Нации и национализъм. Триумфът на националната идея

Както вече стана ясно от доклада ми пред една училищна конференция, намерил място в настоящето изложение, нацията не е категория откакто свят светува, както най-често е прието да се мисли, а е сравнително ново понятие. В историографията ХІХ в. понякога се нарича "векът на нациите". Но създаването на национална идеология и национални държави в различните области на Европа обхваща по-дълъг период от време - от края на ХVІІІ до края на ХІХ век. Национализмът е плод на новото време и заема важно място в по-големия процес на модернизация. Успоредно с обществените промени, породени от индустриалната икономика и възхода на буржоазията, се налага преосмисляне на връзката между хората, територията на която те живеят и политическата организация, в която са включени (т.е. държавата). Характерната индентификация валидна за по-ранните периоди по верска принадлежност ("християнин съм") или според подчинението на човек на даден владетел ("поданник съм …") след Френската революция вече не е достатъчна, защото владетелите повече не могат да претендират, че властта им, дадена "от Бог" е единствената законна власт. Вече двама водещи европейски владетеля - Чарлз І и Луи ХVІ -  са се простили с главите си и то след процеси, качили ги на ешафода, а пред общността от поданници се изправя проблема за принадлежността на хората към общността, която дотогава е стояла на втори план - нацията. В противен случай общността би се разпаднала като едино цяло.

Успоредно с процеса на възникване на нови обществени елити в края на ХVІІІ и в началото на ХІХ в. се оформят два основни възгледа за това какво е нация: френският и немският. Франция, която въпреки сътресенията, е голяма, силна и централизирана държава, първа обосновава теорията, че държава и нация са неразделни, че държавата е политическа форма на съществуване на нацията. В раздробената на 34 държави и 4 свободни града Германия, просвещенските мислители виждат нацията като общност от хора, които, макар и разделени в границите на много държави, са обединени от обща история, културно наследство, общност, която не се влияе от политическото разделение. Германската културно-историческа теория за нацията изиграва огромна роля в културното възраждане на европейските народи, повечето от които са поданници на многонационални държави. Но благодарение на френския възглед за политическо съществуване на нацията много от новосъздадените нации имат основание да заявят: "след като сме нация, имаме право на собствена държава". Свързването на културната самоличност с идеята за власт, произтичаща от народа (нацията), е същностна черта от национализма.

Във вече споменатия доклад съм описал етапите по изграждането на нациите, така че на този въпрос няма да се спирам отново. По скоро ще пиша няколко думи за ролята на историята в националното съграждане.

-         История и нация и бъдещето на многонациналните империи

За формирането на националната идеология огромна е ролята, изиграна от историята като знание. Общото преживяно минало, за което никой отделен индивид няма спомен, се запълва от историята - тя може услужливо да набавя "спомени", които да се използват от всеки, желаещ да се присъедини. Това превръща историята от наука със своя научен апарат, в идеологическа дисциплина, дори по-силно изразена сега, след времето на комунизма, като иделогия. Просто светът около нас е такъв - националистически и либерален. Ха познайте сега от три пъти, защо след като изградихме либерална отвсякъде България, в нея липсва и другият елемент на модерността - националният? И едно приятелско предупреждение: да внимавате все пак какви исторически спомени ще ползвате. Желателно е да получа отговор на първия си въпрос до края на цялостното изложение на "Българите и римския свят" и да видя дали той ще съвпадне с моя. Като обещавам да го включа в печатния израз на изложението.

Ранната история е емоционална и романтична, нейната цел е да свърже далечните исторически факти с индивидуалното и колективното съзнание. Най-последователният изразител на идеите на национализма е италианецът Джузепе Мацини. Същият Мацини, чиито последовтели ще бъдат и нашите национални революционери, същият Мацини, чиято теория за революционната борба коренно се отличава от тази на Маркс и, според, мене е далеч по-издържана от нея. Защо?

