О, минало незабравимо О, пресвещени старини ! Къде изчезна Българската империя? "В края на ІХ в., по времето на (цар) Симеон, българската държава се извисява като една от най-могъщите сили на Източна Европа. Българските войски нанесли тежки удари на Византийската империя, а в отделни моменти заплашвали и самото й съществуване. Възходът на България намерил израз не само по бранните полета: семената, посети от Кирило-Методиевите ученици, попаднали в благоприятна почва и дали обилна жетва. За твърде кратък срок в българската държава била създадена материална и духовна култура, която я извела на едно от челните места в тогавашна Европа" (История на България, т. 2, стр. 278, С./ 1981 г.). "С един удар Борис сложил край на опита за промяна на курса в цялостната политика на България". Ударът е следният: през есента на 893 г. княз Борис-Михаил напуска манастира в който се е покаругелил, "свалил монашеската дреха, отново препасал военният пояс, облякъл царските дрехи" (мисля че става дума за княжески дрехи, понеже той официално не е произведен за цар или тук Божидар Димитров има право, наричайки го цар Борис и имайки предвид царската титла, дадена още на Тервел хан - бел. моя) и опрян на верните си боляри извършил преврат: княз Владимир-Расате бил свален от престола, бил ослепен според широко разпространения в Средновековието обичай ("диви времена" - вместо да го оставят да си лекува зъбите примерно в Чехия, както стана това през "модерните времена" с Барона - бел. моя) и бил хвърлен в затвора" (пак там, стр. 237). С това приключва ханският период на страната и след това тя започва да се цивилизова, т.е. романизира. Като засега (края на ІХ в. - бел.моя) запазва и дори увеличава завоюваната територия. Романизирането на България започва на Преславския събор (893 г. - бел.моя), когато "непосредствено след тези събития, за да довърши започнатото дело княз Борис "свикал цялото си царство", т.е. народен събор" (пак там, стр. 238). Опитът за реставрация е сравнен с този направен от римския император Юлиан Апостат (361 - 363 г.) и бързо и решително приключен. Дотогава Българското ханство вече достига до: р. Тиса, малко преди р. Днестър на Север; до р. Днепър на Североизток; до Девелт (съвременен Бургас) с известно, макар и военновременно отклонение, стигащо до гр. Аркадиопол при Крум хан на Изток; до Филипи (близо до Кавала) и Едеса (Воден) при Пресиян хан на Юг; и малко над гр. Пеща, малко над гр. Срем (включително и Белград), преди Охрид, но включително и Скопие и Костур на Запад. Въпреки желанието на княз Симеон да му бъде призната царска, т.е. императорска титла, "Византия била принудена да се примири с факта, че българският владетел ще носи титлата василевс /цар/ - тя признала окончателно това най-високо владетелско достойнство в християнския свят на Симеоновия наследник Петър" (пак там, стр. 296). Както вече писах Петър става цар на 8 октомври 927 г., малко след смъртта на баща си. Мирът, сключен в началото на петровото управление, е сключен между цар Петър и император Роман Лакапин съобразно договорът от 896 - 904 г., т.е. България се е отказала от някои военновременни достижения като Галиполския полуостров примерно. Тогава в българските граници съобразно споменатият вече договор са включени: на Север-земите малко над р. Тиса и малко след р. Днестър, като на Североизток територията се вклинява в линията около украинския град Одеса; достига се почти до гр. Мидия на Юг пропускайки обаче гр. Одрин (завивайки почти до съвременната българска граница) - Верея - Янина - Адриатическо море, като военновременната граница продължава да е линията, очертана от полуостров Галиполи и минава близо до Солун (на около 18 км над Солун по посока на съвременна България); преминава се на Запад малко над гр. Пеща, гр. Срем (отново включително и Белград), включва се този път и тогавашната сръбска столица Рашка (като военновременната граница преминава далеч на Запад от р. Дрина); далече на Запад е от Скопие и Охрид и достига до Адриатическо море на Запад и Юг. Избягвайки обаче все още гр. Драч. Тук обаче трябва да имаме предвид, че на Север българските войски не срещат сериозна съпротива, където все още живеят "варварски" племена (според древните гърци р. Дунав и в краен случай - Стара планина е границата между света на варварите и цивилизования гръцки свят - бел. моя), а на юг разширението също не е малко, въпреки че там се намира и върхът на цивилизацията - наследникът на Древния Рим в лицето на новата му столица, гр. Константинопол. Тоест България се развива като класическа не само за времето си империя - твърде много за сметка на варварските племена и побеждавайки съвременните и равнопоставени държави от сорта на Римската (Византийска) империя. По време на управлението на цар Петър, поради вътрешни размирици (борба за престола с братята си Иван и Михаил) и външни нашествия (нашествия на маджари, руси, готовност за съпротива на хървати и др.) България бързо губи част от територията си. Първа се отцепва територията на тогавашна Сърбия, която, за разлика от хърватската е сравнително лесна за задържане. След удара, нанесен им от крал Отон І през 955 г. и унгарците се отказват от нападения над земите по Средна и Западна Европа и се насочват изцяло към Балканите. До степен, "накарало византийските управници да вземат сериозни мерки" (пак там, стр. 372). Като по предварителна договорка между българският цар и маджарите, на тях им е предоставен коридор през българските земи за нападения срещу Ромейската (Византийската) империя. За да не тормозят българската територия и като един вид "наказание" за ромейското коварство при провеждането на политиката на империята спрямо България. Причина за смъртта на цар Петър става нахлуването на доскоро руския, а сега - на украинския княз Светослав и военначалникът му Свенкел (ех, че чисто "сляванско" име! - бел. моя). В резултат на това нахлуване, извършено под ромейска свирка е формално унищожена българската империя (971 г.). Унищожена, обаче не съвсем. Завладяна е столицата Преслав и Североизточна България почти до днешна София, но в западната й част е оставена да управлява фамилията на велемощния комит Никола, който се съюзява с източнобългарските управници. Без царските синове разбира се, които са в ромейски плен по това време. И така, макар и според стандартите на ромейте - неформално Българската империя продължава да съществува, дори след завръщането и на борисовия син Роман вече пък напълно формално. И дори да се увеличава териториално присъединявайки нови и нови области. Но и бележейки едно ново "историческо достижение" - да дава хляб на историографията на съвременната Република Македония. Която иначе, без всякаква връзка, би трябвало да спре с тезите си още със завладяването на Македония от римляните през ІІ в. пр.Хр. А така "царот" македонски Самуил, въстава срещу бугарският окупатор (нали дотогава Македония е в българските предели - бел. моя), възстановява "македонската држава" (без надълго да се обяснява дали пада от небето и защо е точно цар Самуил, а не крал или някакъв друг, какво означава титлата цар и кой му я е дал и изобщо глупости все в тона на съвременната сръбско-македонска историография доколкото я има) … Та през периода 975 - 1000 година Българската империя отново увеличава територията си, обхващайки въпросните територии и разширявайки ги почти до: р. Сперхей в Средна Гърция, Котор в съвременната Черна гора (като излиза отвъд Которския залив), цялата Рашка и Зета (т.