Пиянство на един народ. Международно признаване на българската нация Богомилите или българските "дисиденти" 1111 година! На хиподрума в ромейската столица или в центъра на старата част на квартал Лалели в днешен Истанбул недалече от "Света София" (светата Мъдрост) е издигната огромна клада. Но пред вида на тази клада Василий, водачът на богомилите, остава непреклонен. Тогава палачите го издигат високо и го блъскат с дрехите сред огъня. … Ана Комнина, дъщерята на император Алексий І Комнин и внучка на българския цар Иван Владислав, обяснява този акт като "последното увенчаващо дело от всички велики трудове" на нейния баща. Тя обаче греши. В случая се отнася по-скоро за едно начало, което разтърсва живота на много народи. Не минават много години и клади се появяват във Франция, Италия, Испания и Германия. Обясненията са сходни, защото и мислите, които отвеждат хората към тези клади, са родствени. Пламъците са зловещи, но на практика те обещават едно просветление за историята на цяла Европа (Атанас Божков, Човекът и изкуството, част 1, С. 1988 г., стр. 155). И ако преди 30 години за богомилството, произхождащо от България се говореше с охота, днес за него почти се мълчи. Нещо повече - засега то не е заклеймено, но идва времето когато то, макар и българско в почти цялата си същност, ще бъде заклеймено. Като антибългарско движение. Защото отричало устоите на държавата. Но не си задаваме въпроса, а защо това е така? Въпросът за първоначалният център на богомилското учение все още не е изяснен напълно. Съдейки по едно сравнително късно известие (Сръбския синодик от 1221 г.) става дума за ерес, възникнала в Тракия (тогава носеща името Македония) и по точно в Пловдив и околните селища. В Пловдивска област още от VІІІ в. са заселени известен брой павликяни-дуалисти, а по времето на император Йоан Цимисхий (969 - 976 г.), когато България формално е завладяна от ромеите числото на богомилите нараства още повече. Но между учението на павликяните и това на богомилите съществува голямо сходство. Рожба на отначало - зороастризма, а после повлияно и от Тангризма и ромейските дуалистични учения, това сходство е напълно естествено. Получила свето кръщене от Константинополската патриаршия, българската църква се сблъсква и с едно явление, за което не е предполагала че е възможно да съществува дотогава - Константинополската патриаршия е прочута с имперската си пищност, трябва да внушава неизмеримо богатство и доверие, но сред току що покръстените варвари, съществували дотогава сред известна равнопоставеност, ефектът е по-скоро обратен. Българските владетели побързват да дарят висшия монашески клир със земи, пари и други най-вече икономически свободи, но бързо се сблъскват и със съпротивата на населението. Тоест става нещо, което наблюдаваме и сега в подарената ни от Луканов "демокрация". Веднъж появили се на бял свят, социалните донякъде проповеди на поп Богомил намират богата почва за разпространение и в другите краища на България. Неговото име става познато и на ромейските духовници. Като най-известни от богомилските книги са две: "Йоановото евангелие" и "Тайната книга". Както следва да се очаква за онова дълбоко религиозно време, ядрото на богомилското учение се образува от неговата космогония, христология и есхатология, т.е. от расказите за сътворението на вселената и човека и за идването на Исус Христос на Земята, за завършека на света и за крайната съдба на човешкия род. Придържайки се към библейското схващане и проповядвайки, че първоначалният създател на вселената е добрият бог, управлявал на седмото небе, обграден от ангели (в противовес на официалната християнска догма, твърдяща, че не само при създаването на света, но и впоследствие бог е останал единствен творчески дух и повелител), богомилите развиват възгледа, че наред с бога като допълнителен вторичен създател започва да действа и още един творец - Самаил (Сатанаил, Дявола). Тоест богомилите допълват повествованието за сътворението на света с втори план. Самаил според учението на богомилите е най-големият син на бог и пръв негов помощник. Но завидял на баща си, той го сваля от трона и заема неговото място. За да намери обаче привърженици сред ангелите, той им обещава, че ще създаде по-добро управление, като им намалява данъците, които плащат на бога (т.е. прави нещо като алюзия на данъчната тежест и сегашните мерки, но тогава). Този му опит за бунт срещу бог обаче остава неуспешен, като Самаил бива изхвърлен на земята (след разкритие на намеренията му) заедно с отцепелите се с него ангели. Превръщайки се от добър дух в зъл творец по този начин Самаил започва да преустройва неуредената още Земя, включително като играе важна роля и при създаването на човека от кал. Не успял обаче да му вдъхне душа, той се принуждава да помоли бог за помощ. По този начин обаче човек се оказва творение на двама създатели: на тялото от Самаил и на душата му от баща му бог. След създаването на видимия свят Самаил (Сатанаил) започва да властва, но бог се смилява над полутворението си - човека и му изпраща втория си син Исус Христос (днес бихме го нарекли агент за влияние) с цел да се пребори със Самаил и да сложи край на тиранията му. Опитът на божият син Христос да се справи излиза обаче неуспешен и той се завръща при своя баща на небето, като идеята му е да продължи борбата и при повторното си завръщане (т.нар. Второ пришествие), окончателно да победи злото и го изхвърли в ада, като неподдалите се на изкушение ангели бъдат изпратени да блаженстват в рая. Така, с оптимизъм завършва разказът на богомилмите, описан в Йоановото евангелие. Дуалистичното начало завършва в крайна сметка с монотеистично, както се твърди и в доктрината на официалната църква, но това ще стане едва след Второто пришествие, а не присъства още със създаването на света. Както пък това твърди на свой ред официалната доктрина на църквата. И заради една досадна за нас днес подробност - дали преди Второто пришествие или след него по света и у нас са избити или преследвани маса хора (това последното пък е по масонската дктрина, днес властваща по нормалния свят). Само обаче защото логически погледнато тази подробност води до мисълта, че управителите на света са поставени да го управляват от дявола. Едно съждение, което обаче днес ежедневно се потвърждава и като гледаме нашите политици и ако ги гледаме дори през призмата на по-голяма религиозност от типа на днешната. В този контекст на мисли слава на бога, че все още сме достигнали само до отшелничество в нашето ежедневие (около 40 % негласуващи на всякакви избори, т.е. дотолкова отчаяни, че са се отделили от околния свят) и прибягваме до самоубийства само в краен случай. Като самоубийствата обаче също не са малко. Едно самоубийство извършено преди години - това на Ян Палах в Чехословакия стана за пример при борбата му срещу комунистическия режим и подхванато от "демократичната и антикомунистическа" преса е, че го научи цял свят. А за самоубийствата само у нас през изминалата година (13 или повече на брой) се мълчи, въпреки изказаната молба на патриарха да не се самоубиваме повече. Само защото разтръбяването им показва некадърността на собственото ни управление, докарало много хора до летален край. След като тук става дума за ерес, логично е да се запитаме какво обаче представляват всъщност ересите? Според определението, дадено в Уикипедия ерес е название, с което християнската църква характеризира религиозните учения, отклоняващи се от официалната догма. В историческото си значение думата haieresis (от старогръцки) се е употребявала, за да означи характерно философско течение, като аристотелизма или платонизма, и съответства до голяма степен на раннохристиянската представа за секта, лишена от съвременните отрицателни конотации, тежащи на тази дефиниция. В този смисъл я употребява и Йосиф Флавий. Много ереси, водещи началото си от специфични разногласия относно общоприетата в дадения исторически момент официална доктрина, водена нерядко