Прочетен: 3408 Коментари: 6 Гласове:
Последна промяна: 28.02.2011 21:09
Българите и Римският свят І
Пътят към Империята
Преди повече от 2000 години българите, както и много други съвременни европейски народи, тръгват от Изток. Те, пак подобно на много други съвременни европейски народи, за да достигнат до сегашна Европа, в която блести с богатствата и реда си Римската империя, преминават през планини и степи. Но, за разлика от другите европейски народи, навсякъде където спират, създават каменни градове и мощни държави.
През 334 година римският свят за пръв път научава за съществуването на едноименния народ и то под собственото му име - булгари или болгари. Научава го от книгата "Анонимен римски топограф", в която пише за произхода на народите. Българският произход е изведен от Зиези, син на първородния син на известния мореплавател в ковчег Ной - Сим.
След това все по-често му се налага да чува за българите. Да чува чак до османското нахлуване в Европа:
- през 480 (според Йоан Антиохийски), 484 и 488 година те са извикани на помощ на Римската (т.нар. "Византийска") империя срещу нашествията на остготите в качеството им на непобедими воини, като тогава са повикани от римляните като техни съюзници;
- през 493 година, според Теофан Изповедник, българите обаче развалят договора и сами започват да нападат римските земи, след което се изтеглят;
- между 491 и 518 години, по времето на император Анастасий вече се говори за масирано завладяване на римски земи от българите в днешните България и ФИРОМ(акедония), за което се говори в българския препис на Манасиевата хроника, направен през 1344 г. по заръка на цар Иван Александър;
- по сведния на Прокопий Кесарийски в средата на VІ в., по времето на най-великия "византийски" император Юстиниан І, големи маси утигури (едно от българските племена), след конфликт с кутригурите (друго голямо българско племе), са заселени в Тракия;
- по сведения на Теофан Изповедник и патриарх Никифор, бъдещия български хан Кубрат подпомага император Ираклий през 621 г. в борбата му с персите, а през 626 г. отхвърля властта и на изтощените от обсадата на Константинопол авари, като междувременно годините между 621 и 628 г. прекарва в Константинопол, а впоследствие става и римски съюзник; за дейността си той е удостоен с титлата "патриций", като тук трябва да се има предвид, че даването дори на най-малката римска титла трябва да става само на християнин, какъвто вече е Кубрат хан;
- по времето на император Маврикий 30 000 българи, водени от трима братя, се заселват в римските земи като федерати (съюзници);
- 80 години по-късно в Балканските владения на империята, след война между Римската (т.нар. "Византийска") империя и България, се настанява днешната Дунавска България, за отношенията с която има специален отдел във външното ведомство на Константинопол; и т.н.
Що за народ са това българите, та да се радват на специално отношение в световната християнска столица Константинопол?
Произходът им е задача с много неизвестни. Засега. И както винаги става в такива случаи, когато данните са недостатъчни, хипотезите са много.
За произхода на българите има 17 хипотези, водещи сред които са тюркско-алтайската и индоевропеската (персийската). Като последната, подкрепена от все-повече излизащи на яве писмени източници и водещи наши историци от ранга на професор Георги Бакалов например, става водеща в последно време.
Според нея прародината на българите следва да се търси в Североизточен Афганистан и най-вече в планините Памир, Тян Шан и Хиндокуш. Те са от индоевропейски (арийски) произход, като под понятието "българи" не се разбират славяните и други по-късни народностни примеси, за отграничаването от които, като част от съвременната българска нация, е въведено несъстоятелното от историческа гледна точка чисто техническо понятие "прабългари". Каквито никога не е имало.
Идвайки в Европа по времето на Великото преселение на народите от т.нар. "Вагина на народите", както са наричали тогава районите на Азия, тяхната поява като поредните "варвари" в "цивилизования римски свят" не се ограничава единствено само с отбелязаното в горепосочените източници. Увлечени от хунското нашествие срещу Римската империя, част от тях участват в хунското начинание, а след това остават в района на Панония и по италианските земи.
