Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.10.2017 21:03 - Българският преход към модерност III
Автор: herodotus Категория: История   
Прочетен: 641 Коментари: 0 Гласове:
1



 За осъществяване на реорганизацията държавата отпуска средства в размер на 5 700 млн. лв, но те са крайно недостатъчни. Това налага масовото използване на безплатен извънреден труд, който се прилага под формата на организиране на бригади. Прибягването до безплатен или ниско платен труд през преходния период става едно от измеренията на свръхмобилизирането на националните ресурси, потребно по принцип за осъществяването на всеки модернизационен проект.

В резултат на уедряване на предприятията от различните браншове, броят им намалява от 2 до 5 пъти. Намалява и броят и на индустриалните обединения. Например, слива се обединението за кожарска и кожухарска промишленост с това за каучукова и обувна. Седалището на новото обединение остава София. Подобни реорганизации стават във всички клонове.

Освен уедряването, другите намерения, свързани с реорганизацията на национализираните промишлени предприятия, са осъществени само частично. Поради липса на средства за ново оборудване и технологии, само отчасти е обновена заварената индустриална база. Реконструкцията, доколкото я има, се прави изцяло със съветски машини и съоръжения, които са под нивото на най-добрите световни технически постижения. Ето защо модернизиране фактически се прави само на тези производства, които дотогава са немеханизирани. Де факто до края на преходния период държавата най-пълно използва капацитетите на старите предприятия, без да полага сериозни грижи за модернизирането им. Защото по-важно е второто направление на българската индустриализация през преходния период, което е и основно – новото строителство.

Според партийния замисъл България трябва да стане страна с развита тежка промишленост. Понеже нейните отрасли до началото на индустриализацията са почти неразвити, се налага да се разгърне едно мащабно строителство на нови промишлени обекти.

V конгрес поставя акцент върху развитието на няколко отрасъла на тежката промишленост: машиностроене, което се разглежда като „ключ за реконструкция и машинизиране на цялото народно стопанство”; металургия, която е база на машиностроенето; тежка химия. Развитието на индустрията и функционирането на цялото народно стопанство не би било възможно без развитието на енергетиката. Затова се поставя задачата за изграждане на мощно енергийно стопанство, основано на използването преди всичко на водни източници и рудни залежи. В тази връзка голямо значение придобива развитието на каменовъгленото производство и рудодобива изобщо.

Развитието на тези отрасли, наред с разширяването на леката промишленост, предполага огромно за възможностите на страната промишлено строителство. Изграждат се голям брой фабрики и заводи: заводи за черни и цветни метали, обогатителни фабрики за медни и други руди, заводи за различни видове машини, авторемонтни заводи, заводи за ел. апаратура, азотноторов, содов, целулозен завод и много други. Наред с това се изграждат множество язовири и водни каскади, ВЕЦ и ТЕЦ, съоръжения за обработка на каменни въглища и други руди и пр.

Цялото това мащабно промишлено строителство се реализира в едни изключително кратки срокове. Само за три години – между 1949 и 1952 г. – са построени, разширени, пуснати в експлоатация, над 700 промишлени обекта: Химически комбинат в Димитровград, Силнотоков завод „В. Коларов” и Слаботоков завод в София, Целулозен завод, Завод за металорежещи машини в Пловдив, Памучни фабрики „Е.Телман” и „Балкан” и много други. Полагат се основите на Металургичен завод „В.Ленин” в Перник, на Содовия завод в Девня и т.н.

През втората петилетка се изграждат язовирите „Г.Димитров”, „Ал. Стамболийски”, „Искър”, „Студен кладенец” и ел. централи към тях, поставено е началото на енергийния комплекс Марица – Изток. В Родопите започва създаване базата на българската цветна металургия. Изграждат се нови промишлени центрове: Кърджали, Мадан, Рудозем, Димитровград, Девня.

Това огромно за мащабите на страната промишлено строителство, реализирано само за десет години (между 1949 и 1958 г.), изисква свръхмобилизация на националните ресурси. Българската държава, в качеството й на организатор на индустриализацията, разполага с крайно ограничени средства за реализацията на един такъв мащабен проект. Нейните средства се натрупват от основния отрасъл на икономиката – селското стопанство, което е твърде ниско продуктивно. Следователно, държавата не разполага с достатъчно собствени капитали и ресурси, които да впрегне в индустриализацията. Тогава остава другата възможност – тя да си достави от другаде, при това по възможност безплатно или на ниска цена, тези ресурси. Прибягва се до два типа източници за акумулация на средства:  вътрешни и външни.