е. обхваща цялата тогавашна Сърбия и сегашната Черна гора) и излиза дори по-на Запад от гр. Срем, достигайки на Север отново до р. Тиса. Но 1000-та година е оптималната за времето на Българската империя, макар и тогава водена от един бунтовен водач какъвто е Самуил (назначен за военначалник на българските, пардон - на македонските) войски. Тогава е покръстен унгарския крал Геза (972 - 997) в българският православен обряд, тогава управител на отвъддунавските територии е боляринът Ахтум. Но справили се с бунта на Никифор Фока и туширали за пореден път арабската опасност в "началото на ХІ в. византийците минали в настъпление на широк фронт" През 1001 г. както съобщава Скилица, "императорът изпратил силна войска срещу българските крепости оттатък Хемус под предводителството на патриций Теодоркан и на протоспатиарий Никифор Ксифий. Ромейската войска превзела Големия и Малкия Преслав, както и Плиска и се върнала невредима и победоносна". Така Североизточна България паднала отново под византийска власт". "След смъртта на крал Геза главен претендент за унгарският престол станал синът му Стефан (смятан за покръстител на Унгария от съвременната историография - бел. моя). И тъй като неговите противници Гюла и Купан се радвали на подкрепата на българите, неминуемо се стигнало до охлаждане на отношенията между двете страни. Първата крачка в тази посока било разтрогването на брака на Гаврил Радомир с унгарската принцеса. Започнали военни действия срещу българския провинциален управител Ахтум, оказващ непосредствена помощ на претендентите за унгарската корона Гюла и Купан. На вмешателството на българите в унгарската междуособица крал Стефан отговорил с привличането на Ханадин, един от първите хора на Ахтум. А когато тези връзки били разкрити, застрашения от арестуване Ханадин избятал в Унгария и с унгарски войски навлязъл в българските предели… През 1003 г. византийски войски, водени от самия император, неочаквано се явили под стените на Видин (главният град на отвъддунавска България - бел. моя) … По същото време унгарските войски разгромили войската на Ахтум, а самият той загинал в едно сражение. Така в резултат на комбинирания удар на византийци и унгарци българската власт на северозапад била разгромена"… като още през "1002 г. византийски войски нанесли удар в съвсем противоположна посока" (пак там, стр. 411 - 413). Следват серия от различни по-големи и по-малки сражения главно в Югозападна България и предимно с ромейски успех, докато се стигне до битката при с. Ключ (1014 г.) и смъртта на (вече) цар Самуил от сърдечен удар и до 1018 г. и превземането и на остатъчна България, пардон Македония (пак там, стр. 416) и включването й (на България ли или на Македония - все пак император Василий ІІ от македонската династия, освен че е бил и обратен, е бил твърде прост и необразован за да не разбере повече от 25 години срещу кого воюва дотогава) в пределите на Ромейската империя. Така завършва сагата на Първата българска империя. "За опитите на Калоян да установи добри отношения с латинците съдържа сведения и преписката между българският владетел и папа Инокентий ІІІ. В едно писмо на Калоян до папата, което е загубено и чието съдържание се предава в Gesta Innofcentii Papae, се съобщава: когато чул за превземането на Цариград, Калоян изпратил пратеници с писма до латинците, за да има с тях мир. Те отговорили най-надменно, като казали, че с него ще имат мир само ако върне припадащата се на Константинополската империя земя, която той насилствено бил завладял. Калоян им отговорил, че той владее земите си, с по-голямо право, отколкото те владеят Константинопол; защото той освободил земята, която неговите предци били загубили, а те завладели Константинопол, който дори най-малко не им принадлежал." (История на България, т. 3, С. 1982, издание на БАН, стр. 140). "Тогава гърците тайно събрали от всички градове пратеници, които отишли при Калоян, за да му съобщят, че ще го направят свой император, ще му се подчинят, ще избият всички латинци, ще му дадат клетва като на свой сеньор, след като и той им се закълне, че ще се отнася към тях като към свой". "Победата на българите на 14 април 1205 г. при Одрин имала важни последици както за българската държава и за новосъздадената Латинска империя, така и за временно престаналата да води самостоятелен живот Византийска империя. Победата имала и общоевропейско значение. България била освободена от латинската заплаха, а Латинската империя получила такъв тежък удар, че трябвало да се грижи главно за своето спасение. Византийците, установили центрове на съпротива в покрайнините на своята унищожена империя (Никейската, Трапезунтската империи и Епирският деспотат - бел.моя), могли да укрепят силите си, а феодалната експанзия на Западна Европа в Европейския югоизток получила сериозен удар, който направил невъзможен нейния по-нататъшен успех и предрешил до голяма степен съдбата й." (пак там, стр. 142). Така пък завършва въстанието на Асен и Теодор Белгун (Петър ІV) и по времето на брат им Калоян е призната отново българската държава при това - отново с имперски ранг. Първоначално това признание се търси от доскорошния сюзерен - Ромейската империя и когато тя, притисната от новопоявилата се заплаха от страна на ІV кръстоносен поход, по времето на император Алексий ІІІ сама предложила да го предостави, Калоян го поисква обаче от новия "силен" край Босфора - римският папа и го получава макар и като кралска титла (получена на 8 ноември 1204 г.). Титла, която му гарантира международното признание на завладяните от него земи, особено важно пред Унгария в тогавашния момент. "Въпросът за легитимността на българското царство и титлата на неговият владетел намира решение в пространната дипломатическа кореспонденция между цар Калоян и папа Инокентий ІІІ. В самото начало на тази изключително важна от юридическо гледище кореспонденция папата се обръщал към българския владетел с безличното "до благородният мъж Йоанициус". След като Калоян запознава папата с българската държавна традиция от времето на Симеон, Петър и Самуил, които носели титлата цар (на латински император), Инокентий ІІІ решил да признае владетелското му достойнство, по повод на което бил изпратен специалният му пратеник кардинал Лъв. Същият връчил корона, скиптър и знаме, както и папска була, с която Калоян се признавал за "крал на българи и власи". "Излиза, че папата благославя Калоян като крал (rex), а той му благодари, че го признал за цар (imperator). Употребата на няколко различни титли в случая не е случайна. Калоян законно настоявал в духа на стародавната българска традиция да получи осветеното и някога международно признато царско достойнство, но папата нямал право да му признае такъв титул. Според неписаното, но здраво установено правило (още от времето на император Диоклетиан през ІІІ в. - бел.моя), в християнският свят имало само двама законни императори - на Източната римска империя (Византия, а по това време Латинската империя) и на Западната римска империя (по това време Свещенната Римска империя). Според тази традиция трето лице нямало право на тази власт. Разбира се, и двамата кореспонденти знаели, че това е една формалност, която неофициално може да се наруши. Ето защо след коронацията от 1204 г., и това не е случайно - никой повече не поставя въпроса за легитимността на българската царска титла" (Георги Бакалов и колектив, История на България за 11 клас, С 1996 г., стр. 130). За това, че на България отново се гледа като към империя доказателство е факта, че от 1235 г. е призната и българската патриаршия, но този път от ромеите в Никейската империя. А само в империя може да съществува и патриарх по него време. По времето на това признание (направено съобразно интересите на папата при вече съществуваща от няколко месеца Латинска империя) българските земи са в следните размери: до изворите на р. Прут на Север; до р. Днестър на Изток; до Несебър при Асен и Петър ІV и до Мидия на Изток при цар Калоян; до линията на Егейско море на Юг очертана от градовете Кавала (без о. Тасос) - Халкидическия полуостров (без гр. Солун) и р. Бистрица в Гърция на Юг; Адриетическо море и гр. Драч - Белград (но този път без Рашка) - планината Карпати до Брашов на Запад. След преврата и убийството на цар Калоян (а тогава превратите са често явление също като в "демократична България" днес - бел.моя), наследилият го цар Борил губи териториите, заключени между: днешния Бургас - днешните Панагюрище и Костенец - под днешния Мелник - и преди Охрид на Юг; от Охрид почти до Видин на Запад; границата остава да се спуска по Карпатите на Север почти до гр. Брашов като достига до изворите на р. Прут и р. Днепър; и остава същата на Изток. По времето на цар Иван Асен ІІ (т.е. най голямото разширение достигано от Втората българска империя) отнетите при цар Борил земи са върнати и България достига размерите: от р. Днепър до гр. Мидия на Изток; от Мидия почти до Солун (без да включва града в границите си) и Адриатическо море на Юг; от Драч и Шкодра на Адриатическо море до Белград на Запад; по склоновете на Карпатите и т.