(пролетариатът) СЕ ГЪРЧЕШЕ В НЕГОВИТЕ ОБЯТИЯ
Мир чрез страх
Историята се подновява там, където е бил прекъсната, когато Хитлер и Сталин подписват пакта от август 1939 г., а Съветска Русия вече представлява алчното тоталитарно начало на световната сцена. Полша остава е застрашената фигура на глобалната шахматна дъска, напомняйки, че войната не е била толкова конфликт между доброто и злото, колкото борба за оцеляване.
Разбира се представата, че "Великият съюз" е в някакъв смисъл безкомпромисен, е била илюзорна от самото начало. Тя е до голяма степен е създадена от Рузвелт, отчасти за собствените политически цели, отчасти, защото той самият й вярва. Онези от съотечествениците му, които имат дълъг професионален опит в отношенията със Сталин и неговото правителство, най-горещо и отчаяно се противопоставят на линията на Рузвелт.
Рузвелт също иска да заобиколи Чърчил, когото той смята за непоправим стар империалист, неспособен да разбере идеологическия идеализъм. На 18 март 1942 г. Рузвелт пише на Чърчил: "Зная, че не би имал нищо против моята брутална откровеност, ако ти кажа, че смятам, че мога лично да се оправя със Сталин по-добре, отколкото твоят Форин офис или моят държавен департамент. Сталин не може да търпи всичките ти ръководни кадри. Той смята, че аз съм по-добър, и се надявам, да продължи да е така".
Рузвелт не вярва, че Сталин иска територии.Той укорява Чърчил, че имал в кръвта си 400 годишен грабителски инстинкт и просто не можел да разбере, как една страна може да не иска да заграби някъде земя, ако има такава възможност. "Мисля - казва той за Сталин - че ако му дам всичко, което мога, а не искам от него в замяна …. той няма да се опита да анексира нищо и ще работи с мен за идеен свят на мир и демокрация".
Заплахата, която слепотата на Рузвелт представлява за следвоенната стабилност на Европа, за пръв път проличава на Техеранската конференция, която събира Чърчил, Рузвелт и Сталин през ноември 1943 г… (Тогава) Чърчил се оплаква на един от държавните си министри, Херълд Макмилън, че с Германия е свършено, но ще трябва известно време за да се разчисти мръсотията, но истинският проблем сега бил Русия, но не можел да накара американците да го разберат.
С напредването на СССР, техните враждебни намерения стават достатъчно ясни. След като превземат германската експериметална база за подводници в Гдиня, те отказват да допуснат военноморски специалисти на Съюзниците до секретите й, макар че битката за Атлантика все още е в разгара си и ковоите с оръжие за Русия все още са подложени на яростни атаки от подводници.
През октомври 1944 г. Чърчил отива в Москва, и се нахвърля върху Сталин с един … циничен аргумент, който определя щом като "маршал Сталин е реалист", "пропорцийте на интересите на Великите сили в пет балкански страни: Югославия и Унгария трябва да се поделят 50 на 50 между останалите; Русия ще има 90% в Румъния и 75% в България; в същото време Великобритания, със съгласие на САЩ ще има 90% в Гърция. Сталин се спазарява за България, където иска 90%; после подписва документа с едно драскане на синия молив, като също се съгласява и да попридържа италианските комунисти.
"Циничният момент" всъщност се явява опитът да се изключи Русия от Средиземноморието с цената на отстъпването на България и Румъния като нейни сателити… Това, което си осигурява в Москва е съгласието на Сталин да развърже ръцете на Великобритания и то скоро се случва - на 4 декември в Атина избухва Гражданската война… Едва когато комунистите губят изборите и в Италия (април 1948 г.) Чърчил почти самостоятелно задържа тоталитаризма извън Средиземноморието - последният му велик принос към свободата на човека.
(Джонсън, Пол "Съвременността. Светът от 20-те до 90-те", С.1993 г., стр. 351-353).