от съответни политически и материални интереси, са прераствали в обществени движения, опълчващи се срещу църковната и държавническа власт и социалните им структури. В тези случаи еретиците са подлагани на безпощадно преследване под претекста на запазване единството на църквата и предотвратяване на поредната схизма. За борба с ересите са свиквани много църковни събори, на които те са осъждани, а през ХІІІ век Римокатолическата църква създава Инквизицията (по Укипедия). Марксистото определение е сходно на даденото в Укипедия, като то повтаря много по-силно обаче "социалната борба на угнетените маси". Но навява впечатлението, че тази борба е плод на техния естествен атеизъм. А това далеч не е така. В основата на богомилската теория е митологичният разказ например за "падналия ангел Луцифер", както и дуалистичното учение на павликяните, което е силно разпространено у нас и в Ромейската империя през VІІІ - ІХ в. Широкото му разпространение у нас обаче се дължи и на силната религиозност на тогавашните българи, членове на едно общество, стремящо се около него да се създаде трети религиозен християнски център на планетата. Възгледите на богомилите проникват през ХІ-ХІІ в. в съседните балкански страни, а след това и в Киевска Рус, Южна Франция и Италия. Като цяла християнска църква - тази на днешна Босна е богомилска (и точно тя е по-податлива на внушенията на исляма, като на нещо ново, непатриаршеско и съответно - нехристиянско), а в Южна Франция папата дори организира цели кръстоностни походи за да изкорени богомилството. (История на България, т. 2, 1981 г., стр. 374 - 389). Пренасянето на богомилските апокрифи в Западна Европа от една страна става причината за България сред католиците да възникне определението като за "страна на еретици" (Георги Бакалов и колектив, История на България за 11 клас, С 1996 г., стр. 121). Днес обаче оценката за богомилството у нас е нееднозначна: тя варира от ярка изява на борбата срещу съществуващите порядки в България (теза най-близка до марксистката), до главен фактор за дестабилизацията на българското средновековно общество (оценка споделяна главно от богословите). Причината да заговоря с по-големи подробности за богомилите, е един разговор, проведен наскоро с драматурга Спиридон Петренков - човек с широки исторически познания и пишещ драмите си главно на историческа тема. Неговата теза бе, че от противоречията между католици и православни се е появило новото течение - това на богомилите. Съгласих се с него, макар и в теологическият спор тук да не е ставало дума за католическата перспектива въобще. Тя и за богомилите е била немислима - за какво ти е да ставаш еретик (съобразно мнението на официалното християнство - това на църквата в Константинопол), като и без това те третират като еретик (т.е. пак като католик, но у нас - бел. моя). Като тук веднага се сещам и за друга връзка, но този път между богомили и масони. А първоначалният мой замисъл беше да включа богомилите само във връзка с богомилската църква на Босна, където се зараждат и причините за нашето Априлско въстание (1876 г.). Каква я мислех, а каква стана! Да опра в течение, водещо според някои съвременни автори, до опозиционността в цяла Европа и дало основата и на ЯнПалаховото самоубийство. Така, че надявам се няма да бъда виновен, ако на някого днес у нас му скимне да стреля по управниците ни по улицата. И този път не с празен газов пистолет, както това стана неотдавна. А и богомилството, макар и другояче мислещо, все пак е мирно учение. Именно учение, а не революционна практика. Не е дори като марксизма. За Стивън Рънсиман поп Богомил е най-значимият еретически водач през Средновековието (Недю Недев, Българското масонство (1807 - 2007 г.), Пловдив 2009 г., стр. 14). Днес в Босна има над 50 000 богомилски стечки, като названието "стечка", което тук се употребява е като названието "стела" (гроб), характерно за римските некрополи. Не знам, дали с другите туристически групи е така, но като разбраха, че сме от България, екскурзоводите в Босна веднага заговориха за многобройните български мисионери през т.нар. Средновековие, като се чудеха дали да останат на английски език или след признанието, че сме си наши и те да останат на сърбохърватски. Което единодушно направиха. А една колега ми сподели, че при стечките усетила много силно енергийно присъствие, докато при т. нар. и нашумели напоследък "Босненски пирамиди" такова нямало. Доколко пирамидите са наистина много стари пирамиди, плод на човешка или извънземна намеса през много древни времена (много по-стари от египетските) или такова животно, (а това са просто камъни, чиято цел е да съдейства за развитието на туризма) няма според археолози, включително и шефа на историческия музей в Сараево е съвсем друг въпрос. Като екскурзоводите там великодушно те оставят сам да прецениш има ли го или не "животното". Но посещението на богомилските стечки и сега представлява едно интересно преживяване изпълващо ни с национална гордост. Доколкото у нас все още се среща такава. Въстанието в Босна и Херцеговина и българските бунтове Значително по-късно, едва "в средата на 70-те години на ХІХ в.националноосвободителното движение на народите в Европейския Югоизток навлязло в решителен етап" казва историческото повествование, след което продължава:. "Трудностите, които Високата порта срещала при потушаване на движението, активизирали европейската дипломация. Възникналите в Османската империя усложнения прераснали в международен конфликт, известен под името Източна криза, която продължила повече от три години… Източната криза започнала с въстанието в Херцеговина и Босна през лятото на 1875 г. Непосредствен повод за възобновяване на въоръжената борба в метежните западни предели на Балканския полуостров било решението на османската власт да увеличи отново данъците, въпреки, че населението било застрашено от глад вследствие на неплодородната година. Дълбоките причини за въстанието обаче се криели в насилническата политика на Високата порта, в изострените национални и социални противоречия в империята (в султаната - бел. моя)" (История на България, т. 6, С 1987 г., стр.353). Забележете, че употребих думата бунтове, а не споменах бунт в единствено число. Защото, макар и малки те действително са повече от един. Османска Турция тогава обявява фалит (предаването Памет българска по БНТ от 4. 03. 2013 г.) и увеличава данъчната тежест, първи се вдигат на въоръжена борба още през юни 1875 г. селяните в Южна Херцеговина (които основно са католици) в съседните с Далмация земи. Като движението бързо се разраства и в съседната Черна гора. А през август бунтовният пожар обхваща и Босна. Първите опити на Високата порта да разгроми бунтовническото движение завършват обаче с несполука, което позволява при Църни потоци /Хърватско/ да се създадат свободни въстанически територии, отдалечени и от османската столица, и от нейните основни крепости. Освен това непосредствено в тила на въстанието се намира и Австро-Унгария, също претендираща за тези земи и заинтересована от откъсването им от османската власт. Много доброволци от Сърбия също се присъединяват към въстанието. Всичко това, наред с твърдостта на въстаниците, широкото доброволческо движение в Хърватско и Словения и т.н. в полза на въстанието осигурява продължителността му. През август 1875 г. Русия, във връзка с проекта си за предоставяне на широки автономни права от 1867 г. и с подкрепата на Германия и Австро-Унгария, а по-късно и на Франция и Италия се заемат с посредническа мисия, която обаче е отхвърлена от Портата. Известието за въстанието предизвиква обаче възторг и сред българската революционна емиграция в Румъния и Русия. Ботев, нейният тогавашен лидер в Букурещ смята, че емиграцията в лицето на Млада България ще откликне достойно на възникналите събития и, че Сърбия и Черна гора също ще се вдигнат и ще поставят европейските правителства пред свършен факт. Събират се и дарения за въстаналите и се предават значителни суми на сръбския дипломатически представител в Букурещ. Още в края на април 1875 г. Ботев и Драсов смятат да свикат общо събрание на организацията, да отстранят Каравелов и неговата група от ръководството й, като свикването на събрание е улеснено от воеводата Панайот Хитов, активирал комитетите във Влашко да подкрепят идеята. Ботев и Драсов обещават да уредят въпроса за представителството на комитетите от вътрешността на страната, който след смъртта на Левски действат като отделна организация. Общото събрание се състоява на 12 август 1875 г. За председател на събранието е избран П.