Историческият период, известен като ерата Маккарти започва доста преди личното участие на Джоузеф Маккарти. Много фактори имат принос към маккартизма, някои от тях се пораждат в годините на Първата вълна на страха от комунизма (1917-20), вследствие на установяването на комунизма като политическа сила на власт в Русия. Комунистическата партия на Съединените щати увеличава своите членове през 30-те години на XX век, достигайки своя връх от около 75 000 членове през 1940-41 г. Това се дължи на нейните успехи в организирането на профсъюзното движение и на опозицията ѝ срещу фашизма. Докато Щатите са заети с Втората световна война и са в съюз със Съветския съюз, проблемът с антикомунизма естествено остава на заден план. Студената война започва почти веднага след края на Втората световна война с установяването от Съветския съюз на марионетни режими в Централна и Източна Европа. Въпреки че аферите Игор Гузенко (съветски шпионин за Щатите) и Елизабет Бентли (американски шпионин за Съветския съюз) повдигат въпроса за съветския шпионаж в далечната 1945 г., събитията от 1949 г. и 1950 г. рязко повишават усещането на заплаха от комунизма в САЩ. През 1949 г., по-рано от очакваното, Съветският съюз провежда изпитания на атомна бомба. Същата тази година комунистическата армия на Мао Дзедун установява контрол над основната част от Китай, въпреки значителната американска финансова подкрепа за опозиционната партия Гоминдан. През 1950 г. започва Корейската война, изправяйки военните сили на САЩ, ООН и Южна Корея срещу комунистите от Северна Корея и Китай.

Освен тези фактори, съществуват и други, „по-изтънчени” сили, окуражаващи възхода на маккартизма. Отдавана било практика на повечето консервативни политици да оприличават като „комунистически” или като „Червен заговор” либерални реформи като законите за детския труд или правото на жените да гласуват. Тази тенденция се засилва през 30-те години като реакция срещу Новия курс на президента Франклин Рузвелт. Много консерватори слагат знак за равенство между Новия курс и социализма или комунизма и виждат в тези политики доказателство, че правителството е силно повлияно от комунистите в администрацията на Рузвелт. Като цяло неясно дефинираната заплаха от комунистическо влияние била по-честа тема в антикомунистическата реторика на политиците, отколкото шпионажът или друга по-конкретна дейност.

Участието на Джоузеф Маккарти в културния феномен, който впоследствие приема неговото име, започва с реч, която произнася на Деня на Линкълн, 9 февруари 1950 г., пред Републиканския женски клуб в Западна Вирджиния. Той показва лист хартия, за който твърди, че съдържа списък на известни комунисти, работещи в Държавния департамент. Маккарти е често цитиран да казва: „Аз държа тук в ръката си списък с 205 имена, за които Държавният секретар е бил уведомен, че са членове на Комунистическата партия и които въпреки всичко продължават да работят и да формират политиката на Държавния департамент. Тази реч предизвиква водопад от медийно внимание към Маккарти и поставя начало на пътя, който го превръща в един от най-разпознаваемите политици в Щатите.

Първата писмена употреба на термина маккартизъм била в една политическа карикатура във в. „Вашингтон пост” на карикатуриста Хърбърт Блок. Карикатурата изобразява четирима водещи републиканци, опитващи се да избутат слон (традиционният символ на Републиканската партия) да застане на олюляващи се, струпани на куп кофи с катран, най-горната от които била надписана „Маккартизъм”.

Институции

По времето на Маккартизма съществуват множество антикомунистически комитети, групи експерти, комисии във федералното, щатските и местните правителства, разследващи лоялността, както и множество частни агенции, провеждащи разследвания на малки и големи компании, по подозрение за наличието на комунисти сред работниците и служителите им. В Конгреса най-важните органи,разследващи комунистическа дейност били Сенатската комисия за разследване на неамериканска дейност, Сенатската подкомисия, занимаваща се с вътрешната сигурност и Постоянната подкомисия за разследвания. В периода от 1949 до 1954 г. тези и други комисии в Конгреса са провели 109 разследвания.

През 1947 г. във федералното правителство, административна заповед 9835 на президента Хари Труман поставя началото на програма за разследвания на лоялността сред федералните служители. Подобни разследвания започват и в много щатски и местни правителствени офиси, както и в някои частни предприятия в цялата страна. През 1958 е изчислено, че приблизително един на всеки пет служители е трябвало да премине някакъв вид разследване на лоялността. Веднъж загубил работата си благодарение на отрицателна оценка за лоялността, човек много трудно успявал да си намери отново работа. „Човекът е съсипан навсякъде и завинаги,” според думите на председателя на Комисията на президента Хари Труман за разследване на лоялността. „Нито един разумен работодател не би поел риска да му даде работа.”

В книгата Many Are the Crimes - McCarthyism in America, историчката Елън Шрекър нарича ФБР „единственият, най-важен компонент на антикомунистическия кръстоносен поход” и пише: „Ако през 50-те години изследователите знаеха, това, което научиха след 70-те години на XX век, когато Законът за свободата на информацията отвори документите на Бюрото, „Маккартъзмът” сигурно щеше да се нарича „Хувъризъм”.” Директорът на ФБР Дж. Едгар Хувър е един от най-ревностните анткомунисти в Щатите и един от най-влиятелните. Хувър проектира Програмата за разследвания на лоялността на президента Хари Труман. Проучванията на миналото на бъдещите служители са провеждани от агентите на ФБР. Това се оказва огромна задача, която води до увеличаване броя на служителите на Бюрото от 3 599 през 1946 г. до 7029 през 1952.