Други (Куберовите българи), се заселват в днешна Македония, напук на днешната "македонска" историография, опитваща се да изкара народа си пряк наследник на Александър Македонски, а българите - хуни, нямащи нищо общо с него. Като държавата на Кубер хан по времето на друг български хан - Крум, се обединява след 809 г. с вече съществуващата повече от век Дунавска България.
Друг мощен лъч се отправя на Север и по поречието на р.Волга създава още едно държавно обединение, просъществувало (като Кримско ханство) чак до ХVІ в. - Волжка България, представляваща още една сериозна преграда пред народите от Изток, нахлуващи в Европа в търсене на плячка и на по-добър живот. Волжка България, много по-мощна по територия от т.нар. "Византия", къде воюваща, а къде - търгуваща с околните варварски народи, сред които по това време са славяните и русите (норманите).
Но най-интересно за нас е другото мощно българско обединение - Дунавска България, което днес е единственото съществуващо в света под това име. Създадено съвсем под носа (на около 400 км) на новата (от вече около 350 години) римска столица, при това в най-жизнената част на Империята, която вече отдавна се е съвзела от варварските нашествия и разполага с огромна за времето си мощ, то не само успява да оцелее почти до края и на самата Империя, но и да достигне до най-високите върхове в своето държавно развитие - имперските. При това, в непрекъснат двубой за оцеляване с най-могъщата държава в доиндустриалния европейски свят - Римската (т.нар. "Византийска") империя. И то в непосредствено съседство с нейния център. Нещо, което за другите "варварски" държави се оказва невъзможно.
Кога България стъпва на
ПЪТЯ КЪМ ПРИЗНАВАНЕТИ Й КАТО ИМПЕРИЯ
е трудно точно да се определи. Най-вероятно е това да е станало при вероятния наследник на основоположника Аспарух хан -
Тервел хан (700 – ок. 721 г.) още през 705 г., само 25 години след създаването на Дунавска България. Тогава на българския владетел е призната римската титла "кесар" (от латинското caesar). Тази титла, втора в Империята и запазена за престолонаследника, прави българския владетел практически равен на императора в очите на ромеите, което влошава и без това незавидния престиж на тогавашния римски владетел Юстиниан ІІ Ринотмет. Никога дотогава, а и доста време след това, тази титла не е давана на чужденец, като по този начин Тервел хан вече получава правата на легитимен владетел над територии, които доскоро са собственост на Римската (т.нар. "Византийска) империя.
А те не са никак малко. По това време на практика това са териториите на цялата Римска империя, че и повече. Не случайно днес ст.н.с. ІІ ст. д-р Божидар Димитров извежда царската титла (което е българската транскрипция на титлата caesar), още от Тервел, а не го нарича "хан" (или княз, нещо като крал). И Тервел хан, който ако вече също не беше християнин, не би получил такава висока титла (виж. "Римската империя: минало, настояще, бъдеще"), бързо оправдава доверието на християнския свят. През 717 г. неговите войски унищожават арабската мощ при обсадата на Константинопол от войните на Пророка, опитващи се да превземат Християнската столица в стремежа си да наложат поредната, смятана от тях за най-вярна религия върху познатия тогава свят, прегазвайки основния си конкурент в лицето на християните. Нещо като противоречието между комунизъм и социалдемокрация или някое друго подобно, но в тогавашния, а не в доскорошния свят. Убити от българите са между 22 000 (според Теофан) и 30 000 (според Зигеберт) елитни арабски воини.
Обсадата на Константинопол по море е снета на 15 август 718 г., а след атаките и на ромеите с гръцки огън и на разразилата се впоследствие буря, от 2500 кораба арабски флот оцеляват само 5. Арабските летописци оценяват загиналите по време на похода на около 100 000 души (от около 120 000), името на България, се разнася по всички краища на тогавашния свят, а арабските опити за завладяване на Европа се насочват към далеч по-уязвимата й западна част и са спряни в 732 г. при Поатие от франкския майордом Карл Мартел. Ислямът е спрян в опитите си за завладяване на Европа за около шест века, като успява да се настани трайно (за около седем века) само на Пиренейския полуостров.
