Последни напъни на съпротивата. Четите на Христо Ботев, Таньо Стоянов и Сидер Грънчаров Ботевата чета и нейният път Ботев е между първите революционни дейци посветени в намеренията на гюргевските апостоли. Без да е участник в Гюргевския комитет той още от февруари 1876 г. предприема стъпки за осигуряване моралната подкрепа на Русия и се опитва да привлече симпатизиращите на революционната борба на българите. Същевременно енергично се заема да организира чета, която да премине Дунав в подкрепа на въстанието. В тези си намерения той е подпомогнат от Н.Обретенов и Г.Апостолов след завръщането им обратно в Румъния. Първоначално за войвода е поканен П.Хитов, а после и Ф.Тотю, но те имат други планове. На 10 април се стига до споразумение между Ботев и действащите като представители на Врачански революционен окръг Г.Апостолов и Н.Обретенов за обединяване на усилията за подготвянето на чета, която на 11 май, когато въстане Враца, да премине р. Дунав. Ботев настоява да се организира и още една чета, която да премине в Североизточна България. Проблемът за набиране на средства за ботевата чета е решен със споразумение с К.Цанков от "Българското човеколюбиво настоятелство" и с известни суми от Врачанския революционен комитет, който настоява четата да внесе оръжие за въоръжаване на неговите бойци. Към четата се присъединяват и 20 момчета, които по този начин ще минат Дунав в пътя им към Троян. А също така и поп С.Катрилов с група четници. Идеята за преминаване на Дунав чрез завземането на чужд кораб е стара - датира още от 1875 г., като обаче Хр.Ботев разработва конкретен и подробен план за превземане точно на кораба "Радецки" на 16 май 1876 г.. Четниците са разпределени в няколко пристанища - Гюргево, Зимнич, Турну Мъгуреле, Корабия и Бекет. Те се представят за земеделски работници при качването им на кораба, а оръжието си представят като градинарски сечива. Едновременно с работата по организирането на четата Ботев започва да издава и нов революционен вестник - "Нова България". В единственият му брой излязъл под редакцията на воеводата се призовават съотечествениците да подкрепят въстнаналите си братя. На 13 май Ботев отпътува от Букурещ. На 16 май той, заедно с преоблечени като градинари четници се качва на австро-унгарския параход "Радецки". Впоследствие, предварително предупредени и останалите четници са качват на кораба. Чрез Д.Горов, придружил го до Бекет Ботев изпраща телеграми до вестниците "Журнал дю Женев" и "Ла Републик Франсез", с което ги призовава към съчувствие към българите-революционер. От палубата отправя и писма до приятелите си и до жена си Венета. Броят на четниците, заедно с щаба на четата и присъединилите се към нея във вътрешността на страната е 205 души. При наближаването на кораба до Козлодуй Ботев дава сигнал и четиците за няколко минути се преобличат във въстанически униформи. После отива при капитана на кораба и дава разпореждане кораба да спре на българския бряг. След дебаркирането си на няколко километра западно от Козлодуй четата се строява по взодове и потеля на път към Врачанския Балкан, прекъсвайки телеграфните жици. Пътят й минава през селата Бутан, Добролево, Борован, Баница и др., като в Бутан числеността й се увеличава с 8 души. Още от първият момент обаче й се налага да води престрелки заради извънредната бдителност на властите. Зрелищното й преминаване през р.Дунав привлича вниманието на чуждестранната общественост, което е особено нежелателно за османското правителство. След нея освен черкези и башибозуци е изпратена и редовна войска с оръдия. На 18 май, след като е отблъснала черкезки нападения при с.Баница, четата заема позиции при Милин камък, но тогава в резултат на артилерийския огън от нея загиват 30 четници. Четниците използват падналия мрак и се изтеглят към възвишението Веслец и Врачанския Балкан. Но в мрака са пленени и още двама четници. На Веслец четата прекарва 19 май, като се снабдява от български овчари и се опитва да влезе във връзка с ІІІ революционен окръг. След като и това й начинание не успява, четата на разсъмване се изкачва във Врачанския Балкан. На 20 май (1 юни) осъмва на Таушаница, след което се оттегля към в.