н. без изменения на Север, като страната граничи с Халичкото руско княжество. За съжаление скоро след смъртта на цар Иван Асен ІІ, благодарение на възприетия от Ромейската империя западен държавен модел, който е максимално близък до т.нар. "феодализъм" и е напълно доминиращ като модел и в Българската империя, бързо настъпва нова редукция на границите. Като роля тук играят и многобройните сватби оставили и многобройни наследници на българския владетел. Още при седемгодишният цар Калиман (1241-1246 г.) син на цар Иван Асен ІІ от брака му с Ана-Мария унгарска като сериозен външнополитически фактор се появяват татарите. През август 1246 г. след отравянето на вече 12 годишния Калиман се изкачва другия син на Иван Асен ІІ - Михаил ІІ Асен, син пък на Ирина, дъщерята на Теодор Комнин (или на Виолета Гиндева ако имаме предвид филма "Сватбите на Йоан Асен"). Само за няколко седмици цялата област Родопи, чак до Марица и заедно със Сяр и Мелник се оказват откъснати от България. Градовете от Източна и Средна Македония преминават в никейски ръце (т.е. във византийски, т.е. в ромейски ръце - бел.моя), като България не спира да плаща годишен данък и на татарите. Унгарците също завземат и Белградска и Браничевска област. Без особени трудности са възвърнати отпадналите преди това земи, но бързите успехи на българите амбицират новият никейски император - зетят на цар Иван Асен ІІ, Теодор ІІ Ласкарис. За по-малко от година и половина Тракия отново попада в ръцете на никейците, като към завоеванията са прибавя и гр. Боруй. За да преустанови по-нататъшното напредване на никейците, България започва преговори. За представител на българският цар при подписване на мира с никейците в Регина е определен Ростислав Михайлович - полузависим владетел от руски произход, свързан с династически брак с царския дом в Търново. Той, вероятно подкупен, подписва такъв договор, какъвто Българската държава "не била принудена да подпише през цялото Средновековие. Съгласно този договор завоеванията на никейците се признавали безусловно. Подписването на Регинския договор ликвидирало десетилетия завоевания на българското царство, поради което предизвикало бурно недоволство сред патриотично настроеното болярство. В Търново бил извършен дворцов преврат - Михаил Асен бил убит, а майка му Ирина била отстранена от управлението… Постепенно династичните междуособици прерастнали в гражданска война. Надделял великият болярин Константин Тих, който получил подкрепата на Болярския съвет и бил единодушно избран за цар… Управлението на Константин Тих Асен (получил династичното име Асен поради брака си с Ирина, дъщеря на Теодор ІІ Ласкарис - бел. моя) (1257 - 1277) бележи началото на бавния залез на Второто българско царство… Междувременно на юг ставали важни събития, които пряко засягали и България. На 26 юли 1261 г., след повече от 57 години, Византийската империя отново заела исторически отреденото й място на Босфора. Първият император на възстановена Византия Михаил VІІІ Палеолог се оказал изключително деен владетел" (пак там, стр. 93 - 94). През последната четвърт на ХІІ в. България е изправена пред редица големи проблеми. Разрастването на сепаратизма води до обособяването на обширни територии, отслабва централната царска власт, а това накърнява авторитета на държавата. Съдбата й зависи от външни чужди сили, за което е голяма ролята и на политиката на царица Мария (водена от страстното желание за противопоставяне на вуйчо си (императора на Ромейската империя), когото искрено ненавижда. Татарските нашествия превръщат Североизточна България в "скитска пустиня". И когато народът не може да разчта на защита от страна на цар и боляри, из низините му се появява никому непознат дотогава водач, който заявява, че е призван от Бога да спаси народа си (колко прилича това на обстановката сега като изключим наличието на такъв водач). Този водач се нарича Ивайло, като истинското му име научаваме от един анонимен автор, съобщаващ, че "написал тези слова в дните на цар Ивайло, когато гърците (т.е. ромейте - бел.моя) обсаждали Търново." По-осведомени за него са ромейските хронисти Георги Пахимер и Никифор Григора, които обаче го описват като свинар и лахана (хранещ се със зеленчуци). Тук трябва да се има предвид техният стремеж за неговото унижаване понеже нанася удари и по ромейските войски. Според Божидар Димитров обаче той е най-малкото някакъв нисш военачалник, ако не и аристократ. След като Ивайло почти изгонва татарите и успява да се качи на престола на царската власт (почти паралелно с ромейския избраник Иван Асен ІІІ) на власт идва Георги Тертер. При неговото управление (на Иван Асен ІІІ- бел.моя) царската власт е загубила всякакъв авторитет, а татарските набези продължават. Разпадането на държавата позволява на двама боляри от видно потекло - Дърман и Куделин - да се обявят за независими в крайните северозападни краища. След прогонването на двамата боляри от сърбите, те трайно (сърбите) слагат ръка на Белградска и Браничевска области, които до края на ХV в. са напълно обезбългарени. Владетелският сепаратизъм (нормално е да има такъв при това състояние на държавата и е направо страно, че още у нас не се е появил такъв) не подминава и южните български земи. Братята Смилец, Войсил и Радослав създават Крънското княжество около град Карлово на изключително важни за отбраната на Търново земи. В този момент българските управници вече не са в състояние да решат нито един съществен вътрешно или външнополитически проблем без одобрението или подкрепата на някоя от околните сили - Ромейската империя, Сърбия и Златната орда. Като за възхода на Сърбия съдейства и упадъка на българската държава, която вече не е в състояние да гарантира защитата на Тракия, а още по-малко на Македония. През 1295 г. ново разорително татарско нападение връхлита българските земи. Направо учудващо е, че още родната историография не е заговорила и за татарско робство (още повече, че руската й посестрима масово оправдаваше неуспехите на социализма с него - бел.моя). За неограничен разпоредник за съдбите на България татарският водач Ногай хан поставя търновският болярин Смилец (1292-1298), който след като не свършва "нищо достойно", както споменават хронистите, умира и на неговото място се изкачва Теодор Светослав, син на Георги Тертер и доскорошен заложник при Ногай хан. Той обаче за разлика от предшественика си свършва доста повече, въпреки състоянието на държавата. След комбинация със сина на Ногай - Чака (или Наум Шопов в българският филм "Князът"), който е и върхът на държавното падение, Теодор Светослав изпраща главата му в двора на Токтай хан добре осолена. В резултат на татарската междуособица като обратен жест България получава: на Север териториите до изворите на р. Прут и р. Днестър (днешна Бесарабия, като граничи с Волжка България), на Юг достига до гр. Агатопол, на Запад достига малко след Ниш (но в посока на Македония всичко вече е изгубено) и от нивото на сегашният Свищов границата тръгва на Север за Бесарабия заобикаляйки Карпатите. Тедор Светослав прави опит за намеса и в Ромейската междуособица и без малко да успее да завладее Константинопол. След смъртта и на неговия наследник Георги ІІ Тертер, през 1323 г. към България е присъединено и Видинското княжество. Отново. Тогава, през 1323 г. на власт в България се възкачва и династията на Шишмановци. На 18 юли 1332 г. е последното успешно за българите сражение край крепостта Русокастро (недалеч от сегашният гр. Созопол). Тогава са победени ромейските войски, като и двете противостоящи си армии (българската и ромейската) са пълни с османски наемници. През 1344 г. е и последният дипломатически успех на българският цар - между него и ромейската императрица Ана Савойска е сключн военен договор, съгласно клаузите на когото България си връща девет големи града в Тракия и Родопската област (между които са Пловдив, Станимака (днешен Асеновград) и Цепина, но не бившата столица на Черна гора - бел.