По настояване на Хувър личността на информаторите е пазена в тайна, а повечето граждани, обект на разследвания на лоялността, нямали право на свидетели или да узнават самоличността на тези, които ги обвиняват. В много от случаите дори не им е казвано в какво ги обвиняват.

Влиянието на Хувър се разширява отвъд федералните служители и отвъд Програмата за разследване на лоялността. Записите от изслушванията и разследванията за лоялността би трябвало да са засекретени, но Хувър често предоставя доказателства от тези случай на сенатските комитети.

ФБР е въвлечено в много нелегални практики в събирането на информация за комунистите, като влизания с взлом, незаконни подслушвания и следене на пощата.

Членовете на лявото крило на Националната адвокатска колегия са сред малкото адвокати, които се осмеляват да защитават клиенти по комунистически случаи, и това на практика превръща Националната адвокатска колегия в мишена на Хувър. В периода от 1947 до 1951 г. офисът на тази организация е обискиран най-малко четиринадесет пъти.  Освен това ФБР използва и незаконни операции под прикритие, за да дискредитира комунистите, както и други дисидентски политически групи. През 1956 г. Хувър започва все по-често да се разочарова от решенията на Върховния съд за ограничаване възможността на Министерството на правосъдието да преследва комунисти.

Сенатската комисия за разследване на неамериканска дейност (HUAC) е най-обещаващата и дейна правителствена комисия, ангажирана с антикомунистически разследвания. Тя е създадена през 1938 г. и била известна като Комисията Диес, на името на депутата Мартин Диес, който я оглавява до 1944 г. HUAC разследва най-разнообразни „дейности”, включително и тези на Германо-американските нацисти през Втората световна война. Скоро Комисията се съсредоточава върху комунизма и през 1938 г. започва с разследване срещу комунисти във Федералния театрален проект (проект на Новия курс да създаде театър и други представления на живо по време на Голямата депресия в Щатите). Значителна стъпка в дейността на HUAC е разследването, проведено през 1948 г., на обвиненията в шпионаж срещу Алдър Хис (американски адвокат, правителствен служител, автор и лектор, участвал в основаването на ООН). Това разследване в крайна сметка води до процес срещу Хис и осъждането му за лъжесвидетелстване, убеждавайки много хора в ползата от сенатските комисии за разкриването на комунистическа подривна дейност.

HUAC достига най-голямата си слава и известност с разследването срещу холивудската филмова индустрия. През октомври 1947 г. Комисията започва да връчва призовки на сценаристи, режисьори и други служители във филмовата индустрия да дадат показания относно тяхното действително или подозирано членство в Комунистическата партия, връзки с нейни членове или споделяне на техните убеждения. Сред първите свидетели от филмовата индустрия, призовани от Комисията, имало десет души, които решават да не съдействат. Тези мъже, стават известни като „Холивудската десетка”, се позовават на Първата поправка, гарантираща свобода на словото и сдружаването, за която смятат, че правно ги защитава от това да бъдат заставени да отговарят на въпросите на Комисията. Тази тактика се проваля и десетимата са осъдени на затвор за неуважение на Конгреса. Двама са осъдени на шест месеца затвор, а останалите на една година.

В бъдеще свидетелите, които отказват да съдействат на Комисията, ще се позовават на Петата поправка, която защитава от свидетелстване срещу самия себе си.

В Сената главната комисия за разследване на комунисти е Сенатската подкомисия за вътрешна сигурност (Senate Internal Security Subcommittee (SISS), създадена през 1950 г. Тя е натоварена с осигуряването на прокарването на закони, свързани с „шпионаж, саботаж, както и защита на вътрешната сигурност на Съединените щати”. SISS е ръководена от демократа Пат Маккаран и печели авторитет с провеждането на прецизни и обширни разследвания. Тази комисия разследва една година Оуен Латимор (Owen Lattimore) и други членове на Института за тихоокеански отношения (Institute of Pacific Relations) -международна неправителствена организация, създадена през 1925 г. Както често пъти се случвало, учените и дипломатите, свързани с Латимор (т.нар. Китайски ръце - China Hands) са обвинени за „загубата на Китай”, и докато някакви доказателства за прокомунистическа дейност все пак са намерени, не е открито нищо, което да подкрепи обвинението на Маккаран, че Латимор е „ съзнателен и ясен инструмент на съветската конспирация”. През 1952 г. Латимор е обвинен в даване на лъжливи показания пред SISS. След като много от обвиненията са отхвърлени от Федералния съд и един от свидетелите признал, че е лъжесвидетелствал, през 1955 г. делото е прекратено. Самият Джоузеф Маккарти оглавява Постоянната подкомисия за разследвания към Сената (Senate Permanent Subcommittee on Investigations) от 1953 до 1954 г. През този период той я използва за много от своите проучвания в „лова” на комунисти. Маккарти първо проучва твърдения за комунистическо влияние в Гласът на Америка (Voice of America), след което се насочва към програмата на Държавния департамент за библиотеките в чужбина. Каталозите на тези библиотеки са претърсени за произведения на автори, които Маккарти счита за неподходящи. След което Маккарти представя списък пред Подкомисията и пресата на предполагаеми прокомунистически автори. Поддавайки се на напрежението, Държавният департамент нарежда на презокеанските библиотеки да премахнат от рафтовете си „материали на всички противоречиви личности, комунисти, симпатизанти на тази идея и т.н.” Някои от библиотеките наистина изгорили някои от току-що забранените книги.