Вола и оттам преминава към Царева ливада, върховете Камарата, Купена и Околчица, неотлъчно преследвана от редовни войски и башибозук. Опитите на противника обаче да я обгради претърпяват неуспех. Привечер, след като е даден отбой воеводата Ботев е убит от изстрелян от засада куршум, а краят му става край и на самата чета. На следващия ден тя е разделена на три части. На 24 май само частта, водена от Войновски оцелява, като достига до Орхание. Само десетина от четниците успяват да се скрият и после - да се прехвърлят в Румъния. Смъртта на Ботев поражда редица слухове, най-често свързани с водените от него четници. Но в том 6 на История на България е дадена версията, че тя е в резултат на изстрел, даден от спотаен черкезин, стрелял от засада по отличаващият се по дрехите си воевода след края на боя(стр. 407). Българските революционни комитети в Турну Мъгурели и Олтеница успяват да организират и въоръжат и още една чета - тази на съратника на Левски и виден участник в революционното движение воеводата Таньо Стоянов (Таньо воевода) от Сливен. Съмишленици от Олтеница успяват да я прехвърлят в българските земи, а самият воевода поддържа връзка със Сливенския революционен комитет. Таньо воевода слиза на българският бряг бизо до Тутракан, Силистренско с 20 човека при с.Български косуй дори ден по-рано от Ботев - на 16 май. Пътят й преминава през Лудогорието през смесени и изцяло османски села. Край Исперих установява връзка с местни съзаклятници от разградско, но не успява да ги привлече към състава си. С боеве достига на 25 май до с.Хайдар (дн.Кардам), където отново попада в бой. На 27 май, докато четниците си почиват на хълма Куш тепе пътят й е отрязан, а воеводата й е убит при воденица при р.Черни Лом. Самия факт с появявавенто на чета в този район силно обезпокоява властта. Разгромяването й е грижа на Русенския вилает. Сред българската емиграция има и други приготовления за преминаването на чети, като някой дори съвпадат по време с наскоро избухналата Сръбско-османска война, но неблагоприятния развой на събитията попречва за реализирането на тези намерения. Една от последните прояви на Априлското въстание, свързващо го при това с наскоро избухналата след него Сръбско-османска война (18 юли 1876 г.) са действията на четата на Сидер Грънчаров от Горна Оряховица. На 12 юли 1876 г. 50-ина въстаници, начело със Сидер Грънчаров се отделят от отряда на Ф.Тотю и потеглят към вътрешността на страната с намерението да се съединят с четата на Хр.Ботев, за която се носи слух че още действа в Северозападна България. По пътя си до билото на Балкана, до Петрохан четата води бой на няколко пъти с османски потери. Накрая, при с.Чурек, когато се потвърждава веста за потушаване на въстанието четата е разделена на малки групи, а воеводата й пада убит на 31 юли 1876 г. (По История на България т. 6, С. 1987 г. издание на БАН, стр. 353 - 409). Значение на въстанието След разгрома и на Априлското въстание започва съдебна разправа (както това е нормално и днес в една нормална държава, още повече от европейски тип - бел.моя) със заловените въстаници и лицата, заподзорени в съучастие с него. Делата минават този път през Османски съд, като към него са прикрепени и български първенци. На възраженията им в отделните случаи обаче не се обръща внимание. Осъдените по време на процесите, в случаите, в които не става дума за смъртни присъди, са изпратени на заточение в крепостта Сен Жан д"Акр в Мала Азия, на о.Родос, Кипър, в Анкара и др. Колкото и да се налага стремеж към принизяване ролята на Априлското въстание в днешно време, като много често то дори не се споменава, че въобще го е имало не трябва да се забравят няколко неща: че става дума за борба във вътрешността на Османския султанат, а не по неговите покрайнини, какъвто е боснеския случай; че то се води не в планински масиви, като тези в Босна, а най-често у нас опора му е планиският масив на Стара планна, ниската Средна гора и отчасти този на Родопите, т.