Хитов, като от присъствалите 15 души само един, обаче с пълномощия от вътрешността на страната - Н.Обретенов, е представител на вътрешните комитети. Главният въпрос е този, за обявяване на въстание в страната, поради настъпилите благоприятни условия. Набелязан е общ план на въстанието, определени са "няколко лица" (апостоли - почти същите, подготвили по-късно и Априлското въстание), които да минат в България и да подготвят бунта въз основа на изградените от Левски революционни окръзи, като дори е предвидено запалване на Константинопол от група начело със Стоян Заимов в която участва и Георги Бенковски. Избрано е ново ръководство на БРЦК начело с Ботев и Драсов. След което Ботев, снабден с пълномощно от комитета и лично от П.Хитов, заминава за Одеса, Кишинев и Николаев и навива българската емиграция да участва във въстанието. След което делегация водена от П.Хитов е изпратена и в Белград, където обаче е посрещната резервирано. Защото Сърбия още не е готова за война с Османския султанат. Дори влизането на т.нар. "стари" в отношения със сръбския дипломатически представител в Букурещ не помага. Което ненужно забавя подготовката на въоръжената акция. Непосредствената подготовка на въстанието вътре в страната се оказва кратка - трае не повече от месец. Обретенов се връща в Русе, като районът му обхваща и Шуменско и Варненско. В Търновско се озовава Михаил Сарафов, а за Троянско и Ловешко като апостоли заминават П.Волов и Т.Хитров. Последните двама обаче, както и някои от другите апостоли се натъкват на неочаквани затруднения и скоро са принудени да преустановят дейността си. Един от главните революционни комитети, определен от събранието в Букурещ логично е Търновският. Веднага след взетите в Букурещ решения там започва работа по изпълнението им. Освен комитетите от своя обсег той назначава и такива в Троян и Габрово, но въпреки положените усилия подготовката в Търновско, Троянско и Ловешко се оказва недостатъчна. Например половината от хората там нямат пушки, а пушките които имат не стават за целта. Но едновременно с подготовката в Търновско и Русенско, най-големи надежди се възлагат на тази в Старозагорско, като тамошната организация се счита за една от най-активните по времето на Левски. Веднага след общото събрание на БРЦК за там през Константинопол (Истанбул) по море заминава и Ст. Стамболов, който заварва положението, създадено от местните дейци крайно обнадеждаващо. В селата са изпратени организатори, т.е. те изпълняват ролята на апостоли, отправят се и революционери, изпълняващи в живота работа като служители по ж.п. линията Константинопол (Истанбул) - Белово, вземат се мерки да бъдат обхванати и по-далечни райони като Чирпанско, Хасковско и Пловдивско… Но против прибързаното обявяване на въстанието се обявяват дори отделни комитетски дейци и в Трявна и Пловдив, а в самото му навечерие - и в Търново. Сам участник в събитията З.Стоянов отбелязва, че чорбаджийското тяло възпрепятства организирането на бунт. Вярно се преценява, че един бунт няма шанс без подкрепата на Русия и Сърбия, макар и без риск да е абсолютно сигурно, че ако такава няма и не може да има и успех. На 16 септември са изпратени по куриери прокламации и са потвърдени разпорежданията за формиране на селски чети. От къщата на братя Жекови, превърната от няколко дни в щаб тръгва група от 20 революционери и начело с апостола Стамболов (тогава 21 годишен) се отправя за местността Чадър могила, забива знамето и зачаква четите от селата. Но съгласуваността им изиграва лоша шега - няколко от големите селски чети се събират на различни места и като цяло въстание така и не избухва. На сутринта групата на Чадър могила не дочаква очакваната подкрепа и се разпръсва най-често по родните си места. Само братя Жекови са обградени на 18 септември в една плевня в с. Елхово и убити. Така безславно завършва поредният опит за въстание под самата столица на Османския султанат. "Наред с енергичните мерки за предотвратяване на въстанието" и изправена пред опасността от намеса на Великите сили Високата порта се стреми да не му се придава излишен шум, а под давление на Н.П.Игнатиев властите стават по-снизходителни и осъждат на смърт едва седем човека, които са екзекутирани чак след избухването и на Априлското въстание една календарна година по-късно (1876 г.). В Шуменско и Русенско "успехът" е същият. През ноември 1875 г. съдът в Русе осъжда осем от заловените в района въстаници и с това революцията почти приключва. Само една малка чета от 17 човека от с.Червена вода, Русенско достига Балкана, но там научава, че въстание в България няма и се разпуска. Убит е само войводата й Върбан Йорданов. Резултатът от надигането на българите, съчетан предимно с въстанието в Босна и Херцеговина е, обявяването през ноември 1875 г. на нова поредица от реформи, целящи избягване на надвисналата над султаната опасност от катастрофа. Но това т.нар. "въстание" изиграва ролята на генерална репитиция за предстоящите през 1876 г. събития. Още повече, че участниците в тези събития са същите, а и сценарият им дословно повтаря опита от "Старозагорското въстание". Априлската "епопея" Подготовката. Поява на комитета в Гюргево Вследствие на всичко това на 30 септември 1875 г., Христо Ботев, който до този момент, макар и за кратко оглавява БРЦК, си подава оставката и спира излизането на в. "Знаме". Като причина за тези си действия той изтъква, че не е разбран от останалите членове на ЦК. Но истинската причина за неговото кратко задържане на поста е, несъгласието му да се правят "частични въстания", т.е. недобре подготвени въстанически опити. ЦК е напуснат тогава и от други дейци, а впоследствие след последното събрание на 1 октомври БРЦК се и разпада. Естествено предизвиканите от "гяурите" събития и у нас, и в Босна и Херцеговина (които пък са предизвикани от икономическата криза) повишават напрежението, в джамиите започва поредното нагнетяване на напрежението сред "правоверните", увеличаването на напрежението и сред българските емигранти и т.н. Революционерите (между които са и неколцина завърнали се от българските земи апостоли) наливат масло в избухналия огън, като решават да основат нов Централен комитет и го правят този път край град Гюргево, в една къща, купена от търговеца на сапун Димитър Гюров от Пещера, (като някога пък през ХV в. Гюргево е част от град Русе). На 11 ноември 1875 г. (датата на основаването му) в него влизат Ст. Стамболов, П.Волов, Ст. Заимов, Ив.Хаджидимитров, Ил. Драгостинов, Г.Икономов, Н.Мартинов, Т.Петков, Г.Апостолов, Н.Обретенов и Хр. Караминков, всичките дейци от септември 1875 г. Новопривлечените като Г.Бенковски са допускани до някои от заседанията му, но нямат правомощията от 1875 г. Заседанията на комитета продължават от 11-ти до към средата на декември 1875 г., като гюргевските дейци живеят задружно, на комунални начала. Първата, главната задача на апостолите е да изработят план на въстанието. За целта българските земи са разделени на пет въстанически окръга, които са: І Търновски, ІІ Сливенски, ІІІ Врачански, ІV Пловдивски и V Софийски. Но в действителност на практика остават да действат само първите ІV въстанически окръга, а петият, софийският включващ и земите на Македония, поради създадените обстоятелства (арестуване на П.Славов и изпращането му в затвора, принуждаване на Н.Обретенов да се върне в Румъния) така и не се създава. За ръководители на окръзите комитетът определя: на І Търновски - апостол Ст.