На 29 май 1989 г. Тодор Живков прави по телевизията и радиото обръщение, което излиза на следващия ден по вестниците и в отделна брошура. Многословната реч по същество не отстъпва от следвания курс. Основното послание е Турция да отвори границите си за желаещите да се изселят български граждани, на които ще се даде тази възможност. Навлиза се в нова, крайно изострена фаза на българо-турската дипломатическа разпра. Самият евфемизъм „голяма екскурзия”, който се появява в средствата за масова информация, е свързан със заетата официално от българска страна позиция, че тези хора всъщност напускат страната с туристическа цел. На конференцията в Париж външният министър Петър Младенов прави изказване в този дух и обвинява за безредиците „определени външни среди”. Поведението на управляващите през следващите изключително напрегнати месеци отново показва, следване на „възродителната” инерция.
Така се стига до ситуацията, в която на 3 юни Турция отваря границата си и последвалата мащабна емиграционна вълна се разгръща без социална спогодба. И двете пропаганди, а също и безотказният механизъм на слуховете, взаимното уговаряне и натиска раздухват повсеместна изселническа еуфория сред българските турци. Нагнетява се тревога, националистически страсти и ксенофобия в цялото общество, което на този етап напълно устройва българските управници. Междувременно в страната се разгръща трескава емигрантска вълна, свързана с опашки за паспорти, товарене на разрешеното за изнасяне имущество, продаване на друго, най-често на безценица, включително размяна на апартаменти и къщи за автомобили, на които изселниците да натоварят багажа си. По пътищата, водещи към българо-турската граница, тръгват колони от хиляди преселници, понесли скромните си притежания. Така за пореден път българските турци (изоставили удобства като ток, баня, газ според едно свидетелство на АПН от него време-бел.моя) се озовават в ролята на заложници на големите политически игри. Те обаче ще доведат и до падането на Живковия режим, който споменатите и други предприети маневри не могат да спасят. С това ще настъпи краят на „възродителния процес”. Мащабът на „голямата екскурзия”, освен всичко друго, ярко демонстрира провала на асимилационната кампания и по своему допринася за окончателното дискредитиране на управленската върхушка.
Между началото на „екскурзията” на 3 юни и едностранното затваряне на границата от турска страна на 21 август 1989 г., около 360 000 души успяват да емигрират, а до самото отстраняване на Живков от власт около 40 000 се завръщат обратно в България, преди да е изтекъл срокът на издадените им тримесечни визи. Не по-малко важно е обаче, че още около 40 000 са подали заявления за паспорти, което общо прави над 80% заминали и желаещи да напуснат страната. До края на 1990 г. в България се завръщат над 150 000 (около 40%) от изселниците. Те се озовават в страна, обхваната от радикални политически промени, които постепенно ще очертаят статута им на пълноправни граждани.
След падането на Живков от власт на 10 ноември 1989 г. неговите приемници „на върха”, освен всичко останало, наследяват и тежката етническа криза в страната, предизвикана от „възродителния процес”. След известно колебание започналите междувременно протести на турците и мюсюлманите с искане за връщане на отнетите права и имена ускоряват партийното решение за отказ от тази политика и хвърлянето на цялата вина върху сваления от власт диктатор и неговото обкръжение. Формалният край на „възродителния процес” настъпва с решенията на Пленума на ЦК на БКП от 29 декември 1989 г.(когато лидерът на БКП Александър Лилов се сдоби с името Искандер Халилов-бел.моя), но правилно е да се каже, че те само регистрират тежките и дългосрочни последици не само за режима, но и за българското общество като цяло.
Осмислянето на т.нар. „възродителен процес” и неговото поставяне в цялостния обществен контекст е изключително важно за анализа на социалната и птолитическа природа на българския комунизъм. Той показва важно структурно различие между режима в София и в останалите източноевропейски страни, с изключение на Румъния. Както вече беше посочено, той отбелязва крайната фаза на една постепенна и постъпателна националстическа еволюция, която бавно, но сигурно измества акцента от класата обратно към нацията. Същността му се изразява в ескалиращо засилване на недоверието и прерастването му в напрежение между турци и българи, между мюсюлмани и християни и въобще между българи и небългари, което се осъществява по няколко линии – през учебниците по история и литература, през партийнополитическата пропаганда, през т.нар. „патриотично възпитание”, осъществявано от казионните организации и най-вече от О.Ф. Така всъщност „възродителния процес” цели преди всичко сплотяване на християнското мнозинство зад политиката на режима и трябва да се отбележи, че той действително постигна известен успех. Това, от своя страна, допълнително задълбочава последствията от него и забавя преодоляването на натрупаните междуетнически проблеми през целия преходен период (по Знеполски, Ивайло „НРБ от началото до края”, С., ИК „Сиела”, 2011 г., стр. 396-399)..
Мнението на един според първокурсничката Станка Желева от него време „националист”, т.е. нещо като фашист според риториката на бъдещата опозиция
Изпитания пред българската национална идея в най-ново време
(доклад за семинар на тема „Българската национална идея”)
Кризата в която изпада българската държава в средата на 80-те години – икономическа, демографска и преди всичко психологическа – приблематизира самият факт на нейното съществуване. За съжаление, мерките проведени от режима на Живков целяха повече собственото му закрепване, отколкото това на страната като цяло. Така те доведоха до изпитание и българската национална индентичност изобщо.
Националното съзнание е рожба на съвременната епоха. В доиндустриалното общество регионализмът е много силен, въпреки чувството за общност в рамките на дадена държава, а с появата на световните религии съзнанието за общност от родовоплеменно ниво преминава в религиозно. И едва с появата на единния национален пазар, с подобряването на комуникациите, нуждата от общуване и т.н. се свързва и появата на националното самосъзнание.
До Освобождението, а и до днес, към българското единно национално самосъзнание не се присъединяват българомохамеданите и хората с турско етническо самосъзнание.
