Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.04.2016 17:26 - Българите и римският свят ХХІІ В
Автор: herodotus Категория: История   
Прочетен: 855 Коментари: 0 Гласове:
0



  Изостряне на обществено-политическите борби в страната   И в качеството си на управляващи земеделците и социалдемократите са силно ограничавани в политическите си изяви, но вече като опозиция е очевидно, че тяхната политическа дейност ще бъде още по-затруднена. Силовите структури на властта, държавната пропаганда и местните комитети на О.Ф., всички те, контролирани от БРП (к), не биха оставили поле за нормална работа на опозицията. В тази обстановка единствената надежда за осигуряване на елементарни демократични свободи в страната се свързва с американското и британското представителства в СКК. Очакванията за оказване на външен натиск, който да намали произвола на властите, се поражда от декларацията, направена на срещата в Ялта на тримата ръководители на Антихитлеристката коалиция. В нея се заявява, че народите в Европа трябва да получат правото чрез демократични избори свободно да определят своето държавно управление. Но средствата на западните членове на СКК да влияят върху процесите в страните са силно ограничени. Както самите те признават, а и както отбелязват чужденстранни журналисти, възможностите им да посещават отделни обекти в страната и свободно да контактуват с български граждани на практика са сериозно затруднени. В София им е определен маршрут, по който могат да се движат, а ако излязат извън неговите рамки или пък дори да посетят райони от провинцията на България, това може да стане само след изричното разрешение на заместник-председателя на СКК ген. Бирюзов и при условие, че са придружавани от съветски офицер. Постоянно се вземат решения от името на комисията, без дори западните представители да са запознати с разглежданите въпроси. Американският представител в комисията, ген. Крейг, на няколко пъти се обръща към шефовете си във Вашингтон да се настоява пред съветското външно министерство да даде по-голяма свобода в действията на западните представители в България. Всъщност направените не особено енергични дипломатически демарши в Москва изобщо не променят положението в комисията. Очевидно е, че Държавният департамент не желае да се конфронтира със съюзника си, от когото очаква да продължи мощното настъпление на Източния фронт, а скоро да се включи в окончателния разгром на Япония. От тази гледна точка проблемите в България изглеждат далеч по-маловажни. Пълното съветско господство в СКК, което се запазва и след края на войната, позволява на СССР да контролира и насочва политическите процеси в България. Наред с това се създава впечатление сред българите, че западните държави не се интересуват в достатъчна степен от политическото положение в страната и че обществото не може да очаква съществена подкрепа от тях срещу засилващия се комунистически натиск. След края на войната американската дипломация в София започва по-открито да изявява недоволството си от начина, по който се потъпкват политическите свободи в България (естествено, вече е минало успешно бомбандирането над Хирошима и Нагазаки и САЩ постепенно набират скорост и самочувствие - бел.моя). Обратно, СССР демонстрират пълното си одобрание на ставащото в страната и на 14 август заявява, че възстановява  дипломагическите си отношения с България. Москва дава ясно да се разбере на българските комунисти, че САЩ и Великобритания няма да бъдат допуснати да наблюдават и контролират подготовката и провеждането на предстоящите избори. Все пак са изпратени инструкции до управляващите в София да възприемат по-гъвкава позиция на поведение и формално да направят някои отстъпки на опозицията, без обаче да изпускат контрола над положението в страната (в Ялта е станало пределно ясно, че Източна Европа ще бъде заменена за Япония в американската външна политика - бел.моя). Следвайки този подход, правителството приема искането на опозицията, подкрепено и от западните представители в СКК, парламентарните избор да бъдат отложени. На 7 септември е решено да се допусне легално съществуване на опозицията. Наред с БЗНС - Н.Петков, и БРСДП (о) се възстановяват Демократическата партия и БЗНС "Врабча", който малко по-късно се слива със земеделците на Н.Петков. Оформя се лява опозиция на режима, като се създава Анархокомунистическа федерация, която обаче е нищожно явление в обществото. Решено е опозицията да издава свои вестници. Така през есента на 1945 г. възникват някакви наченки на демократичен живот в България. Но реалната обстановка в страната по никакъв начин не може да бъде определена като демократична. Опозицията няма достъп до радиото, а държавните транспортни средства се използват единствено от кандидатите на О.Ф. Особено силен тормоз оказват местните активисти на властта. Организирани въоръжени групи от комунисти и ремсисти периодично нападат публичните мероприятия на опозицията, разтурят нейните събрания и вечеринки, открито заплашват дейци и симпатизанти на опозицията с жестока саморазправа. С цел да всява страх в обществото се припомнят извършените след 9 септември убийства и изтезания. Въпреки, че официално централното ръководство на комунистическата партия се разграничава от тези действия на свои редови членове, всъщност тактиката да се притиска опозицията е вдъхновена от най-високо равнище. В предизборната борба активно се включва и завърналият се на 4 ноември от Москва Г.Димитров. Призив към българските и войници и офицери да гласуват за О.Ф. отправя и военният министър ген. Д.Велчев. При пълната липса на нормални условия за политическа дейност опозицията решава да не участва в изборите и да ги бойкотира. Те са проведени на 18 ноември и са категорично спечелени от единственият участник в тях - О.Ф. Всеки, който не се яви на избирателните урни, означава открито да се афишира като опозиционер, нещо, което е твърде опасно в обстановката на предизборен терор, и това е причината за изключително високия процент на гласувалите (близо 85%). Така в ХХVІ ОНС няма нито един депутат, който да не подкрепя правителствената политика. Още през 1945 г. се вижда как принципно ще изглежда законодателният орган в държавното устройство, към което се стремят българските комунисти. Съветският съюз признава за напълно редовни проведените избори, докато САЩ и Великобритания ги оценяват като недемократични и несвободни. Въпреки, че по официални данни Народното събрание е получило огромната подкрепа на народа. Г.Димитров заявява, че главната опора на властта продължава да бъде О.Ф., което е ясен знак, че дори формално няма да се зачитат основните демократични институции. Междувременно Народното събрание ударно и безконтролно приема множество закони (за срок от 9 месеца са гласувани над 250 закона), изграждащи т.нар. "народна демокрация" (силогизъм - народна и демокрация означават едно и също - бел.