След края на това разследване, комисията на Маккарти започва разследване в Американската армия. Разследването почва от лабораторията на Американските сигнални част във Форт Монмаут. Маккарти събира няколко заглавия от вестници с истории за опасен кръг от шпиони сред военните разузнавачи, но в крайна сметка от това разследване не излиза нищо. След това Маккарти насочва вниманието си към един случай на зъболекар от американската армия, който е повишен в ранг майор, въпреки че отказа да отговаря на въпроси от военната анкета за лоялност. Провеждането на това разследване, което включва и серия от нападки и обиди към бригадни генерали, води до т.нар. изслушвания Армия-Маккарти, по времето на които, по национална телевизия в продължение на 36 дни Маккарти и Армията си разменят обвинения и контраобвинения. Въпреки че официалните резултати от тези изслушвания са неубедителни, това представяне на Маккарти пред американската публика води до рязък спад на неговата популярност. За по-малко от година Маккарти е остро разкритикуван от Сената и неговото положение на виден авторитет и сила в борбата с антикомунизма пострадават чувствително.

На 25 ноември 1947 г. ( един ден след като Камарата на представителите одобрява призовките за неуважение на Холивудската десетка) Ерик Джонстън (Eric Johnston), президент на Филмовата асоциация на Америка (Motion Picture Association of America), разпространява съобщение до медиите от името на управителите на водещите филмови студия, което става известно като Изявлението Уолдорф (Waldorf Statement). С това изявление се обявява уволнението на Холивудската десетка и се заявява: „Ние няма съзнателно да назначаваме комунист или член на каквато и да е партия или група, която защитава свалянето от власт на правителството на Американските щати” Тази открита капитулация пред Маккартизма бележи началото на Холивудския черен списък (Hollywood blacklist). Въз основа на този списък е отказано назначаване на стотици кандидати за работа. Въпреки това, студията, продуцентите, както и други работодатели, така и не признават публично съществуването на такъв черен списък.

По това време възникват частни комисии, разследващи лоялността, а антикомунистически частни детективи започват да развиват дейност, отговаряйки на растящото търсене сред индустриалните компании да доказват, че техните служители са безукорни.

Срещу определена такса, те разследват служителите и ги разпитват за техните политически занимания и връзки. По време на подобни изслушвания обвиняемият нямал право на адвокат, и както при HUAC, разпитваният е поставян в ситуация да се защитава срещу предявените обвинения без да се срещне с обвинителя си. Тези агенции пазят списъци с леви организации, публикации, обединения, благотворителни фондации и тем подобни, както и списъци на личности, които са явни или предполагаеми комунисти. Дотолкова, доколкото различни черни списъци на Маккартизма са реални, физически списъци, те са създадени и поддържани именно от тези частни организации.

Усилията да се предпазят Съединените щати от осезаемата заплаха от комунистическа подривна дейност, на практика са улеснени от няколко федерални закона. Законът за регистрация на чужденците или Законът Смит (Smith Act ) от 1940 г., инкриминира всеки, който „съзнателно или умишлено защитава, подбужда, съветва или приучава желателността и правилността за сваляне на американското правителство или на който и да било щат чрез сила или насилие, или за всеки който организира каквото и да било сдружение, което съветва, учи или насърчава подобно сваляне, или за всеки, който е станал член на или симпатизант на подобно сдружение”. Стотици комунисти и други били съдени по този закон в периода от 1941 до 1957 г. През 1949 г. единадесет лидери на Комунистическата партия са обвинени и осъдени по Закона Смит. На десет от тях са дадени присъди от по 5 години затвор, а на един 3 години. Всички адвокати на защитата са обвинени в неуважение към съда и също са осъдени на затвор. През 1951 г. други 23-ма водачи на партията са подведени под отговорност, вкл. и Елизабет Гърли Флин (Elizabeth Gurley Flynn), една от основателите на Американския граждански либерален съюз (American Civil Liberties Union); много от тях са осъдени въз основа на показания, които по-късно са признати за фалшиви. През 1957 г. 140 водачи и членове на Комунистическата партия са обвинени по този закон, като 93 от тях са осъдени. 

Законът за вътрешна сигурност на Маккаран, е описан от проф. Елън Шрекер като „единствената важна проява на законодателство на ерата Маккарти”^. (Законът Смит технически предхожда Маккартизма). Законът Маккаран обаче няма никакъв реален ефект отвъд легалния тормоз. Този закон изисква регистрацията на комунистически организации при Главния прокурор на САЩ, освен това установява и Съвет за контрол на подривната дейност, който да разследва възможни комунистически дейности и комунистически организации, така че те да бъдат задължени да се регистрират. Благодарение на множеството изслушвания, отлагания и обжалвания, законът никога не е приведен в действие, а през 1965 и 1967 г. по-важните му клаузи са обявени за противоконституционни.