Към вътрешните източници се отнасят доходите, получени от държавата в резултат на мобилизация на собствено български ресурси. Един такъв източник е национализацията на частните предприятия. Присвоена е, без държавата да заплати почти никаква компенсация за това, значителна материална база, която започва да работи в услуга и за нуждите на държавата. Присвоени са и голям процент финансови средства, лична собственост на бившите капиталисти.

Освен това държавата установява монопол над външната търговия, което й дава възможност да печели чрез регламентиране на внос-износния режим. Въведено е прогресивно-подоходно облагане, чрез което данъчната система се използва за акумулация на капитал, най-вече за сметка на дребни частни собственици, чиято социална трансформация е по-продължителен процес и се разполага до края на преходния период.

Държавен капитал се осигурява и чрез използване доходите на гражданите. Има няколко вътрешни държавни заема: от 1951, 1952, 1954 и 1955 г. Освен това се използват и спестяванията на населението.

Държавата мобилизира своите граждани и в качеството им на трудов ресурс. В това отношение се наблюдава свръхмобилизация. Понеже основната маса от трудоспособното население са селяните, техният труд става постоянен източник на акумулация на средства за индустриализацията. Това става посредством изключително ниските държавни нормативи за заплащане труда на работещите в ТКЗС. Прогресивното спадане доходите на селяните (т.е., мнозинството от населението) през целия преходен период е социалната цена на индустриализацията. Самото земеделие обаче започва да функционира неритмично в резултат на колективизацията. Това създава сериозно допълнително напрежение в икономиката и е бариера пред модернизационните намерения на държавата.

Освен населението в трудоспособна възраст, мобилизирана е и младежта – чрез младежки трудови бригади. Младежта участа в строителството на редица крупни промишлени обекти: язовирите „Росица”, „Копринка”, „Тополница” и др., Проходът на републиката, ж.п. линията Перник – Волуяк, множество ел. централи и ел. проводи и т.н.

Понеже средствата, получени чрез мобилизация на вътрешните ресурси, се оказват недостатъчни за огромните капиталовложения, държавата прибягва и до външни източници. Това е икономическият обмен със страните, членки на СИВ и преди всичко със СССР. Това, което е характерно за търговския обмен между тези страни, е че те търгуват по между си по по-ниски в равнение с международните цени. При това много често обменът не е срещу валута, а срещу износни стоки, повечето от които трудно се пласират на капиталистическия пазар. Така се правят големи икономии за народното стопанство. Например, ако вносът за 1956 г. България е правила от капиталистически страни, тя е трябвало да надплати повече 32 млн. валутни лева.

Освен това през преходния период България получава голям брой стокови и инвестиционни кредити от СССР. Такива кредити са получени през 1948 г. (1123, 5 млн. рубли), 1949 г. (212 млн. р.), 1950 г. (23 млн. р.), 1951 г., 1952 г., 1956 г. (300 млн. р.). Но срещу тези кредити България е длъжна да внесе съветски машини и комплектни съоръжения, с които са построени и оборудвани новите индустриални предприятия: ДМЗ „Ленин” – Перник, Оловно-цинковият завод – Кърджали, две обогатителни фабрики за медно-молибденова руда, Содовият завод в Девня и мн. др. Срещу тези кредити се внася и съветска селскостопанска техника, с която се прави механизацията на българското селско стопанство. Общо до края на 1958 г. от СССР са получени кредити в размер на 9 млрд. лв. или 27% от всички капиталовложения през преходния период.

Характерното за тези кредити е, че те са предоставени на България без да се изискват специални гаранции, например залагане на държавни приходи и предприятия. Кредитите се отпускат срещу крайно ниска лихва – до 2%. При това те са дългосрочни – погасяването им става в дълъг срок и то не в злато или свободна валута, а в български износни стоки. Което пък осигурява гарантиран пазар за нашия експорт, съдейства за увеличаване на производителните мощности и за стабилизиране на икономиката като цяло.