е. борбата се води при не много благоприятни условия; че става дума за борба, в земи близки до столицата Константинопол (Истанбул) в земи особено важни за султаната; и че точно след нея поради това, още по време на ботевата кампания (на 18 май) предизвикала поради арестуването на австрийския параход "Радецки" силен шум в Европа е извършен от младотурците държавен преврат - свален е султан Абдул Азис и на престола е възкачен султан Мурад V. Тоест привидно макар и малко въстанието и на българите достига до успешен край. "Защото до Априлското въстание, Османска Турция вече е обявявила фалит, а усетила сладостта на собственото развитие дори българската буржоазия иска независима държава" (Памет Българска, 4. О3. 2011). Османския султанат е на път да бъде обявен за Империя, но дори достигането до това най-висше и европейско по характера си название не е в състояние да отмени последстващото му разпадане. Рамките на българската екзархия като новите граници на бъдеща България Според фермана от 1870 г. Българската Екзархия се създава в следните си граници: северната граница на страната минава по течението на р.Дунав, като към нея е включена и Северна Добруджа; на Изток границата е Черноморското крайбрежие от р.Дунав до Созопол включително, като тя продължава още по-на Юг, но вече по брега достигайки до залива на нивото на Лозенград или днешният Къркларели; от там в западна посока тя се впива в българската територия отнемайки й днешният Свиленград или Мустафапаша по него време, слиза надоу почти до днешният Кърджали, достига почти до Пловдив, но малко след това обръща посоката си към Райково и Устово или днешният Смолян, стига почти до Пещера пропускайки и Неврокоп (Гоце Делчев) преминава над Горна Джумая (Благоевград) почти до гр. Дупница, след което рязко се спуска на Юг почти до Струмица и продължава в Западна посока над Кавадарци и включвайки и земи доста на запад от Велес; от Запад до р.Дунав малко след Велес границата рязко завива на Изток, като пропуска Скопие и дори Куманово и после поправя грешката си отново включвайки Македония минавайки по линията заключена между Враня (на българска територия) и Прищина (извън тази територия) поглъщайки земите на изток от Крушевац, включително и Ниш, стига до Пирот и оттам на Север следва в общи линии съвременната българска граница до р.Дунав. По-късно, след проведени илтизами (или по-ясно казано на съвременен български език - плебисцити) през 1872 и 1875 г. границите й значително се разширяват включвайки: Тетово и Дебър на Запад до Костур на Юг, земите почти до Солун и цялото северно Егейско крайбрежие без Кавала и Ксанти до Булгаркьой откъдето линията отбива на Север за да включи Узункьопрю и Люлебургаз дстигайки до Мидия включително и до Черно море. Както виждате това е значително по-голяма България от съвременната, по-голяма дори от мечтите на съвременните български "националисти", чиито идеал е идеалът на орязаната Сан-Стефанска България, подхвърлена ни от "освободителката" Русия. Защо орязана ще пита някой? Ами останете, ще видите и сами ще се убедите в това. Макар сега при днешното ни състояние и това, което все пак е останало да ни се струва много (Пак там, стр.158 - 159). Как се стига до това положение? Може да се каже, че след кървавия погром и на Априлското въстание дипломатическата борба около Източния въпрос навлиза в нова фаза. Вниманието на европейските сили е приковано към Балканите още след първите известия за започнали въстанически действия в Херцеговина (протичащи под знака на обединението с Черна гора) и Босна (обявявайки се за обединение със Сърбия и обявявайки за свой княз сръбският княз Милош Обренович). Първоначално Австро-Унгария и Русия уверяват Високата порта, че са за запазване статуквото на Балканите. Виена се страхува от възможността въстаническите действия да обхванат и нейните славянски провинции. Същевременно тя е против намесата на Сърбия в продкрепа на въстаналите босненци и хереговинци. За локализиране на събитията на Балканите по линия на съюза на тримата императори е лансирана идеята с участието на консулите на Виена, Берлин и Петербург в Дубровник да се направи опит за посредничество между въстаниците и Високата