В интернет-енциклопедията Уйкипедия се твърди, че Тервел хан е женен за Анастасия, дъщеря на римския (т.нар. "византийски") император Юстиниан II Ринотмет. На друго място не съм срещал този факт (например в монографията "Българските царици" от Игнатов, В., С. 2008 г. за съпругата на Тервел не е отбелязано нищо), но ако това е вярно, то омаловажава друг един брак - този на цар Петър с ромейката Ирина, дъщеря на Роман Лакапин, описван също като прецедент в дотогавашния свят на ромеите.
Друг български владетел -
Телериг хан (768-777 г.) също влиза в аналите, но по-скоро на тайната история, запазена като поле на действие преди всичко на Римската (вкл. и на т.нар. "Византийска") империя.
В съвременната шпионска литература, в която за Римската и "Византийска" империя е отделена огромна част от повествованията по история на шпионажа и неговата посестрима - дипломацията, е описан и факта, че след като българският Телериг хан не успява ефективно да се противопостави на Римската (т.нар. "Византийска") империя, поради предателства на създаденото вече проромейското лоби у нас, ханът изпраща писмо до ромейският император, в което пишел, че възнамерява да избяга при него, но поискал гаранции за себе си и имената на ромейските хора, които биха могли да му помогнат. И понеже император Константин V познавал ситуацията в България и приел, че Телериг е поредният български владетел, който е принуден да напусне престола, изпратил на българския хан имената на своите шпиони. На Телериг хан не му оставало нищо друго освен да прочисти Плиска от ромейските агенти, които изтребил до крак.
През 777 г. Телериг все пак бил принуден да избяга в Константинопол, където бил покръстен и приел името Теофилакт. От страна на новия римски император Лъв VІ (775-780) той бил, също като Кубрат хан, удостоен с титлата патриций. Но новосъздаденото Българско ханство в този период изкарва съкратен "курс по държавно строителство", както казва от синия екран Божидар Димитров и то благодарение на своя могъщ съсед - Римската (т.нар. "Византийска") империя и нейния огромен опит в справянето с "варварски" формирования. От слаб като вътрешно сцепление племенен съюз на славяни, българи и др. под властта на българите, Българското ханство бързо се създава като мощна съвременна държава.
България отново се набива в очите на Римския свят при приемниците на Телериг, като при
Крум хан (803 – 814 г.), освен с наложените вече естествени административни реформи и териториално разширение, успява да се вмести във Франкско-ромейския конфликт, като се явява в ролята на силен фактор за признаването на другото мощно "варварско" държавно обединение, каквото е Франкската държава за империя и дори да погуби в бой ромейския император Никифор І Геник. Император Никифор, покръстен арабин и бивш финансов министър на Империята, е четвъртият ромейски император след Валентиниан, Валент и Юлиан Отстъпник, паднал на бойното поле и след неговата смърт (белязана по стария скитски обичай, описан още от съименника на този блог - Херодот в V в.пр.Хр. с изковаване от главата му на чаша) реалният му приемник император Михаил І Рангаве дава легитимно признание на вече признатата от папа Лъв ІІІ (през 800 г. като заявка за папските намерения), но не и от него (т.е. официално), Франкска империя (812 г.). От тук нататък може да се говори за Франкска и Ромейска (вместо т.нар. "Византийска") империя.
Но въпреки това, император Михаил не успява да спечели франките за свои съюзници. Българският натиск върху столицата Константинопол продължава, вече солидно подкрепен с най-съвременните образци стенобитна техника (създадена от един покръстен арабин, напуснал дотогавашната си ромейска служба поради скъперничеството на ромейския император и прехвърлил се при новия си господар - българския хан), франките остават неутрални и е спрян едва от смъртта на Крум хан две години по-късно.
Но приживе българският владетел извършва нещо показателно - пак по стар скитски обичай, изпълнен и от свещенният римски император Отон два века по-късно при обсадата на Кьонигсберг, Крум хан, по време на поредната обсада, забива копието си във вратите на Константинопол като знак за намерения за принадлежност. А след него основна цел на българските владетели става завладяването на Християнска. Европейска столица Константинопол. Българското ханство се превръща в една от трите Европейски велики сили на Стария континент.