На 5 март 1946 г. в реч, произнесена във Фултън (САЩ), У.Чърчил оповестява идейното единство на Стария и Новия свят и схемата за бъдеща военна интеграция на Запада. Политиката на сдържане или американската "студена война" е направена още в края на 1945 г. До тогава в сила е политиката на траен мир без подозрения, недоверие или страх поддържана докато Рузвелт е още жив с надеждата, че след войната Съветския съюз ще стане доминираща сила в Европа и сътрудничеството с руснаците ще бъде въпрос на благоразумие и главна необходимост. До тогава още на 25 юни 1945 г. в Делегациите на Обединените нации обсъждат всяко положение от проекта на Устава на организацията, но преодоляват възникналите разногласия. Именно на 25 юни 1945 г. присъстващите на пленарното заседание на конференцията в залата на оперния театър в Сан Франциско повече от 850 делегата гласуват единодушно със ставане от местата си Устава на ООН. В следващите месеци държавите-учредителки на ООН (създадена по идея на "тримата големи"-Рузвелт, Сталин и Чърчил - бел.моя) ратифицират основният документ на организацията. На 24 ноември 1945 г., когато постоянните членове на съвета за сигурност на ООН - СССР, САЩ, Великобритания, Франция и Китай, както и мнозинството държави-учредителки предават своите ратификационни документи и Уставът на ООН влиза в сила. 24 ноември е обявен за ден на ООН.
Тя (ООН) заема мястото на централна международна организация в системата на международните отношения от втората половина на ХХ в. През 1985 г. например тя има най-широка компетентност със 159 държави-членки, но през първото десетилетие на своето съществуване все още е далеч от универсалността (някак скрити остават за днешния ден и блокадата на Берлин от края на 40-те, и създаването на НАТО (4 април1949 г.) и Варшавският договор (14 май 1955 г.) и т.н.-бел.моя).
Политическата панорама и развитие на концепциите за европейска сигурност през 1945-1950 г. изминават сложен път (Не случайно никоя от държавите членки на доскорошния Троен съюз не е между учредителките на новата световна организация-бел.моя). След войната той носи белезите на обновителните и революционни процеси, породени от антифашистката борба, от т.нар. "Освободителна мисия на Червената армия" и движението й към столицата на Третия райх. Новият елемент на тази панорама е военният авторитет на Съветската държава. Вторият елемент е излизането на "суверенните" т.нар. народнодемократични държави на европейската сцена с показана силна привързаност към общодемократичните принципи на международните отношения и лоялно зачитане на основните решения на великите сили на антихитлеристката коалиция. Третият елемент е, че САЩ окончателно скъсват с политиката на изолационизъм и дори се превръщат във водеща сила на капиталистическия (или т.нар. свободен) свят. Великобритания и Франция (преобладаващите до войната велики сили-бел.моя), понесли разрушения и щети от войната, имат ограничени възможности за партньорство и още по-малки възможности за конкурентни сили с решаващо значение. Великобритания показва амбиция да бъде призната за избран и предпочитан американски съюзник, който свързва Северна Америка със Западна Европа. Но тази амбиция няма реална основа, поради което британските политици се оказват лишени от възможност за самостоятелни инициативи извън рамките на британо-американските договорености. Германия и Италия (привидно, особено Германия-бел.моя) престават да бъдат сериозни конкуренти, но политическите отношения с тях се превръщат в проблем от първостепенно значение за всички капиталистически държави.
(доцент Мирчева, Христина "История на международните отношения след Втората световна война", С. 1987 г., стр. 37-64 и "Кратък политически речник", С. 1979 г., стр. 110 и 674).