порта. Към тази инициатива могат да се присъединят и останалите държави, подписали Парижкият мирен договор от 1856 г. След като е известена за намеренията на европейските сили, Високата порта изпраща в Босна и Херцеговина като свой извънреден пълномощник Сервер паша. Консулите на държавите, осъществяващи дипломатическата инициатива се срещат с ръководителите на бунта. На тази среща е подчертано, че Европа няма намерение да оказва материална и друга помощ на въстаниците. Консулите ги съветват да преговарят директно с османските представители и да им предявят директно своите искания. Ръководителите на въстанието нямат обаче доверие на пълномощниците на Високата порта, но въпреки това се съгласяват да формулират исканията си, като свобода на вероизповеданията, организиране на християнски съдилища (нещо, което виждаме и след Априлското въстание в България), създаване на жандармерийски формирования от християни, реформиране на съдебната система за събиране на данъци и гарантиране на автономно управление на Босна и Херцеговина начело с губернатор християнин. Консулите са стреснати от ясно изразените и настъпателни искания на въстаниците. Те заявяват, че имат пълномощия само да посредничат във възникналия конфликт и да съветват ръководителите на въстанието. Но това не удовлетворява другата страна. Въстанието продължава с нова сила. С всеки изминал ден отношенията между мюсюлмани и християни стават все по-непримирими. Повсеместни са взаимните кланета и опожарявания на домовете им. Ескалацията на конфликта води до засилване на дипломатическите инициативи за намиране на мирен изход от задълбочаващата се Източна криза. Високата порта също се опитва да приобщи усилията си към дипломатическите усилия на европейските сили. На 12 декември 1875 г. султанът издава специален ферман за реформи, в които са повторени обещанията за изравняване на християните с мюсюлманите и за прекратяване на произвола. Също така се обещава, че в бъдеще данъците ще се събират от лица, посочени от местното християнско население. Но на подобни декларации никой вече не вярва в Босна и Херцеговина, като известни надежди са хранени към дипломатическата намеса на държавите от Европа. Със съгласието на Германия и Русия, Австро-Унгария взема инициативата в свои ръце. На 31 декември 1875 г. анстро-унгарския външен министър княз Андраши предлага от името на тримата императори условия за въстановяването на "реда на Балканите". Тези условия, между които попадат такива като пълна свобода на вероизповеданията, изразходване на събираните в Босна и Херцеговина преки данъци за нуждите на самите провинции и създаване с еднаква квота за християни и мюсюлмани на специална комисия, която да контролира осъществяването на реформите. Тези условия са предадени на Великобритания, Италия и Франция, като последните две държави веднага се присъединяват към инициативата, а Великобритания изказва съгласие с предлаганите реформи през януари 1876 г. След това посланиците на европейските държави в Константинопол (Истанбул) връчват на Високата порта колективна нота, съдържаща вече утвърдените искания. На 11 февруари 1876 г. османското правителство обявява, че приема направените предложения, с изключение на пункта, предвиждащ използването на данъците за нуждата на населението в Босна и Херцеговина. С полумерки обаче не може да се спре въстанието ползващо и съдействието на европейските сили. На думи Високата порта се съгласява с внушенията на великите сили, но на дело не се отказва да търси изход от кризата със силови действия. През първите месеци на 1876 г. османската армия командвана от Ахмед Мухтар паша предприема наказателни операции в Босна и Херцеговина. Много християни търсят спасение в Черна гора, Сърбия и Австро-Унгария. Европейската преса е пълна със съобщения за жестокостите на османците в Босна и Херцеговина. Още повече се засилва движението в Европа за оказване помощ на въстаналите. Изправен пред неспособността на Високата порта да реши кризата с мирни средства, великите сили отново поемат инициативата. В края на април 1876 г. (по времето, когато избухва Априлското въстание) Александър ІІ и А.