Прокламираната от съвременния либерализъм свобода на избора предлага свобода и на етническото самоопределение на дадена личност. На тази основа стъпи и проведеното наскоро у нас преброяване на населението. Но свободата на избора предполага наличието на качествена информация на самия индивид за собствения произход. Много са обаче факторите в България, влияещи на качеството на тази информация.
Най-добре тя се съхранява в родовата памет на дадена общност. При народите, извървели относително свободен път на развитие, тази информация е съхранена почти без изкривявания. Но българският случай не е такъв. Борбата за оцеляване на кръстопътно разположените Балкани, дългогодишното чуждо робство в което ти си част от общото, наречено рум-милет, т.е. римски (византийски народ) поради християнската си принадлежност, етнорелигиозният гнет, постоянното обезкръвяване и т.н., са създали рефлекс за оцеляване и приспособимост, силно съчетан с конформистко мислене. Така пълната липса на перспективи за свободно развитие през цяло половин хилядолетие, привилегированото положение на турския етнос и мюсюлманското вероизповедание, грубите нрави във варварсктата за християнската цивилизация държава и ред други фактори, са причина много от българските родове дороволно да направят избора си в полза на мюсюлманската религия и турското етническо самосъзнание. Нещо повече – те са били готови да станат по-турци и от турците от опасение да не бъдат приемани за чужди. Този страх консервира информацията в родовата памет в съвсем различна от първолачалната посока. Всъщност този тип български прагматизъм лесно може да се забележи в процесите, станали за толкова кратко време, буквално пред очите ни, в Македония. До днес и християнското население приема хората от етнорелигиозните общности като чуждо тяло. А сега официалната пропаганда под чужд натиск и собствени лични интереси и убеждения ги нарича „етнически турци” или „турци по произход” например.
Консервативният ислямски модел е създал известни трудности, както пред българската национална индентичност, така и пред модернизацията на държавата. От една страна той пречи на големи маси от хора да се интегрират отново в българската общност, а на общността да представлява единно цяло. А от друга, той изолира тези хора и райони, даващи съответните ресурси, от модернизационните процеси протичащи в страната.
В своята вътрешна политика, целяща постигане на необходимото вътрешнонационално сцепление и поправяне на нанесените несправедливости, Бълария постига обаче по-скоро обратен ефект. Правени са опити предимно за приобщаване на българомохамеданите, но по различни причини – липса на ясноочертана национална цел, подобна на „Предначертание” на Гарашанин, преследвана постоянно и с приемственост; превръщането на властта в самоцел за бързо забогатяване и необходимият за това популизъм и съобразяване с конюнктурата; все още доброто демографско състояние и икономическо състояние на нацията и т.н. – постигнатият ефект е твърде относителен, а обратите – често явление.
Бъларомохамеданите са насилствено ислямизирано (а не само славяноговорящо, както твърдят някои западни автори днес) население, поради настъпилата през ХVІІ в. Криза в Османската държава и нуждата от войници-мюсюлмани. Ефектът тогава обаче е бил обратен и е довел до самозатваряне на българомохамеданите, въпреки постигнатата лоялност на верска основа.
Разбиването на религиозно-консервативното съзнание, особено при мюсюлманите, е труден процес, почти невъзможен без насилие, още повече, когато става кампанийно и за кратки срокове и е естествено българските политически сили намиращи се в опозиция, да използват обратната реакция за да се доберат до властта. Резултатът е печален: шесткратна смяна на имената на българомохамеданите, озлобление, апатия, обърканост или умора, невъзможност да се преодолее обособяването им, възможност за тяхното използване от външни за страната сили и т.н. Защото постигнатият ефект е, че някои от българомохамеданите днес се турчеят, а други се чувстват нещо отделно от нас.
Партийните борби в демократичната държава са от особено голямо значение за решаване на проблема за националното сцепление. От една страна филството и фобството играе определяща роля за българските партии, в миналото поради нерешения национален проблем (този, за останалите под чужда власт български земи. Тогава, по това време за „национален проблем” се смяташе, вероятно под влияние на ДС, проблемът с българските турци, а не както е прието да се смята за останалите под чужда власт български земи и се налагаше уточнение – бел.моя), а в днешно време поради първоначалното натрупване на капитала, протичащо в обществото. Но така българските партии често пъти стават проводници на чужди, предимно враждебни за страната интереси. От друга страна по-рано освободилите се от нас седни балкански народи, притежават своя дългосрочна и неподлежаща на дискусии национална политика. А както знаем, използването на малцинствата е основен инструмент за намеса във вътрешните работи и за натиск спрямо съседна страна, особено на Балканите. Но в крайна сметка малцинствата тук винаги са били жертвани от метрополията. Затова те най-често живеят с раздвоено съзнание и с чувството, че са обречени.
Външно-политическия фактор става от все по-голямо значение в съвременния свят, особено при провеждането и на глобална политика от имперските държавни формирования. А кампанийте за правата на човека се превръщат във все по-силен инструмент на тази политика. Но ефектът в масовото българско национално съзнание от подобни кампании е, че българинът все повече ги приема – ако въобще им обърне внимание – като удар по своите права, а не като защита на собствените му интереси. Но в това няма нищо странно, след като никоя Велика сила не е защитавала истински неговите права, но затова пък винаги е злоупотребявала с тези на съседните му народи за негова сметка.
Малцинствените проблеми на България са от най-голямо значение в отношенията с Турция. За използването на този пробем спрямо България, югоизточната ни съседка ни е дала редица примери: бунтът на Сенклер през 1878 г., размириците на мюсюлманите по време на обявяването на независимостта през 1908 г. и т.н. до „голямата екскурзия” от 1989 г. включително. Затова в българското национално съзнание, в една или друга степен, се е запазил споменът, че това „малцинство” винаги е било използвано. В същото време целта на Турция е чрез всички достъпни средства: ислямът спрямо българомохамеданите, турското етническо самосъзнание спрямо определящите се като турци или пък езика спрямо гагаузите – да създаде мощен лост за въздействие в услуга на своята външна политика. От своя страна реакциите на България винаги са били следните:
събиране на доказателства, че не всички мюсюлмани у нас са турци и опити за отделяне на българомохамеданите от турчеещите се;
осигуряване на максимално свободен излаз за желаещите да се изселят от страната;
използването на религията и особено на арабските й корени, срещу турския национализъм от Ататюрк насам.