По заповед на Комитета на началник-щабовете (на САЩ) към средата на 1948 г. е съставен планът "Чариътиър". Войната трябва да започне "с концентрирани нападения на авиацията, с използване на атомни бомби, върху правителствени, политически, и административни центрове, индустриални градове и отделни предприятия на нефтопреработвателната промишленост от бази в Западното полукълбо и Великобритания". Както в "Чариътиър", така и във "Флитууд" се признава, че още в началото на войната СССР ще успее да завземе Европа (и то с лекота-бел.моя). На Запад мислели, че ще минат много години преди СССР да създаде атомно оръжие. Но …
На 3 септември 1949 г. един американски бомбардировач Б-29, който извършва своя редовен патрулен полет в северната част на Тихия океан, при едно вземане на проба от въздуха установява повишена радиоактивност. Последва трескава проверка на данните и след около една седмица вече няма никакви съмнения: в СССР е изпробвана атомна бомба. До този момент в историята остават групите "Stay behind" (оставащи отзад-бел.моя) създавани поне до 80-те години за работа в съветския тил след бързото и планирано завземане на Европа от Червената армия. Обаче превантивната война не е започната. Освен всичко останало, САЩ не могат да спечелят една такава война през 1949-1950 г. Стратегическата авиация не може тогава да нанесе на СССР изведнъж непоправим удар. В края на 1945 г. САЩ разполагат за Япония само с две бомби - "Клечката" и "Дебеланата", т.е. нямат толкова бомби, за да ги хабят безцелно. Командването на въоръжените сили признава, че СССР не представлява непосредствена заплаха. Защото неговата икономика и военните му ресурси били толкова изтощени от войната.
СССР изгубил през войната (по тогавашни данни-бел.моя) 20 млн.живота, а американците - 400 000 души в цялата война. На всеки 50 загинали съветски хора се падал по един американец.
(Яковлев, Николай "ЦРУ срещу СССР", С. 1984 г., (стр.16-45).
Така, че това е равносметката на голямата за СССР война, въпреки, че аз не бих се гордял със загубата на около 30 млн. убити по последни данни и вследствие на последвалите неуспешни войни сред които е и най-главната - Студената, въпреки началният й нелош старт.
Още някой записки, за да не се забравят някой не толкова важни факти при настъпилото сега пък проамериканско надупване. Да не забравяме, че сме европейци все пак
ГРЪЦКА ГРАЖДАНСКА ВОЙНА
Предистория
Гражданската война в Гърция е първият голям въоръжен конфликт в Европа след края на Втората световна война, продължил от 1946 до 1949 г. Поражението на комунистите, поддържани от СССР, Югославия, България и Албания, довежда до встъпването на Гърция в НАТО и установяване на влиянието на Западните сили в Егейско море до самия край на Студената война. През април 1941 г. след успешния край на операция "Марита", завършил с окупирането на Гърция от Нацистка Германия, крал Георгиос ІІ със своето правителство бяга в Лондон и живее в изгнание.
Гръцката комунистическа партия (ГКП) начело с Георгиус Сантонс успява да създаде широкия съпротивителен фронт ЕАМ (Εθνικό Απελευθερωτικό Μέτωπо) със своя собствена нелегална военна организация ЕЛАС (Ελληνικός Λαϊκός Απελευθερωτικός Στρατός), които стават най-многочислената и най-боеспособната организации на националното съпротивление в периода на окупация.
Съгласно споразумение между гръцкото и британското правителства, сключено в Касерт още на 20 септември 1944 г., всички въоръжени формирования в страната преминават на подчинение на върховното главно командване на Гърция, което фактически възглавява британският генерал Скоби.
Но още на 3 декември избухва престрелка между гръцки демонстранти-комунисти и полицията. Този инцидент фактически поставя началото на гражданската война в Гърция, която с малки прекъсвания се води до 1949 г.
Като следствие въоръжените формирования на ЕЛАС с численост около 40 хил. души в началото на 1945 г. се опитват по следите на отстъпващите германци да завладеят Атина, но се сблъскват с ожесточено съпротивление от страна на британските войски. Добре въоръжените британци при поддръжката на авиация и артилерия нанасят на ЕЛАС тежко поражение, хиляди гръцки бойци са обкръжени и се предават в плен. Само част от най-непримиримите успяват да се оттеглят в планините. С нарастването на трудностите се образува разкол в самото ръководство на Национално-освободителния фронт на Гърция: значителна част от него иска да се прекрати въоръжената борба.
В така сложилите се обстоятелства ГКП по настояване на своя лидер Сянтос се съгласява на прекратяване на въоръжената борба и участие в легалната политическа дейност заедно с другите партии и движения. На 12 февруари в гр.Варкиза се сключва споразумение на гръцкото правителство с ръководството на КПГ и ЕАМ за разпускане на ЕЛАС. Радикалната групировка на гръцкото съпротивление, начело с А.. Велухиотис, отказва да го признае.