България получава възможност да използва и съветска научно-техническа документация – почти безплатно. Например, при размяната на такава документация в периода 1951 – 1958 г. българската страна е заплащала само разходите по откопирането й, нищо повече. Като се има впредвид, че изграждането на цялата индустриална база става по съветски проекти и технологии, ползването на тази безплатна документация спестява на държавата огромни средства, необходими за проектантски труд.

 

По линия на „братската помощ” България се справя и с един друг много сериозен проблем – липсата на собствени кадри и преди всичко научно-технически специалисти, които да бъдат мобилизирани в една мащабна дейност по проучване, проектиране, монтаж и усвояване на новите промишлени производства. Почти всички нови предприятия са проектирани, изградени и пуснати в експлоатация с прякото участие на съветски специалисти.

 

Като всяка индустриализираща се страна, България изпитва нужда от суровини, които да захранват новите производства. Тази нужда е особено остра в началото на индустриализацията, когато нашата добивна промишленост все още е твърде слабо развита. Такива суровини, при това отново на ниски цени, България внася от социалистическите страни и преди всичко от СССР (през периода 1945 – 1956 г. дялът на СССР в нашия внос е 60%).

 

По този начин при своя преход към „цивилизацията на Втората вълна” (Тофлър) България по специфичен начин успява да се справи с нуждите, които генерира този преход – нуждите от евтини ресурси. Ако западните индустриални нации успяват да си ги набавят чрез експлоатация на своите колонии, малка България, която е лишена от този исторически шанс, получава друг – да привлече за нуждите на своето развитие евтини външни ресурси по силата на една „идеологическа рационалност” – тя трябва да стане част от социалистическата общност и е „подпомогната” в това отношение от страната, разпространяваща комунистическата революция по света – СССР.

Разбира се, това си има своята цена. В качеството си на съветски сателит, България разполага с една единствена алтернатива – да реализира съветските организационни и технологически образци в хода на своята индустриализация. А те далеч не са най-ефективни за времето си. Цялата новоизградена промишлена база, наред с реконструкцията на старите предприятия, са направени по „готова научно-техническа документация” от СССР, т.е тя е в най-добрия случай от времето на съветската индустриализация (20-те – 30-те  г.) и, следователно, е далеч под нивото на най-добрите за времето на българската индустриализация технически образци. Същото се отнася и за внедрените технологии – стари и нискоефективни. Те предполагат много високо потребление на енергия и суровини за единица продукция. И ако за богатата на ресурси Русия това не е проблем, то не така стоят нещата за бедната на ресурси България. Стойността на стоките е твърде висока при сравнително ниско качество и те са неконкурентоспособни на международния пазар. На България са необходими 25 – 30 % повече капиталовложения за повишаване националния доход с 1% при сравнение с капиталистическите държави.

Организацията на производството и труда също е по съветски модел. Тя се основава на централизираното планиране, снабдяване, нормиране и контрол. За повишаване ефективността на труда се залага на социалистическото съревнование, ударничеството, челничеството. Те обаче са основани на морално-политически и идеологически фактори и са слаби за трудова мотивация. Същевременно има пренебрегване личните потребности и интереси в трудовото участие: ниското заплащане на труда или задължаване за извънреден труд в работни и почивни дни, трудно и бавно решаване на жилищни и други битови проблеми и т.н. Всичко това обуславя незаинтересованост в труда и ниска производителност – една тенденция, която е характерна за целия социалистически период и е основна бариера пред интензифицирането на производствения процес.

 

Курсът към „форсирана индустриализация” довежда до големи структурни изменения в българската икономика. Съотношението между обема на промишлена към селскостопанска продукция се изменя от 24, 8 : 75, 2 през 1939 г. на 68, 3 : 31, 7 през 1957 г. Селското стопанство с неговия затворен, натурален характер престава да бъде основен отрасъл на народното стопанство. Такъв вече става промишлеността. България преодолява бариерата на традиционното общество и навлиза в своята индустриална фаза на развитие.

Налага се нов начин на живот, единен за цялата страна. България престава да бъде страна с „островно развитие” на промишлеността и съответно – разпространение градския начин на живот и ценности в няколко по-големи градски центъра, противопоставени на „огромното селско море”. Насоката към равномерно разпределение на индустриалната база по всички райони на страната е предпоставка за преодоляване локалността на съществуване на бившите земеделски райони и унифициране начина на живот на българското население като цяло.