След смъртта на Крум хан и на Карл Велики (в една и съща година - 814), следва отново неуспешен опит на Ромейската (поради признатото вече ново разделение) империя за сближаване с Франкската империя за българска сметка. Но франкските владетели не проявяват претенции към българската територия и този опит също се проваля.
Във вътрешната си политика управляващият по това време
Омуртаг хан (814 – 831 г.) успява да довърши административната реформа, започната от приемания за негов баща Крум хан.
Той разделя държавата на военно-административни области наречени комитати, управлявани от комити. Те били назначавани от хана, а това засилва централната власт. Новите управители имали както граждански, така и военни правомощия. С тази, на практика римска реформа, окончателно е сложен край на дуализма в държавата и на автономията на славянските племена.
"Комитат" e наименование на административна териториална единица, използвано в различни държави през различни епохи, включително в България през IX век (или Унгария например, в периода от XI до XIX век, а и досега). Произхожда от титлата comes, носена от висши сановници и от командири на областни военни контингенти в късната Римска империя.
В българският случай ханът (впоследствие царят) определя управителите на комитатите (комитите) и чрез тях си осигурява по-голям контрол върху отделните области на държавата, като първите комитати са образувани при Омуртаг хан в северозападните и североизточните български територии в отговор на политическите предизвикателства в тези региони: бунтове на славяните на северозапад и голям брой заселени на североизток ромейски пленници.
Под влияние на Ромейската империя, Омуртаг хан извършва и една сакрализация на властта, като започва да се титулува “от Бога даден”. Това показва, че е нараснала в значителна степен ролята на хана.
По негово време е предприето и мащабно строителство, което продължава поне до времето на българският цар Самуил.
Следващата мощна стъпка към интеграцията в римския свят е направена при
хан (а впоследствие и княз) Борис І (852 – 864 - хан, 864 – 889 г. - княз)
с
ХРИСТИЯНИЗАЦИЯТА НА БЪЛГАРИЯ.
Интеграцията в римския свят тогава е сходна (и дори по-голяма) по значение с приемането в Европейския съюз днес. Това е въпрос на цивилизационен избор. Въпрос на принадлежност към цивилизованите народи, към културния и уреден свят. А приемането на християнството по това време (подобно на правилата на ЕС днес) играе ролята на един от сновните елементи на това приемане и поведение.
Идвайки от т.нар. "варварски свят" (или на практика, по сегашни аналогии - от Третия свят), българите до тогава са носители на редица вярвания.
Иранският пантеон (първият монотеистичен - зороастризма, повлиял и върху юдаизма, и върху християнството, и върху исляма) и вярата в природните сили играят основна роля сред тях, като вероятно неголяма част от българите изповядват и повлиян също от Иран, един по-различен от обикновения тангризъм (доктрината на тангризма е политеистична с 64 бога в него). А тънък слой от елита, след сблъсъка с Римския свят, се присъединява и към християнството, по-скоро по прагматични причини.
Римската империя, след Миланския едикт от 313 г. приема в своя пантеон и християнството, а след 395 г. то става единствената религия, позволена за изповядване в Империята и ляга в основата на нейната религиозна доктрина. Затова и християнизацията на елита на варварските за Империята народи се смята като важен фактор по пътя към присъединяването на водените от него към Римския свят народи. Или казано по съвременно му - като кандидатки за членство в ЕС народи.
Проблемът за вярата е основен, екзистенциален за доиндустриалния свят проблем, проблем на всеки човек, като въпросите за небесната подкрепа, за спасението на душата и на къде отива тя във вечността след смъртта, дали ще попадне на правилното място и т.н. са от особена важност за съществуващите (без сегашната самоувереност) тогавашни хора.