През 1952 г. е приет законът за имиграцията и националността или Законът Маккаран-Уолтър. Този закон дава право на правителството да депортира имигранти или натурализирани граждани, въвлечени в подривни дейности, а също и да предотвратява влизането в страната на заподозрени в подривна дейност.

Жертвите на маккартизма

Трудно е да се установи броят на жертвите на маккартизма. Стотици са лишените от свобода, а около 10 - 12 хиляди губят работата си. В много от случаите само фактът, че си призован от HUAC или от някоя от другите комисии, е бил достатъчна причина за уволнение. Много от тези, които са осъдени на затвор, губят работа си или са разпитвани, наистина са имали, в миналото или в настоящето, някакъв вид връзки с Комунистическата партия. Но за огромното мнозинство, възможността да навредят на нацията, както и естеството на техните комунистически връзки са незначителни. Подозрението в хомосексуалност също е била честа причина да се окажеш мишена на маккартизма. Преследването на „сексуалните перверзници”, за които е прието, че по природа са подривни и разрушителни, води до тормоза, както и отказването да бъдат наети на работа на хиляди. Във филмовата индустрия, на над 300 актьори, режисьори и сценаристи е отказано да работят в САЩ, благодарение на неофициалния „Холивудски черен списък“. Черни списъци се използват в развлекателната индустрия, в университетите и училищата на всички нива, в юридическата професия, както и в много други области.

Една програма за безопасност на пристанищата, инициирана от Бреговата охрана малко след началото на Корейската война, изисква преглед на всеки един морски работник, който товари или работи на борда на който и да било американски кораб, независимо от товара или дестинацията му. Както и при други разследвания за лоялност във връзка със сигурността на страната, самоличността на обвинителите и дори характерът на обвиненията са пазени в тайна от обвинения. Близо 3 000 моряци и докери губят работата си, единствено заради тази програма.

Малка част от по-прочутите хора, които са вкарани в черни списъци или са понесли някакъв друг вид преследване по време на маккартизма са Нелсън Алгрен, писател, Елмер Бърнщайн, композитор, Чарли Чапли, астьор и режисьор, Бертолт Брехт, поет, драматург, сценарист, Дашиъл Хамет, писател, ръководителят на манхатанския проект Робърт Опенхаймер (за създаване на атомната бомба на САЩ), певецът Пит Сийгър и др.

Залезът на Маккартизма

От средата на 50-те години, проявленията и институциите на Маккартизма бавно започват да отслабват своето влияние. Променящото се обществено мнение допринася доста за това. Залезът на Маккартизма може да бъде очертан чрез серия от съдебни решения. Ключова фигура за края на черните списъци на Маккартизма е Джон Хенри Фолк (John Henry Faulk). Водещ на следобедно комедийно радио-предаване, Фолк бил активист на лявото крило на своя профсъюз – Американската федерация на телевизионните и радио изпълнители (American Federation of Television and Radio Artists). Той е подложен на внимателно проучване от страна на AWARE ООД, една от частните компании, които проучват отделни личности за признаци на комунистическо „предателство”. Белязан от AWARE като негоден, Фолк е уволнен от радио СиБиЕс (CBS Radio). Фолк е един от малкото жертви на черните списъци, който през 1957 г. решава да съди AWARE. През 1962 г. той печели делото. С това съдебно решение на частните съставители на черни списъци, както и на тези които ги използват, се обръща внимание, че са законово отговорни за професионалните и финансови щети, които причиняват. Въпреки че неформалното съставяне на черни списъци продължава, частните „проверяващи лоялността” агенции скоро остават в миналото.

Важната роля за края на Маккартизма изиграва Върховният съд. През 1956 г., Върховният съд разглежда делото на Слочовър срещу Образователния борд. Слочовър е професор в Бруклинския универистет, който е уволнен, за това че се е позовал на Петата поправка, докато е разпитван от Комисията на Маккарти за предишно членство в Комунистическата партия. Съдът забранява подобни действия, постановявайки „... ние трябва да осъдим практиката на приписването на престъпно и зловещо значение на упражняването на конституционното право на човек съгласно Петата поправка. Привилегията срещу самообвинението би се ограничила до глупава подигравка, ако упражняването на това право би могло да се приеме за равно или на признание на вина или за предполагане на лъжесвидетелстване.” 

През 1957 г. по делото Уоткинс срещу Съединените щати (Watkins v. United States) Върховният съд постановява намаляване властта на HUAC да наказва несътрудничещи свидетели, като ги обвинява в неуважение на Конгреса. Съдия Уорън пише в неговото решение: „Призоваването на свидетел само, за да бъде принуден да свидетелства против волята си, за своите убеждения, вярвания или връзки, е знак за вмешателство от страна на правителството. И когато тези принудителни показания засягат въпроси, които са неортодоксални, непопулярни или дори омразни за обществеността, последиците за свидетеля могат да бъдат разрушителни.” В решение от 1958 г. по делото Кент срещу Дулс, Върховният съд възпира Държавния департамент да използва по своя преценка властта си да отказва или отнема паспорти, позовавайки се на комунистически убеждения или връзки на кандидатите. 