Освен съотношението промишленост – селско стопанство, изменят се и структурата на самата промишленост. Прилагането на „Закона за преимуществено развитие на тежката промишленост” води до развитие с предимство на нейните основни клонове. С ускорени темпове се развива промишлена група „А”. В сравнение с 1939 г., в 1956 г. производството на предмети за потребление се увеличава 4, 7 пъти, а на средствата за производство 14 пъти. Средствата за производство заемат повече от Ѕ от продукцията на българската промишленост. По този показател България започва да се доближава към началото на 60-те години до развитите промишлени страни.

Увеличава се относителното тегло на редица клонове на тежката промишленост: рудодобив, машиностроене, металообработване, химическа промишленост. Те изместват традиционните за страната промишлени отрасли – текстилната и хранително-вкусова промишленост. Развиват се по-рано непознати у нас производства и преработки на продукти на черни и цветни метали, на нефт, изкуствени торове, сярна, солна, азотна и др. видове киселини, сода каустик и калцирана сода, пеницилин и т.н. Отрасловата структура на българската промишленост започва да се доближава до отрасловата структура на промишлеността, характерна за страни, достигнали високо равнище на индустриално развитие. Друг е въпросът, че начинът, по който функционира българската едра индустрия не й позволява да достигне равнището и темповете на индустриален растеж в тези страни.

В литературата българският процес на индустриализиране се оценява като „самоцелна индустриализация”. Постига се сериозно нарушаване равновесието между промишлени групи „А” и „Б”. Произвеждат се преимуществено средства за производство, като най-често са на сравнително ниско технологично ниво и не могат да се пласират успешно на световния пазар. А местният български пазар няма неограничена нужда от такова производство. Това прави нашата страна абсолютно зависима от СИВ и икономическия обмен със социалистическите страни. България започва да търгува основно в рамките на Източния блок, за разлика, например, от ГДР, Чехословакия, Унгария и Полша, които имат успешни икономически отношения и с държави от Западна Европа, Азия и Америка.

Характерно за България е неритмичното развитие на икономиката по години и стопански отрасли, колебания в темповете на индустриален растеж, което води до сериозни диспропорции и нарушения на планомерността, оформянето на нерентабилни производства, които имат постоянна нужда от дотации, за да съществуват и т.н. Българската промишлена структура е една сравнително слабо производителна промишлена структура. В последствие тя създава кризисни икономически ситуации, които рефлектират върху жизнения стандарт на населението. То е принудено да живее в обстановка на постоянен дефицит на стоките за потребление.

 

  1. Модернизационни проекции на индустриализацията

 

В резултат на успешно проведения курс на индустриализация от комунистическия режим, българското общество преодолява модернизационната криза, в която изпада след Освобождението. Създават се предпоставки за цялостно модернизиране на страната. Започва да се налага нов начин на живот в масов мащаб и да се оформя модерен тип личност.

Развилото се мащабно промишлено строителство изменя най-общо облика на страната. Изградени са множество нови шосета и ж.п. артерии, нови проходи през планините. Това подобрява транспортната инфраструктура. Строят се телефонни или телеграфни станции дори и в малките села – така пък се усъвършенства комуникационната инфраструктура. Изграждат се множество нови ТЕЦ и ВЕЦ, страната се опасва от далекопроводи, които вече довеждат електричеството до всеки дом. Зданията на новите заводи, фабрики, ел. централи и др. технически съоръжения, създават една нова „околна среда”. В нея се налага мощното присъствие на техниката, на машината – едно човешко творение, с което природата вече може да бъде „покорена, укротена, управлявана”. Машините започват да навлизат в различните сфери на трудова активност на хората, с което, от една страна, олекотяват труда, а от друга – правят го по-производителен, по-ефективен и продуктивен. Количеството на произведения продукт многократно нараства.