моя). И ако "все пак не е възможно Иван Александър да бъде поставен наравно с неговите бележити предшественици Калоян и Иван Асен ІІ по отношение на дипломатическите и политически качества, то безспорно е от най-издигнатите в културно отношение български средновековни владетели" (пак там, стр. 102). Тук моето изложение както най-често става в българските исторически книги би трябвало логично да свърши, ако пропуснем какво става с всички българските земи след османското завоевание, както правят това всички трудова по българска история. Като най-често се пропускат северните български земи отвъд Дунав (в днешно време те са оставени в предмета на дейност на румънската историография, от която за български земи на територията на Румъния няма да чуете нищо. Просто в тях съществува няколко века пауза - бел.моя). "С възстановяването на България при Асеневци, земите на север от Дунав отново стават част от българската държава. През средата на ХІІІ в. францисканският монах и пътешественик Вилхелм де Рубрук пише, че Влахия принадлежи на Асен, т.е. на българския цар Михаил ІІ Асен. След ХІІ в. според византийски, български и унгарски извори Влашко е гранична военна област на българската държава. В нея се назначавали князе или воеводи и няма цар или крал като монарси, както е при съседните независими държави. От този период са известните влахо-български грамоти на местните феодали. От 1330 г. след победата в битката при Посада (последваща след загубата на България в битката при Велбъж - бел. моя) при Бесараб І Влашко е фактически самостоятелно княжество. Един от нейните деспоти е Влад ІІІ Цепеш (1431-1476) по известен като граф Влад Дракула. След дълъг период на героична съпротива, в който той се отличава както с безранична смелост, така и с нечувана жестокост, граничеща със садизъм, до края на ХV в. областта е изцяло зависима от Османската империя. Имало само 64 години независимо съществуване след битката при Ровине в 1394 г. Влашко става васално на турците княжество, по времето на Мирчо Стари задължен първоначално само да плаща данък на Османската империя, а по-късно е сведено (до) владение, чиито княз (каймакамин) се назначава от султана, но османците никога не го превръщат в турски санджак подобно на завладените от тях земи южно от Дунав. През 1600 г. за пръв път се осъществява обединяване (при княз Михай Витозул) на Влашко с Трансилвания и Молдова, което обаче просъществува една година". През 1359 г. Богдан І създава независимо Молдовско княжество и е считан за основател на Молдова. Преди това стратегически разположената Молдова търпи няколко нашествия, включително тези на Киевска Рус и на монголите. През тези територии са минавали също така маджари, българи, печенеги и кумани. Княжеството достига своя златен век по времето на Стефан Велики (1457-1504). След него Молдова започва да отслабва и през 1538 г. се превръща във васал на Османския султанат. Молдавия обаче запазва контрол върху територията, управлението и търговията си, а османците нямат право да се заселват или купуват земя. "От 1716 г. Високата порта започва да назначава за управители на областта (Влашко - бел.моя) гърци-фанариоти, с което се увеличава влиянието на Фенер и недоволството сред влашкото население. Управлението на фанариотите е свалено през 1821 г., след революцията водена от Тудор Владимиреску" (по Уикипедия). След 1739 г. (малко преди да излезе на бял свят Историята на Паисий - бел.моя) и Белградския мир между Османския султанат, Австрия и Русия, Портата, въпреки победата си вижда, че войните с Австрия и Русия стават все по-рисковани и се отказва да въвежда пряко управление във Влашко и Молдова. И прави от тях това, което не е и Македония в момента - буферна зона и база за разграничаване на търговските връзки. Тогава се включват и балканските държави в този своеобразен общ пазар. Пожаревацкият мир открива Дунав за корабоплаването между Австрия и Османския султанат. Балканите стават все по-свързани с Европа, а Великобритания, Франция и Холандия излизат напред, докато Дубровник и италианските градове изостават (по История на България т. 5, стр. 25-26 Издание на БАН). Ако дотогава около 35 % само от езика е бил влашки, а останалата част от него - български (подобно на македонския днес), след усилена ромеизация и постепенно налагане на "римската идея" (твърдяща, че това са стари латини и латинизирани даки, останали от времето на Децебал) към края на ХІХ в. положението вече не е същото, т.е. тогава основаната Румъния няма нищо общо с дотогавашна България. "До 1861 г. официалният език на църквата и администрацията е старобългарският и неговата азбука - кирилицата. Въпреки, че в говора на населението в новообразуваната държава Румъния дотогава доминират славяно български думи и изрази, азбуката по политически причини е сменена с латиница и се вземат мерки влашкомолдовският език да се романизира" (по Уикипедия). През 1859 г. Влашко и Молдова образуват "Обединено княжество Влашко и Молдова" начело с Александру Йоан Куза, а на 24 декември 1861 г. Александру Куза обявява независимостта на новата държава Румъния, станала факт обаче едва след приключването на руско-османската война 1877 - 1878 (по Уйкипедия). Куза също е бързо свален в интерес на Великите сили (през 1866 г. и след като е провел селскотопанска реформа по френски образец, засягаща интересите на Русия, Османския султанат и едрите поземлени собственици) и е изкачен представител на фамилията Хохенцолерн-Зингмаринген на румънския престол - крал Карол І (крал от 26 март 1889 г.). Румъния заживява независим живот, независим от бугарският окупатор както биха казали съвременните "македонци". Защото и в Румъния има "бугарска окупация" - по времето на Първата световна война. Колкото и румънците да се опитват да избягнат военните действия с България и Германия насочвайки ги само към Австро-Унгария. Българската православна църква "Наследникът на на хан Пресиян на българския престол бил княз Борис І (852 - 889). Той поел управлението на държавата в твърде сложна и напрегната обстановка. Включването на славянските племена от Македония и Родопската област в пределите на българската държава изострило отношенията с Византия до краен предел. Завоеванията в среднодунавските земи през първата половина на ІХ в. поставили България в непосредствено съседство на северозапад с Немското кралство, Великоморавия и Хърватско и насочило нейните интереси натам. Политическата и църковната експанзия на Немското кралство към среднодунавските славяни създали напрежение в Централна и Югоизточна Европа и водели до сложни политически комбинации и военни съюзи. Изострило се и съперничеството между Цариградската патриаршия и Римската курия за църковно надмощие над намиращия се в процес на християнизация или все още непокръстен славянски свят. В домогванията двете църковни средища българските земи и тяхното население заемали важно място" (История на България, т. 2, С. 1981 г., Издателство на БАН, стр. 213). В началото на управлението на княз Борис І (който тогава е титулуван все още като хан - бел.моя) Българската държава запазва добрите си отношения с Немското кралство. През 853 г. има известна смяна в политическата позиция, но страната е все още в лоши отношения и с Ромейската империя. И затова през 856 г. е сключен мир между двете страни. Седем години по-късно става ново прегрупиране на политическите сили (862 - 864 г., като през 863 г. това прегрупирне съвпада с четиридесетдневен земетръс по българските земи), а при сключеният нов мир с ромеите, без да спечелим мира, те ни връщат загубената малко преди това област Загоре без градовете Анхиало (Поморие), Месемврия (Несебър) и Дебелт (бъдещият Бургас) само срещу обещанието да приемем християнството от Константинопол (тук както говори Историята на България обстановката почти напълно повтаря сцените, отразени във филма "Борис І. Покръстването", но трябва да се има предвид, че и филмът, и академичното издание на историята са издадени по едно и също време). А и християнството вече е започнало да прониква сред ръководните членове на българското общество и дори и сред ханското семейство. Макар и да е религия на враждебната на България Ромейска империя. През 864 г. е покръстен българският княжески двор без обаче да му се придава тържественост поради вътрешнополитически причини. Борис І приема името и на църковния си баща Михаил ІІІ. Бунтът