Влияние на Маккартизма

Въпреки че Маккартизмът може би представлява интерес само за историците, политическите разделения, които той поражда в Съединените щати, продължават да се проявяват открито и днес, а политиките и историята на антикомунизма в Щатите продължават да са спорни. Части от огромния апарат на сигурността, установен по времето на Маккартизма, все още съществуват. Според Калифонийската конституция все още се изискват клетви за лоялност (Loyalty oaths) от всички служители в управлението на Калифорния (което е изключителен проблем за Квакерите и Свидетелите на Йехова, чиито вярвания не им позволяват да се вричат в абсолютна вярност към държавата), а на федерално ниво няколко части от Закона на Маккарън за вътрешната сигурност са все още действащи. Известен брой изследователи сравняват преследването на либерали и левичари по време на периода Маккарти със съвременните действия срещу заподозрени терористи, в по-голямата си част мюсюлмани. В книгата си The Age of Anxiety: McCarthyism to Terrorism, авторът Хейнс Джонсън сравнява „неправдата понесена от чужденци, хвърлени във строго охранявани щатски затвори веднага след 11 септември” с ексцесиите на ерата Маккарти. 

Маккартизмът предизвиква противоречия дори само като исторически въпрос. Чрез отварянето на класифицирани документи от Съветските архиви и декриптирането на кодирани съветски съобщения по време на проекта „Венона” (Venona project), става известно, че Съветският съюз е въвлечен в сериозни шпионски дейности в Съединените щати през 40-те години. Също така е известно, че Американската комунистическа партия фактически е създадена от Съветския съюз, а политиките й се контролирали от там. Освен това членовете й често са вербувани за шпиони. Според някои съвременни коментатори, тези разкрития се явяват най-малко като частично оправдание на Маккартизма. 

Противоположната позиция твърди, че въпреки всички съвременни разкрития, по времето, когато Маккартизмът започва (в края на 40-те), Американската комунистическа партия е неефективна, периферна група, и вредите нанесени от съветски шпиони на американските интереси след края на Втората световна война са минимални. Историкът Елън Шрекър е написала „в тази страна Маккартизмът е причинил повече щети на Констиуцията отколкото американската комунистическа партия някога е причинила.” 

Съвременно използване на термина

От времето на Маккарти думата маккартизъм навлиза в американската реч като общ термин за редица практики: агресивно подлагане на съмнение патриотизма на даден човек, отправяне на слабо подкрепени обвинения, използването на обвинения в нелоялност, за да се принуди човек да се придържа към комформистка политика или да се дискредитира опонент, нарушаване на гражданските права в името на националната сигурност, както и употребата на демагогия. Всичко това много често е отнасяно към Маккартизма. Макартизмът често е използван и като синоним на термина лов на вещици, и на двете се приписват масови истерии и морална паника.

(по Уйкипедия).

Подписване на мирният договор с България

Веднага след края на военните действия и капитулирането на последния съюзник от Тристранния пакт - Япония, през септември 1945 г. още същия месец водещите сили в Антихитлеристката коалиция започват подговка за организиране на мирната конференция и за изработване на договорите с победените страни.За целта е сформиран специален орган, наречен Съвет на министрите на външните работи (СМВнР) на Великобритания, САЩ, Франция и СССР, който провежда първата си среща в Лондон през септември - октомври 1945 г. През декември в Москва се свиква нова конференция, на която е решено САЩ да не участват в преговорите с Финландия, както и Франция с всички бивши германски съюзници, с изключение на Италия. До свикването на мирната конференция в Париж през лятото на 1946 СМВнР провежда над 50 срещи, като един от често  дебатираните въпроси са тези за репарациите и за икономическите клаузи на договорите. Два основни фактора определят уточняването на позициите на победителите по тези проблеми. На първо място, това е очертаващото се мнение да не се налагат на бившите сателити на Райха непосилни политически и икономически санкции и другото са нарастващите противоречия между СССР и западните държави. Още в самото начало е възприето принципното становище да не се иска от победените да изплащат в пълен размер обезщетение за нанесените загуби, което е благоприятна основа за бъдещо разглеждане и на българските репарации.

Мирната конференция е открита на 29 юли 1946 г. в Люксембургския дворец в Париж.В началото се появява нелош дух, който за разлика от конференцията през 1919 г., когато на победените страни не се разрешава да изложат по време на заседанията своите становища, сега техни представители са официално поканени да вземат участие в разискванията по изработването на мирните договори. На 11 август във френската столица пристига и българската делегация, водена от министър-председателя Кимон Георгиев. Тя включва още намиращия се вече в Париж Васил Коларов, министъра на външните работи Георги Кулишев, министъра на финансите проф. Иван Стефанов и други висши държавни служители. На конференцията българската страна се ползва с подкрепата на СССР, който съвсем категорично приема България като част от своята сфера на влияние в Европа и от тази гледна точка не желае да допусне дотоворът да отслаби военно и икономически неговият клиент. С оглед на установеното съветско влияние в Източна Европа, България може да разчита на подкрепа на държави като Полша, Чехословакия и Югославия. Обратно, политическите условия в България са причина правителството на О.Ф. да не се ползва с такива симпатии от страна на западните демокрации и техните съюзници. Така в Париж се очертава сериозен сблъсък сред победителите относно определянето на мирните договори и то не само по този с България.