Но от една страна плахостта в опитите на българската държава създава несигурност в националния модел на индентичност и напрежение във функцонирането му. А от друга с появата на Студената война и попадането на страната в съветската имперска сфера на влияние и трите възможни реакции на българската външна политика се пресичат, докато атаките се увеличават – появяват се претенции и по отношение на правата на човека.
През целия период от Освобождението до днес изселването на хора с турско етническо самосъзнание по посока на Турция е постоянен процес. По данни на Кирил Попов, ако не е бил този процес, българските турци още през 1910 г. щяха да са 1 200 хил. души, а те намаляват от 800 на 600 хил.души. Големият български статистик обяснява това явление с нежеланието на мюсюлманите да живеят в християнска държава. Освен като постоянен процес, изселванията до 9 септември става и кампанийно – 1922 и 1941 г. А след тази дата изселванията стават изцяло кампанийно, като пораждат и съответното напрежение. Религията вече се отрича и забранява, или се забравя като фактор, а отношението към мюсюлманите като цяло, се насочва в коренно различно направление. До 9 септември единствените реални резултати са появата на движението „Родина”, особено ценно поради напълно доброволния си характер, както и смяната на някои топоними и въвеждането на наставките –ов и –ев от правителството на Кимон Георгиев.
От голямо значение за състоянието на вътрешнонационалния въпрос, от тогава до днес, са възгледите на водещата партия от политическата гарнитура, дошла на власт на 9 септември 1944 г. – тези на Б.К.П. За тази партия, първостепенни са социалните, а не националните интереси, а държавата се явява в ролята на експлоататор. Нещо повече – въпреки, че по израза на Маркс пролетариатът няма родина, българският политически модел във всяко отношение е подчинен на съветския имперски модел, призван да осъществи световната революция. Така във вътрешнонационалната политика се налагат концепции подходящи за федеративна, а не за еднонационална държава, а във външната се толерира Югославия с тезата за Македония, но не и България.
БКП през 1944 г., подобно на Радославов през 1913 г., не идва на власт с мнозинство, спечелило при честни избори и разчитайки да разшири своята база, провежда подобна на него денационализаторска политика. В резултат – роднинското движение е разгромено, даден е картбланш на мюсюлманските обряди и на турското етническо самосъзнание, чрез приемане с предимства във ВУЗ на полуграмотни студенти се създава турска интелигенция и т.н. Целта е да се създаде турска интелигенция, възпитана в отечественофронтовски дух, която евентуално да послужи и за износ на революция. Подета е и широка ограмотителна кампания. Но отрезвяването при сблъсъка с реалността не закъснява.
Първият удар идва с изселническата кампания от 1948 – 1951 г. Резултатът отначало на горещата, а по-късно и на Студената война, южната ни граница е затворена, естественият процес на изселване в посока Турция е прекъснат,желаещите за това се увеличават постоянно, турската политика се опитвада ги използва във време, съвпадащо с далекоизточното настъпление на комунизма, а резултатите от приобщаването към българската държава, въпреки направените отстъпки, са нулеви. Следва още една позната ни Голяма екскурзия, приключила с изселническа спогодба.
Вторият удар също не закъснява. Вместо отечественофронтовска интелитенция, главно чрез рабфак е създадена малограмотна полуинтелигенция, възпитана в пантюркистски дух, като много от нейните представители – да не говорим за възпитаваното от нея самата население – не знае не само да чете и пише, но и да говори на български. Тя е особено податлива на шпионски услуги в полза на духовната родина – Турция. Но в условията на най-големия връх на Студената война запазването на подобно положение е невъзможно да се толерира. Промяната започва през 1958 г. от страна на ЦК, когато може да се приеме, че е поставено началото на доскорошния възродителен процес. Някои автори, като Стоян Михайлов например, смятат този процес като продължение на българското Възраждане. Привлечени са по-будните представители на българомохамеданите, които първи доброволно заменят имената си с български. В крайна сметка обаче, след поредната голяма екскурзиантска кампания и в резултат на затягането на социализма след Пражката пролет, доброволният принцип на приобщаване на българомохамеданите е заменен с репресивен. Достига се и до жертви, от което властта прави необходимите изводи – в по-нататъшната си практика по Възродителния процес тя не предвижда такива мерки. А Възродителният процес се прилага първо спрямо българомохамеданите и циганите-християни и след това върху циганите-мюсюлмани, за които той в последствие доведе до повишаване на социалния им статус.
Въпреки известния завой във вътрешнонационалната политика след 1958 г., чувствителни разлики в нея спрямо т.нар. „турско малцинство” до 1985 г. не настъпват. В Кърджалийския полувисш институт „туркините” продължават да се приемат с основно образование за разлика от кандидатките българки. Запазени места за турчеещите се има и в другите ВУЗ-ове на страната. В същото време „турците” остават на първо място в България по:
високи темпове на възпроизводство;
най-гъсто населен район с благоустроени селища;
застроена лична площ;
пътна мрежа;
здравни и учебни заведения;
електрифициране;
лични влогове;
социални помощи и обезщетения;
субсидии и инвестиции от държавния бюджет.
Хора от това население участват в администрацията до най-високо ниво, включително и от части в армията и милицията. Излизат предавания и вестници на турски език. Реално държавата работи изключително в полза на тези хора, поставени в привилегировано положение. Въпреки, че функцията на всеки държавен организъм трябва да бъде той да предствлява база и източник за развитие на създалия го народ.