През ХІХ в. Италия е разделена. В нея властват испанци, французи и австриици. Ролята на Мацини е в това, да обедини чувствата срещу чужденците и да ги насочи в една посока - борбата за освобождение и обединение. В "За нацията" през 1852 г. Мацини ще напише: "Въпросът за националността може да се реши само ако се разрушат договорите от 1815 г. и се промени самата европейска карта. Правилното разбиране на въпроса за националностите означава, да се създаде Съюз на народите, т.е. баланс на силите, построен на нови основи. Днес народите в Европа - поляци, унгарци, германци - се борят за своята страна и свобода, за правото да живеят обичат и работят за общото благо. Те говорят на еднакви езици, коленичат пред едни и същи гробове., тачат едни и същи традиции и изискват право да се обединяват свободно, без препятствия или външно доминиране."

В големите многонационални империи: Руската и Австрийската (тук учебника по общоутвърден модел се спира и на Османската, но нея ще я доразгледаме по-късно - бел. моя) се развиват националистически движения с различна сила.

В Русия тези движения са в географската периферия и засягат западните зони на Руската империя. На основата на старата си традиция, руснаците разглеждащи православието като щит срещу индивидуализма и рационализма на западното християнство, развиват собствен национализъм. Негова самобитна форма е т.нар. "славянофилство". Славянофилите познават достиженията на Запада, но са убедени в превъзходството на руските институции и руското православие.

В Австрия от своя страна националистическите движения са в централните райони на държавата и заплашват самата империя с разпадане. Панславизмът е роден именно там. Негови родоначалници са словашките учени Ян Колар (1793-1852) и Йозеф Шафарик (1795-1861). Но славянският свят е разделен от славяните-католици (поляци, чехи, хървати, словенци, словаци) и групата на православните народи, водени от Русия. Представителите на по-малките славянски народи (с изключение на балканските) гледат с недоверие към завоевателните и абсолютистки амбиции на Русия, известна през ХІХ в. като "тюрма народов" (от руски - затвор на народите). Именно факта, че оформящите се балкански нации изглеждат малки и слаби води до въпроса: "А дали създаваните евентуално от тях държави няма да попаднат под влиянието на Русия или Австрия?"  Историята на Гърция, Сърбия и Черна гора показва, че при известна отдалеченост от центъра на държавата (Османската в случая) и подходящи географски условия постигането на национална независимост е напълно възможно.

-         промените във Виенската система

Виенската система и консервативните монархии се противопоставят на национализма, тъй като според тях  именно "революционна" Франция е родила и пропагандирала този вреден и опасен за тях принцип. С революциите от 1848 г. тази система получава сериозен удар защото се  очертава сериозно прекрояване на европейската карта. Италианският и германският проблем вече са на дневен ред.

Началото на разпада на Виенснкатка система е сложено през 1853 г., когато започва поредната война на Русия срещу Османската империя. На османска страна застават обединените сили на Франция, Англия и Сардиния, които обсаждат Севастопол - руско пристанище, база на Черноморският флот и крепост на Кримския полуостров. След двегодишна кампания и цената на около 500 хил. жертви и от двете страни, руснаците претърпяват поражение в поредната Кримска война.Това довежда  до много дълбоки промени върху цялостния климат на отношенията в Европа. Парижкият мирен договор (1856) създава нова обстановка на международната арена. Изолирана и победена Русия не може повече да играе ролята на "жандарм" за бившите си съюзници от консервативния Свещен съюз, както това е станало по време на революциите от 1848 г.. Обединението на нациите излиза на дневен ред, а тази война е охарактеризирана в някои съвременни издания като "Първата европейска война".