Върху новата технологична база възникват много нови производства: на метали, машини, химикали и т.н. Развиват се и традиционните отрасли. Цялото това производство вече има нов характер – то е масово. Индустрията започва да излива хиляди индентични продукти, които са предназначени да удовлетворяват нуждите не само на нея самата, но и на гражданите в качеството на масови потребители. Унифицираната промишлена продукция започва да навлиза в бита на хората, изменяйки го и уеднаквявайки го. Електрическите крушки заменят газовите фенери и започват да светят не само в градовете, но и по селата. Радиоапаратите, грамофоните, фабричните печки, хладилниците и т.н. стават достъпни за всички и навлизат в бита на хората. Адресирани до всички и консумирани от всички са и фабричните сапуни, пирони, детски играчки, лекарства, килими и т.н.

Навлизайки в бита, продуктите на новите промишлени производства коренно го преобразяват. Традиционният български (т.е. селски) дом с неговата дървена и глинена посуда, пръстен под, одаи с огнища и миндери, в най-добрия случай осветени с газениче, вече става минало, будещо само етнографски интерес.

Започва да се налага в масов мащаб един нов начин на живот – градският. Това произтича от развилия се ускорен процес на урбанизация в резултат на масовата миграция на селското население към градовете. Търсейки изход от все по-незавидното си положение на село в резултат на колективизацията, земеделците се насочват към възможностите, които предлага града. А той безспорно предлага алтернативи.

Поради започналата индустриализация на страната, в градовете възникват множество нови отрасли и сфери на дейност: металообработване, каменовъглено производство, машиностроене, химическа промишленост, строителство, лека промишленост, административни и управленски служби и т.н. Тази професионализация на социалния живот дава възможност за избор пред идващите в градовете хора. По-голямата част от мигриращите селяни постъпват на работа в различните отрасли на промишлеността и в строителството. По този начин те се включват в различни полета на избор, което е предпоставка за индивидуализация на тяхното мислене и поведение. Пред тях вече се очертава биографичен хоризонт.

В такава насока действа и образователната система, която дава нужната за упражняването на съответната професия квалификация – чрез промяна на мирогледа на основата на научните знания и лансирането на нови ценности.

Фактор на индивидуализация и рационализация на съзнанието на бившите земеделци е и характерът на промишлената дейност. В индустриалните производства трудът се свежда до трудови операции, които изцяло са зададени от технологията, т.е. от едни рационално промислени и формулирани правила. Те дават възможност човекът да калкулира своето поведение, да пресмята за колко време какъв продукт може да получи, как да подобри изпълнението и да произведе повече (или по-малко) и т.н. По този начин промишлената дейност става предпоставка за рационализация съзнанието на българина. В същата насока действа и подчиняването на човека на правилата и нормите на „социалната технология”, изразяваща се в мощното присъствие на държавата, регламентираща чрез бюрократичния си апарат всички социални дейности.

Развива се, макар и бавно, процес на освобождаване от родовите връзки. Промишленото производство е изцяло организирано от хората, от обществото. То не е зависимо от природните стихии. Ето защо, за да оцелява, на човека вече не му е необходима помощта на другите, на семейството и рода, на общността. Човекът вече може да оцелява сам – чрез работната заплата, която сам заработва. Това също става фактор на процеса на индивидуализация и оличностяване.

Така в резултат на промените, които налага индустриализацията, постепенно възниква модерният тип личности. Човекът се освобождава от здравите връзки с общността и става самодостатъчен, автономен, саморефлексен. Започва да се преживява като различен от другите и уникален чрез своето различие. Той вече има възможност да изгради себе си като създаде биографията си, като направи професионална кариера или просто се реализира като някакъв специалист в обществото. Тази нагласа на оличностяващият се индивид, „гладен” за признание, през преходния период се съгласува с „гладът” за ентусиазъм в обществото, мобилизирано за „масов и всекидневен подвиг”. Красноречив пример за наличието на такава съгласуваност е младежкото бригадирско движение.

 

Българинът става мобилен. Напускайки ограничените териториални и мисловни рамки на селото, той започва да се движи. Градът го включва в ново социално време, наситено с динамика и промяна и в това отношение коренно различно от застиналостта и статиката на времето-безвремие на селото. Предлагайки възможност за заемане на нови професионални роли, градът дава шанс за промяна на социалния статус, за усвояване на нови стилове на живот, коренно различни от традиционното живеене, за постигане на по-добър материален стандарт.