моя). За начало са узаконени всички актове на отечственофронтовската власт за периода след 9 септември 1944 г. Като цяло дейността на законодателната власт разширява изключително много държавната намеса в икиномическия, обществения и културния живот на страната. Под претекст, че се води борба със спекулата и с придобитите от войната печалби, се създават законови условия за сериозно настъпление срещу частната собственост и стопанската инициатива на гражданите. Изключването на опозицията от политическия живот на страната, както и нестихващият натиск, който се оказва върху нея, предизвикват негативен отзвук в демократичните държави. На срещата на външните министри на страните победителки в Москва от 16 до 25 декември 1945 г. сред обсъжданите теми е тази за обстановката в България. Представителите на САЩ и Великобритания настояват за реконструкция в правителството, като Министерството на вътрешните работи се изземе от ръцете на комунистите и също така се включат двама дейци на опозицията. Макар исканията да са доста умерени, съветската страна твърдо се противопоставя. При положение, че от 9 септември 1944 г. Москва напълно контролира обстановката в България и дава инструкции - заповеди на български комунисти и по най-дребните политически въпроси, сега безочливо заявява, че британо-американските искания са груба намеса във вътрешните работи на една суверенна държава. Все пак е прието да бъдат поканени двама представители на опозицията да участват в правителството. Преговорите, които се водят между управляващите и опозицията за изпълнение на решенията от Московското съвещание, не постигат успех.. На опозиционите лидери им се предлага да заемат на практика маловажни и второстепенни постове във власта срещу изискването да признаят изборите за ХХVІ ОНС. От своя страна, окуражени от по-твърдата позиция на САЩ и Великобритания, опозиционните представители поставят редица важни условия: да се отстъпят министерствата на вътрешните работи и правосъдието, като по този начин се създадат предпоставки за  спазване на гражданските свободи в страната, да се преустанови политизацията на българската армия, да се затворят концентрационните лагери и да се даде достъп на опозицията до радиото. Исканията им са категорично отхвърлени. Лично от Москва Сталин се разпорежда да не се преговаря с опозицията, а просто да й се заяви, че тя трябва да определи двама души, които да влязат в кабинета - ако откаже, да върви "по дяволите" ("по чортовой матери" беше в оригинал доколкото си спомтям - бел.моя). За да приведе в действие съветските решения, на 9 януари в София пристига Андрей Вишински. Той се среща с регентите и с предстаители на правителството. В два часа  през ноща (по Сталински тертип - бел.моя) кани на разговори водачите на опозицията. Ако в скованият от терор и страх Съветски съюз е обчайно да се провеждат среднощни политически срещи и да се дават отчети в абсолютно нерегламентирано време, то в България все още няма такава практика. Н.Петков се явява при съветския представител на другия ден сутринта. И този път отказва формално да участва във властта. Преговорите продължават и през следващите два месеца, но до споразумение така и не се стига. На 31 май К.Георгиев оглавява второто правителство на О.Ф. В кабинета влизат 5-ма министри комунисти, 4-ма земеделци, 4-ма звенари, 2-ма социалдемократи, един радикал и един "независим". Всъщност новите министри са само четирима - 1 комунист, 1 земеделец и 2-ма звенари. Макар в общественото пространство да се заявява, че партиите, участващи в О.Ф. са напълно равноправни, в дествителност продължава процесът на тотално обезличаване на некомунистическите политически сили в управлението. Те не са в състояние да предприемат никакви самостоятелни политически инициативи и не могат да имат отношение към обществените процеси, различно от това на БРП (к). Тяхното формално присъствие във властта е точно възприето от населението и намира отражение в абсолютно дисбалансираното разраствне на членската маса на отделните О.Ф. партии. Към средата на 1946 г. БРП (к) има 429 559 членове, което е два пъти повече от всички останали партии в О.Ф.: БЗНС със 150 756, НС "Звено" - 34 186, БРСДП - 31 529 и наскоро присъединила се към О.Ф. Радикална партия - 3873 членове. В условията на открити заплахи и репресии е естествено броят на членовете на опозицията да бъде значително по-малоброен. Така БЗНС - Н.Петков разполага с 51 361, БРСДП (о) - с 2214, а Демократическата партия - с 2140. Както по време на преговорите, така и след съставяне на новото правителство, борбата срещу опозицията продължава да се води със същата настървеност. Зачестяват арестите и побоищата над опозиционни дейци. Периодично се спират печатните издания на опозицията ("Народно земеделско знаме", "Свободен народ" и др.), като най-честият мотив е публикуване на антисъветски и антиюгославски статии. Грубото нарушаване на конституционното право на свобода на печата е представено от властите като отказ на самите работници печатари да издават вестници, в които се пишат клевети към СССР и народната власт. През пролетта на 1946 г. започват процеси срещу емблематични фигури на опозицията. Напусналия страната още през септември 1945 г. и намиращ се в САЩ (за него в. "Уикенд" в броя си от 14-20 ноември 2009 г. писа, че "бащата на Анастасия Мозер (Г.М.Димитров) бяга за САЩ скрит в сандък") е осъден задочно на доживотен строг тъмничен затвор. Процес се води и срещу авторитетния и дългогодишен лидер на българските социалдемократи Кр.Пастухов. Заради две негови статии, в които се обявява срещу политизацията на българската армия и подчиняването й на партийните интереси на комунистите, той получава присъда от пет години стръг тъмничен затвор. През август 1949 г. е удушен в килията си в Сливенския затвор. Жестока е разправата и с главния редактор на в. "Свободен народ" Цвети Иванов. Той е осъден на 10 месеца затвор, като след излежаването на присъдата е изпратен в лагера в Белене, където се разболява тежко и по-късно умира. Жертва на комунистическия терор става и изтъкнатия писател и поет Трифон Кунев. Вследствие публикуването на множество фейлетони във в. "Народно земеделско знаме" на 8 юни му е нанесен тежък побой в самата редакция, след което е хвърлен в Централния затвор, където е държан 5 месеца, без да има произнесена присъда против него. По това време шумни процеси се водят срещу тайната военна организация "Цар Крум" и ВМРО. По първото дело, без да е доказано категорично съществуването на подобна нелегална организация, са произнесени една смъртна присъда и няколко присъди на различни срокове затвор. Тежки са присъдите и над дейците на ВМРО, които се противопоставят на провежданата от О.Ф. денационализаторска политика в Пиринска Македония. На всички тези процеси прокурори и съдии се надпреварват да доказват връзките на подсъдимите с българската опозиция. Продължават чистките и в структурите на централната и местна власт, армията, съдебната система, образованието, здравеопазването, културните организации. Съмнения за проява на симпатий към опозицията са достатъчна предпоставка за уволнението от държавна служба. Отстраняването на неблагонадеждните политици от средата на коалииционните партнъори обхваща и най-високите етажи на властта. След като в новото правителство не е включен министърът-звенар проф. Станчо Чолаков, сега атаката на комунистите се насочва към друг неудобен министър-звенар - ген. Дамян Велчев. Опитите на военния министър да съхрани армията от пълното й подчиняване на комунистическата партия го конфронтират с истинските господари на страната. Скоро е принуден да излезе в отпуск по болест и повече не се връща в министерството. От края на септември 1946 г. е изпратен в Берн като български пълномощен министър в Швейцария. По-късно е отзован, но отказва да се завърне в България. В обстановката на пълен контрол над държавните институции от страна на БРП (к), силно ограничена в публичните си изяви опозицията и все още намиращисе в страната съветски войски е предприета