-         обединението на Италия

През пролетта на 1857 г. Франция се намира отново в икономическа криза и Луи Наполеон решава да реши вътрешните си затруднения с един брестящ външен успех в Италия. През 1858 г. той подписва таен договор със северноиталианската държава Пиемонт, насочен срещу Австрия. От италианска страна действа един от големите реалисти в европейската политика, пиемонтския външен министър граф Камило Кавур (1810-1861), който вярва, че Италия може да бъде обединена, като се използват противоречията между дотогавашните велики сили. На 29 април австрийците, които владеят територии в Северна Италия и са провокирани от мобилизацията на пиемонтската армия, нахлуват и войната започва. Австрия не е готова и войските й са разбити при Мажента и Солферно, което довежда до надигания в цяла Италия. На юг републиканският лидер на т.нар. "червени ризи" Джузепе Гарибалди започва поход през цяла Италия (известен и като похода на хилядата на Гарибалди - бел. моя), вдигайки населението на борба за обединение. На 26 октомври Гарибалди приветства в Неапол пиемонтския крал Виктор Емануил с думите: "Да живее кралят на Италия". През 1861 г. новосъздаденият италиански парламент обявява Виктор Емануил (1820-1878) за крал на обединена Италия. Така за пръв път в ново време целият Апенински полуостров е обединен, а семейството на европейските държави се увеличава с още една. (тук явно авторите имат предвид "семейството на европейските велики сили"-бел.моя).п Защото тъкмо това в крайна сметка става.

-         обединението на Германия

Загубата на Австрия поставя на дневен ред и проблема с обединението на Германия. Отложеният след Виенския конгрес германски въпрос трябва да се реши с обединение около една от двете основни германски сили - Австрия или Прусия. Но многонационалната Австрийска империя, която се тресе под ударите на надигащите се нации (в нея германоезичното население всъщност е малцинство насред огромната маса на славяни, унгарци и италианци), няма сили да води тази борба. Бъдещето на Обединена Германия е в ръцете на прусаците. Най-яркият представител на тази обединителна политическа линия е пруският министър-президент Ото фон Бисмарк (1815-1898). Неговият политически опит му подсказва, че обединението на Германия "ще се реши не с речи и революции, а с желязо и кръв".

Процесът на германското обединение наистина трябва да премине през "желязото и кръвта" на три военни конфликта. В първия от тях Прусия в съюз с Австрия се изправя срещу Дания в борба за населените с германци херцогства - Шлезвиг и Холщаин. Вторият е през април 1866 г., когато Бисмарк провокира австрииците към военен конфликт. На 3 юли 1866 при градчето Садова австрийската армия претърпява поражение. Въпреки победата обаче, Бисмарк приема доста умерени условия за мир. Неговата цел не е да унижава Австрия, а да стечели на своя страна малките германски държавици. Договорът от Прага признава на Прусия правото да обедини германските държави. Прусия анексира Хановер, Хесен, Насау и Франкфурт - създаден е Северногерманският съюз. Пруският крал получава територии с над три милиона нови поданници.

Военното поражение и загубата в надпреварата за обединението на Германия довеждат до големи промени и в Австрийската империя. Тя трябва да се реформира, за да оцелее. Най-важната стъпка е предприета за осигуряване верността на унгарските поданници. През 1867 г. т.нар. изравняване разделя империята на две части: едната, наречена Австрия, другата - Унгария, под общото име Австро-унгарска империя. Тя вече не е сериозен съперник на Прусия по пътя към пълното обединение на Германия. Единственият съперник остава Франция. Наполеон ІІІ в никакъв случай не желае по източната си граница една обединена, силна и агресивна Германия.

-         Френско-пруска война

На 29 юли 1870 г. Наполеон ІІІ пристъпва към третия военен конфликт - обявява от своя страна война на Прусия и прави най-голямата грешка в управлението си. Пруската армия е много по-добре подготвена, разполага с отлични военни планове и блестящо ръководство, докато френската мобилизация е хаотична, а генералите - самонадеяни и бездарни. Само шест седмици след началото на военните действия френските армии са разбити, а Наполеон ІІІ - пленен на 2 септември при Седан. За Втората империя това е абсолютна катастрофа. В Париж отново избухва революция, ликвидирала империята.

На 18 януари 1871 г. в Огледалната зала на двореца Версай е обявено създаването на Втория германски райх (империя). Франкфуртският мирен договор от май 1871 г. увенчава триумфа на обединена Германия. Франция губи областите Елзас и Лотарингия и трябва да изплати на Германия 5 млрд. златни франка репарации.