Основните претенции, а в някакъв смисъл и единствени, пред българската страна са повдигнати от гръцката държава. Тя обвинява България, че е подпомогнала италианската и германската агресия срещу Гърция, след което е окупирала гръцки територий, където българските войски и администрация са извършили тежки престъпления и са нанесли големи материални щети на местното население. Исканията на Атина са България да изплати обезщетение на стойност над 700 млн. долара и също така новата българо-гръцка граница да се измести с 50-60 км на север и по този начин значителни български територии да се предадат на Гърция. Гръцката позиция разчита главно на подкрепа от Великобритания. България от своя страна не само, че отхвърля гръцките териториални аспирации, като напълно неотговарящи на принципа на националностите, но поставя искане за получаване на български излаз на бяло (Егейско) море, който е бил разглеждан още на Парижката конференция през 1919 г. й предвиден в Ньойския договор като икономически излаз. И сега българското становище се основава на твърдението, че изход на Егея ще има изключително благоприятно въздействие за стопанското развитие на България и ще разшири търговските й контакти със западноевропейските страни. Особено аргументирано са представените перспективи за превръщането на гр. Кавала във важно търговско пристанище, свързващо Източна и Североизточна Европа със Средиземноморския регион. Но нито гръцкото, нито българското изложение за промяна на границите не повлияват по някакъв начин за решенията на политическата комисия, тъй като между великите сили е предварително възприета позицията да не се променя съществуващата българо-гръцка граница. Това становище се поддържа категорично от САЩ и СССР, а дори и Великобритания не подкрепя активно гръцките териториални претенции.

Великите сили не споделят и гръцките максималистични искания за репарации, които България трябва да изплати. От една страна аргументите на Атина за размерите на нанесените щети от българската окупация не са никак убедителни, а от друга натежава и становището, че не трябва да се допуска грешката на мирните договори от Първата световна война и обезщетенията не бива по никакъв начин да надхвърлят финансовите и икономическите възможности на победените държави. Първоначално сумата, определена на България, която тя да изплати като репарации, възлиза на 125 млн. долара, но по-късно допълнително е намалена на 70 млн. долара (25 млн. за Югославия и 45 млн. за Гърция).

Друг важен елемент от договора са военните ограничения, наложени на България. Числеността на българските въоръжени сили е определена на 65 000 души, включващи всички родове войски и те трябва да изпълняват "задачи от вътрешен характер" и по "отбрана на границите". На България й се забранява да притежава стратегически оръжия и да поддържа дълготрайни укрепления по гръцката граница.

Мирният договор с България, както и с останалите бивши съюзници на Германия е подписан на 10 февруари 1947 г. в Париж. Най-важното за България е, че е прието границата на страната да останат такива, каквито са на 1 януари 1941 г., т.е. не настъпват териториални промени по границата с Гърция, а същевременно се признава присъединяването на Южна Добруджа от 7 септември 1940 г.

Свикване на Велико народно събрание и ликвидиране на опозицията

С провеждането на референдума и обявяването на България за народна република се преминава към изработването и приемането на нова конституция, която да отрази настъпилите промени. За целта предстои да се свика Велико народно събрание. Макар да се намират в напълно неравностойно положение, и управляващи, и опозиция се готвят за сериозна политическа битка. В предизборната си програма О.Ф. излиза с проект за конституция, която предвижда големи правомощия на Наподното събрание. Решено е, О.Ф. партиите да излязат с обща листа, но с различни цветове на бюлетините. Опозицията се обръща с призив към народа, в който подлага на критика диктаторския режим на О.Ф. правителството и се обявява за изграждане на система, гарантираща гражданските и политическите свободи на населението. Основните партии на опозицията - БЗНС "Никола Петков" и БРСДП (о) - се обединяват в общ блок, наречен Федерация на селския и градския труд.

Предизборната борба е съпътствана от нова вълна на политическо насилие. Милицията започва арести на част от кандидат-депутатите на опозицията. Много от активните й дейци, като Трифон Кунев, Асен Стамболийски, д-р Петър Дертлиев се намират в затворите и лагерите. Продължават нападенията и разтурянията на опозиционните публични мероприятия. По повод действията на българските власти американският държавен секретар Джеймс Бърнс изпраща писмо до министър-председателя К.Георгиев, в което се поставят искания за осигуряване на условия за свободна предизборна кампания. Основните точки са свобода на печата, радиото и събиранията на опозицията, ненамеса на милицията в политическия процес, освобождаване на политическите затворници и отстраняване на заплахите от следизборни репресии по политически причини. Съветският представител в СКК, ген. С.Бирюзов, под предлог, че това не влиза в компетенцията на Съюзната комисия, блокира всички опити да се ограничи натискът на правителството над населението и опозицията.

Наред с открито бруталните действия, управляващите прибягват и към откровено манипулиране на общественото мнение и даване на предизборни обещания, които изобщо не смятат да изпълняват. В разрез с истинските намерения на комунистическата партия, на 26 октомври в своя предизборна реч държана в София, Г.Димитров категорично заявява, че режимът няма да прибегне към ликвидиране на частната собственост на земеделеца, занаятчията и хората на физическия и умствения труд.

В условията на множество нарушения на изборния процес на 27 октомври 1946 г. се провеждат избори за VІ велико народно събрание. Най-същественото изкривяване на вота произтича от самата организация (раздаване на избирателни карти), която позволява на много отечественофронтовски активисти да гласуват в няколко различни избирателни секции едновременно. Обратно, голям брой симпатизанти на опозицията изобщо не са допуснати до урните. На редица места няма представители на опозицията при преброяването на бюлетините, съставят се подправени протоколи и т.н.