Днес за Възродителния процес се говори изцяло в негативен смисъл, като причините за него така и не бяха изяснени. Нещо по-лошо: той служи за насаждане на поредният комплекс, този път за вина, у бългрският народ, както и за разчистване на политически сметки чрез използване на съдебната система. Обвиненията са за нарушаване на правата на човека и за престъпления срещу човечеството, което ги прави общи, абстрактни и в общи линии нищо не означаващи, т.е. с възможности за получаване на всякакъв произволен смисъл и пречещи за конкретна защита. Ако обаче някой ден станат ясни причините за Възродителния процес, твърде е възможно днешните обвинители също да се отзоват сред обвиняемите, но този път с по-конкретно обвинение – за престъпления срещу собственият си народ.
За да може да бъде в действителност осветлен Възродителния процес е необходимо да се познава в развитие, както състоянието на българската нация, така и климата на вътрешнонационалните взаимоотношения. След бейбума в резултат на Освобождението от турска власт, позволило участието на страната в три войни, раждаемостта в България бележи трайна тенденция към постепенно спадане. Тя обхваща главно малобройното градско население и до 50-те години не е осезателна и не се отличава от тази в останалите европейски държави. В резултат от колективизацията, а по-късно и на индустриализацията обаче, от 1957 г. масово мигрира населението от Западна, Средна и Югозападна България, Странджа-Сакар, българските села от Североизточна България, източните и северните дялове на Източните Родопи и Средна Стара планина. В повечето от тези райони българското население силно застарява, а в Източна България, ако през 60-те г. възрастовият му състав е все още сравнително нисък, през 80-те години застаряването е настъпило и там. Жилищната криза, повишените му изисквания, утвърждаването на двудетния модел и т.н., са причина за последвалата криза в раждаемостта сред българското наделение. Още през 1978 г. е отчетена перспективата за преминаване към регресивен състав на населението общо за страната. В същото време слабата мобилност, силният културно-религиозен консерватизъм, селскостопанския труд и др. са причина турчеещото се население да запази относително високата си раждаемост. Така нейните показатели са най-високи през целия следдеветосептемврийски период именно в т.нар. смесени райони. Този процес е съпроводен с негласно „изтласкване” на българското население, което чрез миграция избягва съжителството с по-ниско културните заселници, решаващи проблемите, възникващи от високата си раждаемост с преселване във все нови и нови съседни райони. В условията на война, макар и Студена, българският ръководен екип изведнъж е изненадан от факта, че с течение на времето стратегическите Старопланински проходи в източния си дял се контролират от хора с турско етническо самосъзнание.
В началото на 80-те години демографската криза в страната е вече ясно очертана. Въпреки доброто си макроикономическо състояние, държавата не е в състояние да задоволи нарастващите потребности на все по-информираното българско семейство. Жилищната криза в градовете и миграцията към по-големите от тях продължават да са спътник на обществото. В същото време по-младото поколение не е възпитано за борба с трудностите на живота, но е свикнало да очаква от него светлото бъдеще и да увеличава изискванията си. А това, при запазване или спадане на реалните доходи, не е стимул за раждаемост. Така перспективите са повече към задълбочаване, отколкото към излизане от демографската криза...
В действителност те (емигрантските потоци) запазиха и допълнително утвърдиха като основни трите общности: българска, „турска” и циганска, като последните две се увеличиха за сметка на първата. Въпреки опитите за натиск обаче, политическият статус на България е на национално хомогенна държава, което е добър коз за нейната политика.
След 10 ноември 1989 г. зачестиха опитите причините за изселванията да се търсят в някаква хипотетична българска ксенофобия и по този начин да се внушава нов комплекс за вина на българския народ. Често в него вземат дейно участие и представители на българските евреи, може би по познат ни вече рефлекс. От тази гл.т. представлява интерес оценката на българската общност за останалите общности в страната, както и собствената й самооценка. Класификациите спрямо турската общност разкриват силна враждебност, подозрителност и страх. На нея се гледа като на съставена от консервативни религиозни фанатици, затворени всебе си и враждебни според българите, отмъстителни, жестоки, злопаметни, коварни, малограмотни. Те трябва да бъдат управлявани от по-културните българи, а отношението е обременено от спомените за петвековното робство. А на циганската общност се гледа с отхвърляне, презрение и неприязън,като оценките за нея са следните: съставена от крадливи, побойници, спекуланти, измамници, мръсни, невежи, невъзпитани, примитивни, нагли, безскрупулни, и безцеремонни люде. В същото време в самооценката си българите се смятат за по-интелигентни, по-културни, с по-добри отношения в семейството, приятелският кръг или към другия пол, по-делови, трудолюбиви, амбициозни, волеви, инициативни, настойчиви. А като отрицателни качества се посочват: по-дребнави, мнителни, интриганти и подмазвачи. Дотук имаме основания да определим положението като ксенофобия, ако не беше отношението към арменската и еврейската общности. А към тях то е подчертано положително. Липсата на антисемитизъм е достатъчно доказателство и за липсата на ксенофобия. Критичният нюанс към евреите е по-малък дори от средновъзприетия към тях в цял свят. Българинът ги смята за скъперници, хитри и алчни. Оттук отношението му към останалите може да се прецени по-скоро като проява на реализъм. Защото според данни на статистиката и на социологическите анкети „турците” през целия период от Освобождението до днес, въпреки усилените образователни мерки на комунистическата власт, се намират на значително по-ниско ниво на образованост от българи, арменци и евреи. Това, съчетано с патриархалните отноения, характерни за селския начин на живот, дава сравнително груби взаимоотношения. Допълнителна агресивност внася и религиозният фактор, вземан за фанатизъм: 73% срещу 37% са вярващите в полза на турчеещите се спрямо българите. Основателен е и страхът за целостта на държавата, след като „турците” се гордеят с икономическата, политическата и военна сила на Турция и са с повишено самочувствие днес от проникването си във властта. Впрочем и 21,5% от българомохамеданите и 36% от циганите също смятат, че турчеещите се са реална заплаха за националната сигурност на страната, а 43,8% от мохамеданите и 56% от циганите ги смятат за религиозни фанатици. А объркаността в оценките спрямо тях, давани от българите, охарактеризиращи ги като „кротки” и „агресивни”, „честни” и „спекуланти”, „отмъстителни” и „добросърдечни”, „мързеливи” и „трудолюбиви” едновременно идва отзадължителната за патриархалните отношения добродетели с типичната двуполюсна реакция (добро-зло), заниманието й с нелекия селскостопански труд, големите им печалби от вторичната икономика и др. (подобни процеси забелязвахме и в разпадаща се Югославия и положението на албанското малцинство там – бел. моя). Колкото до циганите, те от всички останали, освен от тях самите, са смятани за склонни към криминални престъпления, мързеливи, неуки, без самоконтрол, неспособни да усвоят каквото и да било, и че трябва държавата да не харчи пари за да ги образова, а те самите да живеят отделно от останалите. И това е естествено, след като 1/6 част от населението в България извършва 50% от престъпленията в нея, а образователното й ниво е с една от най-ниските стойности.