На пръв поглед нещата почти не се отличават от 1815 г. Дипломатите още говорят само на френски и все още се опитват да запазят баланса на силите. Играчите на политическата сцена само сменят имената си: Прусия става Германия, а Пиемонт - Италия. Но нещо се променя. В центъра на Европа се появява нова гигантска сила, която отсега нататък ще оказва своето влияние. Нещо повече - за малките народи от Източна и Югоизточна Европа този пример е заразителен. Сега всяка, вече осъзнала се нация, може да се бори за своя държава, казва учебникът в урока си за "Триумфът на националната идеология". Като пропуска главното - че Европа се е сдобила с новият, шести член на т.нар. "концерт на Великите сили", определящ съдбата на света.

Още няколко думи за концерта на Великите сили

 В 1815 г. системата на баланс на интересите на европейските Велики сили се формализира в два плана - европейски и световен, като постепенно Англия и Русия заиграват по фланговете й в опит за постигане на ново равновесие на силите. Географското положение им позволява да се намесват в европейските войни, без да се излагат на опасност. Бързата индустриализация дава възможност на Англия да се възползва от положението си на монополист като индустриална сила, прилагаща широко парната енергия. След 1815 г. всяка нова война води до нов баланс между Великите сили, нарушил стария и до нови тайни договори за разпределение  на света на влияние на равнопоставени интереси.  Никоя от водещите държави вече не е в състояние и не се стреми да установи господство над останалите. Системата от европейска отива към световна в резултат от развитието на комуникациите. В нея печеливш е този, който е най-малко замесен в конфликтите й. Съдбата на народите, където и да са те по света, се решава в Европа, в столиците на самоопределилите се Велики сили. На посланнически конференции и уточняване на тях на интересите, имащи за следствие фиксирането им в договори. Хладно се възприема всяко политическо движение в Азия и Африка, заради отзвука му в европейките столици (тук се имат предвид и българските земи, доколкото Османската държава, в рамките на която са те, е считана резонно за принадлежаща към Азия). А европейците все повече гледат на света през призмата на собствените си противоречия. В средата на ХІХ в., когато индустриализацията обхваща и други части на континента и накланя везните на световното надмощие към държавите, разполагащи с ресурсите и организацията, необходими за използването на нови средства за производство и технологии, се правят прогнози за залязването на Европа, в света все още има място за всички, Англия и Русия стават повече азиатски, отколкото европейси сили и проблемът е вече да намерят баланс между европейските и световните си интереси. А по фланговете започват да израстват новите индустриални неевропейски държави. - САЩ и Япония (след "епохата.Мейджи" 1868 - 1912 г.). Борбата се води за завладяването на комуникации, суровини и пазари - все фактори, жизненонеобходими за сигурността и благополучието на населението в новия индустриален свят. А нестабилността, особено в районите на важните за световния обмен политикогеографски пространства (едно от най-важните от които е Босфора) се обуславя от все по-голямата невъзможност  относителната мощ на капиталистическите сили да остане непроменена, като непостоянните темпове на растеж довеждат, рано или късно, до промени в световното политическо и военно равновесие.

С обединението на Германия (в резултат на англо-руското съперничество извън Европа) през 1871 г., еврооптимизмът се възражда и се усилва стремежът към равноправие между европейските Велики сили. Берлинският конгрес - 1878 г., довел до  освобождаването на България, е най-добрият от гл.т. на хармоничното разпределение на интересите им. По това време за Велики сили са признати Великобритания, Франция (въпреки поражението й от 1871 г.), Русия, Германия, Австро-Унгария (също въпреки поражението й в Австро-Пруската война) и Италия. Като такива те се запазват чак до края на Първата световна война, довела до началото на края на системата. В 1883 г. е върхът на европейското могъщество. Но за да бъде запазено то, европейските държави трябва да се опитат да трансформират колониите си в империи, за да могат да парират евентуалното си надскачане от Русия и САЩ. А търсещата своето място под слънцето и вече не заета с обединението си Германия, се стреми към придобиването на свои колонии и започва ускорената си индустриализация. За Великобритания става все по-трудно да поддържа баланса. По това време Русия тепърва стартира своята индустриализация, а САЩ предпочитат да действат на американския континент и да не се месят в европейските дела.

Та общо взето в такава международна ситуация най-сетне трябва да се появи отново на картата и като национална съременна държава нашата България.

24 януари 2013 г.                                                                              Юрий Михайлов