Официалните резултати известяват сериозна победа на Отечствения фронт, за който са подадени около 2 980 000 гласа от общо 4 250 000 учствали в изборите. Това осигурява на управляващите стабилно мнозинство във Великото народно събрание - 366 от общо 465 места. Вътрешното разпределение на гласовете в коалицията доказва, че процесът на пълно обезличаване на некомунистическите партии в О.Ф. вече почти е приключил. БЗНС, НС "Звено", БРСДП и Радикалната партия получават малко над 16% от всички гласове. Гласувалите за О.Ф. съвсем правилно преценяват, че единствената реална сила в управляващата коалиция е БРП (к) и към нея е насочен основният вот - 53% от всички подадени гласове.

С оглед на продължаващите вече над години политически репресии в страната изненадващо висок е процентът (близо 29%) на гласувалите за опозицията. Тя получава около 1 205 000 гласа. Основната опозиционна сила е БЗНС - "Н.Петков", която вкарва 90 депутата във ВНС. Останалото опозиционно представителство се допълва с 8 депутата от БРСДП (о) и 1 от групата на независимите интелектуалци, или общо 99.

Великото народно събрание започва своята работа на 7 ноември 1946 г. Още от началните декларации на парламентарната група на управляващите и опозицията става ясно, че между тях ще се води непримирима политическа борба. Следизборното насилие над гласували за опозицията, което се осъществява както от органите на МВР, така и от местните комунистически организации, придобиват зловещи размери. Дори се налага коалиционните партньори на БРП (к) като звенари и социалдемократи, да призоват комунистическите водачи да поставят под контрол своите местни структури.

На 23 ноември е сформирано третото правителство на О.Ф., този път с министър-председател лидера на комунистите Г.Димитров. Формалният паритет на изграждане на кабинета е вече изоставен - половината от министрите са комунисти, а останалите 10 поста се поделят между земеделци, звенари, социалдемократи и 1 "независим" (доста повече станаха от онези многото министри на 19 майците преди това - бел.моя).

Наред с пропагандната кампания за насаждане в обществото на комунистическата идеология и привикване към съветските политически нрави, новото правителство предприема мощно настъпление срещу опозицията. Тя е заклеймявана като "антинародна", "реакционна", а действията й като отслабващи и разединяващи българския народ. Под предлог, че създават постоянни обструкции, опозиционните депутати са силно ограничени в парламентарните си изяви. Много често са отстранявани от заседанията, а има и случай, когато квестори и милиционери открито нанасят побой на народни представители в самата пленарна зала. Още в края на 1946 г. е забранено издаването на печатния орган на Демократическата партия в. "Знаме", а в следващите месеци другите опозиционни издания са спрени под предлог, че в страната има недостиг на хартия или работниците отказвали да ги печатат. От своя страна опозицията остро обвинява управляващите, че са установили в България терористичен режим. Отхвърля се вътрешната стопанска и културна политика на правителството. Подкрепа е изказана единствено към следвания външнополитически курс на добри отношения с държавите победителки във Втората световна война.

Основната цел, заради която е свикано VІ ВНС - изработване на нова конституция, също става обект на разпалени политически борби. През май 1947 г. започва обсъждането на проекта за конституция, внесен от Отечествения фронт. Освен него са представени проекти за основен закон и от опозицията и поотделно от юристите проф. Венелин Ганев и проф. Стефан Баламезов. Основните спорове се съсредоточават около въпросите за разделението на властите, прерогативите на държавния глава, бъдещето на частната собственост, гарантирането на политическите и гражданските свободи. Без да е получил подкрепата на 2/3 от всички депутати на ВНС, на 20 юни е приет на първо четене проектът на О.Ф. за конституция. Окончателно конституцията на Народна република България е гласувана на 4 декември 1947 г.

В много от текстовете и възприетите принципи тя се доближава до съветската конституция от 1936 г. В нея са заложени откровени идеологически постановки и политически оценки на събития от близкото минало на страната. Така например още в чл. 1 е заявено, че народната република е резултат от "победоносното народно въстание от 9 септември 1944 г.", като по този начин установения след тази дата режим е издигнат в конституционна норма. За върховен орган на републиката е обявено Народното събрание. На практика отделна президентска институция няма формулирана в основния закон. Нещо, наподобяващо на нея представлява Президиума на Народното събрание, но той не изпълнява типичните функций на държавен глава. Всъщност това издигане ролята на колективните органи на властта и силното занижаване на персоналните институции в условията на установяващата се вече еднопартийна система е ясен сигнал за пълното подчиняване на държавните структури от страна на партийните. И още: в конституцията е залегнал принципът на държавното ръководство на икономиката, която трябва да се развива планово, а вътрешната и външна търговия да се осъществяват от държавата. Частната собственост е разрешена, но условията, които са поставени за нейното съществуване (да е придобита с честен труд и да не се използва във вреда на обществото), позволяват съвсем произволно да бъде отнемана. За частта за гражданските права и задължения преобладават социалните аспекти на темата - българите имат право на труд, почивка, социални обезщетения, пенсия, образование и др. Често политическите права - свобода на словото, печата, митингите, събранията, са съвсем накратко споменати в чл. 88. Българите имат право и да се обединяват в организации, но при положение, че те не са насочени срещу установения държавен ред и не "накърняват правата и свободите на българския народ, извоювани от народното въстание на 9. ІХ. 1944 г.", което в действителност означава, че реална опозиция на режима не може да съществува. Прогласена е също неприкосновеността на личността. Никой не може да бъде задържан за повече от 48 часа без разрешение на съдебните органи на прокурора.