важна стъпка за промяна на държавното устройство на България. ОНС гласува закон за премахване на монархията чрез допитване до народа. Приетата процедура е в абсолютен разрез с Търновската конституция, в която се предвижда всякакви държавни промени от подобен характер да стават със санкцията на Велико народно събрание. То обаче може да бъде свикано от царя, който по това време е още малолетен (цар Симеон ІІ е още едва на 9 години). Освен че не е съобразен с конституционни норми, референдумът е организиран и проведен по дълбоко недемократичен начин. На първо място, формулировката на референдума (премахване на монархията) има съвсем ясно политическо послание към гласоподавателите. Наред с това в страната няма дори формален застъпник за монархията. Опозицията, която в по-голямата си част (земеделци и социадемократи) също е републикански настроена, не може да заеме радикално различна позиция от тази на управляващите. Тя е в състояние единствено да възрази срещу начина на премахване на монархията и да отбележи, че това е поредното грубо нарушаване на разпоредбите на конституцията. Така или иначе, в създадалата се ситуация опозицията няма силен ход и призовава привържениците си да гласуват за република. Обратно, правителството на О.Ф. може да използва това състезание без противник като доказателство за широката обществена подкрепа към народната власт. Референдумът е проведен на 8 септеври 1946 г. Официалните данни са, че в допитването са участвали 4 132 107 от общо 4 509 354 гласоподаватели, което е над 91% от имащото право на глас население. Подадените за републиката бюлетини са 3 833 183. Гласувалите за монархия, като тези с недействителни бюлетини и неучаствали в референдума общо са малко над 676 хиляди, което е около 15% от гласоподавателите. Резултатите в полза на републиката са абсолютно категорични. Като се има предвид цялостната обстановка в страната от края на Втората световна война, както и кризата, в която се намира монархическата институция след смъртта на цар Борис ІІІ, може да се предполага, че обществените настроения в мнозинството си наистина са републикански. Но от друга страна, не бива да се изключва възможността, че при един свободно организиран референдум обществото с вота си би проявило отношение не толкова към монархията, колкото към репресивната политика на отечественофронтовския режим. Ето защо и това допитване до народа е организирано по начин,  който изключва изненадите. На 15 септември 1946 г. Народното събрание обявява България за народна република. Царското семейство е принудено още на другия ден да напусне страната. То се установява временно в Египет при наследника на Мустафа Али паша от Кавала. Тук не става дума за използваната през цялото време на третото българско царство терминология, която го определя като кралство в западноевропейската литература най-вероятно, поради неуспешният за нас край на двете световни войни и невъзможността на българския монарх да наложи мнението си. Така, че професор Муци (нарочно не му казвам истинското име), докато разполага телесата си в Народното събрание и между две вземания на думата там, преди да е запалил британската си пура и да е прочел материал на близкият до него английски, който след 1705 г. не съществува и се е подготвил да прочете нещо от преводача също от "английски" Михаил Михайлов написал, че "тук авторът показва явно непознаване на историята" след като не знае, че има и българи-мюсюлмани не само през ХХ в. (Дворник, Франсис, "Произход на разузнавателните служби", С. 1997 г., стр. 201) и докато търси между Великите сили и Япония през 1904 г., което е невъзможно, ако не си чел и научна фантастика, или по-правилни научни трудове, каквито ги няма в университета. Или пък може и аз да не знам? Но хайде да не се заяждаме с отдавна отминали събития. Все пак уважаван професор е това и сред студентите, не може толкова да не знае!   Други подробности от пейзажа. КУЛТУРА НА КЪПАНЕТО Едва през 1907 г. на Ванзее (Германия, Европа) са построени първите три обществени бани, след което са изградени и други подобни съоръжения.  Ограничени са и възможностите за домашно къпане в кайзерова Германия. През 1925 г. в най-гъсто населения квартал на Берлин-Фридрихсхайн от 89 429 малки жилища само 253 са имали бани. С културата на къпането се развива модата и за плажното облекло, но това вече е съвсем отделна тема. И ако днес ни изглежда, че България е страна от "съвсем друга планета" няма да е зле да си припомним, че първите морски бани у нас са създадени в края на 20-те години във Варна, т.е. тъкмо на време като за Европа (да не говорим, че преди нас, българите тук се е намирала й най-високо развитата в цивилизационно отношение в Европа страна, каквато е Римската империя, където къпането вече е било на голяма висота - бел.моя). (Imternational messemagazin, С. 1-8 ноември 1979 г.) И като сме заговорили за нрави няма да бъде зле да си припомним и, че например Стамболов е готов да си подаде оставката, само защото е бил обвинен, че е спал с жената на воения си министър. Нещо, което сега вече не може повече да се случи. Но времената са били други. УДАРЪТ  ОТ 1946 Г. На 5 юни 1946 г. в Москва се състои среща между Й.Сталин, Й.Б.Тито и Г.Димитров, на която България е подложена на упреци и заплахи, че изостава в сравнение с Югославия по провеждането на комунистическите реформи. Югославия вече е приела конституция, крал Петър е детрониран, промишлеността е национализирана, Тито, който вече е станал министър-председател, е създал собствена армия. Докато в България още има монархия, армията е в ръцете на царските офицери, а военен министър е масонът Дамян Велчев. Взет е пример даже от Италия, където монархията е премахната.  Г.Димитров си прави самокритика и поема ангажимент да навакса загубеното. Първият акт е чистката в армията, а вторият - референдумът за република. Като трети са предвидени изборите за ВНС (18 ноември 1946 г.), а четвърти е отстраняването на масона екзарх Стефан и доживотното му интерниране в с.Баня, Карловско. Към това се прибавят и наченките на Студената война (Чърчил е обявил във Фултън на 5 март 1946 г. нейното начало). В оборот е пусната старата психоза срещу масоните. Целта е създаване на шантажна психоза за нанасяне на удар срещу Д.Велчев, Никола Петков, Васил Юруков и Н.Долапчиев, всичките масони. Държавна сигурност съставя списъци, събира информация, проучва международните контакти на масоните. Към рапортите е приложена "схема", която дава представа за масонската мрежа. Посочва се, че членове на СКК установяват контакти с българските масони. Регентът Веселин Ганев е масон, интерниран в Дряново, Стойчо Мошанов, масон е осъден, ген. Тодор Тошев, масон, е изпратен в Белене. Полицйски информатор е донесъл, че през 1933 г. Димитър Гичев е бил масон, а през 1948 г. е осъден на доживотен затвор. Никола Мушанов пък, е интернира във Велико Търново, кодето умира. Участие в антимасонската кампания вземат Н.Райнов, Бл.Мавров и Теню Стоянов, хора от лявата интелигенция, преминали след 9 септември 1944 г. към БРП (к). Техният случай е свързан с илюзията, че социализмът ще донесе прогрес на нацията.  Властите проучват поведението на 120 български масони, от които  20 са станали членове на БРП (к). 12 души от тях са вербувани за информатори.  Под псевдонима Ж.Поборников проф. Н.Райнов публикува серия статии срещу масонството. Членувал в смесеното зидарство, запознат с масонските издания, човек с висока култура, Н.