Стамболов с помощници Хр.Караминков и Г.Измирлиев; ІІ Сливенски - Ил.Драгостинов с помощници Г.Икономов, Г.Обретенов и Стоил воевода; ІІІ Врачански окръг - Ст.Заимов с помощник Г.Апостолов; и ІV Пловдивски с П.Волов и помощник Гаврил Хлътев (Г.Бенковски). По-късно, в хода на оперативната работа броят на помощник-апостолите е увеличен, но така и не достига предварително отбелязаните 25 души. Така, може би без да е търсен библейски смисъл, както това става при гръцкото и сръбско освободителни въстания, все пак бройката на апостолите в началото е 11, като библейското им число е 12. Различно по степен брожението в подготвителният етап обхваща немалки територии от българските земи, но при създалите се условия при избухването на въстанието само районите, където се извършва сериозна предварителна подготовка успяват да се присъединят към него. Замисълът за ново въстание предизвиква бурни разисквания в събрания в Гюргево комитет. Разискваните теми са: от задълбочаването на Източната криза до засилващото се застъпничество на Русия за балканските страни и евентуалността от въвличането на Сърбия и Черна гора в този конфликт. Комитетът край Гюргево предвижда продължително по време въстание, постигане на известни успехи и евентуална намеса на някоя от великите сили. А те в конкретния момент са: Великобритания, Австро-Унгария, Франция, Германия, Италия и Русия. Шест, изцяло европейски и нито една в повече. Първоначалният план на въстанието предвижда: обхващане на повечето краища, населени с българи; обхващане на планинските райони; създаване на революционна власт в освободените райони; завземане и затваряне на по-важните балкански проходи.Тоест принципът е: общобългарско въстание, създаващо освободена територия и създаващо правителство в планинските райони. Предвижда се съсредоточаването в 24 стратегически точки. На отделните райони се отрежда самостоятелна роля при провеждане на въстанието, като стремежът е постигане на единно ръководство на революционните сили с предпочитание към Търновски революционен окръг. Предвижда се също така и запалването някои градове като Одрин, Пловдив, Пазарджик, София, Търново, Русе, Шумен и др. с цел предизвикване на смут сред властта. Със същата цел е предвидено и прекъсването на телеграфните и ж.п. линии Варна - Русе и Белово - Одрин. Въстаналото население е предвидено да се отправи към Балкана, а на мирното мюсюлманско население се гарантира живота. Не се изключва и преминаването на чети отвън, но уреждането на този въпрос се оставя за по-късно. Акцентът пада върху собствените сили, като се набляга на набирането на средства за закупуване на оръжие. Стремежът е към изграждане на въстаническа армия, като най-малката единица е от 10 бойци. Разчита се на вече създадените комитети в страната, като стремежът е към тяхното обновяване. Въстанието е триумф на идеите на Левски, макар и самият Левски вече да го няма на този свят. Към края на декември 1875 г. започва прехвърлянето в българските земи на избраните апостоли, за да могат да се заемат с предвидените задачи. В Гюргево остават Ив. Хаджидимитров, Д.Горов и учителят Янко Ангелов, чиято цел е поддържане на връзките между емиграцията и апостолите от страната. Всъщност задачата им е изцяло тилова. Но поради преминаването на апостолите в страната, както независимо от оставените представители, Гюргевският комитет практически няма права на организационно тяло. След преминаването на апостолите в страната той въобще престава да съществува като команден център. Комитетът в Гюргево обаче не остава единствен. Някои от членовете на БРЦК като Ив.Драсов и Д.Ценович също продължават да действат от негово име, като с тях се свързва и Ив.Кишелски, готвещ се да изпрати доброволци от Русия и Влашко и да премине Балкана. В началото на март 1876 г. Петър Мишайков, Рафаил Атанасов и др. също свикват в Браила представителите на редица емигрантски комитети, с което също обмислят въстание в българските земи. Но някои от набелязаните от тях воеводи междувременно вече са се поставили в услуга на Гюргевския комитет и дори вече са преминали Дунава. Част от участниците в това събрание като П.Мишайков и Р.Атанасов се надяват под натиска на Русия Високата порта да проведе реформи. Събранието в Браила обсъжда въпроса и за помощ от страна на Сърбия. Сръбските пратеници се срещат с Л.Каравелов, К.Цанов и Т.Панов, както и с Евлоги Георгиев (за тази среща действа и Хр.Ботев), но до споразумение не се стига. През следващите месеци, когато работата по въстанието в българските земи набира скорост, много от емигрантите се поставят в услуга на въстанието и на апостолите на комитета в Гюргево се налага да се утвърдят като единствените ръководители на подготвяното от самите тях въстание. Подготовката по отделните райони Търновски революционен окръг Поради липса на време определените в Гюргево апостоли побързват да си довършат належащата работа там и да се прехвърлят в българските земи. С паспорти на чужди държави, с османски паспорти или с уредени от Ботев от Сърбия паспорти, някои от които като се възползват от замръзването на р.Дунав правят това. Главният апостол Ст.Стамболов например отива в Букурещ, среща се с Ботев, взема мерки за закупуване на оръжие и се прехвърля в българските земи. По съображения за сигурност центърът на І Търновски революционен окръг е преместен в Горна Оряховица. Като главен окръг дори се стига до известно увеличаване на неговите задачи, но само до началото на въстанието. От януари до месец април 1876 г. както в Търновски окръг, така и в другите окръзи дейността се развива в няколко посоки: обща организационна подготовка; военнотехническа подготовка началото на която е събирането на пари и продължава със закупуването на оръжие; мобилизиране на наличните сили. Привлечени са като военни инструктори офицерът от руската армия, българинът П.Пармаков, както и няколко воеводи, апостолите свободно обикалят края, с изключение на Ст. Стамболов, който след участието си в Старозагорското въстание се смятал за компрометиран пред властта и т.н. С оглед на агитационната обиколка окръгът е разделен на райони, но не се спазва строгото разграничение в работата, понеже появата на повече апостоли силно повдига духа на работата и увеличава броя на съзаклятниците. Цел на тези обиколки е възстановяване на комитетите на Левски и попълването им с нови членове. Набавянето на средства става само с вътрешни вноски от членовете на комитетите или чрез сключването на заеми от земеделските каси, както и от частни лица. По-заможните съзаклятници дават значителни суми, а част от сумите отиват за закупуване на оръжие от Румъния. Не са пренебрегнати и възможностите, които предоставя вътрешния пазар. Извършват се тайно и военни упражнения. В процеса на подготовката в Търновския окръжен комитет се достига до идеята за формиране на чети в полските райони без въвличането на цялото боеспособно население. Съобразно генералният план от Гюргево главните въстанически сили трябва да отидат в Тревненския и Габровския Балкан и да завардят Хаинбоазкия, Тревненския и Шипченския, както и по-малките проходи и да не допуснат достъпа на османски войски в Северна България. По възможност трябва да бъдат заети Търново, Дряново, Габрово, Елена и Троян, като се предвижда въстанието да се разпростре в подстъпите на Балкана, а по-късно и в равнините райони, където да бъде улеснено от преминаването на български чети от Румъния, които да внесат по-голямо количество оръжие. Но поради факта, че засега планът за овладяване на проходите и концентриране на силите около Балкана е най-общ, е насрочено общо събрание на 24-25 април 1876 г. Събитията в Южна България обаче рязко променят плана и възможностите му. Сливенски революционен окръг Аналогично протича подготовката и във ІІ Сливенски окръг. Първата работа на Г.