на половината боляри срещу покръстването води до нова промяна в българската политика, но не като тази на Расате - към отказ от християнството. Напротив - води до нови връзки с папството, като Борис І разчита на Людовик Немски при водене на преговорите с Рим. Именно тогава са изпратени на българския княз прочутите отговори на папа Николай, написани от игумена на манастира "Санта Мария Травесте" Анастасий Библиотекар. Които представляват най-изчерпателния извор за България от него време (ІХ в.). Подобни отговори е изпратил и константинополския патриарх Фотий, но те са по-скоро задълбаване в дебрите на християнството, докато в отговорите, изпратени от папата централният въпрос е този за ръкополагането на главата на българската православна църква за патриарх. А това означава на получаването на сан равен с този на римския папа. Като при своя отговор папата се опитва да печели време, което е съвсем естествено. През 866 г. у нас е изпратен мисия от папска страна водена от Формоза Портуенски и Павел Популонски. Немците също откликват на молбата на българите и у нас през 867 година мисията на папата се засича с тази водена от епископа на Пасау Херман. Германците, разбирайки че са изпреварени и то от суховния си дводач - папата отстъпват. По-късно и папските пратеници отиват в Константинопол на път за Рим, но там те са хулени и ругани от ромейските сановници, че се намесват в тяхната територия, което амбицира папата да се бори за получаването на българската църква. Папата антамосва патриарх Фотий. Но преди смъртта си допуска и една груба грешка - на молбата на княз Борис І да му остави за представител на водената от него мисия Формоза Портуенски той му изпраща двама други представители включително и Павел Популонски. След смъртта на папа Николй І обаче, новият папа - Адриан ІІ се оказва още по-праволинеен от предшественика си и тогава има скъсване на българския княз с папата, неудовлетворил неговото искане. На 5 октомври 869 г. в Константинопол се провежда VІІІ Вселенски събор. Папата се нуждае от ромейска помощ срещу арабите, но не знае, че на Вселенският събор ще се гледа и въпросът за българската църква. Разногласията между папа Николай І и княз Борис І са довели до липса на създадена църковна организация у нас, т.е. пропиляли са времето до 869 г. На 4 март 870 г. римляни и ромеи пак спорят за принадлежността на българската църква, но източните патриарси решават българската църква да бъде под покровителството на най-висшата църква тогава - тази в Константинопол. Решението от 4 март 870 г. слага началото на създаването на българска църковна организация. Назначеният още преди това архиерей Йосиф (принадлежащ към ромейското духовенство) е ръкоположен за глава на българската църква от патриарх Игнатий с ранг архиепископ. Създават се и епископиите, като знаем за такива в Белград, Морава, Охрид, Проват, Девелт и на мястото на по-късно направеният Червен. От старите ромейски са възстановени епископиите в Средец, Филипопол, Дръстър и Бдин. Българската архиепископия е направена по модела на Константинопол, като "те се съгласили да приемат да се подчиняват на архиепископ и да се изпълни страната им с епископи … По всичко изглежда, че броят на създадените тогава епископии бил значителен" което кара в много от своите изпратени писма до България папа Йоан VІІІ да изтъква този факт пред българския престол. В "страната имало седем митрополитски средища": Деволско-Охридска, Девелтска, Брегалнишка, Дръстърска, Средецка, Филипополска и Бдинска. По своята структура канцеларията на българската архиепископия е изградена по подобие на Константинополската патриаршия: архиепископ, хартофилакс, синкел (архиепископ по организационните въпроси, съвременно - главен секретар), църковникът на всички български църкви (чисто българска титла без аналог в ромейската империя). Другите ромейски титли като велик иконом, протонотарий, логотет, кастризий и др. обаче не са засвидетелствани в историческите извори за България. Княз Борис по подобие на ромейския император придобива изключителни права за надзора и разпореждане с църковния живот, както при строителството на църкви и манастири, така и при изграждането на църковни епархии, т.е. и у нас системата е напълно като ромейска - т.нар. цезаропапизъм. Защото отговорът на император Константин (дадени още през ІІІ в. - бел.моя) на претенциите на папството да управлява империята са, че империята е допуснала на своята територия християнството, а не обратното. По отношение на балканските и среднодунавски славяни България продължава своята активна политика с цел разширяването на страната и на първо място - с цел подчиняване на все още разпокъсаните сръбски племена. Християнизирани (т.е. омиротворени) още по времето на княз Властимир (около 820-855 г.) от ромейте тяхното окончателно покръстване става между 855 и 870 година. Намиращи се в България сръбските князе-изгнаници дълго време играят ролята на послушни оръдия на българската и ромейската дипломация, която по времето на княз Борис І действа в синхрон. Независимо от обвързаността си с Ромейската империя България продължава да поддържа приятелски действия и с Немското кралство и е важен фактор в среднодунавските земи (231-237 стр.). Центрове на епископии през Х-ХІ в., когато църквата ни е призната за патриаршия заедно с прзнаването на Петър за цар (8 октомври 927 г.) са такива големи за времето си градове, каквито са: Охрид, Костур, Главиница, Битоля, Струмица, Моровизд, Триадица (Средец), Ниш, Браничево, Белград, Срем, Скопие, Призрен, Липлян, Сервия, Дръстър, Видин, Орея, Черник, Химара, Дринопол, Ботрот, Янина, Козел, Петра, Риги, Стаг и Бер (стр. 357). Въпреки, че още при управлението на княз Борис І според папа Йоан VІІІ броят на българските епархий да е твърде голям, при следващите владетели той дори нараства в резултат на териториалното разширение на държавата. След края на Първата българска империя (1018 г.) българската патриаршия е понижена до ранг на архиепископия (Охридската архиепископия, просъществувала до ХVІІ в.), а след възстановяването на Българската империя от братята Асен и Теодор Белгун (Петър ІV) българската патриаршия е възстановена през 1235 г. И въпреки някои опити направени от ромейската политика (например този на Михаил Палеолог, постигнал с подписването на Лионската уния през 1274 г. срещу безпрецедентното обещание да подчини патриарха и Синода на римския папа - История на България за 11 клас Герги Бакалов, С. 1996 г., стр. 94) Българската патриаршия просъществува до падането на Търновското царство през 1393 г. и дори разширява своята дейност далеч зад пределите на страната. Когато е понижена до Търновска митрополия. Някой мнения подочути отук оттам Предаването "Памет българска" на националната телевизия: За произхода и родното място на Кирил и Методий (26.05.2012 г.) Кирил и Методий са родени в Солун в семейството на български политически бежанци. Константин пред арабите в своята арабска мисия признава, че е от български благороднически род. По някое време двамата братя зарязват кариерата си, отиват в Олимп (Мала Азия) и там започват да създават своята българска азбука. Естествено е, че от славянските езици знаят само българския такъв. Защо го правят? От християнска ревност или от друго? Те не знаят, че без разрешение от централната власт славянският език ще се нолзва. Но папата и Константинополският патриарх разрешават това. Книгите са скъпи, а за отварянето само на една църква са нужни поне 20 книги. Преводите на български език до ХІІІ в. са едниствените книги на роден език. Затова тяхното дело е подкрепено от българският княз. Но има и още други, които работели в тази област. Патриарх Фотий решава да скъса с триезичната догма и подкрепя делото им пред византийския император. През 855 г. двамата идват в България, проповядват в Брегалница и Равен, включително и княз Борис І приема християнството с още 54 000 души.. През 864 г. той отново е покръстен за да приеме името на император Михаил и да сключи мир с Византия. В ХІХ в. заради Вселенската патриаршия оставя у българите лошо име на Византия. С появата на Гърция Византия се отъждествява като гръцка държава, т.е. Византия е продължение на Гърция. И затова всичко лошо остава за Византия. Но Византия е нещо като САЩ. От Византия вземаме много.