М.Горчаков пристигат в Берлин. Случаят е използван и за размяна на мнения и относно Източната криза. Преговорите се водят между А.М.Горчаков, Андраши и Бисмарк. Руската страна продължава да настоява, за предоставяне на автономия на въстаналите османски провинции. Австрийците обаче смятат, че за умиротворяване на обстановката е достатъчно да бъдат проведени обещаните от султана реформи. Германският канцлер от своя страна успешно изиграва ролята на балансьор между спорещите страни. Благодарение на това, по време на въстстнаието в българските земи, на 13 май 1876 г. е утвърден Берлинският меморандум, в който частично са повторени аморфните предложения, съдържащи се в декемврийската нота на Андраши. Берлинският меморандум е подкрепен и от Франция и Италия. Великобритания го отхвърля, въпреки че на Албиона антиосманските настроения в съответствие с икономическата криза и изчезването на голям брой от вложенията в султаната внушително са се увеличили. Този път тонът на европейската дипломация е по-заплашителен - ако Високата порта откаже да реализира предвидените реформи, Австро-Унгария ще окупира една част от Босна, а Русия ще се разшири за сметка на една част от Бесарабия. В завоалирана форма се внушава, че при необходимост европейските държави могат да използват сила, за да наложат своите виждания и намерения за решаване на Източната криза. В това време европейската общественост узнава за изключителните жестокости с които е потушено Априлското въстание. Събитията и времето работят в полза на въстаналите на Балканите християни (по Ахмед Садулов, История на Османската империя, С. 2000, стр. 287-288). "Спраедливата и мъжествена борба на българския народ по време на Априлското въстание и неизмеримите страдания, които той понася в името на своите възвишени цели, предизвикват силен отзвук и горещо съчувствие в много страни" пък е отбелязано в История на България том 6, стр. 413, където пише и други неща: че за да си запази престижа пред външния свят османското правителство изпраща специални анкетни комисии за да прикрият безчинствата, но и те потвърждават изнесените вече факти; че дори британската анкета потвърждава вече изнесеното, въпреки, че е водена от "туркофила" У.Беринг, втори секретар на британското посолство в Константинопол (Истанбул)и т.н. После следва даденото за протестното движение в полза на българите, като естествено то в Русия е дадено като най-многобройно и силно, организирано от славянските комитети. В тази борба активно са включени и представителите на новосформираната Българска Екзархия. Но за това е многократно писано и тук нямам желание да го повтарям. Дипломатическата борба около разрешаването на кризата става все по-напрегната продължава на свой ред и доц. Садулов в споменатата си творба. От друга страна, все по-настоятелно става искането на народите в Сърбия и Черна гора за непосредствена военна намеса в полза на борещите се босненци и херцеговинци. Въпреки противодействието на Виена в началото на юни 1876 г. Сърбия и Черна гора решават да обявят война на Османския султанат. Те искат от Високата порта да спре изпращането на войски в Босна и Херцеговина. Това искане обаче е отхвърлено от османската страна. В края на юни 1876 г. Сърбия и Черна гора обявяват война на Високата порта. Над 3000 доброволци пристигат само от Русия, а над 2500 - от българските земи. В столицата на султаната също цари обърканост. Лишен от поста си е великият везир Недим паша. На 29 май е детрониран и султан Абдулазис и е качен на власт султан Мурад V, който въпреки че е интелигентен, отворен към идеите на новото време и е член на масонска ложа, също се оказва неподходящ - не е наред с главата. На 1 септември 1876 г. на власт се качва брат му Абдулхамид ІІ и управлява страната в продължение на 33 години. От 16 септември нататък и Сърбия е разбита в войната с Османската империя. На 31 октомври Русия ултимативно иска от Османския султанат да спре войната срещу Сърбия и да сключи примирие с нея. Ултиматумът е приет, започната е демобилизация на османските войски и така Сърбия е спасена. В Русия демонстративно се провежда мобилизация за да подскаже на Портата, че войната може да продължи, но с други средства и с друг противник. За да парира обаче руските приготовления Великобритания свиква на 4 ноември 1876 г. международна конференция на Великите сили, която да намери изход от кризата. Цариградската конференция на Великите сили. Обявяване на Османския султанат за империя На 8 юли 1876 г. в гр. Райхщад (гр.