Икономов е да сформира окръжен революционен комитет с известни промени от съществуващите до сега. Задачата е снабдяването с по-съвременно оръжие. Но де факто поради наредбата на властта да не се продава оръжие на българите, тази задача не се изпълнява и въоръжението остава дори по-старо от предвиденото. По искане на Г.Икономов, той е заменен с банкера Г.Обретенов като отива в Панагюрище като помощник-апостол. Пристигането на Ил. Драгостинов на неговото място дава нов тласък на работата. Но въпреки настояването му за обявявавене на масово въстание, надделява схващенето за прилагане на четническата тактика. Стеснени са и предварително очертаните граници на окръга. Комитетът в Котел, функциониращ още от времето на Левски също се активизира. В първите дни на април в Сливен е устроено ново комитетско събрание с разпределение на районите за агитация… Врачански революционен окръг Още през октомври 1875 г. старият революционен комитет е възстановен. Направени са някои промени в дотогавашното ръководство, започва агитация в града и някои от околните селища. В много от тях апостолите намират хората подготвени, но и в много от селищата хората са наплашени от османските репресии. През март 1876 г. главният апостол Ст.Заимов се захваща за работа, но неговият помощник Г.Апостолов и преди всичко Н.Обретенов, желаейки да поеме работата си като апостол на Софийски революционен окръг, заминава за с.Голям извор, Орханийско (днес Ботевградско) и заварва комитетската мрежа разбита от времето на Арабаконашката акция (1872 г.). Решено е Н.Обретенов да се завърне в Румъния за да съдейства за формирането на чети. Не след дълго го последва и Г.Апостолов. Във Враца броят на "огласените" нараства до 600, събират се усилено средства, леят се куршуми … За да си набавят още средства врачани решават да закупят с кредит голямо количество лой и пастърма, които да продадат в Румъния. И за разлика от много честите случаи при подобни начинания, този път те успяват. Купуват пушки, револвери и др. Но поради засиленият контрол на границата (времето е на въстанието в Босна и Херцеговина все пак - бел. моя) предоставят част от средствата за въоръжаването на Ботевата чета, като се разчита тя да внесе оръжие за въстаниците от окръга. По план се предвижда от всеки квартал (пет на брой) на Враца да се образува по една чета, а на 22 април Заимов издава заповед въстаниците да се готвят за бунт на 11 май 1876 г. Въстаниците избират четническата тактика, като разчитат да обявят въстание при преминаване на първата чета от Румъния. Пловдивски (Панагюрски) революционен окръг Към него се отправят, по решение на Гюргевския революционен комитет, П.Волов и Гаврил Хлътев (Бенковски) още през януари 1876 г. минавайки р.Дунав по леда. Те достигат Пловдивско и започват набелязаната работа, но в края на януари П.Волов отпътува за Одрин и довежва криещият се там от времето на Старозагорското въстание З.Стоянов. Той пък включва Т.Каблешков от Копривщица, а към тях се присъединява и пристигналият от Сливен Г.Икономов. След посещението на Пловдив Волов и Бенковски решават да устроят центъра на дейността си в Копривщица. Тук местният комитет е един от най-старите и все още активно действащ, в близкия Панагюрище за пълномощници на османската власт са назначени старите революционери Филип Щърбанов и Кръстьо Гешанов, сред дейците в района Волов и Бенковски се чувстват в "свои води"и т.н. Качествата им взаимно се допълват, въпреки, че поради повишената бдителност на властта работата им силно се затруднява. Въпреки това е обхванат и Банско-Разложкия край, като се предвижва ратниците от Разложко да се съсредоточат в Банско. Известна организационна работа е извършена дори в Горноджумайско. Но и тук въпросът с въоръжението е един от най-трудните. Въпреки това в няколко селища са направени няколко черешови топове, в Панагюрище те са дори над дузина, в Клисура са 8, в Батак е изработено и едно бронзово оръдие, а в Стрелча - едно медно. Събранието в Оборище. Това е поредното от всичките общи събрания проведени в един от революционните окръзи. Но поради важното роля, което изиграва точно този окръг му се придава голямо и дори отделно, определящо значение. Когато подготовката е в разгара си, апостолите и от ІV революционен окръг решават като другите да организират събрание с представители на частните комитети, на което да се решат и обсъдят основните въпроси относно военното и политическо ръководство на въстанието. Събранието е свикано недалеч от с.Мечка в местността Оборище. Делегатите и охраната започват да се събират от 10/22 нов стил/ април. На 14/26/ април 1876 г., веднага след пристигането на Бенковски събранието е открито. Присъстват 64 редовни комитетски представители без апостолите и охраната. Представени са 55 селища. Обсъдени са въпросите за времето и начина на обявяване на въстанието, за отношението им към мюсюлманското население и др. Бенковски иска от представителите централизирано и здраво ръководство на въстанието и правото апостолите сами да обявяват началото му и назначават воеводи съобразно предварителния план. Веднага се появяват съмнения в стремеж към единовластие, но П.Волов се изказва в подкрепа на Бенковски и се стига до съгласие по този въпрос. Решено е окръга да се вдигне с цялото българско население, а за негов център е избран гр.Панагюрище, където започва заседанията си избраният главен военен съвет. Поради бликналия дъжд на 15-17 април избрана комисия под председателството на Бенковски започва да заседава на закрито в Панагюрище. Решено е въстанието да бъде обявено на 1 /13 по нов стил/ май 1876 г., но при извънредни обстоятелства то може и да бъде обявено предварително. Изработен е план, който се предвижда създаването на укрепен лагер в планината, а в някои естествено укрепени селища е прието борбата да се води на място. И тук като в другите окръзи е прието да се организират изключително български чети. Пловдив, Пазарджик, София, поради невъзможността да се защитят е предвидено да бъдат опожарени, а на българското население трябва да се окаже помощ с чети. Животът на мюсюлманското население трябва да бъде гарантиран. От особено значение като база на въстаниците са Средна гора и Родопите, като се предполага, че районът от Гълъбец до Доспат и пространството Траянови врата - Разлог до Калофер ще се превърне в свободен район. Поддържана е връзка и с Търновски и Врачански окръзи, която, поради напрегнатата обстановка се предполага, че ще е нестабилна. Подготовката на въстанието действително прилича (по характера си на съответната част) на "Пиянство на един народ", описана от Ив.Вазов в романа му "Под игото". Начало и ход на въстанието Още в първите месеци на 1876 г. до османското правителство достигат сведения за брожения и замислен бунт на българите. Но чак след събранието проведено в местността Оборище до него достигат по-точни данни. "Предателството" на Ненко Стоянов Терзийски, вербуван от Али бей от Пазарджик и присъствал на събранието в Оборище свършва работа. След събранието в Оборище, той незабавно отива и уведомява властта в Пловдив и Пазарджик както се изисква от служебните му задължения. Полицията вече има сведения за Тодор Каблешков и се получават нареждания да се вземат мерки в Копривщица и Панагюрище. В Панагюрище е изпратен Ахмед ага с 20 конни заптиета, а в Копривщица - Неджиб ага от Пловдив с 14 души. На 19 април пръв пристига Неджиб ага и се опитва да арестува Тодор Каблешков. Местният комитет незабавно свиква заседание и обявява въстание на следващия ден. Неджиб ага успява да избяга с конните си заптиета в Клисура, а Тодор Каблешков изпраща писма до І, ІІ и ІІІ революционни окръзи за началото на въстанието в Копривщица. Изпратено е писмо и до близкия град Панагюрище (т.нар. "Кърваво писмо"). Група въстаници нападат конака, но оставят полицейския началник да избяга в Пазарджик. Убит е идващия в града нов мюдюрин и група заптиета. Създаден е военен съвет наречен Българско привременно правителство. На селата се препоръчва да въстанат и да отведат жените и децата в планината или да ги отведат в Панагюрище или Копривщица. Въстанието обявено в ІV революционен окръг се обявява за въстание на целите български земи. Характерен е призивът за мирно отношение към пленниците. Още на 20 април въстават селата западно от Панагюрище. Въстаниците не успяват обаче да превземат с.