Райнов става подвластен на конюнктурата и обосновава официализираните постановки, макар и статиите му да имат фотографски характер. Например се подчертава, че Б.Филов и П.Габровски също са масони.  Сред обществото се формира антимасонска психоза, която се използва за разром на армията и уволненията на 2 хиляди офицери. На 30 декември 1951 г. Държавна сигурност съставя издирвателно досие на останалия на Запад Дамян Велчев. През октомври 1948 г. е организиран съдебен процес срещу членове на Военния съюз, получили доживотен затвор или други тежки присъди, участващи във въпросния списък. Настъпващият тоталитаризъм, заедно с другите свободи забранява и съществуването на масонството. (Недев, Недю, Българското масонство (1807-2007 г.), П. 2008 г., стр. 391-395). БРП (к) И МАКЕДОНСКИЯТ ВЪПРОС Не някой друг, а Тодор Павлов - един от пропагандаторите на македонизма и член на партийното (и държавно) ръководство, се обръща директно към Г.Димитров с искане БКП (или както се е кръстила в момента - бел.моя) да преосмисли своята национална политика по отношение на Тракия, Западните покрайнини, Македония. Неговата инициатива обаче е дезавуирана от Трайчо Костов и партийното ръководство, което обявява присъединяването на по-голямата част от тези земи като окупация, установяваща национален гнет. При това в разрез с реалностите. Т.Костов твърди, че по-голямата част от населението на Вардарска Македония има вече трайно изградено национално самосъзнание (нещо, което е може би факт, но едва сега, след като толкова години България беше лошият пример най-малкото с ниския си стандарт на живот и наложените ни ограничения за пътуване - бел.моя). ОПИТИ ЗА ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА НАЦИЯ ОТ ДЪЛГОТО РОБСТВО След Берлинския конгрес българите-мохамедани биват разглеждани като неразделна част от мюсюлманската ("турска") общност и се ползват от общите й права на културна автономност. По отношение на изповедание, местно самоуправление, учебно дело и печат. Това ги отдалечава от титулярната нация и засилва връзката им с българските турци (обуславя самоиндентификацията им като мюсюлмани, т.е. нечисти "турци"). Още през 1881 г. учителят от Пещерското село Каменица С.Докумов започва да ограмотява българите-мохамедани на писмен български език и т.н., но по онова време властите (като още и сега) не проявяват особен интерес към българомохамеданското население (нали няма далавера от "такива глупости"-бел.моя). Промени настъпват едва в хода на Балканските войни, когато към Девинско, Ардино, Смолянско, Неврокопско, Златоградско и Разложко са включени територии, компактно обитвани от българи-мохамедани. Въпреки изселническата психоза през 1912 г., от българо-мохамеданите остават към 80 000 души. Тогава е приет и първият опит за насилствена промяна на индентичността на българите-мохамедани. Въпреки, че първоначално държавата се дистанцира от процеса, впоследствие го подкрепя. Като се стига и до неизбежните за нашите балкански краища безчинства. В резултат на кампанията до септември 1913 г. са покръстени 200 000 мюсюлмани. Но поражението в Междусъюзническата война води и до обратния процес (в Неврокопско, Дьовленско и Доспатско). През Първата световна война части от българи-мохамедани  получават български военни отличия, а някои от тях участват и в кемалистката съпротива. Но след 1920 г. на места българският език дори е премахнат. След деветоюнският преврат обаче в училищата започват да се преподават и светски предмети, а с успехите си кемалистката революция допринася за консолидирането на една етническа група и за създаването и в България на турска нация към която гравитират и помаците. В отговор българските управници задълбочават тенденциите за диферинциране между българи и турци. През 1921 г. правителството на БЗНС обявява прогимназиалното образование за задължително, но липсата на качествени преподаватели-турци и появата в "помашките" училища на квалифицирани учители-българи се създават условия за повишаване на образователното ниво. Заменя се и названието "помак" и "ахрянин" с "българин-мохамеданин" и др. Набляга се на различията между религия и народност и се разпространява Корана на български сред местното население. През 1932 г. обаче създадената комисия спира да функционира, а на следващата 1933 г. Българската православна църква предлага обособяване на отделна Родопска епархия с център Кърджали, но едва след преврата от 19 май 1934 г. са набелязани мерки за отделяне на българите мюсюлмани от турската етническа общност.  Една от първите крачки в тази област е масовото побългаряване на топонимията (тогава гр. Омуртаг например си става с българското име-бел.моя). Предвижда се емигриране на "туркофилските" елементи и заселване на българи-християни, официално се употребява термина българи-мохамедани, а не даже помаци, утвържадава се тенденцията на отделяне на българо-мохамеданите от турците и др. През 1934 г. сп. "Родина" открива колона за българите-мохамедани. От 1935 г. те се приемат и в армията, където се възпитават в патриотичен дух. Корените на Дружбите "Родина" се проследяват до началото на 1937 г. Химнът "Мила родино" първо зазвучава като тяхна песен през 1938 г., а постепенно е създадено и роднинско движение. За пръв път сватба с ритуал на български е проведена в Смолян през 1941 г.  През септември ръководстовото на дружбата моли оторизираните държавни органи да приемат наредби за задължителна промяна на облеклото, въвеждане на български имена на новородените и съкратена процедура за възрастните по желание да променят чуждите си имена и т.н.Впоследствие навсякъде, включително и в "новите земи" от Беломорието, се налага практиката българи мохамедани да бъдат назначавани за кметски наместници и т.н. само ако са си сменили имената. Но след 9 септември 1944 г. дружбата е заклеймена като "фашистка организация", навлизат "вижданията" на коминтерна за решаване на малцинствените проблеми, а роднинските лидери са изправено пред "Народен съд". Както навсякъде другаде е започнало тържество на некомпетентността. ПОСЛЕДНИ ОСТАТЪЦИ ОТ БЪЛГАРСКАТА ИМПЕРИЯ Променената военнополитическа обстановка на Балканите  през пролетта на 1941 г. и стратегическите планове на Германия да ликвидира балканския театър на военни действия, слага край на неутралитета на България. Министър-председателят Богдан Филов подписва протокол за присъединяване на България към Тройният пакт, успявайки да договори два важни пункта - неучастието във военни действия и бъдещи териториални придобивки. България се разширява с територии от Гърция, а с оглед на хода на войната и евентуално от Турция и с територии за сметка на Югославия. По силата на договореностите към Царство България са присъединени по-голямата част от Вардарска Македония (23 807 км), Моравско и Западните покрайнини (2968 км), с общо население 1 226 505 жители, а от Гърция на България е придадена територията от р.Струма до линията Свиленград - Дедеагач (съвр. Александропулис) с о.Тасос и Самотраки. С решение на Министерският съвет от 3 май 1941 г. присъединената към България територия е организирана в Беломорска област (12 990, 6 км) с население 648 400 души. Населението на страната нараства с 1 875 904 жители и е общо 8  ,5 млн. души. Българските политици разглеждат, с първоначалната подкрепа на местното българско население, като реализция на българския национален идеал. Новите земи се инкорпорират към българската държава. До средата на юни 1941 г. процесът на интеграция на Вардарска Македония и Беломорието има стихиен и некоординиран характер. На 17 юни 1941 г. Министерският съвет приема постановление уреждащо изграждането на учреждения в новоосвободените територии. Тези територии обаче са далеч по-слабо развити от основната част. Затова през юли 1941 г. със сесия на Народното събрание е гласуван допълнителен бюджет на държавата за 1941 г. с цел покриване на направените разходи и т.