Силният негативизъм на българската към останалите две основни общности се дължи на следните фактори: европейската й принадлежност и състоянието на догонване в което е поставена. Поради дълговременната откъснатост от останалите части на Европа, българинът поставя на първо място съзидателните европейски цености – образоваността, трудолюбието, редът, толерантността и др. - и реагира с отрицание на всичко, което им противоречи. Но по същите причини – особеност с цел оцеляване, особено спрямо по-малограмотните пришълци, но и голяма толерантност спрямо всички – той притежава много ниска асимилационна способност, за разлика от своите съседи. Затова и отношението му към малцинствата е много диференцирано: от крайно отрицателно към циганите, през отрицателно към турчеещите се до положително към арменци и евреи. Това е коренно различно от отношението към малцинствата у другите народи.
Към 1985 г. светлото комунистическо бъдеще все по-малко се очертава на хоризонта (в края на 1984 г. се забелязват големи размествания в командния състав на съветската армия, вероятно свързани с един от последните опити за промени във връзка с войната в Афганистан – бел.моя). От началото на десетилетието СССР, с когото е обвързана страната, е във все по-задълбочаваща се икономическа, демографска и обществена криза. Промените в него са наложителни и очаквани, но изпълнени с неизвестност. В същото време Студената война е отново в разгара си, а основният крепител на увеличаващото се турско лоби у нас – Турция – след военния преврат и на основата си на ключовото си за НАТО геостратегическо положение, е на път да се превърне в регионална суперсила. Появяват се и зачестяват атентатите и шпионската дейност от страна на протурски настроени националистически групи в България (от познат, който служеше в ДС знам, че от началото на 80-те години положението в страната никак не е розово – бел. моя). В такава обстановка, изпълнена с неизвестност, заплашена от икономическа криза и опасност за пореден път да се озове в лагера на победените, в съседство с могъщ противник, в страната е взето решение за ускоряване на Възродителния процес. Целта на ръководството е държавата да излезе единна пред предизвикателствата на новото време.
Новото ускоряване на Възродителния процес е предвидено изключително с мирни и пропагандистки средства и е насочено отначало към българските мохамедани от Източните Родопи, но бързо обхваща и населението с турско етническо самосъзнание, включително и в Североизточна България. На пръв поглед необяснимо, но мерките отново се оказват брутални, а процесът добива формата на еднократен акт. Може би отговорът на това странно явление се крие в състоянието на българската интелигенция, явяваща се водач на обществото като цяло.
В началото на 80-те години, слоеве от висшата интелигенция и особено от кръга на Людмила Живкова, вече се бяха отърсили от безкритичния интернационализъм и любовта към съветската империя и започнаха да налагат линия на национализъм, чиито връх бе честването на 1300 г. от създаването на българската държава. Донякъде тази линия съвпадаше и с настроенията на новото поколение българска номенклатура (термин, от началото напромените у нас, който и до сега ми е малко неясен – бел.моя), имаща по-високо образование от предшествениците си и лишена от комплексите на произхода им. Всичко това даваше реалната опасност в България да се развият процеси, подобни на полските (за това пише и Питър Суайцър в „Победа. Тайната стратегия на Рейгън за разбиване на СССР”, С. ИК „Труд”, 1999 г.), но може би по-ускорени от тях поради развитието си в посока от горе на долу. Със смъртта на Л.Живкова и последвалите я бързи кадрови промени този процес беше прекъснат. Но междувременно сравнително широк слой от българската (главно софийската) интелигенция бе получила възможността да пътува по света и да се доближи до световните достижения във всички области на науката и културата. При продължаването на линията, подета по случай празнуването на 13 века България, у този слой би се породил също висока степен на либерален национализъм и стремеж за откъсване от съветската система (в една от лекциите си пред студенти доскорощният комсомолски лидер в Бургаско и новоизлюпен активист на СДС от „Клуба в подкерепа на гласността и преустройството”, стигнал до положение на Военен министър в едно от първите правителства на СДС Димитър Луджев в своя блестящ анализ говори именно за това – бел.моя).
На по-ниско ниво, интелигенцията (учители, лекари, инженери и др.) в София и главно в провинцията, макар и приела символите, лансирани от официалната пропаганда, никога не бе скъсвала с естествения народен патриотизъм, гарниран донякъде с нихилизъм, породен от постоянното състояние на догонващ спрямо останалите извън Балканите Европейски народи. Този слой от населението, след постепенна подмяна на символите чрез умело използване на медии и институции, също можеше да стане носител на национални и либерални настроения и чувства. А когато тези три слоя от националната интелигенция умело въздействат в определена посока, всички останали слоеве от българското население стават малко или много податливи на това въздействие, съчетавайки го с естествения си консерватизъм. Какъвто най-добър пример в това отношение ни предлага Възрожденския период.
Същевременно и „турската” общност в началото на 80-те години показва склонност за сближение и интеграция с българската, много по-висока от тази на българите спрямо турчеещите се.