Най-голямото нещо което вземаме е християнството, което се проповядва чрез писменото слово. Дотогава само то е религия на словото. След него такъв става исляма. А словото става чрез владеенето на език. Тук езика е или гръцки (официалният в държавата) или славянският. В България приемането на гръцкия става опасно за държавата защото рано или късно ще доведе до претопяване и византийско поглъщане. Затова Борис І става автор за изповядване на християнството на роден език. Подкрепя го Фотий. Ако не ползваме друга висша подкрепа в християнския свят, българите ще бъдат обявени за еретици, т.е. изтребени. Затова Борис І е създал един общ българо-византийски проект. Но през 893 г. с приемането на българския език в богослужението Византия налага нещо като ембарго и предизвиква Първата след покръстването война на българите срещу империята. Папа Йоан Павел ІІ обявява Кирил и Методий за светци-покровители на Европа. Дотогава само св. Бенедикт, очистил Европа от варварите, е такъв. Папата се смята за покровител на християните (от завещанието на св. Петър насам). Думата католици е равно на православни. На Запад няма по това време национални църкви. Сталин например не приема дипломатически отношения с папата и католицизма. Но папата раздава императорските и кралските корони (пример - поклонението в Каноса). Чрез свалянето на васалната клетва на феодалите той държи кралете и императорите в шах. С поддръжката на папа Адриан ІІ е позволено на славянския език да бъде проповядвано. По-късно папите се опитват да поправят грешката си, но вече е твърде късно. След Х в. славянският език може свободно да се разпространява в Европа. Славянското население тогава няма християнска държава. Само Западна Европа е християнизирана. Папата и Вселенският патриарх се опитват да покръстят славяните. Западът го прави с огън и меч, но не успява заради опитите това да става с латински език. Затова Великоморавският княз кани Кирил и Методии. С тяхното идване България започва да играе могъщата роля, предвидена и от нейните владетели. Руският патриарх Алексий І призна, че християнството в Русия е прието от България. Макар и тогава българите да са изпратени от византийския патриарх. В Русия още от самото начало то се използва на български език. Духовниците също са българи. През 988 г. Вселенската патриаршия изпраща българските монаси да държат Русия като с пистолет срещу конните народи. Същото е със Сърбия, Румъния, да не говорим за сегашна Македония и т.н. На полският светец … това му е подвигът - че побеждава българският епископ. През 60-те години на ХХ в. с папска енциклика е опразнена и пражката православна епископия. Но българите въвеждат в християнството славянските народи. Що за религия е християнството (пак там 21.01.2012 г.) През 864 г. Борис І обявява християнството за единствена религия в България. Между християнските държави отношенията са различни: връщат се пленници, не се вземат роби, не се разрушават градове … Покръстването не се извършва само от Византия, но и от латините. Покръстването на Северна България е извършено предимно (вероятно) от латините. Идеята ни е да станем ІІІ християнски център, равностоен на другите два - Константинопол и Рим. Купен е Формоза. По-късно той е направен от Борис І папа. Подчинява българската църква на Запада в началото, защото от там е по-безопасно за страната, а и Западната църква не разполага с армия и други активи, но в края на краищата отиваме под византийското влияние. Идеята е, че скоро ще станем независима църква. Константинополския събор (на който се определя в края на краищата положението на българската църква) е началото на разкола между двете основни църкви. През 870 г. българската църква е обявена за автокефална. Започва строителството на 7 съборни храма. Строи се и голямата базилика в Плиска - 99 х 30 м. срещу 70 х30 м на Св. Петър в Рим. България заявява да се превърне във водещ европейски християнски център Християнството е прието недоброволно? (пак там 8.12.2012 г. ) Християнството влиза в България, но преди него св. Павел посещава в Македония, св. Андрей по Черноморието ни посещават. 330 г. вече става задължително в Римската империя. Смята се, че варварите са унищожили християнството в България. Готите разбиват римските войски, после строят две готски държави. Но се християнизират. Хуните грабят населението тук, отвличат жени и деца. Но аварите през VІ в. грабят целенасочено. Но елементи от църковната организация оцеляват. В Константинопол българските представители завързват гръцките свещенници когато те идват. В Северна България всички епископи изчезват, но епископията в Дръстър постоянно съществува. Доста българи са били християни когато идват тук. Например Кубрат е бил християнин още по времето на Ираклий. Основава оногондурската българска архиепископия. Когато заселва България, тя се установява в Дръстър. При разкопки на базиликата в Дръстър, в основата намират друга църква. Християнският лозунг направи друг християнин са привличали. Хамбарлийският надпис казва, че подчинени стратези са с християнски имена. На Крум зет му е християнин. И други са добре приети в България. Кубер например води 60 хил. християни. Вероятно и той, и Тракия, и Македония са християни. Към 865 г. 283 са християни. Отвлечените от Пловдив също са християни. Борис получава титлата архонт. През 870 г. църквата в България е самостоятелна българска организация - автокефална е. Подвластни на Константинопол са, но се самоуправляват. 1872 г. патриархът ни слага схизма, макар че, като екзархия сме подчинени на Константинопол. Българите са перси, но увличат и тюрки. В християнската вяра никой не допуска чуждо влияние. Мюсюлманите след 1660 г. …? Кримската война, част от населението да бъдат помохамеданчени. След 1670 г. Родопите са помохамеданчени. Влиянието на Българската патриаршия (пак там 11.02.2012 г.) От св. Андрей и св. Павел са основани първите християнски общини по нашите земи. Постепенно християнството набира сили и през 864 г. е обявено за единствената религия можеща да бъде изповядвана у нас. Борис І иска християнството да е една от водещите християнски сили. Християнството да бъде прието на роден език. Тогава в църквите е трябвало при служба да се четат житията на съответния светец и т.н. 870 г. БПЦ е с много голяма намеса на българския държавен глава. През Х в., когато Симеон наследява престола, като амбициозен владетел, чрез война с Византия, която дава царското достойнство, се отказва (Византия) от титлата кесар, дадена на хан Тервел и дава на Борис титлата архонт. Князете по принцип управляват неограничени от държавни граници племена. Само няколко месеца след като поема престола той воюва с Византия та чак до 927 г. При Ахелой той унищожава 70 хилядна армия. През 917 г. той признава независима патриаршия. После и византииците я признават. Дали Българската Патриаршия е разпространявала влиянието си? Българският език е славянски диалект. Хърватите през цялото време през средновековието пишат на глаголица. Понеже на нея се пише трудно, у нас се осъществява реформа. Така чрез нея в новата славянска писменост влизат част от българските руни плюс някои гръцки такива. Така се създава новата азбука. Хърватите примерно пишат и след Х в. на глаголица. БПЦ има архиереи в Прага. В Краков също има българска архиепископия (до 999 г.). Българското православие все пак губи в крайна сметка от латинският език там. В Беларусия, Украйна и Русия обаче успява. Рус например носят името на едно шведско племе, обединило народа около Киев. По-късно това обединение се разпада на многобройни руски княжества. От Киев българските мисионери разпространяват християнството на български език. През 988 г. русите покръстват народа на български език. Тогава Византия се съгласява с вече готовото на български език християнство. Т.нар. черковнославянски и т.