Макар да отразява някой елементи на изграждащата се в страната сталинска система на социализъм, конституцията от 1947 г., наречена от пропагандата "димитровска", прокламира и класическите демократични свободи. Те обаче не представляват никакъв проблем за управляващите, тъй като дотогавашната, а и последващата практика в България показва, че при наличието на тотално контролирани от партията съдебни органи обществото, лишено от възможността да създава независими организации, не разполага с никакви механизми да контролира властта и да защитава конституционните си права.

Всъщност, още преди конституцията да влезе официално в сила, което става на 6 декември БРП(к) вече е установила пълен монопол над политическия и обществен живот в страната. Този процес, започнал още в началото на на септември 1944 г., окончателно приключва с цялостното ликвидиране на опозицията в България. Решителната атака на властите е предприета веднага след подписването на Парижкия мирен договор на 10 февруари 1947 г. и последвалото възстановяване на дипломатическите отношения с Великобритания и САЩ. След официалното признаване на режима вече не се налага да се придава, дори формално някакъв демократичен вид на управлението. Още повече, че през 1947 г. настъпва рязко влошаване в отношенията между бившите съюзници от Антихитлеристката коалиция, което бележи началото на нова епоха в следвоенното развитие на света - тази на Студената война. При започналото остро международно противопоставяне подчиненото на Москва българско правителство не само, че не възнамерява да се съобразява с възраженията на западните държави, но дори се смята задължено да покаже твърдост спрямо очертаващите се нови врагове на СССР.

Разправата с опозиционните водачи започва посредством организирането на серия от монтирани процеси сращу организации, обявени за нелегални,  които си били поставяли за цел да свалят чрез военен преврат отечственофронтовското правителство. Процесите са срещу организациите "Неутрален офицер" и "Военен съюз" и основната задача на прокурорите е да докажат връзката между обвинените в конспирация офицери и ръководителите на опозицията. Посредством изпитаните в Съветския съюз средства на жестоки изтезания и денонощни непрекъснати разпити от подсъдимите са изтръгнати измислени самопризнания, които уличават в антидържавна дейност опозиционите дейци. Въз основа на събраните материали на 5 юни 1947 г. вътрешният министър Антон Югов внася искане във Великото народно събрание да бъде отнет депутатския имунитет на Никола Петков и той да бъде предаден на съдебните органи. Последва изключително остър дебат в парламента, като лично министър-председателят Г.Димитров отправя крайно груби заплахи към Н.Петков и цялата опозиция. Краят на дебатите приключва с нанасяне на тежък побой на опозиционните депутати от страна на цивилни милиционери. Мнозинството в парламента взема решение да отнеме депутатската неприкосновеност на Н.Петков. При направения на другия ден обиск в дома на Н.Петков са намерени подписани оставки за напускане на парламента на част от опозиционните депутати. Това е стара партийна практика, използвана още преди 1944 г., когато избраните с определена партийна листа депутати, като гаранция, че ще спазват парламентарната дисцлина, предварително депозират оставката си пред партийния лидер. Сега това е използвано от управляващите, за да отстранят незабавно над 20 опозиционни народни представители.

Процесът срещу Никола Петков започва на 5 август 1947 година. Той е обвинен в подбуждане към конспиративна дейност, писане на статии, целящи намаляване на боевата способност на българската войска, и в разпространение на неверни слухове и съобщения На 16 същия месец процесът приклочва с произнасяне на смъртна присъда.

Докато всички сериозни вестници в Западна Европа и САЩ осъждат процеса срещу Н.Петков и го определят като юридически фарс и политическа разправа с опозицията, в България комунистите организират "всеобщо одобрение" на присъдата и масови демонстрации с искане за забрана на опозиционния БЗНС. Властите настояват Н.Петков да признае публично своята вина. Въпреки силния натиск той остава непреклонен. Притеснен от широкия международен отзвук, който придобива делото, временният председател на републиката (все още конституцията не е окончателно приета) Васил Коларов предлага смъртната присъда да се замени с доживотен затвор. Но намиращият се по това време в Москва Г.Димитров съобщава, че Сталин е съгласен да се изпълни присъдата. При това положение малко след полунощ на 23 септември (ден след като конгресът на САЩ е ратифицирал мирният договор с България - бел.моя) в Централният софийски затвор присъдата е приведена в действие и Никола Петков е обесен.

Междувременно тече в пълен ход ликвидирането на опозицията. През август ВНС приема забрана на опозиционния Земеделски съюз. Депутатите му са хвърлени в затвора или изпратени в лагери. С остатъците от опозицията властите се разправят окончателно през 1948 г., когато пак чрез напълно скалъпени процеси са осъдени Димитър Гичев (доживотен затвор), Коста Лулчев (15 години строг тъмничен затвор) и редица други опозиционни дейци.

България в годините на класическия сталинизъм