Британските войски съвместно с гръцките правителствени сили започват кампания по преследване на поддръжниците на Национално-освободителния фронт (ЕАМ) и Гръцката народно-освободителна армия (ЕЛАС). При което ръководството на КПГ се опитва да получи поддръжка от комунистическите партии на съседните страни, преди всичко на Югославия и България. През ноември 1944 г. члена на Политбюро на ЦК на КПГ П. Русое се среща с Й. Б.Тито, който се съгласява да помогне на ЕАМ/ЕЛАС във военно отношение в случай на конфликт между тях и британците. Опитите да се получи поддръжка и от БРП (к) срещат уклончив отговор. На 19 декември 1944 г. Георги Димитров изпраща телеграма до Л. Стрингос, член на Политбюро на ЦК на КПГ, където пише "при сегашното международно положение въоръжената поддръжка на гръцките другари отвън е напълно невъзможна. Помощ от страна на България или Югославия, която ще ги постави тях и ЕЛАС против британските въоръжени сили, малко ще помогне сега на гръцките другари, но в същото време, може силно да навреди на Югославия и България".
В сложно положение се оказва и Югославия. Западните държави обвиняват Белград във "враждебно вмешателство" във вътрешните работи на Гърция. По тяхно настояване се изпраща специална комисия на ООН за изучаване на ситуацията по югославско-гръцката граница.
На 29 май 1945 г. в Гърция се връща генералният секретар на ЦК на ГКП Никос Захариадис, намирал се от 1941 г. в концлагера Дахау. Той е настроен за въоръжена борба за власт. На 2 октомври 1945 г. на VII конгрес на ГКП, Захариадис отхвърля позицията на някои членове на КПГ относно пътищата за установяване на народно-демократичен строй, считали, че съществува възможност за мирно завземане на властта. Той заявява, че това е "само възможност, но не и действителност, защото е съществувал и съществува чуждестранен, британски, по-точно англосаксонски фактор..." Ход на войната
На втория пленум на КПГ (12–15 февруари 1946 г.) се взема решение за отказ от участие в изборите и започване на подготовка за въоръжена борба срещу "монархофашистите" при окупацията от Великобритания. През пролетта на 1946 г. Захариадис, връщайки се от конгреса на Чехословашката комунистическа партия, посещава Тито в Белград, а след това отива и в Крим където се среща със Сталин. И двамата одобряват действията на КПГ.
Като начало на войната се счита завладяването на населения пункт Литохоро (в подножите на пл. Олимп-бел.моя) от въоръжен отряд под командването на Ипсилант. Това става в надвечерието на изборите, състояли се на 31 март 1946г. На свой ред в Западна и Централна Егейска Македония започва въоръжена борба и Народоосвободителният фронт (НОФ) на „славяногласните“ който до лятото на 1946 г. разпространява своето влияние върху цялата Егейска Македония.
Първоначално КПГ приветства решителните действия на НОФ, но след това надделяват притесненията, че това ще доведе до откъсване на Егейска Македония и нейното присъединяване към България или Югославия. Поради това КПГ се разграничава от НОФ, което значително намалява бойните възможности на партизаните. Постепенно от разхвърляните партизански отряди и групи се сформира Демократическата армия на Гърция под общото командване на генерал Маркос Вафиадис, един от най-талатливите генерали-комунисти. Той е твърд поддръжник на воденето на партизанска война "на изтощение" срещу гръцкото правителство.
Тъй като оръжието останало от Втората световна война, с което първоначално са въоръжени партизаните, е недостатъчно и трудно се намират боеприпаси за него, основен доставчик на ново въоръжение става Югославия. През нея са вкарвани съветски автомати, миногвъргачки, полеви и зенитни оръдия. Партизаните са имали дори и няколко катера и една подводница, италианско производство, с които са извършвали военни доставки.
Основната тактика на партизаните е мълниеносни нападения над селища с цел завладяване на оръжие и продоволствие, взимане на заложници и убиване на привържениците на правителството. Това довежда до недоволство от страна на мирното население, което търпи големи загуби.