В тази връзка придобива значимост възможността човекът да бъде свободен – свободен да избере пътя на своята професионална и житейска реализация. Свободата да се избира е ключова предпоставка на иновационата нагласа на модерния човек. Но тъкмо тя в условията на комунистическото управление е ограничена.

Ликвидирането на частната собственост върху средствата за производство се разглежда в комунистическата доктрина като условие за унищожаване на всякакъв вид експлоатация на човек от човека. Но на практика по този начин се разрушава икономическата основа на активността на индивидите. Бидейки наемник, а не икономически независима личност, индивидът не е субект на решенията в своята деятелност и не може да поема отговорност. Той не е свободен да изгради своя успех като покаже, че е по-добър и различен от другите. В условията на социализма различността не носи успех или поне – очаквания успех. Затова иновативната нагласа, стремежът към промяна на собственото положение и на обществото като цяло, е спъната. Всеки оцелява чрез личния си труд, но увеличаването на дохода (заплатата) не зависи от личните усилия, а от административните решения. Влагането на цялата трудова енергия в професионалната дейност няма своите икономически основания. По този начин не може да се възпроизведе една от ключовите характеристики на модерния социум – неговата икономизация. При социализма постоянно разширяващото се и качествено изменящо се производство не е цел на труда. А именно то създава експоненциално развитие. Това предопределя и принципната невъзможност обществото постоянно да иновира, да се модернизира и, от друга страна, принципната невъзможност да бъде осъществена амбицията, заложена в целта на комунизма – да се построи „общество на благоденствието”.

Противоположно на очакванията на класиците, че освободената при социализма едра индустрия ще отприщи невиждано до тогава развитие на производителните сили, индустрията се развива предимно екстензивно. Икономическият разтеж е сравнително бавен и става за сметка на фактори като нарастване производствените фондове, увеличаване числеността на работниците, ниско заплащане на труда и т.н. След изчерпване възможностите на тези фактори през 50-те – 60-те години се появяват кризисни явления в модела на обществена организация. България отново изпада в модернизационна криза, която се поражда от невъзможността командно-административната система да управлява ефективно създадения от нея организационно-производствен комплекс. Веднъж изградени, различните сфери на обществения живот започват да се развиват по своя вътрешна логика и показват „фатална липса на ...самодействаща инфраструктура” /Димитров, Г. България в орбитите на модернизацията. С., 1995 /.

 

Възможността за социална иновация при социализма се блокира и от ограничените възможности пред мобилността на индивидите и преди всичко пред вертикалната мобилност. Нейно предусловие е партийният ценз, който по този начин я предзадава и ограничава. Така той спъва и личната предприемчивост, доколкото мобилността е механизъм за нейното възпроизводство. Още по-ограничена е възможността човек да попадне в групата на управленския елит. Той е партиен и пожизнен. И понеже местата във висшите управленски структури са краен брой, това запушва вътрешно-партийната мобилност (Аптър).

 

Съществуващите при социализма бариери пред свободата на избора сдържат иновативната нагласа на индивидите и обуславят липсата на друга ключова характеристика на модерния социум – обществения климат на масова иновация.

По начало иновативната нагласа у хората се подхранва от различни източници на напрежение във всекидневието. При социализма това са: необходимостта да се преживява в условията на постоянен дефицит на всякакви стоки за потребление, при постоянни битови несгоди, чието решаване все се отлага някъде в бъдещето; качественото подобряване стандарта на живот не зависи от личните усилия и работната заплата, а от шанса да бъдеш участник в групата на партийния елит, който е преразпределител на благата и затова техен неограничен консуматор. Ако на първоначалният етап на социалистическото строителство тези източници на дискомфорт се тушират и правят невидими от идеологията, с напредването на „социалистическото строителство” те стават все по-осезаеми, разрушавайки вярата в отложеното „благодатно всекидневие”. Нарастващото разминаване между проект и построено разрушава вярата в идеите и дава живот на цинизма (Бъргър, Аптър, А.Игнатов и др.). Появява се двойнственост в поведението и личната изява на хората. Тя е проекция на едно характерно културно противоречие на социализма: между идеологически задължителния колективизъм и възникващата в резултат на индустриализацията и модернизацията „индивидуална автономност” (Бъргър).