При така очертаното състояние на нещата, прилагането на твърди мерки при провеждането на Възродителния процес би имало (и имаше) следният ефект:
първо, създаване на напрежение в страната, даващо възможност за засилване на външния контрол върху нея;
второ, удар върху чувствата и настроенията на висшия слой от интелигенцията (нещо, изключително важно), която не познава отблизо, а само абстрактно, етническият въпрос, но е особено чувствителна към възможностите за самоизява и лична свобода;
трето, объркване в най-ниския, но масов слой от интелигенцията, също донякъде чувствителен по отношение на личната свобода и неговото разделяне на хора, непознаващи и хора, ежедневно сблъскващи се с прблема;
четвърто, поляризация в самата „турска” общност, в която най-болезнено на репресията реагират младите, потенциални носители на интеграцията и рязко прекъсване на процеса на интеграция с българската общност.
Като цяло сред българите отношението към Възродителния процес може да се прецени като положително. Отрицателно на мерките му реагира българското население в „смесените” райони, поради опасения от ескалиране на напрежението (мотивация – „турците” са враждебни спрямо българите, отмъстителни, жектоки, злопаметни, коварни), част от младежите от етнически хомогенните райони (мотивация – все пак и те са хора) и част от висшата интелигенция, поради отрицателното си отношение към режима и насилствената му същност. Положително не само на процеса, но и на неговите мерки, реагира по-възрастното население и неинтелектиуалните слоеве от цялата страна (мотивация – „турците” трябва да бъдат управлявани от по-културните българи), въпреки, че никой не мисли сериозно за отваряне на българската общност спрямо турчеещите се и за претопяването й чрез смесени бракове и други подобни.
Бруталността на мерките при провеждането на Възродителния процес би могла да се използва за насаждане комплекса за вина сред висшия слой от българската интелигенция и отказ от националните й чувства, която, винаги поставена в състояние на догонване поради честата й изолация от външния свят, притежава и съответната доза нихилизъм. Въздействието е особено силно по отношение на художественотворческата интелигенция, боравеща с морнални категорий. Оттук то може да бъде прехвърлено върху всички слоеве на населението евентуално чрез силата на медийте. Най-лесно това въздействие може да бъде пренесено върху интелектуалните слоеве, непознаващи проблемите и да им се насади комплекса за вина на базата на този комплекс, те да бъдат противопоставени на интелектуалните слоеве от смесените райони и администрацията там, съставена от по-грамотните българи. Чрез твърденията за геноцид и т.н., комплексът за вина може да бъде разпространен и върху останалите слоеве от населението. Общият ефект е спиране на започналото национално пробуждане и единение на нацията (пробуждане, означаващо увеличаване на нейните защитни сили), вътрешно разделение (т.е. допълнително намаляване на тези сили) и обърканост, неверие в собствените възможности, увеличаване на стремежа за копиране на чужди образци. Този ефект бе постигнат сравнително лесно.
От всичко описано дотук за ползата от репресивните мерки, от тях биха се възползвали:
на първо място най-пряко засегнатата от възраждаждащия се български национализъм имперска политика (т.е. съветската – бел.моя.);
на второ, съседните на България държави и особено Турция, получаваща нови възможности за натиск;
на трето, всички останали, имащи намерение да насаждат влиянието си у нас;
Така, че без колебание може да се твърди, че крутите мерки при провеждането на Възродителния процес ползват изключително съветската външна политика, в случая стъпваща върху имперския принцип „разделяй и владей” спрямо важна в геостратегическо отношение страна, каквато е България. Още повече, като се има предвид процесът на промени, който започва в СССР с идването на Андропов на власт (лансирал екипа Горбачов), неизвестностите, които този процес криеше и евентуалната нвеобходимост от продължаването му в другите източноевропейски страни, в това число и в България. И още повече, като се има впредвид, че за да успее процесът на промени задължително трябваше да премине през смекчаването на международната обстановка и като следствие – през подобряване на руско – турските отношения в региона.
В най-общи линий може да се приеме обаче, че Възродителния процес, въпреки крутите мерки, имаше и положителен ефект. До края на 1987 г. терористичните и националистически групи на турчеещото се население бяха изолирани, а на масово ниво то самото беше объркано. Враждебността се проявяваше към всичко българско поради нанесената обида, но се появяваха и наченки на приемане на новите имена и постепенно възприемане на тезите на официалната пропаганда. Комунистическата идеология в случая играеше обединителната роля на монотеизъм между разделените етнически и религиозни чувства. Но напрежението като цяло в т.нар. „смесени райони” се запазваше, а към 1989 г. се засили, поради активизирането на освободени от властите протурски националисти, побързали отново да се обединят в групи.
Новият бум от напрежение дойде през 1989 г. Тези групи, някои от които се свързаха и с опозиционно настроени АБПФК и интелектуалците от „Клубът в подкрепа на гласността и преустройството”, организираха демонстрации и дори бунтове, с искания за връщане на отнетите имена. А също така създадоха изселническа психоза, използвайки родовите връзки и чувството за нанесена обида. Така, чрез поредната Голяма екскурзия, върху навлизащата в криза българска икономика бе нанесен удар от страна на селското стопанство, т.е. на суровинната й база. В същото време, сред висшия слой от българските интелектуалци се създаде впечатление, че след репресиите спрямо интелектуалните сдружения се създаде впечатление, че след репресиите спрямо интелектуалните сдружения, като Комитетът за Русе и Клубът за гласността, а също така и НДЗПЧ, Християнският съюз „Спасение” и др., режимът на Живков е насочил ударите си и срещу невинното и трудолюбиво турско население. Реално с това започна активизирането по насаждане на комплекс за вина сред българския народ. А новият курс по националните чувства на интелигенцията дойде от друга посока – още през 1987 г. непопулярният тогава диктаторски режим, усещайки все по-изплъзващата му се опора и у нас, и в СССР, опита да се задържи чрез лансирането на националните ценности. А предприетите от него мерки спрямо българските турци през 1989 г., с изключение на София, из страната бяха посрещнати с одобрение. Българското население от т.нар. „смесени райони” беше доволно от „екскурзията”, която го избавяше от едно неприятно съжителство. Но след падането на режима, тези мерки бяха заклеймени от най-официално ниво и започна кампания, представяща национализма като естествено продължение на комунизма, а доказателствената му част идваше отново от страна на мерките на Живков и някои кабинетни умопостроения.