Липсата на масова поддръжка принуждава партизаните да действат главно в приграничните райони, за да могат бързо да се изтеглят в Югославия или Албания в случай на неуспех. Такива са операциите за завладяване на градовете Коница и Лерин (Флорина), чиято цел е създаването на освободена зона, където да може да се обоснове опозиционно комунистическо правителство. Но те претърпяват неуспех.
Към 1947 година комунистическите партизани наброяват около 23 000 души, като около 20% от тях са жени. Срещу тях са изправени вече 180 000 души правителствени войски, но те са разсеяни в малки гарнизони по градчета и села.
Тактиката на партизански удари, въпреки нейните успехи, не може да доведе до решаващ успех, затова Захариадис решава от отделните отряди да се създаде регулярна армия, която постепенно да заема територия, чак до столицата. За тази цел лидера на гръцките комунисти се обръща към Москва, Белград и Тирана с молба да увеличат военната помощ. В отговор, през зимата на 1946-1947 г. Албания, която, макар вече да е независима, продължава да подържа състоянието на война с Гърция, обявено през 1940 г. в избухналата тогава Итало-гръцка война, чрез албанския военноморски флот (все още не реквизиран от съюзниците благодарение на подкрепата от СССР) потопява три британски и един гръцки кораба в Адриатическо море, докато албанската армия е дислоцирана по гъцко албанската граница. Между подписването на мирния договор в Париж на 10 февруари 1947 г. и влизането му в сила дълбокото резделение в света е вече факт. Разгарящата се война в Гърция, свързана с поредната неустойка на Сталин по "процентнто споразумение", ускорява този процес. Тъй като Великобритания повече не е в състояние едностранно да подпомага правителствените сили срещу разрастващото се партизанско движение тя се обръща за помощ към САЩ. САЩ и Великобритания протестират в ООН и дори искат Съветът за сигурност да приеме резолюция за наказание на Албания и за реквизиция на нейния флот като част от италианския военноморски флот, подлежащ на реквизиране предвид предстоящата (все още-бел.моя) Парижка мирна конференция, но СССР протестира срещу това проекторешение и Албания само е осъдена от общото събрание на ООН за подръжката си спрямо комунистите в Гърция.
От друга страна САЩ започват засилено подпомагане на правителствените войски с пари и съветници (доктрината Труман, родена на 12 март 1947 г.). Властите въвеждат и "Сертификат за политическа надежност", действащ до 1962 година, чрез който се удостоверява, че неговият собственик не се придържа към леви убеждения; без този документ гърците не са имали право да гласуват, да учат във ВУЗ, да пътуват и практически не са могли да получат работа. На 20 юни 1947 г. е подписано споразумение между Гърция и САЩ. Съгласно точка 8 на това споразумение, висшата власт в Гърция фактически се предава на Президента на САЩ, тъй като гръцкото правителство се задължава да изпълни всяка молба на Президента на САЩ (в името на безопасността на страната).
С цел да затрудни снабдяването на партизаните от чужбина, гръцкото правителство изпраща оплакване до ООН, където е сформирана анкетна комисия за проверка на границите на Албания, България и Югославия.
На 23 декември 1947 г. комунистите провъзгласяват създаване на Временно демократично правителство и главната цел на Демократическата армия на Гърция става завладяването на жизнено важни центрове в северната част на страната, откъдето да се пристъпи към окончателен разгром на правителствените войски.
Но надеждите на КПГ за помощ от СССР не се оправдават. Сталин на среща с югославска делегация през февруари 1948 заявява: "Вие мислите, че Великобритания и Съединените Щати ще ни позволят да им прекъснем линията на комуникациите в Средиземноморието? Глупости. А ние нямаме флот. Въстанието в Гърция трябва да бъде приключено колкото може по-бързо".
Най-ожесточените сражения се водят в планинските части на страната. Планинските райони са най-подходящи за партизански акции и точно там има най-добри възможности за подкрепа от местното население с провизии и жива сила. Но комунистите допускат грешки като се увличат с терора и убийствата на правителствените чиновници и насилствено набиране на войници, включително и непълнолетни, което подкопава подкрепата им сред местното население.