Стрелча, в което населението е смесено. Създаден е и помощен отряд (т.нар. "Хвърковата чета") често пъти насърчаващ хората да въстанат. При отиването й напрмиер в района на гара Белово към нея се присъединяват и един германец (Албрехт), няколко далматинци и група българи. В Пазарджик въстанието се проваля поради струпването на войски (редифи) и на башибозук, а в Пещера въстание въобще не избухва поради залавянето на куриера с писмото за въстанието, но в Батак то все пак избухва. На 23 април в района само големите селища като Пловдив и Пазарджик поради наличието на османски войски съсредоточени в тях запазват мирното си състояние. Не е прекъсната дори ж.п. линията между тях. В Пловдив е направен неуспешен опит за въстание, но въстаниците след неуспеха си го изоставят и според плана си евакуират населението в Копривщица. Карловският управител Тосун бей научава за събитията от Неджиб ага, заедно с шайката си завардва пътищата, отдава се на убийства и палежи и проваля опита за въстание в района. В Банско-Разложката котловина опитът за въстание също е провален в зародиш. В Панагюрище тогава действа Военния съвет организиран от П.Бобеков и Ив.Соколов. Той организира ограждания по пазарджишкия, мечанския и златишкия път, а освен местните жители в отбраната на града участват и около 300 жители от околните села. Там на 22 април е направено освещаване на знамето, ушито от Р.Попгеоргиева (т.нар. Райна Княгиня) и побито на т.нар. Правителствен дом. Но след първите няколко дена радост започват тежките моменти. Високата порта е обезпокоена от събитията и в българските земи. Съсредоточени са частите на османската териториална отбрана (т.нар. башибозук), от Константинопол (Истанбул), Одрин и Пловдив започват настъплението си частите на редовната османска войска (т.нар. низами) - около 4000 души пехота, кавалерия и артилерия, подкрепяна от башибозук, водени от Хафъз паша (военоначалник на Одринския вилает). Въстаниците в Панагюрище му противодействат с малки отряди за светкавично нападение и постигат частичен успех. Но на 30 април османските части започват "решително настъпление". Използваните черешови топове (пълнени с кантарски топузи) не показват, очакваните от тях способности. Кавалерия на въстаниците също не е създадена. След обед на 30 април Панагюрище е превзет. Необявяването на въстание в Сопот, Карлово и Калофер застрашава и Копривщица, и Клисура. С 2000 души орда Тосун бей превзема Клисура, въпреки, че там е използвана отново черешовата артилерия. В последния момент на клисурчани пристига в помощ една съставена от копривщенци и стрелчанци чета водена от П.Волов и заминава за Копривщица със спасилите се въстаници. Преценявайки военната обстановка Военният съвет в Копривщица предприема нов опит да поддтикне към въстание Карлово, Сопот и други селища, но изпратеният конен отряд се натъква на многобройни башибозушки банди и е принуден да се върне. С това съдбата на Копривщица е решена. Военния съвет решава населението да се изтегли в горите за да се спаси, а въстаниците да се придвижат към Стара планина. Копривщенскит чорбаджии обаче, загрижени за имотите си решават друг изход от ситуацията в която ги е вкарала "младежта". На 29 април те арестуват въстаническите ръководители, но опитът им не успява - пристигналите от Панагюрище революционери освобождават затворените си другари. При създалата се обстановка панагюрските дейци и освободените от тях революционери побързват да се изтеглят. Сфомираната от тях малка чета се стреми да достигне Стара планина и да се оттегли в Търновски революционен окръг. По пътя вследствие престрелките с многобройните потери четата се разпръсква. П.Волов и Г.Икономов се удавят в Янтра при гр. Бяла, Т.Каблешков при залавяннето си се самоубива в Габровското полицейско управление. Само председателят на привременното правителство П.Бобеков, стотникът Манчо Манев от Панагюрище и командирът на отделение в Клисура Христо Драганов достигат с.Самоводене, там се укриват за неизвестно дълго време, а после по комитетския канал се прехвърлят в Румъния. На 1 май около Копривщица пристига войска от около 5000 души низами (редовна войска) и башибозук и градът се предава. И тук прочутата османска корупция, която все още властва и то силно в Султаната свършва работа - градът се откупува, като предава парите на башибозука и командира на аскера. Това обаче не попречва градът да бъде оплячкосан, а повечето замесени във въстанието - да бъдат убити или изпратени в затвор. Положението на селските въстаници, съсредоточени например в с.Петрич след падането на Панагюрище също се влошава. Въпреки първоначалните успехи въстаниците отстъпват пред многочисления башибозук. Лагерът изграден на вр.Еледжик също успешно отбива няколко атаки, но на 1 май е обграден от редовна войска (а не от башибозук) прехвърлена чак от Ниш и от башибозук и татари и разгромен. И естествено, отново по османски следват кланета на въстаници. При вида на развалините на Панагюрище от вр.Лисец развълнуван Бенковски заявява: "Моята цел е постигната вече! В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравее". Тази негова фраза е изказана и във филма "Записки по българските въстания" включително и предаван до неотдавна от нашата държавна телевизия, като там е "допълнена" в стил българо-съветската дружба с: "Пък сега Русия, нека тя заповяда!". Край град Златица четата на Бенковски е разформирована, присъединените в Белово чужденци продължават на север и достигат Стара планина, в Тетевенско Бенковски загива поради предателство, най-много пострадват селата Горна Раковица и Вакарел в софийско, включително и чуждестранни инженери и работници строящи ж.п. линията Ихтиман-Белово. За Перущица и основно за Батак напоследък продажни наши журналисти писаха, че видите ли там въстание не е имало и всичко било лъжа и пропаганда. Но именно в Перущица кървавото писмо пристига на 23 април и въстанието е вдигнато веднага и без колебание, като обхваща и съседното село Брестовица. Но очаквайки "гяурско" надигане башибозушки отряди веднага обикалят въстаниците, водени от братята на Ахмед ага Тъмрашлията - Адил и Исмаил. Идва и редовна войска. Обаче първите й атаки са отблъснати. Боевете постепенно се пренасят в селото, като много от въстаниците са избити. На 1 май останалите потърсват спасение в черквата "Св. Архангел Михаил". Известно е от праисторическо време, че в храмовете човек може да намери спасение от преследване. Но за исляма това човешко правило явно не важи. Когато положението става безнадежно К.Чистеменски и С.Гинев слагат край на живота на себе си и семействата си. След това башибозукът, а не редовните османски войски разрушават това живописно селище и отвличат и насилват много жени и девойки. Разрушени са и селата Сотир, Бойково и Дедово малко след като са въстанали (на 1 май). Съгласно предварителния план Батак става революционно гнездо и съсредоточава въстаници от около 30 селища от Западните Родопи. Тук въстанието е обявено на 22 април с голям ентусиазъм. Излизат около 1100 въстаници и се разполагат по височините около селището, като правят опит да се споразумеят с живеещите в района помаци. Пратеници на българите с мюсюлманско вероизповедание се срещат с ръководителите на въстанието и разбират, че мюсюлманите няма да бъдат закачани, ако не пречат на християните в селата Ракитово и Каменица да се изтеглят в Батак. Но правителствените части извършват мобилизация и успяват да разделят мохамедани от християни. Християните не успяват и да се изтеглят от селата. Батак потърсва помощ от Панагюрище, но не я получава и трябва да се отбранява сам. В същото време полицейският началник Ахмед ага Барутанлията събира голяма сила, включваща и запасни офицери и напредва срещу Батак, но първоначално е отбъснат. На 30 април, макар, че с въстаниците участват и жените им, става ясно, че няма да могат да устоят на мюсюлманския натиск. На следващия ден - 1 май боят вече се води в покрайнините на селището. Опитът за изтегляне към гората завършва с неуспех, а първи влизат в селището османлиите от Енимахала и започват да колят. Първенците влизат във връзка с Ахмед ага и той се заклева, че ако бунтовниците се предадат няма да им стори зло. Но аскерът веднага започва сеч. Част от въстаниците не се доверяват на дадената дума и се оттеглят в черквата "Св.