н.  и включване на бъдещите земи във финансовата система на страната. Процесът на всестранна интеграция на освободините земи окончателно завършва с приетия през юни 1942 г. Закон за бързо уреждане на неотложните въпроси в освободените земи, с който се дава право на Министерския съвет да издава наредби-закони, които впоследствие да бъдат гласувани от министерският съвет.  Веднага след започване на военните действия срещу Югославия през април 1941 г. привърженици на ВМРО и по-будни българи поемат инициативата за изграждането на структури във Врадарска Македония, преодоляващи безвластието. В Скопие се създава Централен български акционен комтитет, възприемащ идеята да се присъедини към България. Властта фактически е приета от местните власти. До края на 1941 г. са освободени от местните власти от затвора 12 669 българи. По-късно обаче комитета е разтурен поради желанието на местните власти за ускоряване интеграцията на областта в най-кратък срок. Предоляване на последствията от сръбския режим и десърбизацията на културния, обществения и политическия  живот е най-острият проблем пред българската администрация. Цели райони са с променен демографски състав. Затова и държавната политика на десърбизация се радва на всеобща поддръжка. До началото на 1942 г. от Скопие са изселени 38 000 сърби, предимно полицаи, чиновници и комунисти. За периода 1941-1944 г. са изселени около 10 000 сърби. Всъщност репресираното от администрацията на протектората Велика Албания и в по-голямата степен от военизираните албански националисти население е в основата на комунстическата съпротива в Македония, съсредоточена изключително в Западна Македония.  Направени са систематични усилия за преодоляване на изоставането на областта - благоустрояват се селищата, подобряват се комуникациите и инфраструктурата, оземляват се малоимотните селяни и т.н. Като особено активна е културната и просветна политика. Открити са например Скопския и Битолския театър, а успоредно с установяване на българската власт от Вардарска Македония и Поморавието е изгонено сръбското духовенство и на неговото място са призовани представители на Българската православна църква.  Първоначално няма никаква съпротива и дори напротив спрямо българската власт. Местният комитет на компартията, въпреки призивите от Москва за заемане на критична позиция към заемането на областта, начело с председателят си Методи Шаторов скъсват връзките си с ЮКП и преминават към БКП. Но по конюнктурни причини Коминтернът връща местният комитет в старото му положение. До края на 1942 г. по полицейски справки въоръжената съпротива в Скопска и Битолска околии е по-слаба от тази във вътрешността на България. Но нещата се променят след изпращането през февруари 1942 г. на черногореца Светослав Вукманович -Темпо като представител на ЦК на ЮКП. Той безкомпромисно налага Титовата политика. Особено масов характер тя придобива сред населеното с компактно сръбско население Поморавие. В района на Куманово се развива и съпротива на сръбското четническо движение. Проблемите с които се сблъсква българската държава в усилията си към пълноценното интегриране и на Беломорска област са подобни, но са интегрирани и с редица специфики. С решение на МС от 3 май 1941 г. Източна Македония и Западна Тракия са обединени в Беломорска област с център Ксанти. Установяването на българската власт първоначално среща съпротивата на сателитното гръцко правителство на ген. Цолакоглу, но след дипломатически демарш на германските власти, гръцки чиновници в областта не са допуснати. На 10 май командващия Първа българска армия поема от германското командване управлението на Беломорската област. В общи линии е спазено завареното териториално-административно устройство, макар и впоследствие да се извършват някой частични промени. След 10 май в областта от вътрешността на страната са изпратени работни групи от всички министерства, които работят за изграждане на българска държавна власт. Остър проблем, пред който се изправя Българската държава тук е етническия състав на населението: от 676 000 души българи едва 59 749 са християни и мюсюлмани, докато гърците са (вече след преселението от М.Азия) 526 464, а турците са 73 462. Като гръцкото и отчасти турското население се държат враждебно към новата власт. През октомври 1941 г. в района на гр. Драма избухва и въстание, което е потушено, но допълнително компрометира властта. В резултат около 100 000 гърци напускат областта. Българското правителство обаче се опитва да привлече заселници, които обаче не надхвърлят 100 000 души. През 1943 г. българите вече стават втората по численост група след гръцката. Културната и просветна политика и в Беломорието е приоритетна за българската власт. Целта е да се преодолее културната и просветна асимилация. Затова с помощта на държавата, се възстановява учебната мрежа, като на инородното население е позволено откриването на частни училища, открити са 92 читалища, в Гюмюрджина е основан професионален театър, възникват и няколко любителски театрални трупи и т.н. В резултат на политиката на българската държава областта постепенно се интегрира. Съживяват се и производството и търговската дейност.. Макар и по слабо отколкото във Вардарска Македония и тук се създават клонове на основните обществени и политически организации. Българската православна църква първа възстановява своите институции.  На 29 април 1941 г. Светият синод разделя Беломорието на две епархии - Струмишко-Драмска и Маронийска. На част от гръцкото духовенство е позволено да запази местата си, като тази толерантност е добре приета от населението. Зад тази политика стои вярата, че това ще доведе до окончателна интеграция на областта към българската държава. Но в края на август 1944 г. съветските войски доближават до българските граници. В започналите на 1 септември 1944 г. в Кайро преговори със САЩ и Великобритания българската делегация е без официални правомощия. Междувременно е извършена и промяната в София от правителството на К.Муравиев и преговорите са прекратени. Българските части във Вардарска Македония и Сърбия предвид скорошното обявяване на война с Германия получават заповед да се изтеглят в старите предели на страната. В областта се създават комитети на О.Ф. с представители на гръцката Е.А.