Престава да носи успех и тактиката на "разтваряне" на партизаните при приближаването на силен противник. Правителствените войски успешно ѝ се противостоят чрез засади и миниране на възможните пътища.
Партизаните се опитват да приложат нова тактика в приграничните райони - да встъпят в бой със значителни сили от правителствените войски, а след като са нанесли колкото може повече загуби в жива сила, да се оттеглят в съседните страни. Но тази тактика едва не коства живота на командващия генерал Маркос (М. Вафиадис), когато през август 1948 г., около 40 хилядна армия обкръжава неговият 8 хиляден отряд и се налага да се изтегля с бой. Впоследствие партизаните започват да избягват големите въоръжени сблъсъци.
Получаването на съвременни американски самолети и прилагането на тактиката "изгорена земя" от правителствените войски, както и тяхното численно предимство започва леко-полека да накланя везните в тяхна полза. Въстанническите села са горени с напалм от британската окупационна и кралската гръцка авиация, бомбардирани са десетки селища, включително град Лерин. Върху Егейска Македония са извършени 1 467 въздушни нападения, над 120 нападеня с напалм, хвърлени 288 тона бомби и 1935 ракеги. Действията на наземните сили са още по-ожесточени и продължават в 1950г. и години след края на въстанието. Към това се прибавят и стратегическите грешки на комунистите като отстраняването на комадващия на партизаните генерал Маркос Вафиадис и опита да се приобщи НОФ чрез приемане на решение за присъеденяване на Македония към планираната Балканска федерация. Допълнителен удар е затварянето на югославската граница от Тито, след преориентирането му към Запада. Така партизаните губят своите най-надеждни тилови бази
До пролетта на 1949 г. партизаните са изтласкани от Пелопонес, а до средата на лятото правителствените войски начело с генерал Папагос, владеят и централна Гърция. Остават само големите партизански бази Вич и Грамос, които са превзети до края на месец август.
Комунистите, лишени от своите въоръжени сили и от народна поддръжка, се опитват да спасят честта си, като заявяват, че сами приемат решение за прекратяване на бойните действия, заради спасяването на гръцкото население от взаимно унищожаване.
Последствия
През януари 1951 г. седмичника на генералният щаб на Гърция "Стратиотика" публикува обобщени данни на загубите по време на гражданската война. Убити по официални данни са общо към 70 000 души (без убитите цивилни от правителствените войски). Правителствените сили губят 12 777 убити, 37 732 ранени и 4 257 изчезнали. Сред партизаните, в състава на чиито сили с български етнически произход са убити 38 839 души, 20 128 са пленени и около 20 000 се предават. Партизаните убиват 4 124 граждански лица, в това число 165 свещеници. Броят на убитите цивилни от правителствените войски не е посочен, но предвид мащаба и начина на водене на военните действия е в пъти повече. На мини се взривяват 931 души. Били са вдигнати във въздуха 476 обикновени и 439 железопътни моста. Унищожени са 80 железопътни станции.
Хиляди хора са репресирани, пратени по лагери и насилствено презаселени. Около 1 000 000 са временно разселени през войната. Към 56 000 емигранти, предимно от Егейска Македония, бягат от Гърция. Отделно 28 хиляди деца (20 000 от тях с български етнически произход и 8000 с гръцки), много от тях деца на партизани и помагачи, са изпратени от комунистите в страните от социалистическия блок, монархията настанява други 12 000 деца от военната зона в лагери по гръцките острови под свой надзор, повечето от тях са дадени за осиновяване отвъд океана. На емигрантите е забранено връщането в родните им места.
Гражданската война в Гърция се води като победа на политиката за сдържане на СССР, макар, че точно СССР никога да не е оказвал реална помощ на комунистите в нея. Всъщност с нея са закрепени договорките между СССР и САЩ от Ялта, които твърдо се спазват от Съветите и от американците и при въстанията в Унгария, Чехословакия и Полша чак до края на Студената война.
(по Укипедия и "НРБ от началото до края", С. 2011 г., стр. 227).