Комунистическата идеология задава идеала за общностно, комунално съществуване на човека: толерират се кооперативите пред едноличните стопанства, свободното време се запълва от организирани за всички „мероприятия”, по време на манифестациите всички заедно изразяват верността си към партията-ръководителка и т.н. Важна е и се толерира официално тази част от личността, която е колективна, чрез която човекът осъществява социалното си предназначение в социалистическото общество, например като „герой на социалистическия труд”, „ударник” и др. Желателно е гражданинът да не се преживява като уникална индивидуалност, пред която съществуват различни възможности за избор и различни Аз-образци. Човекът има една единствена възможност – да бъде „строител на комунизма”. Като такъв той трябва да бъде подчинен на партията, която ръководи социалистическото строителство и единствено знае кой е верния път; да изпълнява безпрекословно партийните решения, указанията на апаратчиците; да следва установения ред, да мисли това, което му се казва и да върши това, което трябва.

По такъв начин идеологията и социалната практика насърчават несамостоятелността, праволинейността, подчинението и послушанието, конформното поведение, санкционирайки всяка проява на отклонение от предписаните правила. Този комплекс от личностни определения е изцяло в противовес на модерните нагласи към инициативност, предприемачество, индивидуално творчество, стремеж към промяна. Това е поредната антимодерна компонента на социалистическата практика, отдалечаваща българското общество от състоянието му на модерен социум.

 

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

 

Преходът от традиционно, аграрно, към индустриално общество е преход от такава организация на социалния живот, на която е чужда всяка промяна, към социална организация, при която обществото генерира и възпроизвежда иновация.

Българският социум е тласнат към такъв преход от два паралелно протекли между 1944 г. и 1958 г. процеса: коопериране на селското стопанство и индустриализация на страната. Тези  процеси предизвикват радикално преструктуриране на обществото и създават предпоставки за модернизация на България.

До средата на 40-те години на ХХ в., когато започват двата процеса, българското общество има преобладаващо типологичните особености на традиционно общество. Социална база на традиционализма е българското село, което води затворено и самодостатъчно съществуване.

Въпреки импулсите към модернизация, генерирани от монархическия институт, политическия елит и чиновничеството, България не успява да се модернизира. До средата на ХХ в. тя си остава една от най-слабо развитите страни в Европа. Провалът на модернизационните проекти на държавата се свързва с нединамичната социална група на българското селячество, живеещо в условията на дребно и самозадоволяващо се натурално стопанство и индиферентно към всяка социална иновация.

Разрушаването на дребното и разпокъсано българско селско стопанство става ключова предпоставка за изход от модернизационната криза, в която изпада България след Освобождението. Именно този е резултатът от процеса на коопериране на селското стопанство, протекъл през преходния период от капитализъм към социализъм у нас. Ликвидирани са дребните частни земеделски стопанства, подложени на постоянна тенденция към раздробяване и изключващи всяка друга възможност, освен да задоволяват личните материални нужди на собствениците. Чрез системата на ТКЗС се създават едри земеделски стопанства, работещи вече не за самозадоволяване, а за нуждите на пазара. Земеделието се индустриализира и комерсиализира. Като последица от този процес започва да се разрушава традиционният начин на живот.

Колективизацията, наред с индустриализацията, предзивиква преход в масов мащаб от природна към обществена структура на съществуване на хората, което пък е белег за преход към модерност.

В резултат на успешно проведения курс на индустриализация, България преодолява бариерата на традиционното общество и навлиза в своята индустриална фаза на развитие. Изгражда се националната икономика като цялостна система. Усъвършенствана е транспортната и комуникационна инфраструктура на страната. Изградена е модерна отраслова структура на националната промишленост. Организира се едро и серийно промишлено производство, което започва да изменя облика на страната, бита и начина на живот на хората.

В тясна връзка с тези промени се оформят модерна професионална структура на обществото. Тя е резултат на развилия се в следствие на индустриализацията процес на диференциация на социалните сфери, които стават сфери на различна професионална компетентност. Развива се процес на рязка качествена професионализация на всички форми на обществена ангажираност.  От своя страна социалната диференциация поражда необходимост от взаимна допълнителност, от взаимозависимост на различните субекти специалисти в противоположност на изолираното и самодостатъчното съществуване на хората в традиционното общество. Създава се „органична солидарност” в обществото, то развива тенденции към системно цяло.