Приемайки християнството от чисто държавен интерес, Римската империя превръща налагането му като своя мисия, водеща народите от нейния хинтерланд към светлото бъдеще на този и основно - на онзи свят. И впряга главно дипломацията си към въздействие в тази насока. Затова и елита на новодошлите варварски народи първи се християнизира, а след това - и целите народи. И това се прави с една единствена цел, каквато е запазване на мира, предвидимостта, стандарта и римското влияние в създаващия се все по-нов, изпълнен с неизвестност и опасности свят.
Както вече стана дума сред българите и Кубрат хан, и Тервел хан, и Телериг хан, (но последния след бягството си в римската столица Константинопол) са християни. Има предположения за християнската вяра и на други ранни български владетели, но това за сега са по-скоро хипотези.
С развитието и разширяването на Българското ханство сред земи, главно заселени вече с християни (повечето от които - славяни), с включването на все нови и нови народи в неговия състав, все по-наболял става въпросът за християнизацията и на страната като цяло.
Но пред българската християнизация (864 г.) стои един огромен проблем - за разлика от ситуацията в Западна Европа, където папството е единствената римска и цивилизаторска институция, на която не се гледа като на опасност, за противопоставящата се от почти два века на мощната Римска империя (и Ромейска империя) България, на християнството се гледа именно като на противникова религия, опасна за съществуването на държавата. Която на всичкото отгоре е и по-нова и също като предшественика си юдаизма е повлияна от зороастризма. Тоест, гледа се на нещо като нашествието на американските мисионери в България след 1989 г.
Затова и се стига още веднага до бунта на 52 български боляри (от 100 възможни) срещу този акт. Не че християнизацията в другите страни минава спокойно, не че в тях няма бунтове срещу нея. Примери има много: като се започне с племеника на император Константин - император Юлиан Апостат (360-363 г.) в самата Римска империя, мине се през насилствената християнизация на Франкската империя и на много от варварските страни и се стигне до случая с България.
Но като че ли българския случай е твърде драстичен, макар и по разбираеми причини. Цели 52 % и то от ръководния елит, не са съгласни с приемането на християнството за държавна религия. А това е твърде много. А те не са съгласни и поради друга причина - смесването на господарската си кръв с тази на останалите народи в страната, което неминуемо ще последва, а бих казал, че е и държавна политика. Нещо като сега, но по повод на омесването ни с циганите.
Но пред българските владетели са съвсем пресни примерите, които идват от към Франкската империя и нейното нехомогенно население. През 843 г. тя се разделя на три части. И макар, че това е извършено в съгласие със старите франкски традици, макар че франкски императори се назначават и през Х в. от папите, на практика това води до нейното окончателно изчезване към 870 г. И то при условие, че държавата на франките се намира на голямо разстояние от такъв мощен и опитен враг, какъвто е Ромейската империя.
На лице е и една чисто международна причина, която съвсем не стои на последно място. През ІХ в. на европейския континент остават все по-малко нехристиянски народи, на тях още повече се гледа като на "варварски", а това е неприемливо за едната от трите Велики сили на Стария континент. И понеже точно тогава излиза на преден план съперничеството между църквите (усилено от българския случай) за влияние и сред славянския свят, по-нататъшните задачи, стоящи пред българския елит след приемането на християнството в страната стават ясни от само себе си:
- българската църква, след кратко заиграване (за период от 6 години) с папския престол, да влезе под егидата на Константинополската патриаршия (от 870 г.) защото тя предлага цезаропапизъм (управление от страна на владетеля), но влизане като автокефална (самостоятелна), което е нов прецедент на Стария континент;
- да се приеме новата (написана в 855 г. за християнизацията на славяните и приложена първо във Великоморавия след 863 г.) одобрена от Константинопол и осветена и от папа Адриан ІІ (Декември 867 г., в черквата "Св. Мария Фатан") Славянска писменост и език, което също е прецедент и пробив в Триезичната догма - че бог чувал молитвите само на юдейски, латински и гръцки езици;
- да се доразвие и насочи в изгодна за страната посока започналото създаване на култура на Славянски език и по този начин се превърне славянството в сфера на влияние на България;
- и т.н. все имперски по мащаби и отговарящи на огромното самочувствие на българските владетели и подкрепени от мощта на Българската държава начинания.