КИТАЙСКА ГРАЖДАНСКА ВОЙНА
Китайската гражданска война е военен конфликт на територията на днешен Китай, в който главни участници са Националистически Китай, воден от партия Гоминдан и Чан Кайшъ от една страна, и Комунистически Китай, начело с ККП и Мао Дзедун, от друга. На различни етапи в конфликта участват редица автономни провинции (клики) и местни революционни движения, останали необвързани с двете големи враждуващи фракции. Войната избухва през 1927 година и приключва през 1949 (с консолидирането на Китайската народна република) или 1950 (с присъединяването на Тибет към КНР).
Войната избухва през 1927 година след т.нар. „Северен поход “ на Гоминдана, целящ да сложи край на разпокъсаността на страната като обедини всички клики и военачалници под своя флаг. Номинално Китай бива обединен през 1928, но това не се случва на практика - някои клики, като Фънтан, продължават да поддържат големи армии под собствен контрол, дори вече да не притежават територия. Шанхайското клане една година по-рано служи като катализатор и за вътрешно разцепление в Гоминдана, тъй като в клането са избити десетки хиляди привърженици на комунистическата партия. Крехкото обединение започва да се разпада бързо, и през 1930 избухва Войната за централните равнини. Гоминданът се справя с отцепниците, след което насочва вниманието си срещу комунистическите сили и започва обграждане. Този първи етап на гражданската война - между комунистите, националистите, и отделни клики (Ма, Шанси, Гуанси, Юнан) - продължава до 1937 година, когато на враговете се налага да се обединят срещу нападението на Японската държава. През 1945 и 1946 съществува кратко примирие, в което националистите и комунистите се надлъгват с помощта на своите съюзници - съответно САЩ и СССР. Примирието се разпада през 1946, когато Гоминданът започва пълномащабна офанзива със 113 бригади срещу комунистите в Манджурия. Комунистическите сили обаче вече са набрали огромна войска и опълчение, благодарение на широката подкрепа за ККП сред бедното и предимно селско китайско население. Националистическите войски претърпяват редица тежки загуби, и в крайна сметка войната приключва без примирие с оттеглянето на Гоминдана на о-в Тайван през 1949. Тибет, дотогава непризнат като независима държава, е присъединен към Китай през 1950.
В резултат на гражданската война Китай е обединен след дълъг период на политическа разпокъсаност, но не под националистическата, а под комунистическата партия. Това е най-мащабната Гражданска война, и най-голямата война в историята след Първата и Втората световна. Тя продължава и днес - демонстрация за това са все още изострените отношения между Народна република Китай и Република Китай, които обаче поддържат близки икономически отношения. В китайската комунистическа историография войната, най-вече във втория си етап (1946-50 г.) се нарича „Освободителна война“, или „Трета революционна война“.
(по Уикипедия)
КОРЕЙСКА ГРАЖДАНСКА ВОЙНА
Корейската война е конфликт между Северна Корея и Южна Корея, продължил от юни 1950 до 27 юли 1953 г. и първият горещ конфликт в рамките на война, сблъсък между САЩ и техните съюзници от ООН и комунистическите сили Китай и СССР. Основните съюзници на Южна Корея са САЩ, Канада, Австралия и Великобритания, но и много други държави (от ООН) изпращат свои войски. Съюзниците на Северна Корея са Китай, с военни подкрепления, и Съветския съюз, който изпраща военни съветници и военни пилоти, както и оръжие за китайските и севернокорейски войски.
В края на Втората световна война Съветският съюз изтласква японците от Корейския полуостров. Съветската армия окупира северната част, а американската – южната част на страната.
Войната започва с нападение над Юга от страна на Ким Ир Сен , който се надява по военен път да обедини Корея в една държава, управлявана в духа на комунистическата диктатура. В отговор съветът за сигурност на ООН взема решение да подпомогне южнокорейците. В обстановката на политика на бойкот, предприета от СССР, ООН с решаващото участие на САЩ, контраатакува и отблъсква войските на Северна Корея до границите на Китай.