М. Изпратена е група, подготвяща предаването на местната власт на гражданското население. На 17 септември 1944 г. българската армия минава в подчинение на съветската, което застрашава трайните интереси на Великобритания и САЩ. Чърчил спешно лети до Москва за лична среща със Сталин и на 9 октомври е подготвено секретно споразумение, според което България влиза в съветската сфера на влияние, а Гърция - в Британската.. В подписаното на 28 октомври съглашение за примирие в Москва границите остават каквито са били на 1 януари 1941 г. С това се слага край на поредният опит за реализиране на националния идеал. А) БЪЛГАРИТЕ В  СЪРБО-ХЪРВАТО-СЛОВЕНСКОТО КРАЛСТВО За пореден път след откъсването на Тимошко (през 1833 г.) и Моравско (през 1878 г.), Западна и Централна Македония (през 1913 г.), по силата на чл. 27 от Ньойския договор с българско население са включени в пределите на Сръбската държава. Отнетата от България територия е с площ 2 566 268 кв. км. Като сърби се самоопределят само 127 души, главно в района на Царибродско и Кулско. Б) СРЪБСКИЯ РЕЖИМ СПРЯМО БЪЛГАРИТЕ ВЪВ ВАРДАРСКА МАКЕДОНИЯ. След края на Първата световна война Сърбия владее общо 25 774 кв. км. територия във Вардарска Македония с население 782 278 души, от което българите са около 630 000 души. Въпреки създаването на 1 декември 1918 г. на триединното Сърбо-Хървато-Словенското кралство, Вардарска Македония е присъединена към Сърбия. Областта е наречена Велика Сърбия, а по-късно - "Вардарска бановина". Сръбските власти отричат съществуването на българската народност и безцеремонно погазват национално-културните права на българите, придържайки се към становището на Н.Пашич, че "македонските власти винаги са се считали от властите в нашата страна за сърби" и нямат нужда от специално покровителстване.  Населението във Вардарска Македония е подложено на безогледна денационализация и асимилация, като му е забранено да споменава българската си народност, да говори на майчиния си език, да чете книги и вестници на български и т.н. За притежаване на български книги и вестници законът предвижда до 3 г. затвор. Закрити са 641 училища с 1013 учители и 37 000 ученици. В сръбски са превърнати 761 български черкви и т.н.  В Македония са настанени проверени сръбски националисти, някой от които членове на националистическата организация "Черна ръка". Чиновниците в областта се ползват с всевъзможни стимули, на мястото на унищожените български са открити сръбски образователни институции, а най-бързо е предвидена асимилацията на българската младеж, преминала през сръбските училища и университети.  Сръбските власти засилват денационализаторската си политика след приемането на т.нр. Видовденска конституция, утвърждаваща великосръбската национална и политическа хегемония и утвърждаваща централизма и великосърбизма (28 юни 1921 г.). В Македония са изпратени около 11 000 жандарми от общо 17 000 в цялото кралство, плоюс 40 000 души армия. В цяла Македония е въведен полицейски час. Властите се страхуват не само от комитите, но и от цялото население, като целия довоенен период българите във Вардарска Македония нямат свое политическо представителство. На колонизацията се гледа като на първокласен държавен въпрос. Заграбени са цели чифлици, като тя се извършва главно в стратегическите места като Средното Повардарие и по границата с България, но не постига очакваните от Белград резултати въпреки засилването й след преврата срещу Александър ІІ (6 януари 1929 г.). Въпреки приложените мерки, дейността на четите на местното български население не е преустановена. От 1927 г. тактиката на ВМРО се променя - на мястото на големите чети се появяват тройките и петорките, пренасяйки борбата в градовете. През 1922 г. е създадена и ММТРО за противодействие на сръбската и гръцката завоевателски програми, провалила например програмата на Пашич за посърбяване на младежта в Македония чрез училищата.  След Сараевският атентат (октомври 1934 г.) съпротивата дори се засилва.През 1936 г. е създаден МАНАПО (Македонски народен покрет) с цел борба за общодемократични преобразувания. След април 1941 г. и разпадането на Югославия актуализиран е само лозунга за обединение с България. В) БЪЛГАРИТЕ В ЗАПАДНИТЕ ПОКРАЙНИНИ Стратегическата граница с България, наложена от Сърбия с Ньойския договор налага това понятие, включващо над 120 селища. Наречено е Източна Сърбия и е сметнато за "изконна сръбска територия". На 4 ноември 1920 г. е вземато от "позиция на силата". Денят на окупацията (6 ноември), Задушница става символ на погребаните надежди на местното население. Издигната е тезата, че 6 ноември е денят на освобожденито от Берлинския договор. Границата минава през махали, къщи и дворове и през най-светите за един народ места каквито са гробищата и черквите. Целите и средствата на сръбската политика не се различават от тези в Македония. Българската етническа принадлежност на населението не е призната - забранена е употребата на български език, 45 църкви са превърнати в сръбски, като свещениците им са изгонени, установен е специален полицейски ред, при който българите са третирани като бунтовници и т.н. В контрачетите са включени и български политемитранти след 9 юни и т.нар. "Септемврийско въстание" (главно от деци на БЗНС и БКП).  Най-будните българи първи падат жертва на сръбската политика на терор. Репресиите над българи се засилват във връзка с активирането на ВЗРО след 1926 г. и извършените атентати в Македония и Западните покрайнини през 1927-1931 г. Сръбският стремеж е т.нар. "двувластничество" да бъде ликвидирано и да се създаде 15-20 км мъртва зона от двете страни на границата, като за "двувластни" са обявявани обикновени хора, но обявени за членове и привърженици на ВМРО и ВЗРО, които след това са малтретирани и дори убивани. Сръбският натиск върху "двувластиниците" е причина да продължат да се търсят пътища за решаване на спорните въпроси. След като желанието на Белград да се оформи 20-км зона е отхвърлено категорично от българска страна на Пиротската конференция, на 14 февруари 1930 г. е подписана Конвенция за ликвидиране на двувластието, даваща му двугодишен срок. Утвърдено е статуквото на западната българска граница, макар и най-често за  наша сметка.  Най-чест пример за съпротива е отбягване контакта с местните сръбски власти, изпращане на децата в сръбските училища, посещението на сръбските черкви и т.н.  Г) БЪЛГАРИТЕ В ЮГОСЛАВСКИ БАНАТ След Първата световна война, поради разделянето на Банат между Румъния и СХСК, между 3200 и 4500 банатски българи католици попадат в югославската част на областта. Въпреки непризнаването на българската народност в кралска Югославия, условията на междуетническа търпимост  и по-високия материален статус на населението в областта не допускат грубите форми на асимилация от страна на управляващите. През втората половина на 30-те години, във връзка с процеса на българо-югославското сближаване и с организираното българско малцинствено движение в румънски Банат се създават възможности за етнокултурни изяви и на банатските българи в Югославия - допуснат е издаваният в Тимишоара вестник "Банатски български гласник", прояви на певческото дружество и др. По време на германската окупация на сръбски Банат през 1941-1944 г. се обсъжда въпросът за преселване на българите-католици в България, а през 1942-1943 г. в някои техни селища се откриват паралелки с обучение на български език. Д) БЪЛГАРИТЕ В АЛБАНИЯ В границите на Албания, международно признати през 1913 г. и утвърдени през 1921 г., попадат няколко района населени с българи. В Албания има 43 села (по данни от преди Първата световна война) с по над 2300 български къщи. По-голямата част от този район (Дебърско-Корчанско) с изключение на Голо бърдо и Поле в периода 1913-1924 г. са окупирани от Гърция. През 1924 г., сред окончателното регулиране на гръко-албанската граница, 9 чисто български села преминават към Албания. Същевременно при поправка на югославо-албанската граница към СХСК преминават четири села. Може приблизително да се каже, че след Първата световна война в Албания има около 30 български селища с 6-10 000 души население. Български колонии се създават и в големите градове Тирана, Шкодра, Елбасан, Корча, Дурацо и др. Повечето от селата около Голо бърдо и Поле са със смесено население, като броят на българо-мохамеданите в тях значително надхвърля този на българите-християни. Българската екзархия поддържа в българските села 18 училища и 15 черкви, а Гръцката патриаршия - в двете големи български села в Корчанско-Бобощица  Дреново с по над 200 къщи. Но след 1913 г. екзархийското дело в Албания е разрушено, като опитите за неговото възстановяване след Първата световна война срещат редица трудности, макар, че албанските власти не отричат съществуването на българска народност.  