н. славянски модификации са квалифицирани като такива от враждебни на българския език сили. След 924 г. сърбите също приемат християнството от България. В Румъния и Молдова също и доста лесно и то без наличието вече на българска патриаршия, която е разбита от османите. До ХІІІ в. надписите там са на старобългарски език. До ХVІІІ в. надписите в Румъния са на старобългарски език. БПЦ разпространява влиянието си върху Европейския континент. Източна Европа е християнизирана от българите. Подобно на Латинска Америка днес. Цялата наша литература е свързана с християнството. Прави се в манастирите след VІІІ Вселенски събор. Той постановява във всички черкви да има училище. По-талантливите деца са преписвали в тях. Едно евангелие е струвало по 2-3 триетажни къщи с магазините към тях. Преписвали са и за износ. Созополският манастир например изнася за Ватопедския манастир. Това е било добър бизнес. Изнасяло се е и в Русия, Молдова, Сърбия и Черна гора. Църковно-славянския е старобълтарски език и се възпроизвежда от руси и сърби поне до ХІІІ в. Преписвал се е фототипно, т.е. буквално, както е изписан на български, за да не стане еретическа грешка, ако нещо бъде променено. Византийско робство не е имало. През 1018 г. византииците даже разширяват българския църковен окръг. Тогава създават автокефалната охридска архиепископия. Тя е зависела обаче, не от Константинополската патриаршия, а лично от императора. Българските книги не само че не са били унищожавани, а са умножавани и разпространявани повече като славянска писменост. Гробовете на българските владетели (пак там 03.02.2007) България е основана през 632 г., а 680 г. се разширява след една война с Визанитя с областта Мизия и прехвърля тук столицата си. Спорове има дали да броим за български владетели тези т.е. по време на въстанията. Също така спорен е въпросът дали между Крум и Омуртаг не е имало двама български владетели. Владетелите които са сигурни са 53-ма. Като само на Батемберг сега знаем гроба. Предположения: Костите на цар Калоян са открити в Търново в църквата "Св. 40 мъченици". Решено е те да бъдат взети от музея и на 14 април костите му да бъдат поребани отново в черквата, както и костите на вече известните ни български владетели Доц. Д-р Пламен Павлов, медиавист - Теодора (византиика), жена на Светослав Тертер защитава яростно българските интереси. Мария Кантакузина също. Режисьорът Константин Чакъров - по българските земи са разпространени крупни военни части. Хан Омуртаг защитава всички проходи с мощни крепости. Търново трябва да защити подхода към Хаинбоаз - една от най-използваните връзки между северните и южните български земи. С християнството за официална религия, управителят на крепостта Търново вероятно е построил и църква - предшественик на "Св. 40 мъченици". Този упавител вероятно е имал кръвна връзка с династията на хан Крум, а Асен, Петър и Калоян са били негови потомци. Известно е, че в Средновековна България имало закон, съгласно който цар е можел да стане само човек от царски род. Свидетелство, че "Св. 40 мъченици" е построена в ІХ в. от в-ския (?) управител е фактът, че именно тя е фамилна черква и мавзолей на Асеневци през ХІІІ-ХІV в., а не е построена от Асен и Петър специално за обявяване на независимостта през 1185 г. черква "Св. Димитър". През вековете до началото на ХІІІ в. черквата е претърпяла много разрушения от природни катаклизми и войни, но е била поправяна и преустройвана. Днешния си вид тя придобива през 1230 г. когато е преустроена и осветена от цар Иван Асен ІІ и осветена с ново име - "Св. 40 мъченици". Поводът - голямата победа на 22.03.1230 г., денят на мъчениците, която българската армия постига над претендента за византийския престол, епирският деспот Теодор Комнин при хасковското село Клокотница. За всичкото това разкава надпис върху мраморна колона, която цар Иван Асен ІІ заповядал да поставят в черквата. Вероятно пак Иван Асен ІІ е заповядал да се поставят колоните с надписи от времето на хан Крум. Дълго време се смяташе, че тези колони са пренесени от Плиска, за да се подчертае приемственост между Първата и Втората българска държави. Известно е, че възстановителите на българската държава Асен и Петър веднага след обявяването на независимостта през 1185 г. се отправят към Преслав и след известни перипетти го превземат. И именно там се установява до 1196 г. коронясаният за български цар през 1185 г. Теодор-Петър. Настаняването на царя в старата българска столица е смятано за реална демонстрация за връзка с Първата българска държава, а и колониите в обратен случай трябваше да бъдат поставени в "Св. Димитър" - храмът, построен специално за коронацията на Теодор-Петър за български цар. Затова мнението на някои историци, че колоните на Крум и Омуртаг не са пренасяни от Плиска, а са били издигнати в аула на Омуртаг още през ХІ в.изглежда е вярно. Иван Асен ІІ ги е поставил в черквата не за да подчертае връзката с Първата българска държава, а да подчертае родовата връзка с династията на хан Крум. Появата на колони с надписи на владетели-езичници в християнски храм не е било смятано в християнския свят за връх на добрия вкус и с това също трябва да търсим една изява на средновековния български патриотизъм. Цар Иван Асен ІІ е показвал с този акт на съвременниците си българи и чужденци, че предшествениците му може да са били езичници, но са направили България велика държава. Те, и българите, които са управлявали са наши прародители, и ние ги уважаваме и почитаме за делата им, а не за вярата, която са изповядвали. От началото на ХІІІ в. теренът на черквата около нея е използван за гробище на личности от Асеновия род. Какво е станало след 1207 г., че тук е погребан цар Калоян? Голяма част от погребенията също са на мъже, заемали приживе важни държавни постове, ако съдим от намерените пръстени и печати. Превземането на Търново от османските турци довежда до упадък на църквата, която обслужва християните в квартала до ХVІ в., била превърната в джамия. На 14.ІХ.2006 г. се освети обновения древен храм. Той бе предаден за стопанисване на Националния исторически музей, но в дните на 6-те най-големи християнски празника, в него ще бъдат извършени богослужения. Днес Плиска и Преслав са руини, а Охрид и Преспа са в чужда държава. Така, че Търново е най-подходящ за пантеон на българските царе. Търново е единствената древна столица, която засега е и бурно развиваща се. Пламен Павлов - и самия Иван Асен ІІ го е избрал за пантеон. Вероятно изискванията на БПравославна Църква са много високи и не знаем нищо за царете си, за разлика от Сърбия, където всички крале са канонизирани. Френските са в Сен Дени, в Москва - в Архангелския събор. А в България от надписа на Омуртаг си личи, че всеки е погребан където му харесва на любимо за него място - за Кубрат - 2001 г. по инициатива на бесарабските българи е направен общобългарски събор. Въпреки противодействието, включително от Петър Стоянов, имало над 11000 души. За да не се обидел украинският президент. На 21 август всяка година отива група българи на могилата на Кубрат. Имало части от ковчега и дори череп. Учени от Ермитажа са сигнализирали, че това е Кубрат. 1912 г. е намерено това погребение. 3-те пръстена на Кубрат показват, че е патриции, че е християнин и че е владетел на българите, че дори има служебен гръцки език. - Аспарух - край село Вознесенка, гр. Запорожие, в района на ТВ кула. Н.Габер (депутат), Соня Марсинюк и др. България опитали да издигне паметник. Само Аспарух е разбил императорска армия и само той може да има императорски орел. По-спорното е дали е той, но ако не е, някой друг български владетел е. А императорски орел да се вземе е най-трудното Испор или Педрос. Ако е Педрос е византийски командващ, брат на Маврикий и показва, че българите са го разбили и са му взели знамето. На този етап може да се приеме, че гробът е на Аспарух. Следва цяла дузина български ханове, за чиито гроб не се знае нищо. Тервел, Кормисош, Сабин, Телец, Паган, Токту, Телериг, Крум, Омуртаг, Маламир, Пресиян І - не знаем гроба на нито един от тях. В Италия американски археолози намират гроба на български владетел разкопавайки ландгобардски некропол около Виченца, където е живял Алцек. Българите намират гроб на български владетел с пръстен и печат. Или Алцек или сина му. Гроб № 33. В чужбина ги намираме, а у нас - не. - Тервел - при всички случаи е погребан в Плиска или при Мадара (но е в България). - Север - вероятно в Плиска, умрял спокойно - Крум - вероятно също в България. - Кардам, Омуртаг - също. В т.