Закупли в днешна Чехия) се състоява среща на руския цар Александър ІІ с австроунгарския император Франц Йозеф. Съставените впоследствие две записки - от Горчаков и от Андраши потвърждават принципа за невмешателство във вътрешните работи на Османския султанат, но само в "настоящият момент". Ако развитието на събитието наложи да се наруши този принцип, правитествата на двете империи (Руската и Австроунгарската) се задължават да действат съвместно и по взаимна договореност. На срещата е постигната договореност да се запази териториалната цялост на Сърбия при евентуален неин неуспех по време на избухналата сръбско-османска война. Предвижда се България, Румъния и Албания да се провъзгласят за независими княжества по руската версия или автономни провинции на султаната по австроунгарската, част от Херцеговина да се придаде към Черна гора, а останалата част заедно с Босна да се анексира от Австро-Унгария, като Русия се задължава при успешна война да не създава голяма Българска държава (по искане на Австро-Унгария) на Балканите. Руското правителство научено от опита си през войната от 1856 г. продължава да търси мирно уреждане на Източната криза в единодействие с другите сили - гарантки. В началото на август 1876 г. Горчаков повдига въпроса за свикване на конференция на външните министри на Великите сили, но отговорът на Великобритания и Австро-Унгария се забавя. Въпросите според руското правителство обаче не търпят отлагане и поради това на 3 и 4 октомври същата година в Ливадия (на Кримския полуостров) се състоява съвещание, на което се разисква какво да се предприеме в случай на разрив с Османския султанат. Избухването на войната се поставя в зависимост от изхода на дипломатическите преговори. Междувременно на Русия се налага да направи още една крачка в ангажирането си на Балканите. На 31 август 1876 г. в Константинопол (Истанбул) е извършен преврат и на престола се изкачва на мястото на Мурад V брат му Абдул Хамид. Сръбско-османската война допринася да се надигне още повече вълната на мюсюлмански фанатизъм. В критичния монет, когато сръбските войски са разбити при Крушевац и османлиите се готвят за поход към Белград, руското правителство се намесва за да спаси Сърбия от разгром. Граф Н.П.Игнатиев връчва ултиматум на Високата порта за незабавно сключване на примирие. Портата приема ултиматума, но още на другия ден започва трескава подготовка за война с Русия. Която обаче до този момент все пак мога да го нарека "блъфира в полза на сръбските интереси". Британският министър-председател Дизраели и кралица Виктория, недоволни от активизирането на Русия дават съгласието си за свикване в Константинопол (Истанбул) на конференция с участието на силите-гарантки и Османския султанат. Целта на британския кабинет обаче да не допусне окупация на никакви територии от султаната, защото "британската чест и интереси" в никакъв случай не трябва "да бъдат жертвани" само заради извършените над българите жестокости. На път за Константинопол (Истанбул) министрът на колониите Солсбъри е снабден с подробна инструкция състояща се от три основни точки: 1) запазване териториалната цялост на султаната; 2) отхвърляне на всяко предимство на която и да е Велика сила; 3) възстановяване на мира на Балканите и въвеждане на система от автономия в Босна, Херцеговина и България. Официалното откриване на конференцията в Константинопол (Истанбул) влязло в българската историческа литература като Цариградската посланическа конференция е предшествано от двустранни разговори между руския и британския пълномощник, състояли се между 30 ноември и 10 декември. В проекта обсъждан на тези разговори се предвижда България да се организира като автономна