Първата е, че екзархията и българската легация невинаги се ориентират добре в сигуацията. Голямо е влиянието и на фактора "Първа световна война" отнесен и към местната политика. По искане на Белград през 1928 г е сложен край и на активната революционна дейност на ВМРО в Албания (по това време ВМРО е смятано за най-голямата терористична организация в Европа, далеч по-мощна от съвремената ИРА и доста често явяваща се в ролята на нейн учител-бел.моя). Освен срещу ВМРО, през 1928-1929 г. са нанесени удари от страна на Албанските власти и върху българското население от няколко села от района на Мала Преспа. Не е отбелязан никакъв напредък и по възстановяването на българското черковно-училищно дело дори след назначаването на дейния Ст.Попетров за главен инспектор-организатор на църковно-училищното дело. След 1931 г. длъжността му е закрита. Липсата на български черкви и училища води до успех на сръбската пропаганда. През 1933 г. са забранени малцинствените училища. Но точно тогава българското черковно-училищно дело регистрира напредък - в резултат на сближаването на българската и албанската православни черкви е разрешено на трима български свещеници да служат на български език. Но въпросът за автономията на българите в Албания не е разрешен. Поради липсата на условия за развитие на българската общност нейният брой намалява.  Италианската окупация през 1939 г. раздвижва българите. Но те отново не получават национално-културна свобода. Е) БЪЛГАРИТЕ В ГЪРЦИЯ И ТУРЦИЯ Краят на Балканските войни (1912-1913 г.) и настъпилите промени дават началото на процеси, които радикално променят облика на региони, разположени най-често около новоочертаващи се граници.Въпреки бежанския поток към България, в Гърция и Егейска Македония и Западна Тракия (Турция) остават компактни маси от българско население. Към 1920 г. в Егейска Македония живеят около 307 000 българи. Споед гръцки източници обаче българите в Гърция са 139 000 души. Но до началото на ХХ в., въпреки описаните различия в цифрите, това население еднозначно е характеризирано като българско. Ньойският договор (1919 г.) отнема областта от България. След април 1920 г. тя както и цяла Тракия преминава под гръцки контрол. Превратните събития в Тракия довеждат до сериозни етнически размествания. Първоначално Конвенцията за емиграция на малцинствата визира само Егейска Македония, а когато и Западна Македония е присъединена към нея (20 октомври 1923 г.) процесът на насилствено обезбългаряване е много напреднал. През 1919 г. при окупацията от Съглашението от нея се изселват 20 000 българи, а в нея се заселват 23 000 гърци. През 1922 г. с гръцкия разгром от Турция идват още 200 000 души. 1919-1924 г. са изселени още 70 000 души, а на тяхно място идват от М.Азия още около 100 000 бежанци и т.н. Към 1928 г. големите етнографски размествания в Северна Гърция приключват. Т.нар. "славомакедонци" в Северна Гърция стават 81 984 души, като към тях се прибавят още 16 775 българо-мохамедани в Западна Тракия. Но голям брой македонски българи в случая са записани като гърци, така че тази гръцка статистика се приема с подозрение, а за по-валидно се смята, че числеността им е към 130-150 000 души. Естествено числото 80 000 за приблизителният брой на "славянофоните" в Гърция през 1928 г. се опровергава от гръцка страна (в противен случай прогръцкия национализъм не би бил никакъв национализъм по времето на възшествието на национализма в Европа - бел.моя). В доклад на Министерството на външните работи от 20 април 1933 г. се говори за около 140 000 българи, които все още живеят на територията на Гърция (преди няколко години, при посещение на гр. Воден или Едеса на гръцки, след като първоначално започнахме на английски с един продавач на вода, бързо преминахме на "македонски", т.е. български, между които там не правят разлика и се оказа, че в града все още всички млади хола говорят и слабо български, макар и вече да са го заменили с по-универсалният английски. Също горе долу по това време в Солун в църквата "Св. Димитър" се заговорих и с възрастен човек от Серес, който се оказа също българин - бел.моя). Броят им според неофициални гръцки доклади от периода достига 200 000 души (локализирани предимно в Западна и Централна Егейска Македония в която е и Воден). Властите гледат на тях като враждебен елемент, разположен в пограничните й области, й това убеждение остава устойчиво през целия междувоенен (и не само - бел.моя) период. Конвенцията за "доброволна размяна" на население между България и Гърция става за Атина удобно средство за радикално решаване на малцинствения въпрос, като Гърция не се съобразява с клаузите за покровителство на малцинствата от Севарския договор. Но за да спечели международна финансова подкрепа Гърция подписва в Женева "Протокол за покровителство на българското малцинство" (29 септември 1924 г.), но след силна вътрешна съпротива обявява през 1925 г., че няма да го спазва. В началото на 30-те години гръцката политика за денационализиране на страната се активизира. Гръцките власти не крият амбицията си да денационализират българското население на своя територия. Връх достига тази политика по времето на Метаксас (след 4 август 1936 г.). Българското население е "етнически разредено". Така режимът на Метаксас радикализира антигръцките настроения сред остатъците от "славянофоните". Резултатът на тази политика става ясен при настъплението на Остта през 1940-1941 г.  Ж) БЪЛГАРИТЕ И ТУРЦИТЕ В ИЗТОЧНА ТРАКИЯ Константинополския мир (1913 г.) оставя Източна Тракия в пределите на Османската империя, откъдето през Междусъюзническата война са прогонени 100 000 българи. Но все още през 1914 г. там живеят 5251 българи. Към средата на 1917 г. техният брой е едва 2120 души. С Ангорския договор между България и Турция (1925 г.) това положение е потвърдено.  По български дипломатически сведения през 1923 г. те наброяват 3320 души. Турските власти не признават за българи завърналите се след 5 октомври 1912 г., а ги записват като гърци. Затова те са принудени да се изселват в България.  За нуждите на българското малцинство в Турция остават да действат след Първата световна война две начални училища в Одрин с една прогимназия в Лозенград (през1919 г. в Одрин и Лозенград има и по един гимназиален клас). В 1923 г. става промяна в статута на българските училища - те стават малцинствени и турскоподанни.  Постепенно българската общност в Турция постепенно се стопява. След 1937 г. единственото българско училище остава в квартал Пера в Константинопол.През 1945 г. учениците са едва 64.  Коренно е променен и статута на Българската православна църква - Мелетий Велешки не получава статут да бъде приет от Високата порта с предтекста, че през 1915 г. е напуснал постта си, отивайки в Македония по поръка на една чужда власт. Враждебното отношение на турските власти държи нейния персонал в ограничен състав и я ограничава от възможност за действия извън Константинопол. Месец след смъртта на епископ Никодим през април 1932 г. Светият синод взема решение да слее Одринската и Лозенградската епархии със седалище в Одрин. Дейността на Българското екзархийско наместничество в Турция се ограничава главно в задоволяване на религиозните нужди на малцината останали българи.  