- Патриарх Евтимий - не е сигурно дали това е същият гроб в Бачковския манастир защото оловната плоча с надписа е късна. Но това нищо не означава, понеже се подменят нещата. - Гробът на Св. патриарх Ефрем е в Косово. Добрият пастир на Търновската страна според сръбският му ученик. В патриаршеската църква "Св. Димитър". Имал принос за сръбското развитие. - Цар Борис ІІІ - в Рилския манастир. - Княз Александър Батемберг - в София. - Царица Елеонора - в Боянската църква. - Княгиня Мария Луиза - "Св. Лудвиг" в Пловдив. - (цар Самиул - "Св. Ахил", а цар Михаил Шишман - в "Св. Георги" в село Старо Загоричане". Загадъчната смърт на българските владетели Тук отново се връщаме към ромейското разузнаване, понеже времето на Ренесанса "е и възраждане на разузнаването" (Ефим Черняк, "Пет столетия тайна война", С 1989, стр. 23). Възраждане, а не раждане. Според автора "голяма роля е играла тук секретната дипломация … като същевременно официалната дипломация също е участвала в тайната война наред с институциите" (пак там, стр. 5). Като разузнавателни служби съществуват още с появата на държавата, ако не и преди това. Методът за оптично предаване на информацията например, въведен в Ромейската империя още от времето на кръстника на княз Борис І Михайл ІІІ, "работел особено ефективно през Х в… Василий ІІ, който воювал в България срещу цар Самуил … след като научил новините (че младият емир на Алепо е застрашен от халифа на фатимидите Ал- Азис - бел.моя) не се поколебал да вземе изненадващо решение. Като се отказал от кампанията си в България … използвал имперските пощи, посред зима прекосил Мала Азия за 16 дни …превзел два града в Сирия …(и) се завърнал в Константинипол през есента на 955 г." (Френсис Дворник. "Произход на разузнавателните служби", С. 1997 г., стр. 168). Т.нар. "средновековни източници" показват, че ромейте схващат войната срещу "демонизирани" врагове (за каквито са смятани и българите дори и след покръстването) като свещена. Освен обичайните действия, прилагани във въоръжени конфликти арсеналът от тактики в тази психомахия (т.е. духовна борба) се простира от отслужването на християнски религиозни ритуали до прилагането на древни магически действия. Ромейският историк Псевдо-Симеон Магистър пише, че император Роман І Лакапин прибягва именно до магия за да елиминира българския цар Симеон (т.е. нещо като вуду ритуал по сегашните стандарти - отсичането на главата на статуя, посветена на Симеон и внезпната му смърт в същия миг - бел.моя). От съчиненията на Скилица-Кедрин и Йоан Зонара става ясно, че императорът прави внимателно проучване от което установява, че Симеон умира в мига, в който е отрязана главата на статуята свързана по тайнствен начин с него "обхванат от безумие и сърдечна болест" (според свидетелството на продължителят на Теофан). Още приживе цар Симеон обвинява ромейският патриарх Николай Мистик, че заради неговите гибелни молитви едва не загива в битката при р. Ахелой. От етнологията и културната антропология знаем, че такова действие се нарича "имитативна магия". През пролетта на 814 г. Крум хан водейки огромна армия с намерението да превземе Константинопол завършва живота си заклан от невидима ръка, като през устата му, ноздрите му и ушите му бликват потоци от кръв. Това се случва на Велики четвъртък, като според Псевдо-Симеон в същият час небесен глас, чут от мнозина известява за крумовата смърт. Според проф. Йордан Андреев смъртта на владетеля се свързва с древната практика на "сакралното цареубийство", т.е. дискредитиране на владетеля посредством ритуалното му умъртвяване. Тези разкази се вписват в жанра на християнското чудо, извършено от светец отмъстител. В "Похвално слово за чудесата на великия миротворец Димитър" Йоан Ставракий разказва, че по време на лов българският цар Гаврил Радомир (1014-1015), който "имал свирепа душа" и обичал да се развлича с лов на зверове", св. Димитър се явява изневиделица и "бързо и устремно нападнал и убил с копието си българския владетел. И веднага след това става невидим, а Гаврил Радомир "тутакси издъхнал и костите му се разпилели". Йоан Скилица, Яхия Антиохийски и Дуклянския презвитер обаче разкриват далеч по-вероятна версия за царската гибел. Според нея, подтикнат и подкупен от ромейския император Василий ІІ, братовчед му и съперник за престола Иван Владислав по време на лов в средата на август 1015 г. "вървейки с него на кон, неочаквано го ударил и го погубил", като не пожалва и семейството на братовчед си. Но и Дуклянският летопис представя смъртта му като свръхестествена - докато седял на трапезата си на царя се появил въоръжен ангелски воин в образа на св. Йоан Владимир (князът на Зета и канонизиран за светец след смъртта си, също погубен от Иван Владислав), скован от смъртен страх българският цар извикал: "Тичайте мой войници, за да ме защитите, защото Владимир иска да ме убие", но мигновено е поразен от ангела-отмъстител. Според ромейският хронист Йоан Скилица и Иван Владислав загива в сражение при обсадата на Драч, докато според Яхия Антиохийски той е убит от един от своите подчинени. Според версията на епископ Михаил Деволски Иван Владислав влиза в конно