С рухването на комнистическите режими в Източна Европа, пред българската нация се оформиха две алтернативи за отхвърляне на доскорошната русификация и свързания с нея комунизъм, изолирала страната от света: чрез връщане към собствените корени и традиции; или чрез прегръщане на абстрактния либерален космополитизъм, създал илюзията за обединения модерен и проспериращ свят. За съжаление, поради чужди политически, съчетани с икономически интереси, връх взе втората тенденция, набираща скорост от официалното обявяване на Перестройката насам. А в съзнанието на българския народ надделя нихилистичната и космополитична тенденция, повече свързана с националната комплексираност и възпитание в прогресизъм, отколкото със заслуженото чувство за национална гордост и уважение към традициите.
Новото разделение на българската интелигенция и на останалите слоеве от българското население започна с внезапното връщане на турско-арабските имена в края на 1989 г. Поредният завой във вътрешната политика отново не получи одобрение от българите от т.нар. „смесени райони” (отивация – към отрицателните характеристики на „турците” се добавяше и повишеното им самочивствие от участието им във властта), очакващи ново напрежение, но по свой адрес, парализа на гарантиращите сигурността му сили за сигурност и т.н. Освен охулването на това население, започна мигрирането му във вътрешността на страната и опасното допълнително оголване на районите в Източна България и на границата с Република Турция. А като резултат от кампанията, от началото на 1990 г. бе създадено и движение на турска етническа основа, подобно на това на Конрад Хейнлайн в довоенна Чехословакия, играещо опасна игра в двуполюсния модел, установен в страната.
Днес вместо да намалеят, опасностите пред българската нация се увеличиха. Под международен и вътрешен натиск всичко положително постигнато в интеграцията на нацията от времето на К.Георгиев насам, беше унищожено от правителствата след Андрей Луканов включително. Нещо повече – засилиха се опитите и натиска България да се легитимира като многонационална държава. За целта, освен турския, се стимулира и появата на македонски и цигански национализъм. В същото време състоянието на българската нация в демографско отношение вече е катастрофално, а обезверена, младежта продължава да емигрира. Българските общности извън страната са почти забравени без признаци на интерес към тях от страна на управляващите у нас кръгове. Те от своя страна са потънали в корупция, обслужваща главно чужди за страната интереси. А двуполюсният модел до такава степен се изхаби, че вече крие опасности при появата на движение, подобно на догановото, да прекрати съществуването на България като държава. При това положение като че ли единствената светлина в края на тунела е максимално бързото стимулиране на националните чувства на всички слоеве от българската интелигенция, изчистването им от натрупаните комплекси и появата на истински национална буржоазия.
( 13 октомври 1993 година, гр. София, публикувано със съкращения във в. „Зора” във вестниците от 2 и 9 ноември и 1993г. ).
Странички от личната биография
Малко преди основаването на Клуба за гласност, една вечер между празнуването на 100 г. СУ и Нова година в разговор с новото ми гадже и бъдеща съпруга приказвахме и на идеологически теми, като я запитах по законите на диалектиката: „Имаш единство и борба на противоположностите, количествените натрупвания, преминаващи в ново качество и т.н. Добре, къде в еднопартийната система можеш да видиш единство и борбата на противоположностите например? А в марксизма-ленинизма имаш като основа по принцип Смит и Рикардо като икономика, тези трите закона на Хегел за материята и още нещо (това ми бяха опорните точки с които влязох малко по-късно в клуба)”. Аз и сега не съм сигурен, че съм скъсал с Марксизма, но не и ленинизма. И може би затова и предпочетох класическия консерватизъм като баща ми, който боготвореше традицята, но аз пък съм може би безразличен към нея. И намерихме място в монархизма като традиционна българска ценност.
А иначе, по-нататък всичко си продължи нормално – прибрах се с трамвая, в който пътувах с един асистент от философията и дамата с него, на моята спирка ги напуснах, после, на следващия ден спах в една квартира към „Гео Милев” и стадион „Академик” и с Радо Гълъбов на нещо като купон обсъждахме новите емоции в присъствието на колежки-немска филология, които също живееха там, на тавана, като аз спах на едно походно легло направо върху брезента и без подложка и съответно настинах (не беше още завалял първият сняг, за който пише в книгата си Петко Симеонов „Голямата промяна 1989-1990”, С. 1996 г., стр. 38). Снегът дойде няколко дни по-късно, а през ноща след събранието беше тъмно, есенно и ветровито и дъждовно, с току що спраял дъжд. На следващият ден се появи и снегът, който валеше на рядко и спорадично, но аз се опитвах вече да спя с печка и в присъствието на братовчед си, който ми разказваше, че е дошъл от гр. Шумен на „Щастливеца” и се пазеше от такива изпълнения, като моето.
А иначе нищо около мен интересно не настъпи – ДС беше привикало някои от участниците в Клуба, които беше разпознало, след няколко дена пред мензата на университета ме срещна Владо Кънев – Революцията (оказа се, че е също варненец) с колеги, който обаче ме позна и заприказва с идеята, че ще създават младежка секция на клуба и искам ли да се включа в нея (странно обаче, че един колега, Серго и приятелката ми също бяха с мене и дори Серго си направи устата, но Владо на тях не обърна внимание). Връзката между Клуба и младежката му секция минаваше през Деян Кюранов. И след няколко дни, една вечер се събрахме в една квартира в „Света Троица”, близо до Трета градска болница, където имитирахме студентски купон за прикритие. Там научих и, че Парцалев мисля вече е пострадал от ДС, а с Петър Слабаков се бе случило същото, когато събрал около 80 човека по някакъв повод, запознах се и със Стелиан Стойчев, с когото, може би защото беше от Попово се сприятелих. Просто си паснахме.
