационализаторско движение); разкриване възможности за специализация и коопериране на промишленото производство; съкращаване на административен персонал, което да увеличи производителността на труда; подобряване хигиената и безопасността на труда и т.н.
За осъществяване на реорганизацията държавата отпуска средства в размер на 5 700 млн. лв, но те са крайно недостатъчни. Това налага масовото използване на безплатен извънреден труд, който се пр