единоборство със стратега на Драч Никита Пигонит, но е свален от копието му, след което двама притекли се пехотинци довършват царя. Първите монарси от Асениевата династия също стават жертва на заговори и предателства. Като мистериозната смърт на последния от тях, Калоян, ражда легенда, свързваща го с едно от чудесата също на св. Димитър. Според свидетелството на Йоан Ставракий Калоян обсажда града (който по това време е под властта на латините), но е застигнат от ненадейна и неестествена смърт - в нощта преди решителния щурм в пазената от царската стража шатра, св. Димитър влетява на бял кон и пронизва царя с копието си. Лагерът е огласен от стенанията и клетвите на умиращия цар, който обвинява своя войвода Манастър за нанесения удар. На следващата вечер владетелят издъхва в агония от "невидима рана в сърцето", а българските военначалници свалят обсадата на града и отнасят тялото на своя цар в родината. Убийството на Калоян като дело на солунския светец е засвидетелствано също от Никита Хониат, Георги Акрополит, Алберих и Робер дьо Клари, както и от някой паметници на ромейската и балканската иконография от ХІІІ и ХІV в. (т.нар. икона "Чудото на св. Димитър с българина" която непатриотично според Божидар Димитров е разпространена и у нас). В хрониката на монаха Алберих попадаме и на предсказание за смъртта и на българския цар Иван Асен ІІ (1218-1241 г.). Според монашеската хроника посветен в окултните науки константинополски мъдрец (Константинопол по времето на цар Иван Асен ІІ още е под властта на латините) се свързва със силите на мрака и след разговор със самия дявол възвестява предстоящата смърт на враговете на Латинската империя - никейският император и българският цар. Който почива наскоро след това. Не така мистериозно, но също драматично напускат този свят и други български владетели. Княз Владимир Расате (889-893 г.), реабилитирал езичеството, е детрониран от баща си княз Борис -Михаил (852-889 г.) и завършва дните си ослепен и в тъмница. Цар Борис ІІ (970-971 г.) е убит със стрела от български граничари, които не разпознават владетеля си при бягството му от Константинопол, където до този момент той е пленник. При страшната гледка на 14 000 ослепени български (по някой данни 15 000, по други, съвсем съвременни пък - македонски, а не български) войници цар Самуил (991 - 1014 г.) загубва свяст и малко след това почива от сърдечен удар. Животът на детето цар Коломан І Асен (1241-1277 г.) е покосен "от отровно биле". Цар Константин Тих Асен (1257-1277 г.) е пленен в сражение срещу въстаника Ивайло, който лично го убива "като жертвено животно" на бойното поле. Самият Ивайло (1278-1280 г.) по-късно е заклан по заповед на татарския Ногай хан по време на пир в неговия стан. Младият цар Михаил Асен, син и съвладетел на Иван Александър (1331-1371 г.), загива в сражение с османците в Софийското поле в средата на ХІV в. В съвремието такова натрупване на аналогии и съвпадения трудно може да бъде отдадено единствено на случайността или на легендарния характер на сведнията. Зад мистериозните декори обикновено стоят опитни убийци или алчни предатели, а понякога и незнайни болести или нещастни случаи е обяснението дадено в сп. "Нешънъл Джиографик", ноември 2011 г., ползвано като основен източник за материала в тази му част. Малко география. Или откъде главно се превземат Балканите и в частност - съвременна България (едно интервю с д-р Бисер Банчев, специалист по балканска история в БАН и член на българското геополитическо дружество) На Балканският полуостров минават три основни пътя: - първият път е така наречения "диагонален път": Константинопол - Одрин - Пловдив - София - Ниш - Белград; това е отсечката, която нас главно ни интересува. Той е трасиран още от времето на римляните; - вторият път е Черноморският път: от делтата на р. Дунав до Константинопол; - третият път е Егейският път или Виа Егнатия - от Константнопол до Солун който после продължава през вътрешността и излиза на Дуръс (или Драч на български език). Обикновено борбата на Балканите е за това кой да контролира тези пътища. България контролира Черноморският и Диагоналният и води битка за третият, като съответно търпи негативите когато по-силни народи преминават по тези пътища. Черноморският път е "пътят на доматите", по който те нахлуват към Константинопол, а Диагоналният е пътят на Европа към Константинопол. Заедно с тях главните битки следват тези пътища, най-големите крепости са по тези пътища, както съответно това важи и за най-богатото население. Другият голям проблем като стествена граница се явява Стара планина. Планинските вериги, като Родопите се явяват малко встрани от Южният път, тъй като Диагоналния минава на Север, а Виа Егнатия минава на юг от тях. Затова и не представлява такъв интерес. Стара планина има поредица от проходи, които си променят височината. Характерно за Старопланинските проходи е, че най-ниският е близо до Черно море и те се повишават на Запад, като най-високият е Троян - Кърнаре. Това е в нашата територия. По чисто естествени съображения тези които искат да минат планината в посока Юг - Север или обратното предпочитат източните проходи на