В младежките сбирки на Клуба вечер слушахме Жельо когато говореше по „Свобода Европа”. Но още тогава ми щукна в главата: „Добре, ще махнем Тошо. Но перспективата е да сложим Жельо. От трън, че на глог, при това по-висок!”. А иначе бързо се разцепихме на две крила. Едното, по-умереното се бе оформило около Владо, а другото, по-радикалното – около Петьо, един студент-правист, който после потъна някъде. Ходих на сбирките някъде до около началото на следващата година. После ми доскуча. Не можехме да чакам да станем повече като хора и според мене зациклихме. И скоро се отказах.
По новогодишните празници, във влака за Варна се запознах с един доцент от Техническия университет, или ВМЕИ-то тогава, който, след като му казах кой съм и се представихме с него, ме запита: „Абе при вас вярно ли е”...като ме попита за Клуба и аз му обясних каквото знам, след което той се заядосва: „А при нас цари такова спокойствие, че чак лошо ми става. Това студенти ли са, какви са? Всичко на тепсия ли трябва да им сервираш?”. И му тегли една майна.
През април бях видял Владо и се спряхме на една пейка около паметника на съветската армия и там ми каза, че нещо около турците се оформя, на което реагирах: „От тях се пазете. Всичко може да се очаква!” и му споделих идеите си, че се ориетирам към идеологията, на което той ми предложи помощ. Имал връзка с Мензес, американския посланик. Към него имало фонд за книги. Но после не прибягнах до това.
През януари 1989 г. у нас дойде Митеран, френският президент и тои каза нещо, което много ми хареса: „Не бъдете повече французи или българи! Бъдете европейци”. После се срещна с представители на Клуба. Но преди това бях видял и Росен, един приятел от Варна, който вече беше в школата в Симеоново и щеше да става кадър на ДС. Беше съученик с Атина, мое бивше гадже от школския ми период преди университета. От него научих някои хватки, ползвани и от „Родни балкани”, поделение за командоси, където той беше служил и стигнал до сержант. Което за срочно служещ е много.
После реших да се кандидатирам за БКП, но бях писал в молбата си, че при сегашните условия на перестройка мога много да помогна да се очовечат. И подадох молбата и зачаках. Тогава такава молба отнемаше време и се решаваше на комосомолско събрание. Спомням си каква беше реакцията на колеги, сред които имаше и партийни членове и особено на Краси Каракачанов, който реагира с думите: „Ей, най-после в тази партия да влезе и един свестен човек!”. За което и сега съм му благодарен за изказаното мнение.
А иначе нищо особено – учебната година свърши, аз за пореден път отидох на стаж, този път в „Ермитажа”, където присъствах и на едно събрание в деканата на Историческия факултет на Ленинградския университет проведено в наша чест и там си зададох любимия ми напоследък въпрос за докапиталистическите формации, на който получих безкрайно уклончив отговор, на което Ивелина, моя колежка реагира: „Той (декана) на практика не ти отговори!”. Нямах ищак, а и защо да споря? Така беше; после се прибрахме в България и тя ми се видя доста малка; после отидох на Златните, където една рускиня на гости на приятел разправяше колко в Съюза е хубаво (особено метрото), а тука нещо не било на ред, та ме питаха като току-що завърнал се дали е така, на което отговорих: „Да. Нямаме метро! А защо не я запитате за нещо друго да видим какво ще отговори?”; една вечер бяхме седнали с Доно Цветков, създател на фестивала за млади таланти „Откритие”, до хотел „Бриз” или нещо такова (сега не можах да го намеря защото е вече махнат) на Златните и в съседство седяха две рускини в компанията на един руснак, които се лигавеха на една кола, а аз в този момент извадих пачки от по два лева за да си платя сметката (в СССР по това време нямаше кока-кола, а у нас имаше от 1968 г.) и невероятно се изкефих при картината, която представлявахме при картината, с изцъклените очи на рускинята и тежкарлъка, който демонстрирахме (нашите бяха отишли на река в с. Марен и ми бяха оставили пари); когато се върнах от СССР веднага посетих с.Кранево, където беше на лагер приятелката ми, след което за три дена остана в града при братовчед си и един ден, докато лежахме на плажа на Златните, мой приятел се беше разходил по мостчето на корабите и беше видял една холандка и докладва находката си, на което, без да се усетя го питах „къде?”, след което засрамен се обърнах, но приятелката ми реагира: „Та аз довечера си тръгвам? Не се безпокой!” с което уби цялото ми желание за евентуален флирт по нататък с което разбрах и че съм „дотук”, а после тревожното лято на 1989 г. продължи по пътя си. Една вечер по телефона говорих с бъдещата си съпруга какво да пише като второ висше, на което и отговорих „Социология”. Един историк в къщи стига!”. И тя го направи. И така продължи горещото лято на 1989 г. между „голямата екскурзия”, неяснотата настъпваща с германските туристи, събитията в Прага около честването на годишнината от Пражката пролет и т.н.
Златната решетка
Един ден едно ченге решило да залови някого и се поразходило до местния Универмаг, да речем до „Валентина”, който се намира в гр. Варна, близо до кукления театър, видяло един чейнчеджия и приближавайки се до него го разпитало между другото как се оправя и как вървят въобще работите, на което чейнчеджията доверчиво отговорил: „ Тук-там, кражби-продажби. Абе нали знаеш? Криво-ляво вървят работите!”. След което ченгето се легитимирало, извадило белезниците и го прибрало на топло. Минало време, милиционерът забравил за случката и решил да повтори номера, като не познал чейнчеджията, който пак бил на същото място и го попитал същите въпроси. Той обаче реагирал, този път подготвен, посегнал към ревера му, където криел
микрофон и казал уверено: „От „Валентина”, повтарям ... От „Валентина”!
20 октомври 2016 г.
Гр. София Юрий Михайлов