нар. "езическа епоха" явно е изграден мемориал на владетелите (Омуртаг) и на средата на пътя за Дунав е заповядано да му направят гробница. Но за към 20 владетеля - има пълна мъгла. - Сабин и Телериг са били емигранти. Съществуват различни хипотези на български учени: голяма могила в Плиска, Никулицел в Северна Добруджа и т.н. Християнски владетели - Борис І - Като светец вероятно мощите му са неколкократно пренасяни и така са изгубени. Би могъл да е в Голямата Базилика в Мартириума под нея. Светец е и е редно да са в най-голямата изградена от него църква - Енравота - пърият владетелски син. В един мартириум според П.Георгиев, където се погребват мъчениците и отгоре е построена Голямата Базилика. - Симеон І - би трябвало да е погребан в Преслав. Възможно е да е в Затната кръгла църква или в някоя друга. - Петър - има надпис "Гроба на Петър" в Златната църква, без да пише "цар Петър". Може да са мощи на някой светец Петър. Но и Симеон , и Петър създават Преслав и са погребани в него. - Самуил, Гаврил Радомир, Иван Владислав (според книгата на проф. Моцопулос) - в Голямата базилика на о. Св.Ахил. Те са клонка на крумовата династия. От Северна България са, вероятно от Търново. Открити през октомврийски ден, в който парите на експедицията са свършвали, върху струпването на земя в десния неф на базиликата. Казали на (професора) че има пясък по дрехите, огледал се и видял дупка с излизащ пясък. През лупата си погледнал в дупката и видял човек, почти като жив, т.е. скелета на Самуил. Саркофагът бил затворен и не влизала светлина. Изровили земята, отворили саркофага и намерили скелет с пурпурен цвят. Следователно там лежал цар, знаменита личност. Но в саркофага нямало нищо друго. Случайно забелязали, че върху лявата ръка има рана, която е зарастнала. Така решава, че това е раната на цар Самуил, получена при Сперхей. Там той е спасен от сина си, който го отвежда в планините. През 996 г. Тогава българите разположили лагер до реката са нападнати внезапно от войската на византийския пълководец Никифор Уран и войската, водена от Самуил и Гаврил Радомир е разгромена. Те се направили на убити и се спасяват и след боя, след труден преход достигат България. В битката Самуил получава голяма рана и има неправилно зарастване на тази негова ръка. Това е първият от опорните пунктове за индентификация от Мацопулос. През 70-те години той оповестява откритието си. Самуил изглежда с лице като на конквистадор. Носът му е почти хоризонтален (рядък), антропологичните следи вероятно са арменски. И тогава се помисля за майката и таткото. На ръката е открито парче от ризницата от чисто злато, а по плата - изображение на папагали и други рисунки. Изображенията са изтъкани със златни нишки. (качество, като във Византииските дворцови платове). Следователно, това е даден като царски подарък. А може и да са получени като данък именно скарамангел. - Пресиан ІІ - български вадетел, управлявал веднага след Иван Владислав, отказал да се подчини, оттеглил се в планината Тмор (Албания) и заедно с Елемаг оказал последна съпротива на Византия докато станало студено и се предават. Гробът му е в Михаловци, Словакия. Вероятно е избягал там. При Самуил и Симеон вече е традиция да се прави пантеон на династията. Та няма съмнение, че това е гробът на цар Самуил. - Петър и Асен - 1905 г. Търновското археологическо дружество (М.Москов?) при разкопки на черквата "Св. Димитър" са намерени 3 гроба, изградени както трябва с 3 скелета: 1.) на епископа Василий; 2.) и 3.) на Петър и Асен. Пищялите на скелетите били по 50 см., т.е. те са били на хора, високи около 2 метра. Намерен е череп, няколко кости и пръстен с диаметър 2 см. Тези неща не са запазени и може би се намират някъде по фондовете на историческия музей. В Търново или в Националния Археологически музей в София, които правели разкопките тогава. Между другото, Унията е дело на архиепископ Василий. - Борил, Иван Асен ІІ, Калиман ІІ Асен - погребани са някъде в Търново. - Константин Асен - неизвестно точно къде. Маренския манастир е вероятният домакин. (до Елена) от 1840 г. е. Когато е кръстена черквата е намерен саркофаг. Легендата гласи, че там е погребан български цар. Местните твърдят, че е погребан Борис І. Но едва ли е той, въпреки че саркофагът е царски - изграден е в стената на черквата. Въстанието на Ивайло е около Преслав и Провадия, Константин Асен е разбит извън Търново и следователно е възможно да е на Константин Асен или някой друг български цар. Кралете (а те са с по-нисък ранг) имат свои задушнини - манастири, за спасението на душите им и се казва, че там почива кралят. - Георги І Тертер - замонашва се през 1292 г. Намерил се гроб в Ивановските скални манастири, който може и да е негов. Гробът е специално оформен, не е на обикновен монах. (Книга за търновските царици.) Първата съпруга на Асен - Мария е погребана в Червен. Има надгробен камък, впоследствие вграден (градът е след разрушаването му от татарите) в крепостната стена. При възстановяването му цар Асен го е поставил на жена си Мария. Иван Асен ІІ е син на Елена, втората съпруга на Асен. - Теодор Светослав - 1.) забравен доскоро; 2.) възстановява България и я прави голяма и силна. Вероятно е погребан в Търново. По времето на Михаил Шишман има някаква реконструкция на двореца и вроятно е погребан в него. В "Св. 40 мъченици" имало малък пантеон на Асеневци. Но и Тертеровци, и Шишмановци се свързват с тази династия. - Ана -Мария Маджарката - намерен е надгробен саркофаг с неин портрет. Тя е католичка, а по него време ние сме били в уния с католическата църква. И тя не е била длъжна да приема православието. В книгата на Моско Москов, на 30 стр. се намират данни за царския син Петър - починало дете на Иван Асен ІІ в 1237 г., вероятно наричащо се Петър. - Михаил Шишман - 1322-1330 г. Загива нападнат в лагера си при Кюстендил от сръбския крал, но е погребан в черквата в Старо Загоричане. Здрава и днес българска черква с български надписи на входа, построена от сръбския крал, т.е. показва, че местните са били българи. През 1916 г. е открит саркофага му. Костите изтляли, но въз основа на един гроб акад. Йордан Иванов твърди, че това е гробът на Михаил Шишман. В Македония е. - Иван Александър - най-дълго управлявалия след цар Петър или поне наравно с него. Има парче на саркофаг в Търновския музей. Най-вероятно на Иван Александър. Саркофагът е бил в черквата в двореца. А там са били мощите и на Св. Петка Търновска. А Иван Александър се кълнял в молитвите си в Иисус, Света Богородица и св. Петка. Логично е да е там, а стилистиката на саркофага с двуглавия орел говорят за това, че това е Иван Александър (според Николай Овчаров) - а двама с името Иван Асен са погребани в черквата "Св. 40 мъченици". Бащата е погребан в Царевец, а сина - долу в "мъчениците". Така виждаме останките на едно семейство. - Иван Шишман - убит край Никопол. Според българската анонимна хроника от ХV в., (доцент Иван Чичерджиев изследва тази хроника и няма съмнения, че тя е извор № 1 за Шишман). Влашката хроника на Михаил Моса (?) повтаря същото. Затова е вероятно Иван Шишман да е погребан в черквата "Св. Петър и Павел" в Никопол. И днес я наричат "манастирчето", а калето - Шишманово кале. Самата черква е от ХІІІ в. и е един от уникатите на българското средновековно строителство. Правени са частични разкопки в района на старата черква "Св. Петър и Павел", построена е от цар Калоян, ще излязат интересни неща. Днес е музей. За нея съществува легенда за царска библиотека и т.н. - Константин ІІ Асен, последният български цар - починал е в Белград. На 17.ІХ. 1422 г. сина на Иван Срацимир. Погребан е в параклиса "Св. Петка" в Кале мегдан, Белград, най-вероятно. Един от хората, спасили мощите на св. Петка, пренесена във Видин, а оттам - в Белград. Следователно има заслуги към светицата и съответно - там е и погребан. До нея. - Патриарх Евтимий - не е сигурно дали това е същият гроб в Бачковския манастир защото оловната плоча с надписа е късна. Но това нищо не означава, понеже се подменят нещата. - Гробът на Св. патриарх Ефрем е в Косово. Добрият пастир на Търновската страна според сръбският му ученик. В патриаршеската църква "Св. Димитър". Имал принос за сръбското развитие. - Цар Борис ІІІ - в Рилския манастир. -