Същевременно придобива валидност един нов тип менталност. Авторитетът на традициите и върховенството на религията като смисловозадаващ център за човека се заместват от секуларизирани ценности. Основа на всяка публична идеологическа легитимност става науката и разумът изобщо. Именно на разума се залага като инструмент за преустройство на обществото и подобряване живота на хората. Самото социалистическо общество, към изграждането на което е тласната България от комунистическия режим, се строи по рационално разработен и конструиран проект за обществено устройство. Намерението е да се изгради добруването на хората тук, на земята, а не в отвъдното, както обещава религията. Предназначението на съществуването вече не се задава от трансцедентен смисъл. То придобива материалистически, прагматични, земни измерения – комунистическия идеал се свежда до осигуряване „пълноводен поток на благата”. Това е ценностна инверсия, която подготвя „почвата” за социален критицизъм.

Обществено валидни цености стават също свободата и равнопоставеността, равноцеността на хората. Тъкмо в името на тези ценности се ликвидира частната собственост, премахваща експлоатацията на човек от човека.

Самият човек вече започва да съществува и да се схваща по нов начин. Развихрилият се процес на модернизация в резултат на индстриализацията обуславя появата на културата на „личната автономност” (Бъргър). Българинът става индивид, личност, а не както до сега – колективно същество. Неговото съзнание и поведение се рационализира. Той става саморефлексивен тип, възприемащ и оценяващ себе си през призмата на различието спрямо другите, през призмата на своята индивидуалност и уникалност като човешко същество.

Този нов, модерен човек има по-високо, светско образование и прагматични ценности, разполага с много повече информация за себе си и света. Българинът става чувствителен и открит към новости и „моди” в най-различни области на живота.

Всички тези особености, разглеждани в тяхната съвкупност, дават основание да се заключи, че в резултат на кооперирането на селското стопанство и индустриализацията, преструктурираното българско общество е тласнато към състояние, доближаващо се до това на един модерен социум, без обаче да може изцяло да се идентифицира като такъв. Основание за този извод дават три характерни особености.

На първо място българското общество не е икономизирано, не организира постоянно разширяващо се и качествено изменящо се производство. Чрез ликвидиране на частната собственост върху средствата за производство се ликвидира основата на икономическата активност на индивидите. При социализма мотивацията за труд е ограничена. От тук – общественото производство не нараства качествено, не може да се осъществи експоненциално развитие. Обществото не излъчва постоянна иновация.

В тясна връзка с икономизацията е друга една характеристика на модерния социум: наличието на „климат на масова предприемчивост”. Както липсата на частна собственост, така и ограниченията пред мобилността на индивидите, при социализма са сериозни бариери пред свободата на избора, човекът не е субект на решенията в своята деятелност, не може да поема отговорност и да гради дългосрочни стратегии за своето  развитие. Иновативните, предприемачески нагласи в масов мащаб са спънати.

Подобна особеност се разкрива и на едно микро ниво на анализ. Макар, че в резултат на индустриализацията и модернизацията се разпространява културата на индивидуалната автономност, обществено значима е колективната страна на личността. Официалната идеология, партията, апаратът толерират този комплекс от личностни определения, които описват една конформна личност, неинициативна и непредприемчива, непродуцираща спотанно и самоцелно новости, а напротив – склонна да изпълнява готовите предписания на партийния елит, комуто принадлежи достъпът до „абсолютната истина”.

В съвкупност тези особености не позволяват промяната в качеството й на перманетна иновация да се генерира и възпроизвежда от българското общество. Ето защо то се модернизира, но неговата модернизация е частична и непостоянна. Запазването на възприетия социалистически модел на развитие очертава перспективата България отново да изпадне в модернизационна криза, след като бъдат изчерпани  съдържащите се в този модел възможности за развитие. Това става през втората половина на 70-те години на ХХ в., когато започва период на икономическа и социална стагнация. Обективно българското общество се изправя отново пред необходимостта да решава модернизационни задачи.

 

Аделина Василева




Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: herodotus
Категория: История
Прочетен: 390042
Постинги: 127
Коментари: 92
Гласове: 42
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031