Неделя", където обаче са избити. Благодарение на фанатизма, подклаждан от софти и ходжи. Батак е разрушен и представлява куп развалини. Но въстанието взема най-масови размери в района на Брацигово. При започване на сраженията там войските са отбити при с.Аликочово. Ръководителите на въстанието се свързват с тези в Батак и дори вземат решение да се съсредоточат в Батак, но условията не позволяват това да стане. На 30 април в Брацигово се води сражение с 2700 души башибозук, който е отблъснат със значителни загуби. След разгрома на Батак тук идва и част от ордата на Ахмед ага Барутанлията, като силите на врага нарастват до 18 000 души. На 5 май Брацигово е обграден, като начело на редовните части застават потушителят на въстанието в Ихтиманска Средна гора Хасан паша и потушителят на въстанието в Перущица Решид паша. На 6 май при османските части е изпратен дядо Мильо, който заявява, че Брацигово се предава. Въстаниците вече са останали без боеприпаси. Благодарение на дадения откуп селището не е опожарено, а продължаващия съпротивата В.Петлешков шеф на съпротивата е подложен на мъчения и се самоубива по пътя за Пловдив, като глътва отрова. Над 250 въстаници са осъдени и изпратени на заточение. Брацигово по османски признания е най-дълго защитаващото се селище. Преждевременното обявяване на въстанието в Панагюрски окръг изненадва ръководителите на останалите окръзи и ги принуждава също да призоват народа на борба. Османската власт още на 21 април получава информация за надигането в Панагюрище и мютесарифът от своя страна изисква да се предприемат съответните административни и военни мерки, а апостолите на революционния окръг на всичко отгоре получават известието със закъснение. На практика властите в цялата страна са вдигнати по повод събитията в Пловдивско и Пазарджишко. Полицията в Търново и в други градове започва ненадейни обиски и арести. Търновския комитет обаче провежда насроченото за 25 срещу 26 април събрание, макар и в пълна конспирация. Едва тук повечето делегати узнават за предварителното обявяване на въстанието. Няколко часа обсъждат създалото се положение, след което с пълно висшегласие решават въстанието да бъде обявено в Търновски революционен окръг на 28 април. Макар и неприсъстващ на събранието Ст. Стамболов дава съгласието си, а вече търсени от полицията делегатите се отправят към определените райони за да приведат решението си в действие. Властта обаче се стреми да осуети съзаклятието на всяка цена. Например 30 каруци изпратени от Русе са конфискувани и не достигат целта си, а на 27 април в Горна Оряховица са арестувани Ив.Панов, Г.Измирлиев и още 30 души. Въстанието обаче избухва неочаквано - много жени поискват да бъдат освободени арестуваните и мютесарифът да спре безчинството на башибозука. Но опитът на революционните съмишленици да предизвикат пожар в Търново не успява. На връщане от събранието пък е заловен председателят на организацията в Севлиево Ст.Пешев и няколко въстаници, а в Троян както и на други места извънредните мерки на властта попречват, да бъде обявено въстание. Главният апостол Ст.Стамболов който се надява да поеме ръководството и координацията на въстанието, като не успява бяга в Букурещ. На практика цялото ръководство липсва и инициативата се поема от организациите по места. Въстанието в Търновски окръг е обявено отначало в Бяла черква и няколко други села. От времето на Левски в този район например действа верният съратник на апостола Матей Преображенски, а след смъртта му през 1875 г. - членове на Търновския комитет. Години наред из тези села учителства и Бачо Киро Петров, а от 1873 г. в с.Михалци е учител и високо образования Тодор Лефтеров. На 26 април в с.Мусина пристигат изпратени от окръжния център ръководители водени от поп Харитон, Хр.Караминков и офицерът от руската армия П.Пармаков. На устроеното събрание с въодушевление е решено да се подкрепят въстаниците отатък Балкана и да се мобилизират боеспособните мъже. На 28 април в с.Мусина се явяват въстаници от въпросните села, като най-много са тези от Бяла черква водени от Бачо Киро Петров. От 150 къщи от Бяла черква101 излъчват въстаници. При това селото е със смесено население. Ядрото на сформираната чета е от белочерковци, а цялата чета е от 192 въстаници. По пътя към Габровския Балкан четата отсяда за кратък отдих в Дряновския манастир "Св.Архангел Михаил", където обаче е застигната от османски части и принудена да приеме боя. Манастирът, разположен в тясен пролом е пригоден за отбрана и превърнат в крепост за въстаниците. Четата разполага и с много муниции въпреки остарялото си въоръжение. От 29 април до 7 май тя успешно отбива атаките на редовната и нередовна армия идваща от Търново, Елена и Габрово. Намеренията на ръководителите й да разкъсат обръча в който са попаднали обаче не успяват. В Дряново е разквартирувана войскова част, което парализира и местните революционни дейци. На 1 май в една от стаите на манастира обаче избухва огън и обгаря воеводата поп Харитон. Командването поема П.Пармаков, които също не допуска униние. Дряновските чорбаджии се опитват да играят посредническа роля и изпращат две писма в манастира с предложение до четниците да сложат оръжие, като на 5 май пристигат нови войскови части от Шумен, Варна и Русе с две оръдия произведени от Круп. Османските сили достигат 11 000 души водени от Фазлъ паша. Изстрелите на оръдията започват да унищожават дебелите стени на манастира и допълнително влошават положението на защитниците. На 7 срещу 8 май е направен излаз придружен с много жертви включително и командващия П.Пармаков, но успелите да се изскубнат части постепенно са заловени. 47 души се спасяват, но са предадени на съд. Превземането на манастира е преценено от османското командване като изключително важна победа, а Фазлъ паша е награден с "благодарствена мазбата", преди да се отправи към също вече пламналите Тревненско и Габровско. След идване на вестта за въстанието и за борбата станала в Дряновския манастир комитетът в Габровско е уведомен от Цанко Дюстабанов, служител в местното уравление. Начело на бъдещите въстаници застава Ц.Дюстабанов, а на 30 април те решават да обяват въстание на следващия ден, да сформират чета и по възможност да вземат града и ако не - да се оттеглят в Балкана. На 1 май в Соколския манастир край Габрово се събират 219 въстаници половината от които са от Габрово (сега в него служат две монахини, ако все още са живи - бел.моя). Впоследствие идват още хора от Габрово и околните села и четата достига 800 души. Искането на някои съзаклятници четата да влезе в Габрово не се възприема и е прието становището тя да се отправи на запад като се раздели на две отделения. Движейки се на запад и двете отделения достигат до Батошево. В това време и селата Кръвеник и Ново село (днес част от Априлци) също въстават. Известени за събитията в Средногорногорието те дори изпреварват пристигането на Габровската чета. При това успяват и да изпълнят решението в Гюргево и да основат свободна територия. Въстанието е обявено на 1 май и е досущ като това в Копривщица - група заптиета започва обиски и надвисва опасността от арести. Първоначално борбата на въстаниците е успешна. Само от Кръвеник излиза група от 250 въстаници, а само от една къща в Ново село излизат пет въстаници. И населението на с.