Стара планина. И това е второто голямо място на сражения в областта на планината. Който държи тези проходи държи и пътя. От българска страна това са големите крепости на Изток в България като на изток е и Преслав, но при източно преминаване. Като Върбишкият проход е последният от тези които лесно се преминават. На северозапад са проходите, които по-късно са разработени при модерните технологии като Проходът на Републиката и Шипченският. Но те през периода на средновековието не са се ползвали. Дотогава последният проход в тази посока е бил Тревненският проход. Фактически от Трявна до морето са поредицата от проходи, по които се е минавало. Като предимството обикновено получава този, който има предмостие преди походите. Затова е толкова важно за България да завоюва Загоре. То не може да бъде защитено във военно отношение, но самия факт че го притежаваш, когато нашественика от юг (първоначално Ромейската империя) го превземе ти дава достатъчно време да придвижиш войските си от Север и да затвориш проходите. Затова стремежът на нашественика от юг е бил първо да премине Загоре (по суша откъм Одрин или откъм море - към Несебър или Поморие). Затова има много "дупки" в района на Айтос или Карнобат. Фактически битката при Анхиало реално е в полето между Айтос и Поморие. Това създава проблем и на тези които са на Север от Стара планина защото трябва да осигуряват подкрепа. Затова при тази комбинация Плиска - Преслав първо се развиват крепостите на Провадия и Шумен. Това много добре се осъзнава от турците, които идват. Затова имат избирателно отношение към покръстването, към помюсюлманчването, ислямизацията, като целта им е да имат компактни маси население единствено около важните проходи. Като идеята е да обхванат и двете страни по възможност. На север региона е между Омуртаг и Търговище, а на юг районът е между Айтос и Карнобат. Там е най-масово населението защото там се покриват най-леките проходи. Макар, че подобни неща има под Казанлък, има и под Карловско в районът на Троянския проход на Кърнаре - има помаци. Както и горе на Север. Фактически единственото помашко население в Северна България е в района на Троян и Ловеч. Именно с такава стратегическа цел. А през ХІХ в. допълнително в полето между Руен и Айтос има заселване и на черкези. Подобен проблем е възникнал през ХVІІ в. по време на войните между османците и венецианците, които превземат целия Пелопонес, превземат и Атина и правят десант на егейското крайбрежие и тръгват към Родопите. Това е една от причините да се ислямизират Родопите. И там отново около проходите има компактно мюсюлманско население. Пак поради същата причина. Покрай Диагоналния път те са се редували, но няма по принцип такова помюсюлманчване. Характерно е, че през войните Русия през ХVІІІ и ХІХ в. следва традиционният път на номадите към Константинопол. Те преминават през Черноморския път и през Източните проходи на Стара планина. Затова примерно от войните през ХVІІІ в. имаш договор от Кючюк-Кайнарджа (Суворово, Варненско), което е полето към подстъпите за източните проходи на Стара планина и затова руската победа там се оказва достатъчна. Още през войната от 1828-1829 г. Дибич Забалкански минава отново през Айтос и излиза в Сливенското поле, като стига до Одрин. И съответно големи трупи от българи се изтеглят заедно с неговата армията на връщане. Подобен опит има още от римско време. Затова най-важната от източните гранични крепости е Силистра. Ключовата крепост Силистра пази подстъпите от север към този път. Всъщност преминаването на р. Дунав за да поемеш към черноморският път. Затова Силистра я виждаме като топ проблем през войната от 1828-1829 г., като проблем през Кримската война от 1853-1856 г. и за да избегнат този проблем османците създават укрепеният четириъгълник. Това е било само по правилата на географията. Четириъгълникът покрива това пространство, което се преминава от армийте на нашественика. И затова съответно пък руската армия трябва да приеме нестандартен подход. Което е класически изход към нестандартен подход който се изпълняван от всички. Но дори тогава целта е да се излезе на големия път към Константинопол. И вече след като се стига до Одрин се смята, че проблемът е решен. Това нещо се повтаря включително и от българите през Балканската война, които използват по-малкия проблем - проходите в Странджа, които в умален мащаб повтарят проблема със Стара планина и отново лесно се преминават и оттам излизат през Лозенград, като преминават планината и след това пък преминават през Люле Бургас. Но отново ключов се оказва Одрин, който остава зад гърба им. Превземането му решава войната. От другата страна това е проблем и между България и Сърбия. След Ньойския мирен договор сърбите искат Западните покрайнини именно за да си осигурят това стратегическо предмостие. Те са го осъзнали по време на Сръбско-българската война. Тъй губят около пет дни докато стигнат от Цариброд до Сливница, а тези пет дни се оказват решаващи за хода на войната. Нашите се събират и прехвърлят подкреплението. Затова Цариброд е взет от Сърбия. Това е. (инервюто е дадено на 11 март 2014 г.) Юрий Михайлов 21 март 2014 г.