Впоследствие нито една от страните няма сигурно надмощие и войната се води с променлив успех за всяка от тях до формирането на две корейски държави с ясни граници, разделени от 5-километрова демилитаризирана зона. Мирен договор между САЩ и Северна Корея все още не е сключен, въпреки желанията на последната. Примирието, с което е сложен край на военните действия, става възможно след като през 1952 г. става ясно, че САЩ няма да могат да използват ядрено оръжие за да съкрушат силите на СССР.
Сега териториите на двете корейски държави почти съвпадат с тези на двете окупационните зони след края на Втората световна война.
(по Уйкипедия)
МАКАРТИЗЪМ
Маккартизмът (на английски: McCarthyism), по името на американския сенатор Джоузеф Маккарти, е политическо течение в САЩ от втората половина на 20-ти век. Маккартизмът е насочен срещу комунистите и крайно-левите в САЩ и представлява практика на обвиняване в подривна дейност, заговор, в някои случаи без наличието на реални или достатъчни доказателства, или като се използват иначе рядко използвани средства за разследване, най-често с участието на ФБР, често използван за потушаване на политическа критика. Маккартизмът е в мащабна кампания за разкриване на съветски шпиони, комунисти или техни симпатизанти и други политически елементи.
Основите на това течение се коренят в периода на т.нар. Втора вълна от страха от комунизма в САЩ, продължаващ от края на 1940 до края на 1950 г. Характерен за този период е повишеният страх от комунистическо влияние върху американските институции, както и от шпионаж от съветски агенти. Терминът е въведен във връзка с критиките срещу антикомунистическите преследвания, започнати от републиканския сенатор Джоузеф Маккарти, но скоро разширява своето значение, описвайки крайностите на подобно поведение.
В днешно време терминът се използва по-общо, за да опише безразсъдни, недоказани обвинения, както и демагогски атаки срещу качествата или патриотизма на политически противници. По време на ерата на Маккартизма хиляди американци са обвинени, че са комунисти или симпатизират на комунизма, което ги превръща в обект на агресивни разследвания и разпити от правителствени или частни органи, комисии и агенции. Основните групи, подложени на подобни подозрения, са държавните служители, хората в развлекателния бизнес, профсъюзни дейци, хора свързани с образованието. Често тези подозрения са вземани насериозно, въпреки неубедителните или съмнителни доказателства, а нивото на заплаха, произтичаща от реалните или предполагаемите леви връзки или убеждения на дадена личност, са често крайно преувеличавани. Много хора губели работата си и/или кариерите им биват разрушени, някои дори са лишавани от свобода. Повечето от тези наказания произтичат от съдебни присъди, по-късно отменени; от закони, които по-късно са обявени за противоконституционни; от уволнения по причини впоследствие признати за неоснователни или подсъдни, или от извънсъдебни процедури, които като цяло са дискредитирани след 1950 г.
Най-известните примери на Маккартизма включват речи, разследвания и изслушвания на самия сенатор Маккарти, Холивудският черен списък, свързан с изслушвания, проведени от Сенатската комисия за разследване на неамериканска дейност (House Un-American Activities Committee(HUAC); както и различни антикомунистически дейности на Федералното бюро за разследване (ФБР). Маккартизмът е широко разпространен социален и културен феномен, който засяга всички нива на обществото и предизвиква много спорове и конфликти в САЩ.
Произход
Историческият период, известен като ерата Маккарти започва доста преди личното участие на Джоузеф Маккарти. Много фактори имат принос към маккартизма, някои от тях се пораждат в годините на Първата вълна на страха от комунизма (1917-20), вследствие на установяването на комунизма като политическа сила на власт в Русия. Комунистическата партия на Съединените щати увеличава своите членове през 30-те години на XX век, достигайки своя връх от около 75 000 членове през 1940-41 г. Това се дължи на нейните успехи в организирането на профсъюзното движение и на опозицията ѝ срещу фашизма. Докато Щатите са заети с Втората световна война и са в съюз със Съветския съюз, проблемът с антикомунизма естествено остава на заден план. Студената война започва почти веднага след края на Втората световна война с установяването от Съветския съюз на марионетни режими в Централна и Източна Европа. Въпреки че аферите