През 1945 г. с вдигане на схизмата, българските църковни власти се оттеглят от Константинопол, а на българската православна община там се дава вътрешно самоуправление в рамките на свещените канони. З) БЪЛГАРИТЕ В РУМЪНИЯ В резултат на победата на Антантата в Първата световна война румънците постигат своето национално обединение, но са изправени пред нелеката задача за вътрешно консолидиране на своята държава. Увеличен е значително относителният дял на националните малцинства (като студенти имахме една приказка, че малцинствата в Румния са над 50% от населението й - бел.моя). Това малцинство (предимно в лицето на унгарци, немци и евреи) има предимства в сравнение с мнозинството, което се състои от румънци. Няма единство и между самите румънски общности в отделните провинции, като усилията за интегриране на новоприсъединените територии определя характера на румънската политика. Интегралния етнически национализъм става идеологическа рамка на цялата рамка на междувоенна Румъния.  Според данни на официалното преброяване на населението в страната от 1930 г. българите по народност са 366 384 души или 2, 1%, като само в цяла Добруджа те са 185 279 души. Етническите българи в Румъния са предимно аграрно население, с предимно селски бит. В поведението на българското малцинство спрямо Румънската държава на преден план излиза приспособяването. Най-силни ирендентистки и сепаратистични тенденции могат да се видят при южнодобруджанските българи и съществуват повече в латентно състояние. Като цяло румънската малцинствена политика спрямо българските общности е диференцирана и съчетава метода на "тоягата и моркова". От една страна тя ощетява и най-вече Южнобългарските общности. От друга, за разлика от ситуацията в Югославия и Гърция, тя допуска съществуването на легални институии. Най-добро е положението в румънски Банат, където малобройната католическа българска общност, чрез високия си стандарт и общият климат на междуетническа толерантност не допуска крайни форми на денационализаторски натиск. След южнодобруджанските българи най-силна е идеята за възвръщане на Добруджа към България, която се отстоява от ВДРО, а след 1926 г. се споделя прикрито и от легалните движения.  Политиката на Румъния определя и основните искания на организираното легално движение на българското малцинство в страната. Открояват се три начина на действие: чред румънските политически партии; чрез събствена малцинствена партия; и чрез надпартийна организация като компромисен вариант.  Присъединяването към партийте на румънското мнозинство се налага веднага след войната и остава доминираща линия на българите между двете световни войни. Неуспешен опит за политическо обособяване на българското малцинство се прави в навечерието на парламентарните избори през май 1926 г., но през следващите години не успява да създаде партийна структура и да развие партиен живот и като през 1932 г. на изборите не постига успех, след 1934 г. приемат нова тактика - на формален отказ от самостоятелни действия и присъединяване към големите румънски партии.  Опитите за създаване на български малцинствени организации се предприемат също така в Бесарабия и Банат. На 29 декември 1929 г. се провежда конгрес на българите, обединяващ представителите на българското население в бесарабския окръг Четатя-Албъ (Белгород Днестровски), а генератор и трибуна на малцинственото движение на банатските българи в Румъния става издаваният от 1935 г. в Тимишоара в. "Банатски български гласник". На 30 януари 1936 г. е създадена Българска земеделска партия в Банат, която е секция на националцърнистка партия, но същевременно дава израз и на волята за собствена партийна структура на част от банатските българи.  Опитите за обединение на българите в Румъния се осъществяват и с техните училищни и църковно-училищни структури прерастнали в т.нар. Български културни общества. Те възникват и са признати в добруджанските градове. Българско общество се създава и през 1934-35 г. и в Болград, но там не е признато от румънските власти и е осъдено на бездействие.  Идеята за надпартийна организация на българите отвъд обхвата на културните общества се лансира в добруджанския печат от началото на 30-те години. На 21 и 22 май 1936 г. е проведен и Първи извънреден конгрес на българите в Румъния. Този форум остава обаче на ниво подготовка за създаване на нова организация и не се ангажира категорично с определянето на нейния характер.  В условията на кралската диктатура през 1938-1940 г. малцинствата в Румъния се интегрират към новата власт чрез казионната организация Фронт за национално възраждане. На 10 февруари 1939 г. е сключен специален договор между фронта и българското малцинство. На последвалите парламентарни избори в него са включени 4 добруджански българи. На 11 юни 1939 г. се учредява Българско народно общество в Румъния. На 13 юли във Винга е проведено събрание, което избира Организационен комитет на Българското общество в Банат. По време на кралската диктатура българското участие в румънския политически живот губи своята автономност.  България води с Румъния в началото на 30-те години дипломатически постъпки в полза на малцинствените права на населението в Южна Добруджа. Говори се за вдигане на секвестъра върху имотите на българските поданници, които достигат до двустранна спогодба, сключена в Хага през 1930 г., оказана е и с прикрита подкрепа от страна на държавата на българите и тяхното малцинствено движение за функционирането на българските училища и др.  Българското етническо присъствие в Румъния намалява значително през 1940 г., след окупацията на Бесарабия и присъединяването на Южна Добруджа. От Северна Добруджа се изселват в България общо 66 800 българи. 368 българи се изселват и по клаузата за доброволно изселване от другите краища на Румъния.  Български общности има още в СССР и държавите от Централна и Западна Европа, но не са толкова значителни и не играят толкова важна роля. (История на България, т. 9, издание на БАН, С. 2012 г., стр. 434-615).    Златната решетка   На фона на случилото се в Белгия се сещам и един виц, достоен за новата рубрика, доколкото съм в състояние да го възпроизведа в момента. Та, в харема на непозната нам мюслиманска страна бил допуснат един българин "със специално приложение" по неизвестна на мен причина. Видял той забрадените ханъми и една му привлякла погледа. Като я приближил нашенеца и й пуснал ръка под бурката напипал мъжки крак, а като открил и лицето й го гледало уставно сериозно мъжко лице с мустаци което кратко докладвало: "Скажите в центре что я готов. Капитан разведки Иванов." Та и такива неща могат да се намерят под бурките напоследък и не толкова напоследък, но напоследък не само в арабския свят. (материалът е написан главно по Знеполски, И. "НРБ от началото до края", С. 2011, стр. 55 - 82)   20 април 2016 г.                                                         Юрий Михайлов гр. София    



Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: herodotus
Категория: История
Прочетен: 390071
Постинги: 127
Коментари: 92
Гласове: 42
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031