провинция на султаната, включващ в себе си Дунавския вилает заедно със Софийския санджак, Пловдивския и Сливенския санджаци от Одринския вилает и съответните български санджаци от Солунския и Битолския вилаети. Солсбъри, който пристига от Лондон на тази конференция е под влияние на силното възмущение появило се в британската преса и е убеден, че е наложително в султаната да се прокарат реформи, които да защитят интересите и на християнските поданици на султана. До участие в конференцията, освен представителите на силите е допуснат само и румънски делегат. (История на България, т. 6, С. 87, стр. 424 - 429). Но въпреки намерението на делегатите техният план да бъде съобщен на османците в началното на пленарно заседание, което трябва да започне на 23 декември 1876 г., според доц. Садулов е подготвен от британците "един добре режисиран от Лондон спектакъл, в който действащи лица са турците (османците - бел.моя). По съвет на Англия (на Великобритания - бел моя) още на 19 декември 1876 г. е съставен нов кабинет, (възглавяван от доскорошния валия на Русенския вилает и член на "партията на Новите османи", масонът - бел. моя) Ахмед Митхад паша, който по това време е един от най-видните дейци и идеолози на турското (османското - бел. моя) либералнокноституционно движение. С ускорени темпове се изработва конституция, идеята за която отдавна е залегнала като основен момент в програмата на "новите османи". На 23 декември 1876 г. с участието на официален турски (османски - бел.моя) делегат - Савфет паша, започват заседанията на конференцията. Те обаче са прекъснати от 101 топовни гърмежа, проехтели над Босфора. Учудването на делегатите (с изключение на английския, т.е. британския - бел.моя) е разсеяно от заявлението на Севфет паша, че чутите топовни гърмежи възвестяват тържествено обявяването на първата турска (османска - бел.моя) конституция, която провъзгласява равенството на християни и мюсюлмани. Следователно това великодушно султанско дарение прави безпредметна по-нататъшната работа на конференцията. Въпреки това председателят й граф Игнатиев със спокоен тон заявява: "Да пристъпим към дневния ред". Всъщност предстоят безпредметни дискусии, тъй като инициативата минава в турски (османски - бел.моя) ръце." (Садулов, История на Османската империя, С. 2000, стр. 290). Султанатът е обявен за империя, с въведен режим на управление, подобен на модерните западноевропески страни". Но въпреки трансформацията страната се оказва в крайна сметка османска до 1923 г., а и след това, но тогава вече изцяло турска (въпреки над 200-те националности, живеещи на територията й - бел. моя). След продължителни и безпредметни заседания на 20 януари 1877 г. Константинополската (Истанбулската) конференция прекратява своето съществуване. Това събитие отново настройва европейската общественост срещу Високата порта, която продължава да бъде обвинявана за безчовечното отношение към нейните немюсюлмански поданици. Славолюбивият и себичен султан Абдулхамид ІІ не може да се примири с факта, че управлението му трупа негативи сред политическата и широката европейска общественост (Пак там). На 5 февруари 1877 г. по заповед на султана Ахмед Мидхат паша е арестуван и заточен. Неудобният за султана Ахмед Мидхат паша е обвинен в антисултанска и антидържавна дейност. През януари и февруари все пак са избрани депутати в първия османски парламент. На 19 март 1877 г. в двореца Долмабахче тържествено са открити заседанията на парламента, който се превръща в послушно оръдие в ръцете на султана. Краят на неговата дейност обаче съвпада с началото на руско-османската война (Пак там, стр. 290). Такава е съдбата на поредният опит за модернизация на вече Османската империя, предпоследен до рухването й чак през 1923 г. Но освен признаването на Османския султанат за империя, тази конференция има и друго важно значение, обаче този път за българския народ - международно и официално признато е съществуването на такъв народ и правото му на притежаване на собствена държава, макар и в съкратените от фермана за създаване на Българска екзархия граници. 13 май 2014 г. Юрий Михайлов