И това е закономерно. Все пак в първия писмен източник за българската история, "Именник на българските ханове" е даден Атила (Авитохол) като първият български владетел. Нормалното в такива случай е, при смяна на обстановката (от нормалната за Азия с нормалната за Европа) да се приемат новите норми и форми, но да се запазят старите цели и задачи. А те са именно имперски:
- превръщане и официално признаване на България за империя (ако все още тя не е призната);
- издигане на църквата в ранг на собствена патриаршия (нещо задължително за империята с нуждата й от независим собствен духовен център);
- смяна на столицата (от Плиска в Преслав по времето на княз/цар Симеон) - стандартна практика, прилагана при смяна на култа и по времето на крал Аменхотеп ІV-Ехнатон (1352-1336 г.пр.Хр.) в Египет, и по времето на император Константин Велики (280-337 г.) в Рим, и по времето на княз/цар Симеон (893-927 г.) в България, целяща елиминиране на съпротивата от страна на почитателите на стария култ и започване на чисто; като Преслав, макар и в приемственост с Плиска, според проф. Николай Овчаров е строен по Константинополски, т.е Римски образец, но в далече по-малки мащаби;
- промяна на Славянската писменост в Плискенско-Преславската и Охридската книжовни школи от оргиналната "глаголица" към създадената на българска земя от учениците на Кирил и Методий "кирилица", наречена така в знак на приемственост на писмеността; все пак ако тази приемственост не се демонстрира, би се наложило търсенето на ново, много по-трудно признание, доколкото то трябва да дойде вече не само от Рим, но и от Константинопол;
- обучаването в тази писменост на нов интелектуален елит, нужен и на администрацията, и на клира, и за интеграцията на различните народностни общностни в една;
- създаване на основата на новата писменост на мощна, славянска по характер християнска култура; култура, която отново според проф. Овчаров, стои не върху базата на съвременната ромейска такава, а върху основата на ранното християнство и неоплатонистката философия;
- издигане на собствена българска династия на ромейския престол.
Тази, последната задача се ражда, според някои от сегашните историци (застъпена и в Академичното издание на история на България), в главата на княз Симеон, след 904 г. и е постигната (но само отчасти) след 6 юни 913 г. (смъртта на император Александър, по време на подготовката на Втората война на Симеон с Империята).
Тогава, за да умири българският владетел, ромейското регентство уговоря династически брак между дъщерята на княз Симеон и малолетния ромейски император Константин VІІ Багренородни (даващо възможност на Симеон да стане и василеопатор),
провъзгласява българският владетел за василевс (император, цар),
а патриарх Николай Мистик, "след като прочел молитва, поставил на главата му вместо корона, собствения си епириптарий" (Anastasius Bibliothecarius. Vita Nicolai І papae). Тоест, признат е за император на Западната Римска империя, ако се има предвид разделението направено от император Диклециан още през ІІІ в. и изчезването на Франкската империя през 870 г.
При последвалата скоро промяна на Константинополския престол обаче, новата управляваща гарнитура отменя извършения по-рано акт и българо-ромейската война не завършва до края на живота на цар Симеон през 927 г. И едва тогава,
на 8 октомври 927 г., в храма "Св. Богородица при Пиги" в Константинопол е извършено от патриарх Теофан бракосъчетанието между новия български цар Петър и внучката на император Роман Лакапин Мария, преименувана в Ирина (което означава "мир"), а във Влахернския дворец е сключен 30 годишен мир, според клаузите на когото на Петър е призната титлата "цар на българите", а българската църква е призната за Патриаршия. Това е датата, призната и от официалната българска историография за издигането на Българската държава от княжество в царство (империя).
От най-високо ниво са признати за независими българските държавни институции, което им дава възможност за свобода на действие в Римския свят. Или поне от българска гледна точка това е така.
Юрий Михайлов
26.01.2011 г.
24.01.2011 14:33
Тервел хан - е туркска глупост !
