ава отделянето на руския и съвременният български езици един от друг. Тогава, с появата на дамаскинарската литература по нашите земи, подпомагаща оцеляването (именно оцеляването) на българската култура през тежките за нея времена на османското (в същността си ислямско) иго, постепенно става преминаването на простонародните български говори към официалния съвременен български език, оформен вече през ХІХ в. Точно поради унищожаването на българския елит на Дунавска България, носител и на официалния старобългарски език, днешен израз на когото се е запазил в т.нар. "Черковнославянски език" от една страна и съхраняването на руския елит, дал влиянието си и върху руската култура и то точно когато общонационалният език става от съществено значение за националната култура и образование, днешният руски със своите падежни форми толкова прилича на черковнославянския, т.е. старобългарския, за разлика от до вчерашния български, в който падежните форми са почти изчезнали. Затова не е случен и факта, че за разлика от руския, първообразът му - украйнския и днес е по-близък до българския език.

Всъщност България никога не пада напълно под Османска власт,
доколкото държавните формирования на територията на днешна Румъния през цялото време на тази власт запазват българския си характер и относителна независимост. Наложеният от Холивуд национален герой на "Румъния" какъвто е граф Дракула например, който е реална историческа личност, през своя ХV в. пише и говори на т.нар. "черковнославянски", който е естествения му език, а днешна Румъния се създава чак  на 24 декември 1861 г., след обединяването на княжествата Влашко и Молдова. Затова не е случаен и факта, че на "тевтонския кръст" при замъка Бран  например надписът е на старобългарски, пардон на "черковнославянски", а не на нещо като сегашния румънски или латински. На същият този език пишат до ХVІІ в. администрациите на Влашко и Молдова, като в църквата на двете княжества надписите на старобългарски се запазват до реставрациите, проведени по времето на Чаушеску, когато вече държавата се казва Румъния, т.е. Рим и капитолииски вълчици в румънските градове могат да се срещнат вече почти на всеки ъгъл.

Ако се вярва на някои наши писания "българска следа" може да се открие и в откриването на Америка, доколкото Алонзо де Охеда може да се окаже просто Драган Охридски, емигрирал подобно днес на много българи, още обаче по времето, след османското завладяване, в Испания. Тази "българска следа" беше издигната от Иван Димитров. Преди повече от 20 години днешният професор от катедрата по Нова и най-нова история на СУ Драгомир Драганов, при завръщането си от Испания тогава се отнесе с насмешка "на поредното може би българско изхвърляне" в тази област, каквито тогава честичко, по патриотарски, се случваха, но по всичко изглежда този път той не беше прав. И ако тази теза днес не намери продължение, въпреки появилите се някои плахи опити и сега, то с по-голямо удоволствие бих го отдал на прословутото българско безхаберие и нежеланието да се подхвърлят трохи на лакомата "македонска" историография, обявила дори бразилската президентка Дилма Русеф за "права македонка понеже е от чисто македонския град Габрово намиращ се на македонската река Янтра", отколкото на състоянието на халтураджийство, до което е докарана малко или много българската историческа наука в настоящия момент.

Друга "българска следа", (освен описаната в сънищата на Джейн Къркпатрик под диктовката на ЦРУ от атентата срещу папата), може да се намери и в богомилството, отприщило според проф. Атанас Божков със своето отрицание и рационален характер Реформацията в Западна Европа. Само че богомилската следа е на път да изчезне, отстъпвайки (не без любезното съдействие на някои наши днешни историци) на френската катарска следа и то в най-новото демократично време. Така че българската история днес е крадена не само от македонската историография за да може тя да си намери някакви основания за македонското съществуване и да даде основата на македонската държавност, а от всички заинтересовани по повод или без повод страни. Защото е история достатъчно стара за да послужи на всички.

През ХVІІ в. например, за да попаднат в сферата на интересите на Австрийската империя някои български общини приемат католицизма за своя религия. По-будни техни деятели развиват завидна по характера си образователна и организационна дейност. Един от тях е и Петър Парчевич, по чиято молба например император Фридрих ІІІ започва да се титулува "цар на България" и дори изисква от папа Александър VІІ да назначи кардинал-протектор на царство България във Ватикана.

Присъствието на България сред европейския политически елит, дори след формалното й унищожаване от османците е дълго и дори подчертаваната през Освободителната Руско - Османска (1877-1878 г.) война приемственост между Второто Българско царство и тогавашните му политически приемници от съвременна гледна точка, на някои може да се стори малко излишно. Но "България след България" е реален исторически факт, дори и след изчезването на нашата страна от политическата карта на Европа.

Юрий Михайлов

30 август 2011 г.