Батошево е вдигнато на бойна нога когато пристига Габровската чета и обявява въстание на 3 май. В Троянско обявяването на въстание е осуетено от пристигането на многобройни части башибозук, но оттам излиза една малка чета и се укрепя в Новоселската котловина с два дървени топа изработени също в Ново село. Батошевци подкрепени от габровските четници водят успешни боеве до 6 май когато идва редовна войска, придружена от конни черкези и башибозук и Батошево е превзето. На 9 май Кръвеник и Граднишкия боаз също са завладени от неприятеля, а спасилите се въстаници успяват да се оттеглят в Балкана и да продължат борбата. Около Ново село също боевете стават все по-ожесточени, когато на 8 май пристигат две групи въстаници и използват и черешови топове. На 10 май обаче и Ново село е превзето и Габровската чета - сломена. Оттеглилите се по на юг въстанически групи водени от Ц.Дюстабанов се отравят към вр.Марагидик (дн. Русалка), като последните боеве се водят на 11 май в местността Рани бунар. Ц.Дюстабанов е ранен и впоследствие - заловен в с.Бойновци, Габровско, а после и изправен пред извънредния съд в Търновско и осъден на смърт. Подобна е съдбата на всички оцелели в боя въстанически ръководители. Но в това няма нищо нередно - султаната се опитва по това време да стане правова държава. Друг въстанически център е Трявна, където от времето на Левски и Ангел Кънчев кипи въстаническа подготовка. На 5 май тревненските въстаници развяват знамето на площада и призовават народа на въстание. Събралата се отначало малка чета потегля за колибите Ганьов хан, където ги чакат определените за Тревненската чета предводители. След това четата се връща в Трявна за още бойци, а в същото време Ст.Гъдев изпълнява същата задача из околните колиби. Достигнала 50 човека четата се отправя към габровското село Нова махала, но съставът й не се запазва същият. Четата е посрещната дружно с биене на черковната камбана. Ръководителите на четата решават да започнат борбата с малко сили и с обход на села и колиби. Първите й боеве се оказват успешни, като особено ожесточен е боят на 11 май в местноста Чукара до Нова махала. Отблъсната е атака дори и на редовните части и едва когато четата е обхваната от три страни е издадена заповед за отстъпление. Отстъплението става към Котленския Балкан, но от ръководителите й оцелява само Ст.Гъдев който се прехвърля в Румъния. Трявна също като Копривщица се спасява с цената на откуп. Така приключва въстанието в І Търновски революционен окръг, което обаче не свършва до тук. Във ІІ Сливенски революционен окръг въстанието протича при още по-неблагоприятни обстоятелства. Вследствие на залавянето на едно писмо от Ил.Драгостинов до Ст.Стамболов и тук местната полиция е вдигната на крак. Когато идва и писмото за въстанието в Панагюрище комитетът в Сливен свиква тайно заседание. Преди обаче неговите решения да бъдат изпълнени полицията арестува председателят й Никола Господинов. В Сливен пристигат и нови войскови и полицейски части. Те въоръжават мюсюлманското население в Сливен и го настройват срещу християните. Това плюс пристигането на веста донесена от Румъния от Д.Топалов въстаниците да изчакат готвените от Букурещкия комитет чети начело с Ив.Кишелски разколебава част от записалите се да излязат в Балкана въстаници. На 1 май излиза само малката чета на Г.Дражев. По пътя й към Балкана към нея се присъединяват отделни въстаници. На 3 май въстанието в Сливен е обявено, но броят на въстаниците не надхвърля 10 души. Те се отправят към лагера на отдавна излезлият в Балкана Стоил воевода. Поради заградителните операции на войската в Сливен е възприета старата и отдавна проверена четническа тактика. На 7 май въстаниците се заклеват, а на 8 май към нея се присъединяват още 24 четници от с.Нейково, Котленско. Още 17 души пък се присъединяват от с.Жеравна. Завладяването на Котел обаче се проваля заради пристигането в него на редовна войскова част. В Сливен и Карнобат също са изпратени войскови части от башибозуци. Заповед за разгромяването на четата идва дори от Одрин. Първата атака е отразена на 10 май. В боя при с.Раково пък въстаниците нанасят тежки загуби на преследващите ги части, но и получават такива. Обаче продължават придвижването си. Четата е разгромена след отчаяни боеве в местността Вратника. Подготовка за въстание е извършена и в с.Бояджик, Сливенско. На 11 май то е нападнато от османлии и черкези, но жителите му успяват да отразят нападението. На 17 май то отново е обкръжено този път от войските на Шевкет паша и без да изслуша селяните, защо са се вдигнали с оръжие, пашата го напада. Но незабавно това е докладвано от сливенския митрополит Серафим в Екзархията. По данни на британския консул в Бургас Чарлз Боуфи за османските ексцесии до Свилентрад е докладвано в посолството. Поради попадане в плен на куриера от Копривщица за Враца, "Кървавото писмо" пристига там едва на 24 април. Скоро идват севедения за въстанието и в Търновски окръг, но комитетските ръководители във града се придържат към вече установената от тях самите дата 11 май за обявяване на въстанието и не вземат мерки за нейното ускоряване. За наделяването на това схващане повлиява и идването на османска войскова част в града, подсигуряваща тила имайки предвид въстанието в Босна и Херцеговина. Първоначалният проект да се осигури оръжие, като бъде нападнат местния гарнизон е изоставен, а въстанието - отложено за мига, в който от Румъния ще пристигне четата, осигуряваща им и въпросното оръжие. На 17 май обаче врагът вече знае за дебаркирането на четата край Козлодуй и окръжния комитет решава да обяви въстание, въпреки недостига на оръжие. Предвижда се от селата Долна и Горна Кремена да се съберат значително количество ратници, които да пристигнат във Враца. Останалите селски въстаници трябва да се присъединят към тях на вр.Веслец и всички да се присъединят към четата на Хр.Ботев. На 18 май първата чета начело със Стоян Заимов се събира в черквата "Възнесение" и развява въстаническото знаме. Сформирането на втора чета обаче закъснява. Наместо това на 19 май идващите към града селски въстаници донасят веста, че към града идва многобройна войска. При веста вече събраната чета се саморазпуска, а властите извършват арести като убиват 34 души. Населението е подложено на терор, който не престава и след преминаването и на Ботевата чета. На 23 май във Враца влиза и "усмирителят на Копривщица" полковник Хасан бей, който продължава с арестите. Срещу голям откуп естествено и Враца е спасен от опожаряване, а арестуваните комитетски дейци са съдени в Русе, Видин и др. Въстание пламва и в с.Разловци, Източна Македония. Тук от години работи Димитър Попгеоргиев, а през април на планината Голак се събира съвещание от съзаклятници, чиито план за действие предвижда образуването на голяма чета, която да разбунтува Малешевска, Петричка, Радовишка и Мелнишки околии. На 7 май в с.Радовци пристигат данъчни чиновници и полиция и се опитват да арестуват няколко заподозрени лица. На 8 май група от 60 въстаници нападат заптиетата и завземат с.Радловци, като веднага изгарят данъчните регистри и настаняват жените и децата в лагер в планината. Сформираната чета също се отправя към Малешевци, а в село Лъки, Кочанско към нея се присъединяват още четници. Скоро обаче пристига башибозук и редовна войска и блокира пътищата. Голяма част от въстаниците са избити, а останалите - изпратени на заточение. Между оцелелите е Димитър Попгеоргиев, който преминава в нелегалност, а по време на Освободителнта война сформира чета и действа в тила на османския враг. Британският консул в Одрин Блънт и Австро-Унгарският консул в Солун Густав фон Киари ни информират за действията на въстаниците. Вълната от репресии заляла централните части на българските земи не подминава и югозапада. Жертва на мюсюлманския фанатизъм както е прието на Балканите от завладяването им от османлиите насам стават не само комити, но и жени и деца. След потушаването на въстанието обаче отново се активизира дружината на капитан Петко Киряков и не допуска в своя район на действие извършването на злодеяния.